Ширината на света

Кларъндън на Хилшър

Промъкнахме се на влака в последния момент и се стаихме в преддверието на вагона, чиито седалки бяха снабдени с вериги. С кипяща от негодувание гръд наблюдавах как Дафне Лойд и другите като нея биват оковавани в тях, под влиянието на заклинания, срещу които не можеха да се съпротивляват.

Този вагон беше без прозорци, така че никой от другите пътници не можеше да види какво се случва вътре. Колкото до онези, които не бяха избрани, те или се връщаха в дървените къщи, или поемаха дългия път обратно към дома. Трябваше да призная, че всичко бе отлично организирано. Все пак Маладоните бяха разполагали с цели векове, за да се усъвършенстват — да поробят цяла раса, като същевременно унищожават всички нейни членове, способни да им се противопоставят.

Чудех се каква е причината за това пресяване. Можех да разбера, че отделят онези с клейма по ръцете, но защо не качваха всички, дошли на Бимбълтън?

Извадих пръчката и произнесох заклинанието „Кристиладо магнифика“. Пред очите ми моментално се разкри вътрешността на всички вагони.

И аз разбрах отговора.

Пътниците до един бяха млади хора, под трийсетте. В целия влак нямаше нито един старец. Също нямаше болни или сакати.

Делф, който стоеше до мен и виждаше същото, прошепна:

— Подбират само онези, които могат да им работят.

— А също онези, които са способни да се борят — допълни Петра. — Пресичат всяка съпротива още в зародиш.

Това бе наистина нечувано коварство. Думите на моите спътници ме караха да се задъхвам от гняв, но знаех, че са верни.

Нашият вагон имаше двама пазачи. Единият — същият, който бе отвел Дафне — стоеше в далечния му край. Другият се намираше само на метър и половина от нас.

Запитах се защо Маладоните просто не проследяват навред хората с магични способности, така както бяха проследили мен. Защо бе цялата бутафория с гара Бимбълтън? Нима сигналът на клеймата бе твърде слаб, за да се долови?

После ми хрумна друга възможност.

Ако те тръгнеха насилствено да прочистват градове и села, щяха неизбежно да срещнат съпротива. Вярно, че по-голямата част от населението бяха „обикновени“, но все пак щетите сред Маладоните щяха да бъдат големи, особено ако някои от онези с клеймата осъзнаеха магичните си сили. Много по-разумно бе да ги подлъгват на места като Бимбълтън. Така можеха да се разправят с тях тихомълком, а семействата им да смятат, че са открили по-добър живот и да не търсят мъст срещу похитителите им.

Схемата бе наистина брилянтна.

Или по-скоро сатанински хитра.

Ние, от своя страна, бяхме изправени пред дилема.

Дали да нападнем пазачите още сега и да освободим окованите пленници?

Или да кротуваме, докато не наближим Маладонския замък? Последното може би щеше да е по-полезно, тъй като не знаех как иначе да стигна дотам.

След като влакът потегли, по-близкият до нас пазач отиде да бъбри с колегата си в другия край на вагона, така че можехме да шепнем помежду си, без риск да ни чуят.

Щом споделих своите съображения, Петра каза намусено:

— Как можем да сме сигурни, че ще ги откарат именно в Маладонския замък?

— А къде иначе? — възрази Делф. — Нали трябва да им откраднат магията?

— Сигурно си прав — кимна тя.

Сърцето ми се късаше, като гледах окованите пленници, но ако опитахме да сторим нещо сега, имаше вероятност всички да загинем без полза. Не знаех общо колко Маладони има във влака, но бях видяла поне тринайсет. А ние разполагахме всичко на всичко с две магически пръчки, при това Петра бе значително по-неопитна от мен.

И все пак зачиташе само мнението на Делф, а не моето. Просто не знаех какво да правя с нея. Дори след случилото се в Емпирей, след размяната на кръв и положената нерушима клетва, тя бе все така опърничава, както и преди.

— Влакът ще спре първо в Честен — казах с въздишка. — Там онези, които нямат клейма, ще бъдат подложени на процедурата за промиване на мозъци.

— И ние няма да сторим нищо, за да им помогнем? — възкликна Петра.

Изгледах я продължително.

— Слушай, какво предпочиташ? Да спечелим една битка или да спечелим проклетата война? Защото ми се струва, че двете наведнъж няма да са ни по силите.

Тя отвърна на погледа ми и отначало прочетох в очите й гняв. Сетне, за моя изненада, той се стопи без следа.

— Разбирам, Вега. Имаш право.

