Ширината на света

Една малка стъпка

Шестнайсет!

С тази мисъл се събудих. Че днес ставам на шестнайсет сесии. Или по-точно, на шестнайсет години. Делф, Петра и аз вече редовно използвахме тукашните думи, иначе в клас трудно щяха да ни разбират.

Бе изминала цяла година от тръгването ни от Горчилище. Всъщност, ако се върнех към спомените за всичко преживяно, ми се струваше, че са минали поне десет.

Облякох се и слязох в трапезарията, съпроводена от Хари Две.

Всички останали вече залягаха усърдно над чиниите. Госпожа Джоли и кухненските й помощници, както обикновено, се бяха справили отлично.

Сипах си порция храна и се упътих към маса, на която седяха петима от учениците ни, когато забелязах Делф да ми маха с ръка.

Настаних се до него, а той се ухили и се приведе към мен с думите:

— Честит рожден ден, Вега Джейн.

Забелязах, че държи в ръка малко, увито пакетче.

— Делф, не беше нужно…

Всъщност бях учудена, че изобщо е запомнил датата.

— Сещаш ли се за онази наша вечеря в „Гладниците“, в Горчилище? Има вече цяла година оттогава.

— Да, и аз тъкмо за това си мислех.

— Хайде, няма ли да си видиш подаръка?

Отворих пакетчето и извадих съдържанието му.

Беше фина верижка с малък, кръгъл медальон. Върху него релефно бе изобразен символът на трите куки.

— Откъде го взе? — възкликнах удивена.

— Не съм го вземал. Направих го.

— Но как?

— В една от пристройките има малка ковачница. Гас… той е мраморна статуя на слеп, или по-точно на кон, ми показа как да работя с пещта и инструментите.

— Делф, прекрасен е. Наистина е прекрасен. — Окачих медальона на врата си. — Страшно ти благодаря!

Той целият се изчерви, но се усмихна широко.

Аз станах сериозна.

— Колкото до излизането, без да се обаждам…

— Всичко е наред.

— Не, не е. Ти беше прав. Не биваше да постъпвам така. А още по-малко, да те нагрубявам. Така че… просто няма да го правя повече, става ли?

— Благодаря ти, Вега Джейн — прегърна ме топло той, но когато се отдръпна, върху лицето му имаше странно изражение, сякаш е искал да стори друго, но се е въздържал.

— Делф? Добре ли си?

Той кимна, стана от мястото си и излезе бързешком, без да довърши закуската си — нещо нечувано за него.

Усетих, че някой ме наблюдава и се обърнах.

Беше Петра, която бавно отвърна очи встрани.

Обучението вече от доста време вървеше с бързи темпове. Артемис Дейл бе усвоил заклинанието Джагада, а Шарлот Токън не бе изтървавала пръчката си близо два месеца.

Миранда Уийкс бележеше огромен напредък, трупайки умения и увереност. Всички останали също се трудеха всеотдайно, без да се огъват пред трудностите.

Всъщност обучението вървеше толкова добре, че вечерта седнах да споделя с Делф и Петра една идея.

— Смятам тази нощ да отведа трима от учениците в Голям Честен.

И двамата останаха сепнати от внезапността на решението.

— Защо именно там? — попита Делф.

— Защото там се лишихме от пръстена. — Петра погледна към липсващия си пръст и аз побързах да я уверя: — Никога не съм те винила за загубата му, но сме длъжни да опитаме да си го върнем.

— Но откъде изобщо знаеш, че е в Голям Честен?

— Ти каза, че Маладоните са ви нападнали, нали?

— Точно така.

— И че един от тях ти е взел пръчката.

— Естествено, кой друг.

— Но в крайна сметка се озовахте в ареста на Елитната гвардия, а не в плен на Маладоните.

Петра доби объркан вид.

— Как ти отсякоха пръста заедно с пръстена? С магия ли?

— Ами… всичко стана толкова бързо, че…

Обърнах се към Делф.

— А ти си сграбчил един от нападателите и си го запокитил на земята. Маладон, въоръжен с пръчка? Знам, че го стори първата вечер в „Свети Некро“, но тогава беше невидим.

