Сенчести игри

1. Кръстопът

Само седмина все още стояхме на кръстопътя и наблюдавахме прахоляка, носещ се от източния път. Дори иначе неконтролируемите Едноок и Гоблин стояха като поразени от окончателността на момента. Кобилата на Мускуса изцвили нервно. Той покри ноздрите й с една ръка и я потупа по врата с другата, за да я успокои. Беше време за размишления, последният крайпътен камък на цяла една епоха.

След това прахолякът се слегна. Бяха си отишли. Птичките запяха отново — толкова неподвижни бяхме. Аз извадих стара тетрадка от дисагите, подпрени до пътя, и с трепереща ръка написах:

Върнах тетрадката обратно в дисагите.

— Е, това е всичко.

Изтупах праха от гърба на раницата и отправих поглед към собствения ни път през утрешния ден. Ниска линия от зелени хълмове образуваше преграда срещу хоризонта, над която кръгли туфи суха трева се носеха на вятъра.

— Пътуването започва. Имаме време да изминем първите дванадесет мили.

С което оставаха само още седем или осем хиляди.

Огледах спътниците си.

Едноокия беше с около век по-стар от всички останали — сбръчкан и черен като прашна сушена слива. Магьосник отвсякъде. Носеше превръзка на едното си око и провиснала черна шапка. Въпросната шапка сякаш беше преживяла всяка несполука, която може да хрумне и на най-извратения ум, но все пак изстрадала някак всички несправедливости и оцеляла.

Също така Мускуса — съвсем обикновен човек. Раняван стотици пъти, но все още жив. Вероятно се смяташе за галеник на боговете.

Спътникът на Мускуса — Хагоп — още един човек без запомнящи се черти. И също толкова добър в оцеляването. Погледът ми наруши уединението на самотна сълза по бузата му.

И, разбира се, Гоблин. Какво може да се каже за него? Името обяснява всичко и едновременно нищо. Още един магьосник — дребен, докачлив, вечно в спор за нещо с Едноокия, без чиято враждебност просто ще се свие на кравай и ще умре. Той трябва да е изобретателят на жабешката усмивка.

Петимата сме неразделни вече двадесет и пет години. Остаряхме заедно и може би се познаваме дори твърде добре. Ние сме като крайниците на умиращ организъм — последните останки от величествена и легендарна поредица хора. Страхувам се, че с външността си по-скоро на разбойници, отколкото на най-добрите войници в света, опетняваме името на Черния отряд.

И още двама. Мъргън, когото Едноокия понякога нарича Палето, беше на двадесет и осем. Най-младият в отряда. Присъедини се към нас след отстъпничеството ни от империята. Тих мъж с много неизказани терзания, без никой извън Отряда, когото да нарече свой. Но въпреки това самотен, дори в него.

Както и всички ние. Както и всички ние…

И на последно място Господарката. Която някога е била Господарката. Изгубената Господарка, красивата Господарка — моята фантазия и ужас. По-мълчалива от Мъргън, но по съвсем друга причина — отчаяние. Някога е имала всичко, след това се е отказала от него. Сега няма нищо.

Нищо, което да е ценно за нея.

И сега, след като прахолякът по пътя към Мъжеград изчезна, отнесен от студения вятър, някои от най-обичните ми хора бяха напуснали живота ми завинаги.

Нямаше никакъв смисъл да се застояваме.

— Пристягайте ремъците — казах и дадох пример. След това проверих и каишите на товарните животни. — По седлата. Едноок, ти поемаш водачеството.

Най-накрая някакъв намек за живот у Гоблин — той измърмори:

— Какво, аз трябва да дишам неговия прахоляк? — Ако Едноокия държеше водачеството, за Гоблин оставаше ариергардът. Като всички магьосници, и те не бяха подходящи за движение в планината, но имаше и някаква полза от тях. С единия отпред и другия в края на групата се чувствах много по-спокойно.

— Крайно време да е негов ред, не мислиш ли?

— Неща като това не заслужават право на ред — отвърна Гоблин. После се опита да се изкикоти, но успя само бегло да имитира обичайната си жабешка усмивка.

Заплашителният поглед на Едноокия също не беше кой знае колко убедителен. След това той просто потегли мълчаливо.

Мъргън го последва на петдесетина стъпки разстояние, високо вдигнал дългата си пика. Някога на нея се развяваше знамето ни. Сега там висеше само прокъсана черна дрипа.

Мисля, че символизмът има много лица.

Ние знаехме кои сме. И по-добре, че другите не знаеха. Отрядът има твърде много врагове.

Хагоп и Мускуса последваха Мъргън, водейки със себе си товарните животни. Следвахме ги аз и Господарката — също с допълнителни юзди след себе си. А на петдесетина стъпки назад беше Гоблин. Винаги пътувахме така, защото воювахме със света. А може би обратното…

Щеше ми се да поставим и наблюдатели, и съгледвачи, но възможностите на седмина човека си имат предел. Така или иначе двама магьосника почти се приравняваха със скаути.

От нас буквално стърчаха оръжия. Надявах се да изглеждаме също толкова лесни за евентуалния наблюдател, колкото таралеж за лисица.

Източният път скоро изчезна от поглед и аз единствен се обърнах назад с надеждата, че Мълчаливия е открил празнината в сърцето си. Но това беше напразна фантазия и аз прекрасно го осъзнавах.

Емоционално се разделихме с Мълчаливия и Глезанка още преди месеци, насред пропитото с кръв и омраза бойно поле на Могилните земи. Място, където беше спасен цял един свят и изгубено стократно повече. Ще изживеем остатъка от живота си в мисъл за платената от нас цена.

Различни чувства, различни пътища…

— Изглежда ще вали, Знахар — каза Господарката.

Забележката й ме изненада. Не че казаното не беше вярно — наистина изглеждаше, че всеки момент ще завали, — но това беше първото й гласно наблюдение след онзи ужасен ден толкова далеч на север.

Може би все пак някога ще се съвземе…