Ширината на света

Пъстро сборище

Влязохме в Емпирей, където Пилсбъри вече ни чакаше.

— Къде са всички? — попитах.

— Нахранени и разпратени по стаите им, както наредихте, господарке Вега.

— Това е добре. Не бях сигурна дали ще се намери място за петдесет души.

— Емпирей е способен да увеличава размерите си според броя на гостите, които трябва да бъдат настанени — увери ме гордо икономът.

После той се оттегли, а аз се плеснах по челото и изтичах до стаята си за Целебния камък. Знаех, че не е способен да възстанови пръста на Петра, но можеше поне да спре кървенето и болката.

Прокарах го над ръката й, мислейки за хубави неща. Тя веднага заздравя, макар и само с четири пръста. После сторих същото и със своята рана.

Усетих върху себе си погледа на Делф. Бях сигурна, че си спомня за баща си, чиито нозе бяха смазани при злополука в Горчилище. Камъкът се бе справил с болката, но Дъф Делфия сега ходеше с дървени протези.

— Да, сетих се за татко… — кимна той с тъжна усмивка, потвърждавайки догадката ми.

— Благодаря ти, Вега — въздъхна Петра. — Така е много по-добре.

— А сега да поспим — предложих. — Утре ни чака много работа.

Щом се качихме горе, Делф влезе в стаята си, а аз изпратих Петра до нейната.

— Е, сега разполагаме с петдесет души с магически способности — каза тя. — Как смяташ да ги използваме?

— Ще ги обучим — отвърнах без колебание. — Както Астрея Прайн обучи мен, а аз — теб.

— Не съм сигурна дали ставам за инструктор — погледна ме притеснено тя.

— Знаеш толкова много неща — уверих я. — Просто ще трябва да ги споделиш с тях.

— Но те трябва да са изключително добре подготвени. Помниш ли онзи Маладон, срещу когото се изправихме?

— Няма скоро да го забравя — рекох мрачно. — Нали го убих.

— Не това имах предвид, Вега.

— А какво?

— Че при онази битка, когато срещу нас имаше само един, и двете бяхме изтощени до краен предел. А той изглеждаше напълно бодър и свеж. Ако Хари Две не се беше намесил, не съм сигурна дали щяхме да водим този разговор.

— Не го отричам.

Петра казваше абсолютната истина. Моето куче действително ни беше спасило живота.

Тя ме погледна озадачено.

— Но току-що каза, че си победила осем Маладони.

— Точно така.

— Какво се е променило тогава?

Погледнах надолу към пръчката си. Знаех точно какво се е променило. Тя бе станала изцяло и напълно моя. Никоя част от нея вече не принадлежеше на Алис Адронис. Сякаш способностите на цяла поредица мои предци се бяха прелели в мен. Спомнях си как още в Мочурището Астрея бе предрекла, че това един ден ще стане. Вече бях много по-могъща магьосница отпреди. Оставаше само да се надявам, че силите ми ще стигнат.

— Просто съм станала… по-добра — отвърнах.

За моя изненада, Петра най-неочаквано ме сграбчи в прегръдките си, а после се скри в стаята си и затвори вратата.

Гледах подир нея няколко секунди и съвестта отново ме загриза. Как изобщо ми бе минало през ума да я подложа нарочно на опасност?

Дали дълбоко в себе си не бях повече Маладон, отколкото подозирах? Потръпнах при кошмарната мисъл.

Когато се прибрах, Хари Две ме очакваше.

Потупах го по главата, но неговото изражение остана непроницаемо. Не се усмихваше и очите му не грееха както обикновено. Вероятно се сърдеше, задето не го бях взела със себе си.

Още щом положих глава върху възглавницата, заспах дълбоко.

Но сънят ми бе неспокоен.

Постигнатото не беше за пренебрегване. Можехме да се гордеем, че сме спасили петдесет души от доживотно унизително робство. Но задачата, която ни предстоеше, бе още по-тежка. Те никога по-рано не бяха държали магическа пръчка в ръка. Не бяха използвали заклинания в битка. А предстоеше да се изправят срещу най-смъртоносната банда магьосници под слънцето.

Колцина от тях щяха да видят края на предстоящата война?

Щяха ли да оцелеят Делф, Петра, Хари Две? Или дори аз?

Както се мятах в леглото, усетих присъствието на Хари Две до себе си и инстинктивно зарових ръка в козината му.

Това ме успокои, но само донякъде.

Не беше ли в крайна сметка по-добре да си роб, но жив?

Отколкото свободен, но мъртъв?

Отговорът ми се губеше.

Винаги е хубаво да си свободен — това беше ясно.

