Сенчести игри

8. Опал: гарвани

Въпреки че империята все още създаваше повърхностно впечатление за цялост, слабости и пропукване на дисциплината се промъкваха от тъмните дълбини. Усещаш го, когато вървиш по улиците на Опал. Чуваха се подхвърлени остри забележки за новата реколта повелители. Едноокия каза, че и черният пазар неимоверно се е разраснал, а той е специалист в областта от повече от век. Престъпността също растеше.

Всичко това сякаш изобщо не засягаше Господарката.

— Империята се стреми към равновесие. Войните приключиха и структурите на миналото вече са ненужни.

— Казваш, че е време да се отпуснем?

— А защо не? Ти ще си първият, който ще се развика каква висока цена платихме за мира.

— Да. Но относителният ред, строгото налагане на законите за безопасност… тази част ми харесваше.

— Много си сладък, Знахар. Казваш, че не сме били съвсем лоши?

Прекрасно знаеше, че винаги съм мислел така.

— Знаеш, че не вярвам да има такова нещо като абсолютно зло.

— О, има. И се разлага някъде на север в сребърен кол, който приятелите ти забучиха в ствола на дърво, син на божество.

— Дори Властелинът все по някое време е имал някакво хубаво качество. Може да е бил добър към майка си?

— Не, подозирам, че по-скоро е изтръгнал сърцето й и го е изял. Сурово.

Искаше ми се да кажа нещо като „Ти все пак се омъжи за него“, но не желаех да й давам извинения да си промени намерението. Беше достатъчно притисната.

Но започнах да се отклонявам. Говорех за промените в живота на Господарката. Това, което донякъде компенсира нещата беше, че изведнъж се оказахме с една дузина мъже, които искаха да се присъединят към Черния отряд. Всичките бяха ветерани. Което напоследък значи просто мъже на възраст да носят оръжие и без пукната пара в джоба си. Във военно време наемници не се намираха. Ако не се числяха към Сиводрешковците, мъжете бяха в лагера на Бялата роза.

Отхвърлих шестима моментално и приех един — мъж, чиито предни зъби бяха позлатени. Гоблин и Едноокия, самотитуловали се за кръщелници, го нарекоха Блясъка.

Измежду останалите трима ми допаднаха, а двама — не, но не можех да намеря причини да отхвърля или приема който и да е от тях. Затова ги излъгах, че всички са приети и трябва да рапортуват на борда на „Тъмните Криле“ преди да сме отпътували. След това обсъдих положението с Гоблин. Той обеща да се погрижи двамата, които не ми допадат, да пропуснат отплаването ни.

Чак тогава обърнах внимание на гарваните. Не им придадох специално значение, просто се зачудих, защо ли където и да отидем имаше гарвани.

Едноокия ме помоли да си поговорим на четири очи.

— Душил ли си из мястото, където е отседнало гаджето ти?

— Не бих казал. — Отказах се да споря дали Господарката ми е гадже.

— А би трябвало.

— Малко е късно. Очевидно си го направил вместо мен. Какъв е проблемът?

— Не е нещо точно, което да посоча, Знахар. Като да бодеш мъгла с нокът. А и ми е малко трудно да огледам сериозно при цялата армия, която си е довела. И смея да добавя, вероятно си въобразява, че ще я влачи след себе си където и да отидем.

— Не, не възнамерява. Може и да управлява половината свят, но не и Черния отряд. Няма човек, който да носи тази униформа и да не отговаря само пред мен.

Едноокия изръкопляска.

— Чудесно, Знахар! Почти успях да чуя гласа на Капитана. Дори си усвоил начина, по който стоеше — като мечка, която всеки момент ще се хвърли върху нещо.

Не се смятах за оригинален, но и не очаквах да съм чак толкова прозрачен в заемките си.

— И каква е идеята, Едноок? С какво те е наплашила този път?

— Не ме е наплашила. Просто съм внимателен. Багажът й ме притеснява. Носи достатъчно неща да напълни цяла карета.

— Жените имат такъв навик.

— Да, но това не са женски принадлежности. Освен ако бельото й не е магическо. Но ти по-добре би трябвало да знаеш.

— Магическо?

— Каквото и да има в тия сандъци, то е заредено до пръсване с магия.

— И се очаква аз да направя нещо по въпроса?

Той сви рамене.

— Откъде да знам? Просто сметнах, че трябва да си в течение.

— Е, щом е магическо, значи е по твоето направление. Хвърляй му едно око. — Изхилих се гадно. — И ми кажи, ако намериш нещо полезно.

— Чувството ти за хумор е крайно умряло, Знахар.

— Знам. Сигурно е от хората наоколо. Майка ми ме предупреждаваше за момчета като теб. Наричаше ви „утайка“. Отивай да помагаш на Гоблин да разкара ония двамата или нещо подобно. И не се забърквай в неприятности. Или ще стигнеш до другия край на морето в малка люшкаща се гребна лодчица, която удобно ще влачим след кораба.

Иска се известен талант черен човек да стане зелен. Едноокия го притежаваше.

Заплахата проработи. Дори опази Гоблин от проблеми.

Без да се придържам към последователността, тук ще отбележа четиримата нови членове на отряда. Това са Блясъка, Кофата (не питайте защо, човекът си дойде с името), Червения Руди и Свещаря, който също си носеше прякора отпреди. Историята как се е сдобил с него е доста дълга, но не и много смислена, нито пък особено интересна, така че няма да ви занимавам с нея. Като всички новобранци, те си мълчаха през повечето време и не се пречкаха, пращахме ги на разузнаване и ги учехме за какво всъщност се „борим“. Лейтенант Мъргън беше много щастлив да има около себе си някой нисшестоящ.