По дяволите, човек никога не бе сигурен с коя Петра си има работа. С побърканата или с рационалната.

— Следващата спирка ще е Голям Честен — продължих. — Или може би влакът ще ни отведе директно до Маладонския замък.

— Когато беше там, видя ли някакви релси да стигат до него? — попита Делф.

— Не, но и нямах много време да гледам към земята. Ендемен ми създаваше достатъчно други грижи. Впрочем като говорим за вълка…

В другия край на вагона се бе появил самият Ендемен, в обичайната си премяна — костюм с жилетка, бомбе на главата и лъснати обувки. Видът му толкова рязко контрастираше с онова, което бях видяла в замъка, че неволно се запитах дали всички Маладони нямат втора, зловеща същност под външната си обвивка.

Хвърлих крадешком поглед към Петра. Ами ако и под нейната привидна красота се таеше скрито чудовище? Как ли би реагирал Делф, ако тя изведнъж се превърнеше в уродлива вещица? При тази мисъл по устните ми дори заигра усмивка, от която се почувствах леко неудобно.

Ендемен поздравяваше подред пътниците във вагона, които, още под въздействие на заклинанието, измърморваха неясни отговори.

Щом стигна до седалката на Дафне, намираща се едва на няколко крачки от нас, той коленичи и се взря внимателно в нея.

После извади пръчката си и леко замахна. Тя тръсна глава и очите й бавно се фокусираха върху него.

— Твоето село е Кларъндън на Хилшър, нали? — попита Ендемен.

— Да — кимна момичето.

Той я улови за китката.

— А там има ли още хора с ей такива белези?

Дафне погледна ръката си, сякаш я виждаше за пръв път.

— Има.

— Колко?

— Не знам… поне няколко.

— А в твоето семейство?

— Не. Аз съм единствената. Какво изобщо означава този знак?

Ендемен отвърна с усмивка, от която ме полазиха тръпки. Напомняше ми на джабит, канещ се да изяде жертвата си.

— Най-малкото, означава твоята гибел. — Сетне пусна ръката й и продължи: — А сега ще ми кажеш точно как се стига до твоето село.

Докато тя му даваше указания, Ендемен изписваше видими думи във въздуха с помощта на пръчката си. Накрая махна с върха и и те влязоха директно в главата му.

Без повече церемонии той стана и се упъти обратно.

— Веднага ли ще потеглите за това село, сър? — попита го единият от пазачите.

— Не е чак толкова спешно. Имам неща за довършване тук, а и онези негодници няма къде да избягат.

— Напълно сте прав.

— Проклятие — изръмжа Делф. — Маладоните ще отидат там и ще избият всички!

— Трябва да ги спрем — рекох решително аз.

Двамата с Петра ме изгледаха.

— Как? — попита тя. — Тръгнали сме към замъка.

— Бяхме тръгнали към замъка. Сега отиваме в Кларъндън на Хилшър.

— Но нали ти вече изпрати онзи Ръсел да ги предупреди.

— Няма гаранция, че хората ще го послушат. Нито че ще избягат достатъчно бързо.

— А какво стана с приказките ти за спечелване на битката и изгубване на войната? — рече хладно Петра. — Или бяха само за заяждане?

Стиснах зъби.

— Не, не бяха. Имам своите причини.

— И какви по-точно? — не отстъпваше тя.

— Причини, и толкова. — Изражението ми бе толкова свирепо, че Петра трепна и отстъпи с думите:

— Но ние не знаем дори как да стигнем дотам.

— Напротив, знаем — намеси се Делф.

— Така ли? — извърнахме се и двете към него.

— Да, нали момичето даде напътствия. Всичко е запечатано ето тук. — Той се почука с пръст по челото.

— Но те бяха толкова сложни, че дори Ендемен използва магия, за да ги запомни — учуди се Петра.

— Делф винаги е бил добре с паметта — уверих я аз.

Оставаше само да намеря начин да напуснем влака. Нямах друг избор, освен да приложа на всички ни телепортиращото заклинание. Или щеше да сработи, или някой от нас да пострада, но тъкмо сега нямах време за колебание.

Почуках се с пръчката по бедрото.

— Пас-пусе.

В следващия миг се озовахме обратно на мястото, за което си бях помислила — гара Бимбълтън.

Около дървените къщи се шляеха значително по-малко хора. Предположих, че са влезли вътре или са се разотишли по родните си места. Разочаровани, задето не са ги качили на влака, докато всъщност трябваше да благодарят на добрия си късмет.

Оттук се издигнахме във въздуха и полетяхме на запад, следвайки инструкциите на Делф.

