42. Онзи дънер

Лежа на гърба си и стискам копието с една ръка, знамето се развява, а Господарят на сенките се гърчи над мен. Не мисля, че стрелата уцели нещо важно. Но гадината проби и бронята, и мен. Май има и няколко сантиметра след бронята на гърба ми.

Какво, по дяволите, стана със защитните ми магии?

Никога преди не са ме удряли толкова зле.

Два гарвана все още се веселят около Сенчестия в опит да му извадят очите. Четири или пет се мотаят около мен, без да ми пречат. Държат се, сякаш са на пост.

Когато една група врагове се опитаха да свалят знамето, от нищото се появи доста голямо ято и им се нахвърли, докато не се отдръпнаха.

Ах, как боли от проклетата стрела! Дали ще успея да счупя дръжката и да извадя гадта изотзад?

По-добре не. Дръжката може да задържа кървенето отвътре. Виждал съм го и преди.

Какво става? Не мога да се помръдна достатъчно, за да погледна. Боли твърде много. Оттук виждам само равнината, покрита с тела. Слонове, коне, мъже — някои в бяло, но много повече — не. Мисля, че отнесохме много от тях със себе си. Ако формациите бяха удържали, щяхме да ги наритаме.

Не чувам. Пълна тишина. Аз? Какво беше това? Тишина от камък? Къде съм го чувал преди?

Изморен съм. Толкова съм изморен. Искам да легна и да заспя. Но не мога. Стрелата. Вероятно скоро така или иначе ще съм твърде слаб. Жаден съм. Но не и жаден като с рана в корема, слава на боговете. Не искам да умирам с рана в корема. Ха. Изобщо не ща да умирам.

Все си мисля за отравяне на кръвта. Ами ако онзи стрелец е мажел остриетата на стрелите си с чесън или екскременти? Кръвно отравяне. Гангрена. Миришеш, все едно си мъртъв от шест дни, а си още жив. Не мога да си ампутирам гръдния кош.

Срам и вина. Аз докарах отряда дотук. Не ми се щеше да бъда последният Капитан. Сигурно на никой от тях не му се е искало. Не трябваше да се бием днес. И със сигурност не биваше да атакуваме. Но си мислех, че илюзиите и слоновете ще са достатъчни. И бяха близо.

Сега знам какво трябваше да сторя. Да си остана зад хълмовете, където не ме виждат, и да изчакам да дойдат при мен. Можехме да заобиколим и оттам да използваме стария номер на отряда. Да покажем знамето в една посока, а да атакуваме от друга. Но не, трябваше тук да се спусна след тях.

Чувствам се много глупаво да лежа само по бельо. Дали Мъргън е постигнал нещо хубаво, като навлече костюма на Създателя на вдовици и тръгна да обръща вълната? Могаба ще го одере жив, задето е изоставил знамето.

Но аз съм тук. И още държа копелето изправено.

Може би някой ще дойде, преди да припадна. Дори и да е от противниковата страна. Проклетата стрела. Довърши го. Да се свършва.

Нещо се движи… Не, само проклетия ми кон. Яде. Превръща тревата в обяд. За него това си е просто поредният ден. Ей, я иди ми донеси малко бира! Нали уж си толкова интелигентен, защо не можеш да напоиш умиращия с последната му бира?

Как светът изглежда така тих, светъл и жизнерадостен, когато толкова много хора умряха тук? Виж каква каша. Ето там има петдесетина мъртъвци сред туфа диви цветя. Само след няколко дни ще се подушват от четиридесет мили.

Защо всичко отнема толкова време? Или и аз ще съм един от тия, дето правят драма от смъртта си?

Нещо се раздвижи там. Надалеч. Кръжаха гарвани… Старият ми приятел — дънерът, прекосява равнината на мъртъвците за разходка. Стъпва леко. В добро настроение е. Какво беше онова? Че още не му е дошло времето? Гарвани? Птиците на смъртта? Толкова време съм гледал собствената си смърт в очите?

Носеше нещо. Да. Кутия. Около тридесет на тридесет на тридесет сантиметра. Май бях забелязал това и преди, но не обърнах много внимание. Никога не съм чувал Смъртта да носи кутия. Обикновено е меч или коса.

Каквото и да е това, идва тук да ме види. Насочило се е право към мен. Дръж се, Знахар. Може би има нова надежда за мъртвия.

Идиотът, нанизан на копието, се гърчи като луд. Май не му харесва как се развиват нещата.

Сега се приближава. Определено не е ходещ дънер. Човек или нещо друго, ходещо на два крака, много дребно. Смешно. От разстояние изглеждаше по-голямо. Сега е толкова близо, че трябва да се гледаме лице в лице, ако в тази качулка изобщо виждах някакво лице.

Коленичи. Сега празната качулка е на сантиметри от мен. И проклетата кутия също.

Глас, звучащ като едва доловимия дъх на вятъра във върбите през пролетта, мек, нежен и весел:

Сега е времето, Знахар. — Наполовина кикот, наполовина тържествуващ смях. Един бърз поглед към тварта на копието. — И за теб дойде моментът, старо куче.

Коренно различен глас. Не просто друг тон или настроение, а съвсем нов глас.

Предполагам, че всички останали оживели мъртъвци са ме подготвили за това. Едва ли не нещо в мен я е очаквало.



Изстенах:

— Ти! Не може да бъде! — Опитах се да се изправя. — Ловеца на души! — Не знам какво, по дяволите, смятах да направя. Да избягам? Как? И къде?

Болката ме удари с всичка сила. Превих се.

— Да, любов моя. Аз. Ти си тръгна, без да довършиш започнатото. — Смях, който звучеше като кикота на младо момиче. — Чаках дълго време, Знахар. Но тя най-накрая размени магическите думички с теб. Сега аз ще си отмъстя, като й отнема това, което за нея е по-ценно от самия живот. — Отново кикот, сякаш разказваше някакъв виц без капка злоба в него.

Нямах сили да споря.

Тя вдигна ръка, облечена в ръкавица.

— Ела, миличък.

Аз се понесох над земята. Един гарван кацна на гърдите ми и се загледа в посоката, към която се движех, все едно е надзирател на навигацията.

Имаше си и добра страна. Болката отшумя.

Не видях как копието и знамето се размърдаха, но някак почувствах, че и те са в движение. Моят похитител водеше, също реейки се във въздуха. Летяхме много бързо.

Гледката сигурно е била страхотна.

Мракът загриза ръба на съзнанието ми. Борих се, защото се страхувах, че това е финалната тъмнина.

Загубих.

Загрузка...