VIGINTI TRES

Нещото в Кулата

Известно време бродихме по коридорите и завивахме напосоки, докато накрая късметът не ни споходи.

Иззад един ъгъл се зададе Маладон, облечен с мантия. Подир него вървеше висок мъж с мургава кожа — елегантно облечен, но с белезникави, забулени очи. Беше един от поробените. Значи ги имаше и тук!

Озърнах се и прошепнах на Петра какво трябва да прави. Тя кимна и двете насочихме пръчките едновременно.

Импакто — казах аз. Заклинанието улучи Маладона, който се преви и падна в несвяст на каменния под.

Субсервио — каза Петра, прицелвайки се в спътника му. Онзи отпусна челюст и застана неподвижно

Завлякохме Маладона в една празна стая, завързахме го с магическите нишки и заключихме вратата.

Едва тогава се заловихме с прислужника му. Неговите дрехи искряха от чистота, бяха добре изгладени и явно от най-високо качество. За пореден път се зачудих защо им е притрябвало да издокарват така робите си.

Скупчихме се около него и аз завъртях пръстена със знака навън.

— Можеш ли да ни видиш? — попитах.

Мургавият кимна.

Значи въпреки забулените очи бе запазил зрението си.

— Как се казваш?

— Нямам име. Аз съм Виктус.

Погледнах към Делф и Петра.

— Виктус? Знаете ли какво значи това?

Те поклатиха недоумяващо глави.

Замислих се за етикетите върху стъклениците. Не помнех на някоя от тях да е пишело „Виктус“.

Обърнах се отново към мъжа.

— Как попадна в замъка?

— Не знам. Просто съм тук.

Въздъхнах. Май нямаше да получим много помощ от него.

— Вега Джейн — прошепна в ухото ми Делф. — Те сигурно са изтрили паметта му. Попитай го за по-скорошни неща.

Трябваше да призная, че понякога му идваха блестящи идеи.

— Добре, Виктус — казах, — познаваш ли господин Ендемен?

— О, да. Един от господарите ми. Велик магьосник.

— А той самият няма ли си господар? Например мъж с мантия, седящ на трон в една голяма зала?

— Това е нашият крал. Некро. Повелител на всичко под слънцето.

Прехапах устни. Значи проклетникът Некро все още съществуваше.

Най-големият ми страх току-що бе станал реалност. Злодеят, победил предците ми, беше жив.

— Виктус — продължих, — а да си чувал за някого, наречен Върджил?

Той поклати глава.

— А за мъж и жена, които да се казват Хектор и Хелън?

— Не. Няма никой с такива имена.

— Колко Маладони има в замъка?

— Стотици. Повечето господари живеят тук.

— Ходил ли си някога в Честен или Голям Честен?

— Служих на господарите в Голям Честен, преди да дойда тук.

— Те държат гармове и джабити в сградата. Има ли и други същества?

— Не. — Той се замисли за секунда. — Освен може би в Стаята на кулата. Не съм бил там.

— И не знаеш какво има вътре? — намеси се Петра.

— Не, но е силно охранявана.

— Как?

— С два джабита, като за начало.

— Значи не са само джабитите? — попитах със свито сърце.

— Е, има и магия, разбира се.

— Да, разбира се… — повторих машинално, сетне смених темата. — Не ти ли се е искало някога да се махнеш оттук, Виктус?

— Никога — тръсна глава той. — Това е моят дом. Да служа на господарите, е чест.

— Дори ако се държат зле с теб? Не те ли бият и ругаят?

— Ако го правят, значи е по моя вина. С нещо не съм им угодил. Те са честни и справедливи.

Въздъхнах. Така нямаше да стигнем далеч. Съзнанието му просто бе твърде промито, за да вижда истината. Трябваше поне да се опитам да узная какво има в онази стая.

— Знаеш ли как се стига до Кулата? — попитах.

Мъжът кимна тъповато.

— Кажи ми тогава.

— Защо ти е да научиш?

— Моля те, Виктус, просто ми кажи. Ще съм ти много признателна.

За моя изненада, устните му потрепериха.

— Да, госпожице. Разбира се, госпожице.

И той ни даде подробни указания.

Оставаше да решим какво да правим с вързания Маладон. И без да питам Петра, знаех нейното мнение — да го убием. Част от мен несъмнено желаеше същото, но практичната ми страна надделя.

— Ако го намерят мъртъв, ще вдигнат целия замък по тревога — казах.

Тя бавно и неохотно кимна.

Освободих го и му направих объркваща магия, за да забрави случилото се и най-важното — да не обвинява слугата си в нищо.

