Ширината на света

Напред

Не можех да откъсна очи от изображенията на майка си и баща си върху малкото късче картон.

— Вега Джейн? — прошепна Делф.

— Остави ме — махнах с ръка.

Съзнанието ми отчаяно търсеше отговор на загадката пред мен. Това не бе рисунка — образите изглеждаха твърде реални, като жигосани върху хартията. За един ужасяващ миг допуснах, че и родителите ми, подобно на онези клетници в огледалата, са пленени вътре.

Сетне обърнах портрета и зърнах там надпис:

Внимание, опасни Кампиони.

Спомените ме върнаха към онази кошмарна нощ в Приюта в Горчилище, когато те бяха изчезнали, погълнати от пламъци. Очите ми се замъглиха и аз прокарах треперещи пръсти по скъпите лица.

Мамо? Татко? Къде сте? Как мога да ви открия?

Нещо ме докосна по лакътя.

— Вега Джейн? — просъска настоятелно Делф. — Добре ли си?

Бавно прибрах снимката в джоба си.

— Да, нищо ми няма.

— Какво държеше допреди малко? Не успяхме да го видим.

— Портрет на родителите ми — промълвих бавно.

— Не думай! — ахна Петра.

— Родителите ти? — повтори невярващо Делф. — Но как е възможно? Те бяха в Горчилище, а ние сме тук. Дали Маладоните…?

— Не знам. Ето, увери се сам.

Извадих снимката и им я подадох.

— Приличаш на майка си — рече Петра. — Била е много красива.

— Да, беше красива — изгледах я изненадано. Това бе последното, което очаквах да чуя от нея. — Искам да кажа, все още е.

— И какво ще правим сега, Вега Джейн? — попита Делф.

— Ще се върнем при къщите.

— Защо?

— Искам да разпитам още малко стареца. Той е тук отдавна, може да ги е виждал наоколо.

— А ако се появят още костюмирани? — обади се тревожно Петра.

— Няма да отнеме дълго.

Тъкмо тогава откъм гарата се разнесе остър, протяжен звук.

— Това е свирката на влака! — извиках. — Бързо, да вървим!

Присъединих се към щита на невидимостта и всички затичахме колкото ни държат краката към осветената поляна.

Но Джеф го нямаше на верандата.

Всъщност наоколо нямаше жива душа.

— Всички са отишли на проклетата гара! — възкликна Петра. — Да опитат да се качат на влака.

Това означаваше, че костюмираните също ще са там. Може би дори самият Ендемен.

Но ако искахме да узнаем нещо, нямахме друг избор.

Продължихме по пътеката и скоро се озовахме на гара Бимбълтън.

Тя обаче изглеждаше напълно различно отпреди.

Първо, пред скромната постройка бе спрял лъскав, черен влак.

Второ, там, където преди се шляеше само едно дрипаво хлапе, сега имаше стотици хора, мъчещи се с лакти и колене да си проправят път по-близо до композицията.

После вратата на най-предния вагон се отвори и от нея се появи мъж. При вида му и четиримата отстъпихме крачка назад.

Това беше Ендемен.

Той се усмихна, свали бомбето от главата си и тълпата наоколо моментално утихна.

— Здравейте и добре дошли на гара Бимбълтън — каза. — След минутка моите колеги ще слязат при вас за кратки беседи и някои въпроси. После ще си заминем. Съгласни ли сте?

Обръщението бе изключително учтиво, но при вида на грубоватите и изгладнели хора, много от които нееднократно връщани, се съмнявах, че ще се приеме добре.

За моя изненада, множеството веднага освободи място около перона и всеки се дръпна на разстояние от съседа си, позволявайки необезпокоявано провеждане на „беседите“.

Щом се вгледах по-внимателно обаче, видях един от костюмираните скритом да прибира пръчката си. Явно това масово подчинение също бе плод на магия.

Ендемен, все така усмихнат, слезе от влака. Следваха го над дузина негови подчинени. Те се пръснаха сред тълпата и взеха да разговарят с хората, докато Ендемен ги наблюдаваше с нескрит интерес.

— Хайде — прошепнах на спътниците си.

Приближихме, доколкото ни позволяваше куражът, и по иронично стечение на обстоятелствата се озовахме на няколко крачки от Ръсел и Дафне — двойката от гората. Аз все още й бях бясна, задето ме бе издала, но ядът ми бе донякъде потушен от тревожното изражение върху лицето й.

