Сенчести игри

25. Талиос: проучвания на юг

Пробвай някога да се промъкнеш нейде с кон за оран. Ще добиеш наполовина представа за проблемите ни, докато се измъквахме от града на гърба на чудовищата, дадени ни от Господарката. Бедният Гоблин, изтощихме го до пределите му да ни прикрива. По времето, когато напуснахме покрайнините вече си мислех, че със същия успех можехме да вземем каляската.

Разбира се, „незабелязани“ е нещо относително. Гарваните си стояха на поста. Сякаш на всеки покрив и клон, покрай които минавахме, имаше поне една от проклетите птици.

Въпреки че профучахме бързо, а и в тъмното беше трудно за разглеждане, територията на юг от Талиос изглеждаше богата и прекрасно култивирана. Налагаше й се, за да поддържа толкова огромен град, макар че и в по-богатите квартали имаше градини. Изненадващо, но Талианците като че ли не ядяха много месо, макар и то да беше храна, която можеш да заведеш до пазара.

Два от трите велики религиозни култа забраняваха яденето на плът. Наред с останалото, могъщите ни жребци можеха да виждат в тъмното. Препускането в галоп не ги безпокоеше, докато аз дори не виждах ръката си пред лицето. Зората ни свари на четиридесет мили южно от Талиос, абсолютно вкиснати от непрекъснатата езда.

Зяпнали от удивление селяни ни наблюдаваха да профучаваме край тях.

Лебеда ми беше разказал за нашествието на Господарите на сенките миналото лято. На два пъти попаднахме на следи от него, пресичайки напълно изтърбушени села. Местните бяха построили домовете си наново, но не на същите места.

До второто такова село спряхме. Местният старейшина дойде, за да ни огледа, докато се хранехме. За негово съжаление не намерихме общ език. Като видя, че няма да стигне доникъде, просто се засмя, хвана ръката ми в здраво ръкостискане и отпраши нанякъде.

— Той знаеше кои сме — вметна Гоблин. — И реши, че сме същите като хората в града.

— Идиоти?

— Никой не ни мисли за глупави, Знахар — включи се Господарката. — И вероятно точно това е проблемът. Може би не сме толкова умни, за колкото ни считат.

— Така ли смяташ? — Метнах камък по близкия гарван и пропуснах. Тя ме изгледа странно.

— Сигурно си прав, че има някаква мълчалива конспирация. Но може би не крият толкова много, колкото предполагаш. Или просто смятат, че знаем повече, отколкото в действителност знаем.

Синдаве, третият след Могаба, се включи в разговора:

— Чувствам, че е напипала истината, Капитане. Прекарал съм доста време по улиците. Забелязах точно това в очите на всички, които ме гледаха. Мислят ме за нещо повече от онова, което съм.

— А мен не само ме зяпат. Изляза ли, започват да ме поздравяват с какво ли не. Само „император“ дето не ме наричат! Смущаващо е.

— Но не искат да говорят — вметна Гоблин, докато си събираше багажа. — Кланят се и се усмихват раболепно, целуват ти краката и ти предлагат всичко, освен девствените си дъщери, но не можеш да изкопчиш един конкретен отговор.

— Истината е смъртоносно оръжие — каза Господарката.

— И именно затова свещениците и принцовете се страхуват от нея — отвърнах аз. — Ако сме повече от това, което изглеждаме, за какви ли ни мислят?

— За някогашния Черен отряд, когато за първи път сте минали оттук — отговори простичко тя.

Синдаве се съгласи:

— Отговорът сигурно е в липсващите Анали.

— Естествено. Които, сещаш се, ги няма. — Ако носех собствените си тетрадки, щях да проверя какво точно пише в томовете, които открихме в Храма. А липсващите Анали трябва да са се изгубили някъде тук.

Нито едно от имената по картите не ми говореше нещо. Нищо ново — поне от онова, което помнех. Чо’н Делор се споменаваше в края на историята, така да се каже. Началото на неизвестните територии, макар че Аналите разказваха доста неща отпреди Пастелните войни.

Възможно ли беше да са сменили всички имена?

— Ох, задникът ме боли! — оплака се Гоблин, докато се наместваше на седлото. Вдъхновяваща гледка — дребосък като него да се качва на толкова огромен кон. Всеки път Мускуса мърмореше да му намерим стълба. — Знахар, имам идея.

— Това звучи опасно.

Той не се хвана и продължи:

— Какво ще кажеш да се пенсионираме? Вече не сме достатъчно млади за тази гадост.