— Сега, като се замисля, и аз се чудя — рече той.

Напоследък бях разсъждавала доста върху историята им и нещата все по-малко ми се връзваха.

— Излиза, че Маладоните патрулират улиците на отряди и са се случили точно там, където сте се появили. Как бяха облечени? С костюми и бомбета? Или с черни мантии и червени качулки?

Двамата се спогледаха неуверено.

— Не забелязахме добре — призна накрая Делф. — Главите ни бяха още размътени от падането.

— Покажи си пръста — казах на Петра и тя протегна ръка. — Това не е причинено от магия — казах, след като огледах внимателно чуканчето. — Иначе разрезът щеше да е чист и да обгори кожата. Този е неравен и няма белег от изгаряне. Според мен е било от нож.

— Те ме сграбчиха и не видях какво правят — отвърна тя. — И не е било нужно да ми режат пръста, пръстенът бездруго ми стоеше хлабаво. Затова се извъртя и изгубихме щита на невидимостта.

— Направили са го, за да ти причинят болка. Според мен онези, които са ви нападнали и арестували, са били членове на Елитната гвардия, а не Маладони. Иначе щяха да ви отведат другаде, например в замъка. Също когато претърсих Дълиш и другите Маладони, с които се бих край гарата, открих твоята пръчка, но не и пръстена.

— Значи според теб той още е у някого от войниците? — повдигна вежди Делф.

— Възможно е, стига да не го е продал или заложил. А и независимо къде е, смятам да си го върна обратно.

— Кого възнамеряваш да вземеш със себе си?

— Амикус, Сара и Денис.

— Да, те са от най-напредналите — вметна Петра. — Значи ще разполагаме общо с петима магьосници?

— С четирима — поклатих глава. — Ти ще останеш тук. Ако нещо се случи с мен, трябва да продължиш борбата.

Тя ме изгледа така, сякаш цялата тежест на света се бе стоварила върху плещите й.

— Аз да продължа?

— Ние положихме кръвна клетва, Петра. Тя е нещо повече от начин да прекратим разприте. Нерушима връзка, гарантираща, че ако едната от нас падне, другата ще извърви пътя докрай. Не можем да разчитаме, че и двете ще оцелеем.

Тя бавно кимна в знак на съгласие.

— Тогава аз ще дойда с теб — каза Делф.

— Не, Делф. Петра ще се нуждае от помощта ти.

— А защо аз да не отведа групата до града? — попита тя.

— Рано или късно и това ще стане. Но първия път остави на мен. Просто така е редно.

Петра премълча, но по изражението й личеше, че признава правотата ми. Аз бях най-добрата магьосница, особено сега, когато пръчката ми принадлежеше напълно и изцяло.

Станах и отидох да известя останалите. Те бяха развълнувани и леко уплашени. Точно както и очаквах.

С възвръщането на магическите способности и усиленото обучение клеймата на всичките петдесетима бивши роби бяха станали ясни и отчетливи, а това означаваше, че извън закрилата на Емпирей лесно могат да бъдат проследени от Маладоните. Затова, с помощта на сложно заклинание, бях сътворила петдесет копия на ръкавицата, дадена ми от Алис. Те щяха да я носят винаги, когато напускат къщата. Не бях напълно сигурна дали идеята ми ще проработи, но тепърва предстоеше да го установим.

Когато се върнах в своята стая, за да се приготвя, Петра ме чакаше пред прага.

— Делф ми каза, че днес имаш рожден ден.

— Вярно е.

Тя докосна верижката около врата ми.

— Той ли ти я даде?

— Да, като подарък — усмихнах се.

— Така ли се прави на рождените дни?

Усмивката ми изчезна, а сърцето ми се сви от жалост. Тя явно дори не знаеше за обичая.

— Обикновено. Кога е твоят рожден ден?

— Не съм сигурна. Мама ми каза само, че когато съм се родила, е било студено. А знам, че съм на седемнайсет, защото докато бях малка, брояхме зимите. После продължих да ги отбелязвам с резки върху една пръчка.

— Е, сега пак наближава зима, значи може би скоро и ти ще имаш празник.

Тя сви рамене, все така без да откъсва поглед от медальона.

