Ширината на света

Маладонският замък

Не помнех да съм летяла толкова бързо в живота си, но Дестин се представи достойно. Трябваше да надяна очилата, които носех още от Комините, иначе нямаше да виждам нищо от вятъра, блъскащ в очите ми.

Стараех се да не изоставам от Ендемен, който се издигаше все по-нависоко, докато накрая не навлязохме в облачен слой.

Стомахът ми се свиваше от тази шеметна скорост. Носех се почти слепешката през белите валма, ужасена, че може да се блъсна в Ендемен, ако той внезапно спре по някаква причина.

За щастие, облаците най-сетне останаха зад нас и аз, макар и мокра и премръзнала от влагата, можех да подновя преследването. Очите на Ендемен не бяха защитени с нищо, но това явно не представляваше проблем за него. Той летеше в полегата позиция, с ръце, долепени до хълбоците, а бомбето стоеше като заковано върху главата му.

Накрая започна да забавя полета си и аз сторих същото. Усещах звената на Дестин, пристегнати около кръста ми. Те бяха студени като лед, което никога не беше добър знак.

Със спускането ни под нас се очерта пейзаж, който ме накара да ахна.

Това бе назъбена планина, обгърната в мрак, сякаш около нея още цареше нощ. На най-високия й връх бе кацнало наистина огромно здание.

Ендемен се приземи край него меко, без дори да залитне — трябваше да призная, че мръсникът бе удивителен летец, далеч по-добър от мен.

Аз се побоях да кацна и останах да се рея на около три метра над земята.

Сега забелязах, че зданието всъщност е замък, с масивни, почернели от времето каменни стени, кули и бойници. Приличаше малко на Комините в Горчилище, но беше по-голямо.

Над него се вееше знаме, подобно на онова, носено от бойците с черни каски в Голям Честен — със символа на петолъчната звезда и двете ужасяващи очи в средата.

Ендемен с решителна крачка се отправи към внушителния главен вход. Когато го достигна, извади пръчката си и замахна веднъж от ляво надясно.

Тежката порта бавно се отвори навътре и го пропусна да мине. След това пролуката започна да се стеснява.

Аз стиснах зъби, наведох глава и се стрелнах през нея миг преди крилата с грохот да се захлопнат подир мен.

Приземих се полека и се озърнах наоколо. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че се побоях Ендемен да не го чуе.

Той се намираше на петнайсетина метра пред мен и изведнъж започна по невероятен начин да се преобразява. Костюмът, обувките и бомбето му изчезнаха и той се оказа загърнат в пищна пурпурна мантия, с черна качулка, отметната назад върху раменете. И това не беше всичко. Щом се обърна в профил, видях, че лицето му също е променено. Всичките му части се бяха издължили, придавайки му напълно демонично изражение. Кожата бе толкова бледа, че изглеждаше сребриста, а челюстта бе обрамчена от тясна, заострена червена брада. Като цяло приличаше на лешояд в човешки облик.

Последвах го, стараейки се същевременно да не пропускам нищо от обстановката.

Подовете и стените бяха от камък, студени на допир и като че ли излъчващи леден полъх около себе си. Вътрешността на замъка, може би нарочно, бе зле осветена и навред играеха причудливи сенки. Десетки по-малки коридори се разклоняваха встрани от главния, по който се движехме. Имаше и множество тежки, залостени врати, зад които въображението ми рисуваше тъмници с оковани затворници, очакващи своята участ.

Това впечатление се подсилваше и от приглушените стенания, носещи се някъде от недрата на замъка, при звука на които по гърба ми полазваха мравки.

Ендемен все така бързо и решително крачеше по средата на мрачния коридор. Зачудих се защо никой не бе излязъл да го посрещне. И защо на входа нямаше разположени стражи. Надали мястото беше необитаемо — по-скоро обитателите му не допускаха, че някой би дръзнал да проникне в него.

Чух звука, преди да зърна източника му. Трудно можех да го сбъркам, а и неведнъж се бях сблъсквала с него в миналото. Той се състоеше от две части — съскане, последвано от пронизителен писък.

Секунда по-късно съществото изпълзя иззад ъгъла и се изправи в пълен ръст срещу Ендемен. Беше джабит — огромно влечуго с поне двеста и петдесет глави (никой, изправял се срещу него, не бе живял достатъчно дълго, за да ги преброи с точност). Ухапването само от един отровен зъб бе достатъчно, за да повали двутонен крет.

Част от мен дори се зарадва, виждайки звяра да се насочва право срещу Ендемен.

Ухапи го, рекох си наум. Убий го! Моля те.

Колко бях наивна. Ендемен лениво вдигна ръка и джабитът спря на място. После той небрежно доближи до него и дори го потупа по една от отровните глави!

Сърцето ми слезе в петите.

Ендемен продължи да се отдалечава, а джабитът остана, задръствайки коридора. Преди да успея да помръдна, чудовището запълзя към мен. Притиснах се в стената с горещото желание тя да се разтвори и да ме погълне. Всички Уъгове от малки биват приучавани да се боят от джабита повече от всяко друго живо същество и аз не правех изключение. Дебелото като дънер туловище премина на сантиметри покрай мен. Дори ми се стори, че леко закачи наметката ми.

После звярът замръзна. И аз сторих същото.

Всяка от главите започна да се поклаща и да стрелка с език.

Едва тогава осъзнах какво се случва.

Те ме душеха!

Не знаех какво да сторя. Боях се да помръдна, боях се дори да дишам.

Само се молех ужасното създание да отмине, да се махне по-далеч от мен. За един кошмарен миг погледът ми срещна този на чифт от безбройните змийски очи и можех да се закълна, че те ме видяха.

Върви си. Моля те.

И тогава се случи невероятното.

Джабитът, шумолейки с люспи, пое напред и се изгуби по коридора.

Поех си облекчено дъх. Главата ми се маеше, а коленете ми бяха омекнали. Но щом погледнах в обратна посока, забравих за своите неволи.

Ендемен беше изчезнал!