Но също толкова ясно бе и че един мъртвец трудно би се радвал на свободата.

В крайна сметка отхвърлих завивките, станах и взех да крача из стаята.

Щом слънцето изгрееше, от мен се очакваше да пристъпя към сформиране на боеспособна армия.

Аз, Вега Джейн. Която нямаше и шестнайсет навършени години. Усетих как хладна тръпка плъзва по всичките ми жили. Но сетне докоснах пръчката и допирът й отново ме изпълни с топлина. Все пак бях извършила толкова неща, които отначало смятах за невъзможни. Защо, по дяволите, да не събера и армия? Върнах се в леглото и този път заспах толкова здрав сън, че отворих очи едва когато Пилсбъри произнесе над главата ми:

— Ще желаете ли закуска, господарке Вега?

Приседнах и забелязах, че през прозореца вече струи обилна светлина. Протегнах се с широка прозявка.

— Всъщност да — отвърнах. От самото напускане на Горчилище не се бях чувствала по-бодра и отпочинала.

— Чудесно, веднага ще я донеса.

— А къде са останалите? — осведомих се.

— Хранят се в трапезарията. В чудесно разположение на духа, смея да добавя. Любопитни са да узнаят какво предстои, както и всички ние!

Докато се измия и облека, закуската ми беше сервирана. Изядох я с апетит, както и Хари Две, чиято купичка бе поставена на пода.

След като приключих, взех пръчката, изправих се пред огледалото и си намигнах за кураж.

Време беше да се залавям за работа.

Влязох с широка крачка в Голямата зала.

Петдесетимата, спасени от нас, до един бяха там.

А също Делф и Петра. Останалите ги бяха обградили и ги засипваха с въпроси.

Но при появата ми настана гробна тишина и всички погледи се устремиха към мен.

Усетих как поруменявам, а сърцето ми заби по-бързо. По дяволите, не бях привикнала към толкова много внимание. Пресегнах се да почеша Хари Две зад ухото, докато взорът ми обхождаше присъстващите.

Бяха приблизително равен брой мъже и жени, с най-разнообразен цвят на кожата — от снежнобял през кафеникав до черен, с всякакви приятни междинни оттенъци.

Забелязах как първо Делф, а сетне и Петра ми се усмихват насърчително.

Преди да започна да говоря обаче, се случи нещо напълно неочаквано.

Амикус Арнолд, който стоеше в дъното, започна да пляска с ръце. Към него се присъедини друг, после втори и трети. Скоро цялата зала вече ехтеше от аплодисменти.

Изчервих се съвсем, а от очите ми бликнаха сълзи от вълнение. Едва когато вдигнах ръка, овациите стихнаха.

— Приветствам ви с добре дошли в Емпирей, дома на моите и вашите предци — казах. — Тук сме в безопасност от атаки, но трябва да поддържаме бдителност, за да сме сигурни, че ще е така и за в бъдеще. Къщата е магическа и притежава много свойства, още непознати дори и за мен. — Посочих пръчката си. — Всички вие сега имате пръчки като тази. Те ще бъдат източникът на вашите магични способности. Маладоните ви наричаха „обикновени“ — заради състоянието, до което ви бяха докарали. Но аз знам, че във всеки от вас се крият необикновени заложби. А сега, заедно с моите приятели Делф Делфия и Петра Сонет, без които тази среща изобщо нямаше да се състои, ще започнем вашето обучение. Целта е да разгърнем напълно огромния ви потенциал.

Тук направих пауза, за да си поема дъх и да им дам възможност да вникнат в думите ми.

— Обучението няма да е лесно, нито безопасно — продължих. — Почти със сигурност ще има наранявания. Ще допускате грешки. На моменти ще ви обзема отчаяние. — Надали някой знаеше това по-добре от мен. — Но ви обещавам, че ако се трудите усилено и всеотдайно, резултатите ще бъдат наистина удивителни.

Отново замълчах за секунда, обхождайки лицата им с поглед. Предстоеше да им разкрия същината на въпроса.

— Щом подготовката ви приключи, ще дойде ред на най-трудната част. Маладоните са ви поробили и контролират изцяло вашия свят. Те са зли, жестоки, безмилостни същества. А също удивително вещи в магията и използването й в битка. С нейна помощ са изтребили мнозина от нашата раса във войната, водена преди векове. Предлагам сега още веднъж да се вдигнем срещу тях. И този път да ги победим. — Вдигнах пръчката си високо във въздуха. — Съгласни ли сте?

В отговор всички пръчки се стрелнаха нагоре като една.

Този път реших да не спирам овациите, а да ги оставя да продължат колкото си щат. Малко повишаване на духа не беше излишно.

Особено за мен.