— Не искам да ти навлека неприятности — обясних на Виктус, сваляйки от него заклинанието „Субсервио“.

Устните му отново потрепериха.

— И още веднъж благодаря, задето ни помогна — протегнах ръка към него.

Той я пое и я стисна. За един кратък миг ми се стори, че зървам нещо в забулените му очи. Нещо, което навярно винаги е било там, преди Маладоните да го заровят толкова надълбоко, че и той самият да не може да го открие.

Оставихме ги и скрити отново под щита на невидимостта, поехме към Кулата. Следвайки напътствията на Виктус, се издигахме все по-високо по каменни коридори, вити метални стъпала и обикновени дървени стълби.

Първият знак, че наближаваме, бяха звуците.

Пронизителните писъци на двойка джабити.

Свърнахме зад един ъгъл и ги видяхме.

Бяха застанали от двете страни на тежка метална врата. Зад нея се намираше Стаята на кулата. Можех само да гадая какво е съдържанието й, за да се нуждае от подобна охрана.

Чудовищата бавно се поклащаха, а стотиците им чифтове очи оглеждаха всеки сантиметър пространство пред тях. За щастие, не можеха да ни видят, но приближахме ли още, лесно щяха да ни подушат.

— Как ще се справим с тях? — прошепна Делф.

Бяхме имали работа с джабити и преди, но тук не можехме просто да се впуснем в битка с тях. Шумът щеше да привлече и последния Маладон в замъка.

С Петра доближихме глави и се наговорихме. Тя се прицели в чудовището вдясно, а аз поех другото. Делф и Хари Две отстъпиха предвидливо назад и зачакаха.

Параликто — извикахме едновременно.

Заклинанията излетяха и улучиха джабитите право в гърдите. Те замръзнаха, а писъците им секнаха недовършени.

— Добри попадения — похвали ни Делф, а Хари Две ме близна по ръката.

Внимателно пристъпихме напред. Виктус бе споменал, че Стаята на кулата се охранява и с магия, но нямах представа каква точно.

Достигнахме вратата без произшествия, но сърцето блъскаше лудешки в гърдите ми. Не беше никак приятно да се намираш в такава близост до джабити, независимо дали парализирани или не.

Огледах бравата. Астрея Прайн ми бе показала няколко магии за отключване и аз се колебаех коя е най-удачно да използвам. Съмнявах се, че Ингресио ще се справи със задачата. В крайна сметка спрях избора си на Секуриус терминус.

За моя радост, тежките крила се разтвориха.

В следващия миг обаче ме обзеха подозрения. Всичко се случваше прекалено лесно.

Но след като така или иначе бяхме тук, не ни оставаше друго, освен да влезем.

— Най-добре да побързаме, Вега Джейн — рече Делф. — Някой може да мине и да забележи онези замръзнали джабити.

Помещението не беше голямо, така че поне разглеждането му нямаше да ни отнеме много време.

Имаше каменни стени с правоъгълни отвори, твърде тесни, за да премине някой през тях, но пропускащи въздух и оскъдна светлина. Вътре цареше пронизващ студ и аз се загърнах по-плътно в наметката си.

Видях как Делф извади дългия нож, който носеше затъкнат в пояса си. Челюстите му бяха стиснати, а изражението — сурово. Хари Две, настръхнал до мен, тихо ръмжеше.

Използвах пръчката, за да осветя по-добре стаята.

И ахнах.

По средата й, в дървено кресло, седеше същество, наподобяващо купчина дрипи. Беше високо и болезнено слабо, с тънки, съсухрени крайници. Главата, обрасла с редки кичури бяла коса, бе приведена напред и почти докосваше костеливото коляно.

Явно привлечено от светлината, съществото се извърна към мен.

Едва се сдържах да не изпищя.

То нямаше лице. Очите, носът, устата липсваха. Имаше само изпъната кожа, толкова бледа, че не можех да повярвам, че е живо. Гледах го със смесица от отвращение и жалост.

И макар да беше без очи, имах усещането, че то също ни вижда.

— Какво е това? — промълви Петра.

Само поклатих глава. Не бях срещала нищо подобно в живота си! Нима и това клето създание бе от „белязаните“? Но в такъв случай защо стоеше затворено тук, вместо да робува като останалите?

Главата му скоро клюмна отново и аз угасих пръчката.

— Не разбирам кое му е толкова важното, та да го да държат в Кулата, и то под такава охрана? — зачуди се и Делф.

Обиколих стаята, без да изпускам от поглед странния й обитател. Доближих един от отворите в стената, надзърнах през него към местността в подножието и се върнах при останалите.

— Това е чиста загуба на време. Да се махаме.