Хагоп се включи:

— Онези момчета, които срещнахме на връщане от Веслоград, май бяха напипали правилната посока. Само че си играеха на дребно. Трябва да си намерим град и да го завземем. Или да подпишем постоянен договор.

— Пробвано е вече. Към петдесетина пъти. Никога не трае дълго. Единствено в Геа-Ксле е проработило. И дори там накрая момчетата ги засърбяли краката отново да поемат на път.

— Ловим ли бас, че това не са били същите „момчета“, влезли за пръв път в града?

— Ние сме стари и изморени, Хагоп.

— Говори за себе си, дядка — обади се Господарката.

Метнах още един камък по гарвана и се качих на седлото.

Това беше покана за закачки. Не я поех. И в това отношение се чувствах стар и изморен. Тя просто сви рамене и се покатери на седлото. Потеглихме, а аз се чудех докъде точно сме я докарали двамата с нея. Май доникъде. Може би искрата бе пренебрегвана твърде дълго. Или просто бяхме твърде близки, за да излезе нещо.

Докато се придвижвахме все по на юг, забелязахме странен феномен. Глашатаи яздеха напред — повече, отколкото някога преди сме срещали. Във всяко малко селце, покрай което минехме, хората ни познаваха. Все същите възгласи и викове, на каквито се наслушахме в Талиос. Там, където им се намираха, младите мъже излизаха с оръжията си.

Не си падам много по морала. Но се почувствах леко виновен, като ги гледах, сякаш някак си бях отговорен за превръщането на този народ от пацифисти във войнолюбци с плам в очите.

Мускуса смяташе, че оръжията са прибрани от миналогодишните нашественици. Може би. Някои от тях. Но повечето изглеждаха толкова стари и ръждясали, че не бих ги пожелал на друг, освен на враговете си.

С всеки изминал час ми изглеждаше все по-малко вероятно да приема договора.

Никъде не се натъкнахме на каквото и да е доказателство, че Талианците са нещо различно от мил, дружелюбен и работлив народ, благословен със земя, където оцеляването не е всекидневна борба. Но дори тези селяни тук сякаш отделяха повечето от свободното си време, вместо да отглеждат растения, на своите смайващи батальони от богове.

— Една-единствена победа — казах на Господарката, когато яздехме на около осемдесет мили южно от града. — Само една и тези хорица ще са психически подготвени да приемат всички трудности, които Сенчестите могат да измислят.

— А ако приемем назначението и загубим първата битка, няма никакво значение, защото не ще сме наоколо, за да поемем последствията.

— Това е моето момиче. Винаги мислиш позитивно.

— Наистина ли ще приемеш поръчката?

— Не и ако мога да го избегна. Затова и сме тук. Но имам неприятното подозрение, че това, което ми се иска, няма да има много общо с онова, което ще ми се наложи да направя.

Гоблин изсумтя и измърмори нещо какво е да си влачен от ноктите на съдбата. Прав беше. И единственото ми желание бе да се откопча от тях и да продължа на юг, а Сенчестите да вървят по дяволите.

Не си давахме много зор и спряхме за обяд преди наистина да сме приключили с храносмилането на закуската. Телата ни не издържаха на постоянния тормоз от непрестанната езда. Наистина остарявахме.

Мускуса и Хагоп искаха да запалят огън и да приготвят истинска храна. Казах им да действат. След това, уморен и с болки по цялото тяло, легнах на земята, облегнах глава на един камък и се загледах в облаците, носещи се по чуждото небе, което денем не изглеждаше с нищо по-различно от онова, което оставих зад гърба си.

Нещата ставаха твърде бързо и твърде странно, за да мога да намеря смисъл в тях. Непрекъснато имах ужасяващото усещане, че съм грешният човек на грешното място и в грешното за отряда време. Не се чувствах достатъчно компетентен, за да се справя със ситуацията, която грозеше Талиос. Можех ли наистина аз да поведа цяла една нация на война? Не вярвах. Дори всеки мъж, жена и дете в града да ме обявяваха за техния спасител.

Опитах се да се успокоя с мисълта, че едва ли съм първият Капитан, изпълнен със съмнения, и със сигурност далеч не единственият, изправен пред опасна ситуация и въоръжен само с частица от необходимото му познание. Може би бях по-голям късметлия от някои. До себе си имах Господарката, за която подводните течения на интригите бяха роден дом. Ако само можех да вкарам таланта й в действие. Имах и Могаба, който въпреки културните и езикови бариери между нас се очертаваше като най-страхотният войник, когото някога бях виждал. Имах Гоблин, Едноокия, Жабешкото лице и — евентуално — Видоменителя. И около четиристотин години номерца и хитрости, измисляни от отряда, от които да черпя вдъхновение. Но нищо от това не успяваше да притъпи съвестта ми, нито успокояваше съмненията ми.