Стараех се да поддържам прилична скорост, защото се боях Ендемен да не ни изпревари, но това не бе лесно предвид тежестта на четирите ни тела.

Най-сетне зърнах селото под нас — шепа схлупени къщурки, кацнали върху склона на тревист хълм.

Приземихме се в източния му край и трескаво затърсихме някакъв знак за присъствието на Маладоните.

— Виждате ли нещо подозрително? — попитах, държейки пръчката в готовност.

— Нищо — каза Петра, която също бе извадила своята.

— Поне няма разхвърляни трупове и съборени къщи — додаде Делф. — А, ето го и Ръсел!

Действително тъкмо в този момент приятелят на Дафне дотича запъхтяно на централния площад и взе да блъска по портите. Хората излизаха, а той им предаваше моите думи. По уплашените им погледи личеше, че ни най-малко не се усъмняват в тях.

Мълвата се разпространяваше бързо и скоро местните започнаха да се изсипват навън, някои с вързопи на раменете, готови за бягство.

— Чудя се къде ли ще намерят безопасност? — промълви Петра.

И аз се питах същото, но скоро се оказахме изправени пред много по-сериозен проблем.

— Ето ги! — възкликна Делф.

Ендемен и петима от главорезите му се бяха появили сякаш от нищото.

Сред тълпата се разнесоха уплашени викове.

Костюмираните едновременно насочиха пръчките, а хората бяха толкова стъписани, че стояха като заковани по местата си.

— Ембатлементо — извиках, замахвайки към тясното пространство между тях и Маладоните.

Заклинанията срещнаха щита ми и експлозията бе толкова разтърсваща, че мнозина от селяните изпопадаха по земята.

— Бягайте! — извиках аз, все още невидима.

— Бягайте, бягайте! — повтори като ехо Ръсел.

Те се обърнаха и се пръснаха като пилци, но Ендемен не им обърна никакво внимание. Бе твърде зает да търси източника на магията, блокирала неговата.

Аз издигнах себе си и останалите с помощта на Дестин и плавно се насочих към близката гора, накъдето се бяха упътили повечето бегълци.

Маладоните, след като не успяха да ни открият, също полетяха да ги гонят.

Носеха се в плътна група, което ме наведе на една идея.

Споделих я шепнешком с Петра и двете насочихме едновременно пръчките си.

— Импакто — извикахме в хор.

Обединената сила на заклинанията ни удари преследвачите с чудовищна сила. Те се запремятаха и изпопадаха по земята.

Кацнах и поведох другарите си към тях.

— Помогнете ми да ги претърсим.

— Ами ако дойдат на себе си? — рече тревожно Делф.

— Енснарио — произнесох аз и направих спираловидно движение по посока на Маладоните. От върха на пръчката ми изскочиха дебели златисти върви и ги омотаха стегнато. С още едно замахване вкарах краищата на вървите дълбоко в земята.

— Така е по-добре — кимна Делф и взе да рови из джобовете на един от тях.

Аз се залових със самия Ендемен. Във вътрешността на бомбето му, на самото дъно, открих прикрепено малко огледалце. Дали не бе погледнал именно него при онзи случай в Голям Честен, когато бе казал, че е призован? Най-вероятно да. То по някакъв начин позволяваше общуване от разстояние. С кошмарното същество на зловещия трон в замъка. Поколебах се дали да не го взема, но сетне размислих. Щяха да забележат липсата му, а можеха и по някакъв начин да го използват, за да ни проследят.

Щом се взрях в огледалцето, повърхността му се замъгли и в нея започна да се появява образ. При вида му тук стомахът ми се преобърна и изпуснах шапката.

Не си бях и представяла толкова противно лице. Дори гротескната фигура, в която се преобразяваше Ендемен на влизане в замъка, бе за предпочитане.

Това не беше жив човек. Нито пък мъртъв. Беше нещо по-лошо от труп, ако изобщо е възможно.

Сетне ме притесни друга мисъл. Какво щеше да стане, ако това същество отново призовеше Ендемен, а той не му отговореше? Току-виж цяла армия Маладони се изсипала над Кларъндън на Хилшър

— Веднага се връщам — казах и полетях към гората.

Открих селяните, хленчещи и треперещи, и се приземих сред тях.

— Вега?! — възкликна Ръсел.

Един от мъжете грабна нож и запристъпва към мен.

— Тя е една от тях.

— Убийте я! — надигнаха се още гласове.

— Не — препречи пътя им Ръсел. — Тъкмо тя ме предупреди какво може да се случи тук. Благодарение на нея се спасихме.