Не можех да обясня защо, но ме бе обзело предчувствие за нещо наистина ужасно.

Отидох до вратата и натиснах бравата.

Тя не помръдна.

Изпробвах едно подир друго всичките си отключващи заклинания, но без успех.

Долепих ухо до гладкия метал. Отвън не долиташе нито звук.

— Ето значи каква била магията, за която говореше Виктус — рече Делф. — Ако успееш да минеш покрай джабитите и да влезеш, си оставаш затворен вътре.

За жалост, наистина изглеждаше така. Каква глупост от наша страна сами да влезем в капана!

Изтичах до отверстията в стената. Ако успеех да разширя достатъчно някое от тях, можехме да излетим през него директно към Емпирей.

Замахнах с пръчката към най-близкото. Заклинанието моментално рикошира и ме запрати чак в отсрещната стена.

— По дяволите — надигнах се бавно, потърквайки болезнената цицина на главата си.

Докато прекосявах обратно стаята, минах съвсем близо до съществото на стола. Ръката му неочаквано се стрелна и ме сграбчи за китката. Макар и само кожа и кости, хватката й бе невероятно здрава. Опитах да се отскубна, но със същия успех можех да се боря със стоманено менгеме.

Делф ми се притече на помощ, но дори неговата огромна сила не бе способна да разтвори пръстите й.

Импакто! — извика Петра, насочвайки пръчката си.

В следващия миг трябваше да се наведе, за да избегне собственото си заклинание, отскочило от съществото.

— Хм, Вега Джейн — прокашля се Делф.

— Какво? — излаях.

— Аз ли си въобразявам, или стаята става по-тясна?

Озърнах се обезумяло.

Той беше абсолютно прав.

Стените постепенно се придвижваха към нас. Площта на пода вече бе намаляла поне наполовина.

Задърпах се с цялата сила, която ми предоставяше Дестин, но пак не можех да разкъсам хватката на съществото. Стените вече се намираха на половин метър от нас и приближаваха с тревожна скорост.

Още малко и китката ми щеше да бъде размазана от костеливите пръсти.

А стените бяха само на педя разстояние и заплашваха да смажат нещо повече от нея.

— Пусни ме! — изпищях.

— Вега! — извика Петра.

Бях опряла крак в страничната облегалка на креслото и теглех панически.

— Проклетата… гад… не ще… да ме… пусне!

Още няколко секунди и щяхме да станем на пихтия. Вече усещах как една от стените притиска гърба ми.

Делф, почервенял от усилие, бе опрял длани в отсрещната стена, но без никаква полза.

Петра и Хари Две постепенно се притискаха към мен.

Разнесе се пукот, при който Петра и аз изпищяхме едновременно. Дървеното кресло се бе строшило под натиска на настъпващите каменни зидове.

Това бе краят. Надежда нямаше.

Хари Две неочаквано подскочи и близна ръката на съществото.

То веднага ме пусна.

Извадих пръчката и я насочих вертикално.

Ембатлементо.

Щитът изникна и ни обгради от всички страни.

Стените със стържене спряха, но само за кратко. После продължиха да се придвижват, макар и далеч по-бавно. Но от друга страна, не им бе останал много път за изминаване. Четиримата бяхме буквално залепени за съществото, което дишаше тежко сред нас. Бях толкова близо до него, че усещах вонящия му дъх в бузата си.

Главите на Делф, Петра и Хари Две почти се допираха в моята. Въздухът се изчерпваше и съзнанието ми взе да се замъглява от липсата на кислород. Но преди да затворя очи за сетен път, усетих как пръчката потрепва в ръката ми.

Как не се бях сетила досега!

— Дръжте се! — извиках и пожелах тя да се уголеми до размера на Мълнията.

В същия момент вратата на стаята се изпари под въздействието на магия и една фигура застана на входа.

Ендемен.

Пространството, останало от Стаята на кулата, бе толкова тясно, че можеше да се пресегне и да ни докосне.

Не ни виждаше, естествено, но знаеше отлично, че сме вътре.

Той насочи пръчката си.

Със сетни оставащи сили метнах Мълнията към тавана, но този път се задържах за нея.

Все още свързани от магичните нишки, всички моментално се откъснахме от пода.

Копието удари каменния свод и с гръм премина през него.

Вече бяхме на открито.

Конвулсивно започнахме да гълтаме свежия въздух. Не помнех някога да съм била на по-кошмарно място. Още усещах върху себе си натиска на неумолимите стени.

Щом погледът ми се проясни, набрах достатъчно височина и поех в посоката, от която бяхме дошли.

След минута се обърнах през рамо и косата ми настръхна.