В какво се бяхме забъркали в това простичко на пръв поглед завръщане към произхода на Черния отряд?

Оттук ли идваше половината беля? Че се намираме в непозната територия, поне що се отнася до Аналите, а аз се опитвах да работя без историческа картина на областта?

Наистина имаше въпроси без отговор за нашите предшественици и това място. Почти нямах възможност да изровя някаква по-особена информация. Но намеците, на които се натъквах, подсказваха, че тези момчета далеч не са били приятна компания. Започвах да си мисля, че това разселение на Свободните братства по света всъщност е било нещо много религиозно и фанатично. Водещите доктрини, остатъци от които все още съществуваха при Нар, трябва да са били ужасяващи, защото името на отряда все още будеше ужас и страх по тези места.

Най-накрая изтощението си каза думата. Заспах, но не го осъзнавах, докато разговорът на гарваните не ме събуди.

Скочих на крака. Останалите ме изгледаха странно. Не бяха чули нищо. Почти приключваха с храната. Мускуса поддържаше моята порция топла.

Погледнах към самотното дърво наблизо и видях няколко от проклетите птици, наклонили грозните си глави така, че да могат да ме виждат. Имах силното чувство, че искат да привлекат вниманието ми.

Засилих се към тях.

Два отлетяха още докато бях на половината път, издигайки се по тромавия, присъщ на гарваните начин и се понесоха на югоизток, към изолирана групичка дървета на около миля от нас. Огромно ято от черните гадини кръжеше над тях.

Последният останал гарван напусна дървото чак след като се убеди, че съм видял дърветата. Върнах се да обядвам замислен. На половината от неприятното на вкус задушено стигнах до извода, че съм получил предупреждение. Пътят преминаваше само на стъпки от онези дървета.

Докато се качвахме по седлата, казах:

— Хора, ще яздим с извадени оръжия. Гоблин. Виждаш ли онези дървета там? Дръж ги под око. Все едно животът ти зависи от това.

— Какво не е наред, Знахар?

— Не знам. Просто предчувствие. Вероятно греша, но нищо не пречи да сме предпазливи.

— Щом казваш — отвърна той несигурно и ме изгледа, сякаш се съмняваше в психическото ми здраве.

Господарката ми хвърли още по-странен поглед, когато, приближавайки се към дърветата, Гоблин извика:

— Мястото е пълно с гадини!

Само толкова успя да каже. После „гадините“ напуснаха прикритието си. Малките кафяви мъже. Около стотина от тях. Военни гении, освен всичко. Пешаците никога не атакуват ездачи, дори и когато числено ги превъзхождат.

Гоблин каза „Глии-и-п!“, а после нещо неразпознаваемо. Мъгла от насекоми обгърна кафявите мъже.

Трябваше да ни отстрелят отдалеч със стрели.

Мускуса и Хагоп избраха най-глупавото според мен действие — атакуваха. Прегазиха тълпата като нож през масло и излязоха от другата страна. Моят избор ми се видя по-мъдър. Останалите се съгласиха. Просто отпрашихме надолу по пътя, оставяйки кафявковците на милостта на Гоблин.

Конят ми се спъна. С присъщите си майсторски ездачески умения моментално паднах. Преди да успея да се изправя на краката си, дребосъците бяха навсякъде около мен, опитвайки се да ме наложат с каквото имаха под ръка. Но Гоблин беше на своя пост. Не знам какво направи, но проработи. След като все пак успяха да нанесат някакви поражения, ме оставиха с чудесна колекция синини и решиха да се занимаят с онези, които имаха достатъчно здрав разум да си стоят на конете.

Мускуса и Хагоп профучаха край мен, атакувайки групата в гръб. Аз се изправих с мъка на крака и се огледах за коня си. Намираше се на стотина крачки и ме гледаше, сякаш съм му много забавен. Закуцуках към него.

Тези идиоти разполагаха с някаква собствена мизерна магия, но изобщо не им стигаше умът да направят нещо смислено с нея. Просто продължаваха да се хвърлят в атака. Падаха като мухи, но когато те превъзхождат с дванадесет към едно, се безпокоиш за повече от това съотношението на жертвите да е в твоя полза.

Не видях кой знае какво, бях твърде зает с покатерването върху коня. А когато успях отново да наместя натъртеното си тяло върху гърба на животното, цялата тупурдия се беше преместила извън полезрението ми в една тясна долинка.