Наложи се доста да почакаме, докато един от костюмираните най-сетне се упъти към тях.

Беше колкото мен на ръст, слаб, с остри скули и зализани черни мустачки.

Усмивката му приличаше по-скоро на озъбена гримаса. Ръсел трепна при вида му, но Дафне запази самообладание.

— Значи вие сте от онези, които решават кой да се качи на влака и кой — не? — попита дръзко.

Той не отвърна веднага и огледа преценяващо първо нея, а сетне и младежа.

— Откъде сте? — попита ги гърлено.

— От Кларъндън на Хилшър — отвърна Дафне. — Току-що пристигаме. Доста път трябваше да бием.

— Не се и съмнявам. Но сега сте в добри ръце. Как се казвате?

— Неговата фамилия е Евърет, а моята — Лойд. Но скоро ще се женим. Иначе аз се казвам Дафне, а той — Ръсел.

— Хубаво, много хубаво.

Мъжът извади някаква книжка от джоба си и взе да я прелиства.

— Лойд, казвате?

— Да, Дафне Лойд.

— Друг от вашето семейство качвал ли се е някога на влака?

— Не. Поне доколкото ми е известно.

Мъжът извъртя очи към Ръсел.

— А от вашето, господин Евърет?

Младежът кимна.

— Да, дядо ми Джордж. Но това е било много отдавна, още преди аз да се родя. Повече не сме получили вест от него.

— Защото е заживял по-добър живот — намеси се Дафне.

— Напълно сте права — потвърди костюмираният. — Много по-добър живот. А сега покажете опакото на ръцете си, ако обичате.

Ръсел и Дафне се спогледаха. Ръсел вече бе напът да протегне своите, когато тя, вярна на своя характер, попита:

— Това пък защо?

— Важно е, повярвайте. Просто ми покажете опакото на дясната си длан.

— О, добре, по дяволите — промърмори тя и двамата се подчиниха.

Кожата на Ръсел бе гладка и чиста. Но върху ръката на приятелката му с тръпка на ужас съзрях бледи очертания. Знакът на трите куки! Интересно как не бях обърнала внимание досега.

— Чудесно, благодаря — рече мъжът. — Това е достатъчно.

Те отпуснаха ръце и зачакаха.

— Какъв е този белег на вашата ръка, госпожице?

— Ами… по рождение. — Дафне с леко смущение го прикри. — Не се измива, в случай че се чудите. И изобщо не значи, че ми има нещо.

— Виж, с това не бих се съгласил.

Движението на костюмирания бе толкова плавно и заучено, че едва го забелязах.

— Субсервио — промърмори той, едва подавайки пръчката от джоба си. Погледите на Дафне и Ръсел моментално се изпразниха, а ресниците им леко затрептяха.

— А сега, уважаема Дафне Лойд, позволете да ви съпроводя до влака. За вас сме подготвили специален, първокласен вагон. Вашият приятел ще се вози отделно. След малко някой от колегите ми ще мине да го прибере.

Тя покорно го последва, а Ръсел просто продължи да стои като истукан.

Докато наблюдавах сцената, в главата ми се оформи план. Насочих пръчката си към младежа и рекох тихо:

— Ти ще се върнеш в Кларъндън на Хилшър и ще кажеш на съселяните си, че влакът е клопка, коварна клопка. Той откарва хората към тяхната гибел. В особена опасност се намират онези с белег върху опакото на дясната ръка. Нека всички разпространяват вестта и избягват това място. Разбра ли?

Ръсел кимна с тъповато изражение.

Огледах се наоколо. Една част от тълпата се намираше под въздействието на същото заклинание. Друга, вече преминала „теста“ — в каквото и да се състоеше той, — крачеше към композицията.

Маладоните бяха заети да разпределят своите жертви по вагоните.

— Сега! — изкомандвах. — Обръщай се и бягай!

Ръсел си плю на петите и скоро се изгуби в далечината.

— А ние какво ще правим? — попита Петра.

— Ще се качим на влака, разбира се.

Знаех, че Дафне Лойд и подобните на нея можеха да се отправят само към едно място.

Към Маладонския замък.

Там щяха да източат магията им и единственото бъдеще, което ги очакваше, бе на жалки роби.

От нас зависеше да попречим това да стане.