— Вече трябва да вървя — прекъснах накрая неловката тишина.

— Честит рожден ден, Вега. Успех в пътуването. Ще се видим, когато… когато се върнеш. И се надявам да намериш пръстена.

— Благодаря, Петра. Аз също.

Тя се обърна и си тръгна.

Появихме се безшумно край железопътната гара в Голям Честен, облечени в тъмни палта и с нахлупени шапки, закриващи по-голямата част от лицата ни.

С Денис, Сара и Амикус бяхме преговорили плана няколко пъти, преди да напуснем Емпирей. Те познаваха града по-добре от мен, понеже дълго бяха живели тук.

Личеше, че са напълно готови за предстоящата задача. Пръчките бяха стиснати в облечените им с ръкавици ръце, а погледите им бяха твърди и уверени.

Поведох ги през мрака към казармата на Елитната гвардия.

Пътьом видяхме плакат, залепен за един стълб. Осветих го и прочетох:

НАГРАДА ЗА ВСЯКА ИНФОРМАЦИЯ, ВОДЕЩА ДО ОТКРИВАНЕТО НА СЛЕДНИТЕ ЛИЦА И ЗАДЪРЖАНЕТО НА ТЕХНИТЕ ПОХИТИТЕЛИ

Отдолу бяха изброени петдесет имена.

Наблюдавах Денис, Сара и Амикус, за да видя реакцията им, щом открият себе си в списъка. Очаквах да са уплашени, но за моя радост, те изглеждаха по-скоро… горди!

Скъсах плаката и го смачках на топка с думите:

— Значи са представили изчезването ви като масово отвличане вместо като масово освобождаване. И несъмнено са обвинили за него коварните Кампиони.

Очаквах нещо да се случи и то не закъсня. На улицата пред нас забелязах униформен силует.

— Субсервио!

Заклинанието улучи войника в гърба и той застина неподвижно.

Денис и Амикус го сграбчиха под мишниците и го завлякоха в един тъмен безистен.

Огледах внимателно лицето му, но не го познах, което не ме учуди — все пак имаше много като него.

Показах му медальона, изработен от Делф.

— Виждал ли си някъде пръстен с този знак?

Той кимна тъповато.

— Къде?

— Командирът ни носи такъв. Майор Нелсън. Нарича го военна плячка.

— Случайно да се е похвалил с него на господин Ендемен или на някого от хората му?

Мъжът поклати глава.

— Не. Крие го от тях.

— Защо, за да не му го вземат ли?

Онзи изсумтя.

— Не само него, а живота му ще вземат.

Коментарът ме учуди. Той показваше по-дълбоко разбиране на Маладоните, отколкото очаквах от този приятел.

— Значи знаеш, че са убийци?

— Виждал съм ги да убиват хора.

— Боиш ли се от тях?

— Всички се боим.

Погледнах спътниците си, които слушаха с отворена уста.

— Добре, къде е майор Нелсън сега? В казармата?

— Не, у дома си е.

— Адресът?

— Булевард „Голям Честен“ номер сто.

— Това е точно до общината — обади се Денис. — Масивна тухлена къща със синя врата. Знам я, защото моят гос… човекът, при когото слугувах, живее през една пресечка.

Кимнах и с бързо движение изтрих от съзнанието на войника всеки спомен за срещата ни.

Пуснах го да си върви и скоро го чухме да си подсвирква по зле осветената улица.

— Води ни — заръчах на Денис.

Забързахме през спящия град. Трябваше постоянно да си повтарям, че сега не сме невидими. Ако се натъкнехме на случаен минувач, пусках пред нас объркващо заклинание.

Така се разминахме с двама гвардейци с пушки на рамо, които почти се блъснаха в нас, но не ни забелязаха.

Пет минути по-късно стигнахме внушителната постройка.

Огледахме я от отсрещния тротоар. Никой от многобройните прозорци не светеше.

— Добре — казах. — Всички тук знаят за вашето изчезване. Вярно, че мина много време, но ще бъдат нащрек. Затова ако нещо се случи, трябва да действаме бързо и ефективно. — Докоснах Амикус по рамото. — Ти ще вървиш най-отзад. Не пропускай нищо, което изглежда или звучи подозрително.