Мъжът с ножа отпусна смутено ръце.

— Съжалявам, госпожице.

— Слушайте — казах им аз. — Не бива да спирате. Онези там се наричат Маладони. Ма-ла-до-ни — повторих за по-голяма яснота. — Използват гара Бимбълтън и други като нея, за да примамват и поробват хората, които се качват на влаковете им. Вземат най-вече младите, за да отслабят и обезкървят расата ви.

Озърнах се наоколо.

— Колко от вас имат знак върху опакото на ръката си? С три преплетени куки?

Никой не се обади и аз ги подканих.

— Хайде. Нищо няма да ви се случи, обещавам.

Двама младежи и една девойка излязоха напред.

— Ние имаме — рече тя. — Но не знаем какво означава.

— Означава, че притежавате магични способности, също като мен. Но по него е възможно да ви проследят. Приближете се и протегнете ръце.

Те го сториха и аз се уверих, че и тримата носят бледото клеймо.

Посочих ръцете им подред с пръчката и казах:

— Ембатлементо.

Над знаците се разнесе бледо сияние, скри ги и сетне потъна в кожата. Идеята ми бе хрумнала току-що. Надявах се да свърши работа поне за известно време, но съдейки по личния ми опит, клеймата щяха да стават все по-отчетливи с възрастта.

Обърнах се към присъстващите.

— Предупреждавайте всеки срещнат за плана на Маладоните. Те искат да властват над вас и са готови да минат през планини от трупове, за да го постигнат.

— Те… те отведоха Дафне — обади се Ръсел с просълзени очи. — Тя също носеше знака.

— Знам — кимнах. — И ще сторя всичко възможно, за да я спася. Имаш думата ми.

— Подозирах, че в цялата история с влака има нещо гнило. Но Дафне настояваше да опитаме. Ти… затова ли задаваше всички онези въпроси?

— Да.

— Значи ще се опиташ да ги спреш? — попита мъжът с ножа.

— Така възнамерявам.

— Но какъв шанс ще имаш сама?

— Колкото и да е малък, ще се възползвам от него. — Тук ми дойде наум нещо друго. — Но… ако някой ден ми потрябва помощ в борбата с тях, може пак да дойда и да се обърна към вас.

Ръсел погледна към съселяните си, а после пак към мен.

— И ще ни завариш изцяло на свое разположение.

Благодарих му с усмивка.

— А сега се омитайте оттук. Бързо!

Те побягнаха наново сред дърветата, а аз се върнах при своите спътници.

— Трябва да вървим — казах сухо.

— Правилно. Но първо ще ги убием, нали? — Петра бе насочила пръчката, а чертите й бяха разкривени така, сякаш бе събрала цялата си енергия за изричане на смъртоносното заклинание.

Делф и аз я изгледахме изненадано и тя се сконфузи.

— Сякаш те нямаше да ни очистят, ако имаха възможност — измърмори.

Не се съмнявах, че е права, но тъкмо в това се състоеше цялата разлика между нас и Маладоните. От друга страна, нейната маладонска кръв може би й диктуваше вярното решение. Не се знаеше дали отново ще получим подобен шанс. Погледнах пръчката си и я насочих към гърдите на Ендемен. Сигурна бях, че ще успея да събера в себе си емоцията, нужна за делото. Всичко щеше да приключи само за миг и един от най-върлите ни врагове щеше да е вън от строя. Нямаше да е нужно повече да се тревожим за проклетия изверг!

Но докато стоях така, си дадох сметка, че не мога хладнокръвно да убия беззащитен противник. В битка — да, но не и по този начин.

Свалих ръка и се извърнах към Делф и Петра.

Той изглеждаше облекчен, а тя — просто разочарована.

— И сега какво? — попита иронично. — Просто ще ги оставим да се събудят и да продължат да колят и бесят?

— Не точно.

Събрах пръчките на Маладоните, излетях заедно с тях във въздуха и се отдалечих на стотина метра разстояние. Издълбах дълбока яма в земята, пуснах ги в нея и с друго заклинание я зарих така, че да не личи къде е била.

Върнах се при другарите си и ги обгърнах с магичната нишка.

— Пас-пусе — изрекох, почуквайки се по крака, и ние моментално се пренесохме обратно във влака, носещ се с грохот към Честен.

Чувствах се доволна от свършената работа.

Още не знаех колко горчиво се заблуждавам, но скоро щях да разбера.

И да си скубя косите, задето не бях послушала съвета на Петра да убием час по-скоро Ендемен и хората му.