Ендемен се носеше по петите ни, яхнал един от джабитите. Както се оказваше, звярът бе от летящата разновидност. Бях узнала за нея още при краткото си пътешествие в миналото, преди да напусна Горчилище.

Зад него различих поне дузина костюмирани.

Е, вече бях успяла да им се изплъзна веднъж. Можеше да ми провърви и този път.

Започнах да описвам зигзаг, но те следваха дирята ми безпогрешно, сякаш можеха да ме видят.

В един момент джабитът рязко ускори и ме приближи дотолкова, че една от главите му опита да ме захапе за ботуша. В последния момент я изритах в муцуната.

Докато звярът усещаше миризмата ни, нямаше начин да му избягаме. От друга страна, ако пробвахме да хвърлим заклинания, само щяхме да разкрием местоположението си и да се изложим на смъртоносен ответен залп. Всъщност това така или иначе щеше да стане, защото те знаеха приблизително къде се намираме.

Натоварена с четирима ни, Дестин работеше на предела на силите си, а разстоянието между нас и преследвачите пос-оянно се скъсяваше.

— Не можем да им се отскубнем, Вега — извика Петра.

— Тогава ще направим ето това!

Направих толкова остър вираж, че останалите описаха широка дъга, едва удържани от магичните нишки.

И се понесох срещу Маладоните.

Те не ни виждаха, но джабитът ни подушваше и по стотиците му изражения личеше, че е объркан от тези жертви, летящи право в зъбите му. В крайна сметка кой можеше да е толкова глупав, та сам да предизвиква смъртта?

Приготвих пръчката си, но Делф тръсна глава.

— Не, Вега Джейн, така само ще се издадем. Имам по-добра идея.

И той извади дългия си нож.

— Нож? — възкликна Петра. — Срещу тази хала? Да не си се побъркал?

— Татко веднъж ми каза, че коремът на джабита е най-уязвимото му място — отвърна спокойно Делф. — А на неговите думи винаги можеше да се разчита.

Той сграбчи дръжката с две ръце и се приготви, докато зловещото влечуго с главоломна скорост приближаваше към нас.

Мина секунда, после още една.

Писъкът, изтръгващ се от отворените усти, вече раздираше тъпанчетата ни. Безброй отровни зъби бяха готови да се впият в нас и да ни разкъсат.

— Вега! — изпищя Петра.

Усетих как Хари Две напряга мускули в своята сбруя.

Вече се намирахме на броени метри разстояние. Можех ясно да видя черните, разширени зеници на Ендемен.

— Сега! — извиках.

Снижих се рязко и полетях точно под търбуха на джабита.

— Давай, Делф, давай!

Острието се стрелна нагоре.

И потъна в меката, незащитена плът на звяра.

По някакъв начин Делф успя да го задържи в същото положение, докато преминахме по цялата дължина на чудовището. Порой от вътрешности и кръв се посипаха върху нас от разреза.

Щом достигнахме опашката, свърнах встрани, за да не се сблъскам с останалите Маладони.

Те можеха да видят единствено страховитите поражения, нанесени на звяра, но не и какво ги е причинило.

Когато се обърнах, джабитът падаше шеметно надолу, вече мъртъв.

Ендемен току-що се бе лишил от превоза си.

Очаквах да полети със собствени сили, но той не го стори. Изглежда изпитваше затруднение да достигне пръчката си, а и краката му бяха затиснати под безжизнените криле на влечугото.

Той все повече доближаваше земята и всички негови подчинени се впуснаха подире му.

От сърце им пожелах джабитът да ги смаже под туловището си.

Обърнах се и полетях с максимална скорост. Звената на Дестин се впиваха в кожата ми, студени като лед. Веригата сякаш знаеше, че животът ни е заложен на карта, и даваше всичко от себе си за нашето спасение.

Вече се намирахме достатъчно далеч от замъка.

Аз потупах крака си с пръчката, представяйки си чудесния, безопасен Емпирей, и извиках:

Пас-пусе.

В следващия миг се озовахме пред парадния вход на къщата.

Хвърлих се към голямата месингова брава, натиснах я и всички се изсипахме в преддверието.

Делф се пресегна и захлопна вратата след нас.

После просто останахме да лежим запъхтени на пода, всеки в плен на собствените си ужасяващи мисли и впечатления.

Нечий глас ни изтръгна от тях.

— Добре ли сте, господарке Вега?

Беше верният иконом.

Един по един се надигнахме, омазани от глава до пети в джабитска кръв и слуз.

— Не, Пилсбъри — отвърнах. — Всъщност съмнявам се дали изобщо някога отново ще съм добре.

Загрузка...