Не знам как, но някак си съумях да изгубя ориентация. Или нещо подобно. Когато успях да се организирам и се огледах за групичката си, не можах да ги намеря. Макар че нямах и кой знае каква възможност да ги търся. Съдбата ми попречи под формата на петима от кафявковците, яздещи коне, които щяха да са смешни, ако не размахваха мечове и копия, засилили се към мен с очевидното намерение да бъдат адски противни.

В други дни вероятно щях да остана на четиридесетина метра от тях и да ги обстрелвам с лъка си. Но не бях в настроение. Исках просто да ме оставят на мира и да се върна при останалите.

Подкарах коня си в обратна посока. Нагоре, надолу и покрай няколко ниски хълмчета. Лесно се отскубнах от погледа им, но междувременно успях съвсем да се загубя. По време на забавата небето беше притъмняло. Започна да ръми. Само колкото да допълни очарованието, което в момента изпитвах от начина си на живот. Потеглих в търсене на пътя, с надеждата там да намеря следи от спътниците си.

Изкачих един от хълмовете и се изправих срещу покритата с гарвани фигура, която ме преследваше от Храма на Пътника насам. Движеше се в далечината, отдалечавайки се от мен. Забравих за другите. Подкарах животното си в галоп. Фигурата спря за момент и се обърна към мен. Почувствах тежестта на погледа й, но не забавих. Крайно време беше да разплета тази загадка.

Засилих се по ниския хълм и конят ми скочи над плитко поточе, в което клокочеше тинеста вода. Фигурата за миг изчезна от полезрението ми. Изкачих следващия хълм. Когато стигнах върха му, там нямаше нищо друго, освен няколко гарвана, кръжащи в небето без посока. Позволих си думички, които сериозно биха ужасили майка ми.

Не забавих, а продължих в галоп до мястото, където за последен път мернах нещото, каквото и да беше то. Спрях коня, скочих долу и нагазих в тревата, търсейки знак. Велик следотърсач съм, признавам. Но колкото и влажна да беше земята, все трябваше да има някакви следи. Освен ако не бях съвсем луд и нямах халюцинации.

Наистина открих следи. И продължавах да чувствам погледа върху себе си. Но не виждах онова, което търсех. Бях объркан. Дори да се намесваше магия, как бе възможно да изчезне така напълно? Наоколо не се виждаше прикритие.

Мернах групичка гарвани, които кръжаха на около четвърт миля от мен.

— Добре, копеле гадно. Да видим колко бързо можеш да тичаш.

Когато стигнах мястото, там отново нямаше нищо.

Цикълът се повтори три пъти. Не се приближавах до нищо.

Последния път, когато спрях, се намирах на нисък хребет, който гледаше към около стотина акра гора. Слязох от седлото и застанах до коня си. Зяпахме заедно.

— И ти ли? — попитах. Дишането му беше също толкова учестено, колкото и моето. А тези чудовища никога не се задъхват.

Гледката там долу наистина беше страшна. Никога не съм виждал толкова много гарвани, освен може би на бойно поле непосредствено след битка.

За цял живот, прекаран в пътешествия и изучаване на история и митове, съм попадал на над петдесет приказки за обитавани от призраци гори. Винаги ги описват като мрачни, гъсти и стари, или повечето дървета са мъртви, с клони, протягащи се като ръце на скелети към небето. Тази гора не се вписваше в общите представи, ако изключим гъстотата на дърветата. При все това изглеждаше достатъчно призрачна.

Прехвърлих юздите над шията на коня, взех щита си, извадих меча от ножницата на седлото и се запътих към дърветата. Конят ме последва на около осем стъпки отзад, привел глава толкова ниско, че ноздрите му почти опираха земята като на хрътка, движеща се по следа.

Гарваните бяха най-многобройни около центъра на гората. Вече не вярвах на очите си, но ми се струваше, че мяркам някаква тъмна и тумбеста постройка. Колкото повече приближавах, толкова по-бавно се движех, тоест някаква малка частица от мен явно все още страдаше от здрав разум. Онази част, която непрекъснато ми повтаря, че не съм предопределен за подобни дейности. Просто не ставам за самотния войн, нанасящ удар на злото в собственото му леговище.

Аз съм просто тъпак, страдащ от твърде голямо любопитство. Което не спираше да ме държи здраво за мустаците и да дърпа все напред.