Сетне се обърнах към останалите.

— Денис ще пази отляво, а Сара — отдясно.

Те кимнаха.

Вдигнах пръчката и всички последваха примера ми.

Дишането им бе учестено, също както и моето. Бяха тренирали дълго и упорито, но все в безопасните предели на Емпирей. Сега бе различно. Намирахме се в реалния свят и наоколо бе пълно с хора, готови да отнемат живота ни.

Амикус изглеждаше изпълнен с мрачна решимост, Сара — наострила сетива, а Денис — леко притеснен.

Влязохме през задния вход, който отворих с помощта на просто заклинание.

Къщата бе красиво и богато обзаведена, но аз пет пари не давах за това.

Интересуваше ме само пръстенът — единственото наследство, останало от дядо ми. Дори да не можеше да ме прави невидима, пак бих дала всичко, за да си го върна.

На първите три етажа нямаше никой. Оставаше само най-горният.

Използвах Кристиладо магнифика, за да оглеждам вътрешността на стаите, докато не стигнахме края на коридора. Там, зад вратата отляво, спеше мъж.

И на ръката му беше моят пръстен.

— Ингресио.

Вратата се открехна и ние на пръсти влязохме вътре.

Огледах всяко кътче на помещението, преди да съсредоточа вниманието си върху леглото, където кротко похъркваше майор Нелсън.

— Реджойнда, пръстен.

Той се изниза от неговия пръст и прелетя в ръката ми. Веднага си го сложих и го завъртях.

Но щом се обърнах към Сара, сърцето ми слезе в петите.

Тя явно още ме виждаше.

— Ембатлементо — извиках, докато от всички страни избухнаха светлини.

Дузина Маладони бяха изникнали в стаята и ни обстрелваха със заклинания.

Денис изпищя, когато едно от тях попадна в ръката му и от нея бликна кръв.

С помощта на Дестин се издигнах към тавана и отвърнах на огъня.

— Гръб в гръб! — изкомандвах.

Тримата бързо образуваха защитна триъгълна формация, както ги бях учила.

Продължих да сипя върху Маладоните магия подир магия, което даде възможност на спътниците ми да се окопитят.

Сара изпрати ловко извита Джагада, която посече един Маладон, продължи нататък и улучи съседа му.

Амикус непоколебимо хвърляше заклинания Импакто и поваляше противниците на пода.

Денис, макар и с една ръка, успя да улови двама в примка и да ги обезвреди.

Аз довърших делото с хитроумна магия, показана ми от Астрея.

Първата част се състоеше в издигане на ослепителна огнена стена. Щом костюмираните я атакуваха с пръчките си, откриха, че тя всъщност е магическо огледало, от което собствените им проклятия отскачат право в лицата им.

Щом и последният Маладон падна, кацнах обратно на пода.

— Да се омитаме оттук — казах и тъкмо се канех да ги обгърна с магическата нишка и да произнеса Пас-пусе, когато нова фигура изникна на две крачки пред мен.

— Това ли търсиш? — попита с презрителна усмивка Ендемен и вдигна истинския ми пръстен. — Полезна дрънкулка, нали?

Имаше време, когато дори само видът му бе достатъчен, за да ме хвърли в ужас. Но това време отдавна бе отминало.

Отпуснах пръчката и наведох глава.

— Значи признаваш превъзходството ми, Вега от Горчилище!

Вдигнах очи и по погледа му разбрах, че е осъзнал грешката си. Но твърде късно. Изтрих усмивката от физиономията му, но не с магия.

А с юмрук.

Облечената ми в ръкавица ръка със сила, удесеторена от Дестин и от всичката омраза, натрупана към това противно създание, го улучи в челюстта и го запрати в стената. Тя се срина под тежестта на удара и тялото му се озова чак в съседната стая.

За един тържествуващ миг огледах струпаните на камара Маладони, преди да произнеса:

— Реджойнда, истински пръстен!

Надянах го на ръката си и го завъртях със знака навътре. После обгърнах своите другари с магичната нишка и всички изчезнахме.

Това определено бе най-хубавият рожден ден в живота ми!