Сенчести игри

32. Светлосянка

Господарите на сенките се срещнаха с прибързаност, която ги изтощи. Събранието бе планирано няколко дни по-рано, но по пътя ги застигна посланието, че е твърде късно за мързеливо и спокойно придвижване.

Намираха се в мястото с басейна, несигурните измерения и сенките. Жената се клатеше неспирно. Спътникът й беше развълнуван. Този, който говореше рядко, сега се обади пръв.

— За какво е паниката?

— Шпионите ни в Талиос са елиминирани. Всички освен най-новите. Толкова внезапно. — И тя щракна с пръсти.

Спътникът й добави:

— Те се готвят да потеглят.

Жената:

— Знаели са хората ни. Което значи, че всичко, научено от шпионите ни, е съмнително.

— Трябва да се придвижим по-рано от планираното — отбеляза мъжът. — Не можем да им дадем и минута повече от необходимото.

— Разкрити ли сме? — попита мълчаливият.

— Не — отвърна жената. — Източникът ни близо до центъра им все още е активен, въпреки че от него има малка полза. Не е докладвал дори следа от съмнение.

— Трябва да се присъединим към войските. Не бива да оставяме нищо на случайността на битката.

— Вече спорихме за това. Няма да рискуваме живота си. Нямаме причина да мислим, че имат шансове срещу ветераните ни. Прибавил съм пет хиляди мъже към атакуващите сили. Това е достатъчно.

— Имаше и още нещо. Това, заради което си ни повикал сега.

— Да. Нашият спътник от Сенчестия затвор и Надзирателя не е толкова вманиачен в южните си предели, колкото му се иска да мислим. През изминалата година е промъкнал свои хора на Талианска територия. Атакували са водачите на Черния отряд. И са се провалили с гръм и трясък. Усилията им са постигнали само едно — освен че е издал мислите си. Дадоха ми шанс да инфилтрирам единствения ни оцелял шпионин в лагера им.

— Значи, когато отново го видим, ще му върнем подигравката.

— Може би. Ако изглежда уместно. От напразния му опит идва и малко информация. Доротея Сенджак е с тях.

Последва дълго мълчание. Накрая онзи, който говореше рядко, се обади:

— Дори само това вече обяснява защо приятелят ни ще изпраща тайно хора на север. Той би я притежавал с такава радост.

Жената отговори:

— Има и други причини освен очевидните. Явно има някаква връзка с Капитана на отряда. Тя ще бъде ценен ресурс, ако връзката е достатъчно силна, за да я манипулираме.

— Незабавно да я убием!

— Не! Ще я заловим. Ако той е способен да я използва, значи можем и ние. Помисли само какво знае. Коя е била. Тя може да е ключът да го премахнем и да затворим портала. Дори да е безсилна, не е изгубила спомените си.

Мълчаливият се засмя. Смехът му бе толкова луд, колкото и онзи, който кънтеше в Надзирателя. Мислеше си за това как всеки може да използва спомените на Доротея Сенджак. Всеки!

Жената позна смеха и разбра какво се случва в ума му. Осъзна, че двамата с партньора й ще трябва да продължат много внимателно. Но се престори, че не вижда. Вместо това запита спътника си:

— Свърза ли се с този в блатата?

— Не иска да има нищо общо с нас или битките ни. Доволен е със зловонната си и влажна малка империйка. Но ще размисли.

— Добре. Съгласни ли сме? Ускоряваме ли плана?

Всички кимнаха.

— Ще разпратя заповедите веднага.