Намирах се срещу самотно дърво, което горе-долу доближаваше стереотипа — кокалесто, старо и полумъртво, широко горе-долу колкото мен и отдалечено на поне тридесет стъпки от всички останали дървета в гората като самотен страж. Около корените му пълзяха шубраци и филизи, избуяли до нивото на кръста ми. Спрях и се облегнах на него, докато се питах да правя ли нещо или не. Конят се присламчи и опря нос в рамото ми. Вдигнах глава, за да го погледна.

Змийско изсъскване.

Зяпах тъпо в стрелата, трепереща в ствола на дървото на около три сантиметра от ръката ми. И точно възнамерявах да се хвърля за прикритие, когато осъзнах, че тя не е била предназначена да ме удари в гърдите.

От острието до перата стрелата беше черна като сърцето на свещеник. Дървената й част сякаш бе лакирана. На около сантиметър от острието имаше забодено парче хартия. Отскубнах острието от ствола и приближих стрелата до очите си, за да прочета съобщението.

Още не му е дошло времето, Знахар.

Азбуката и езикът бяха тези на Градовете на скъпоценните камъни.

Интересно.

— Добре. Още не му е дошло времето. — Откъснах хартията, смачках я на топче и я хвърлих сред дърветата. Огледах се за някаква следа от стрелеца. Нищо. Разбира се.

Вкарах стрелата в колчана си, качих се на седлото, обърнах коня и го подкарах обратно. По земята пробяга сянка на гарван, търсещ по-удобна позиция, за да наблюдава седмината дребни кафяви мъже, които ме чакаха на върха на хълма.

— Никога не се отказвате, нали, момчета?

Отново слязох от седлото, застанах зад коня си, извадих лъка, поставих тетивата, приготвих стрела — тази, която току-що бях прибрал в колчана — и започнах да преценявам ъгъла. Кафявковците обърнаха смешните си малки коне и потеглиха едновременно с мен.

Когато позицията ми беше добра, изскочих иззад коня и пуснах стрелата към най-близкия. Той я видя и се опита да я избегне, но само си навреди. Възнамерявах да уцеля понито му във врата, но вместо това острието се заби в коляното му, пронизвайки и двамата. Конят изхвърли ездача си и се понесе нанякъде, влачейки го след себе си.

Качих се бързо на собственото си животно и се понесох през отворилата се пролука. Дребните коне на кафявковците не се движеха достатъчно бързо, за да ми пресекат пътя.

И така, отново се измъкнахме, а онези ме преследваха със скорост, която щеше да убие конете им за час. Моят звяр едва беше загрял и подозирам, че се забавляваше искрено. Не се сещам да съм яздил друг кон, който да се извръща назад да види дали още го гонят и така да си нагажда скоростта, че да е дразнещо близо до преследвачите си.

Нямах и бегла представа кои може да са кафявите мъже, но трябваше да са доста многобройни, имайки предвид как непрекъснато се появяваха нови и нови. Обмислях дали да не поработя с тази групичка, отнасяйки ги един по един, но после реших, че е по-добре да си обирам крушите. Ако се наложеше, винаги можех да докарам целия Черен отряд и да ги пометем.

Чудех се какво се е случило с Господарката, Гоблин и останалите. Съмнявах се да са пострадали с тези жребци, но…

Бяхме се изгубили един друг и нямаше смисъл да прекарвам в търсене остатъка от деня. Щях да се върна на пътя, да поема на север и да си намеря някое градче и сухо местенце.

Дразнещият ръмеж ме тормозеше повече от факта, че ме преследват.

Но тази гора пък ме притесняваше повече от дъжда. Това беше мистерия, която необяснимо ме ужасяваше.

Гарваните и ходещият дънер бяха истински. Вече не се съмнявах в това. А Дънерът ме познаваше по име.

Може би наистина трябваше да доведа отряда и да изровя онова, което се криеше тук.

Пътят представляваше едно от онези чудеса на природата, способни да се превърнат в тиня, дълбока до кръста, ако някой посмее да се изплюе отгоре му. В тази част от света огради нямаше, така че можех да яздя отстрани. Почти веднага стигнах до малко селце.

Наречете го шега на съдбата или синхрони. Синхрон. Животът ми се движи в странен синхрон. От север се задаваха ездачи. Изглеждаха още по-оръфани, отколкото се чувствах аз. Не бяха дребни и кафяви, но аз все пак ги загледах подозрително и си потърсих място, където да се прикрия. Носеха повече оръжия от мен, а аз бях достатъчно въоръжен, за да екипирам цял взвод.

— Хей! Знахар!

Това беше Мъргън. Щом се приближих, видях, че другите трима са Уилоу Лебеда, Корди и Кинжала.

Какво, по дяволите, правеха тук?