Сенчести игри

7. Пушека и Жената

Уилоу беше на мнение, че човек веднага ще разпознае какъв е Пушека дори в многолюдна тълпа. Малък, сбръчкан и кльощав смотаняк, който изглеждаше така, сякаш някой се е опитал да го намаже с черна боя от орехови черупки, но е пропуснал някои места. По вътрешната страна на дланите му, едната ръка и половината лице имаше розови петна. Сякаш някой го е поразил с киселина, убила цвета навсякъде, където напръска.

Пушека всъщност не бе сторил нищичко на Уилоу. Все още. Но въпреки това Лебеда не го харесваше. Бесния Корди казваше, че още не си е изградил мнение. На Кинжала пък просто не му пукаше. Самият Уилоу прикриваше антипатията си заради онова, което всъщност Пушека представляваше, а и защото се мотаеше с Жената.

Тя също ги чакаше. Беше по-кафява от партньора си, а също и от останалата част на града, доколкото знаеше Уилоу. Имаше злобни черти, които правеха гледането към нея трудна задача. Средна на ръст по местните стандарти, тоест неособено висока по неговите. И нямаше да изпъква в каквато и да е среда, ако не беше държанието й в стил „Аз съм шефът“. Не се обличаше по-добре от старите жени по улиците. Черни врани, така ги наричаше Корди. Изцяло в черни одежди като старите селянки, които виждаха по пътя си през земите на Градовете на скъпоценните камъни.

Все още не бяха разкрили коя точно е Жената, но беше ясно, че е важна. Имаше връзки в двореца на Прабриндраха — на самия връх. Пушека работеше за нея. Продавачките на риба нямат наемни магьосници под ръка. И двамата се държаха като по служба и се опитваха да го прикриват. Сякаш не знаеха как да бъдат обикновени хора.

Мястото, където се срещаха, беше нечия къща. Някой важен, но Уилоу още не беше разгадал кой. Класовите различия и йерархията в Талиос бяха напълно нелогични. Религията извращаваше всичко.

Той влезе в стаята, където вече ги очакваха, и се настани на един стол. Искаше да им покаже, че не е някое хлапе, което могат просто да привикват, когато им скимне. Корди и Кинжала бяха доста по-предпазливи. Корди направи гримаса, когато Уилоу без предисловие изтърси:

— И така, Кинжала казва, че сте искали да се оплачете от кошмарите на Пушека. Наркотични видения може би?

— Чудесно знаете с какво ни интересувате, господин… Лебед — отговори Жената. — В Талиос от векове цари мир и сме забравили изкуството на войната. Не ни е било необходимо. Съседите ни бяха също толкова разтърсени от преминаването…

— Тя говори ли Талиански? — прекъсна я Уилоу, обръщайки се към Пушека.

— Както желаете, господин Лебед. — Стори му се, че съзира пакостнически светлинки в очите й. — Когато Свободните братства са минали през териториите ни, са ни наритали толкова здраво, че в продължение на триста години всеки, който дори погледне меч, толкова издивява от страх, че си повръща червата.

— Да — захили се Уилоу. — Правилно. Можем да разговаряме значи. Какво искате?

— Искаме помощ, господин Лебед.

Уилоу започна да разсъждава гласно:

— Да видим. Според това, което чувам, преди около седемдесет и пет-стотина години хората тук най-накрая са започнали да играят военни игри. Стрелба с лък и подобни. Но никога човек срещу човек. И тогава изведнъж идват Господарите на сенките, за да завземат Трагевек и Киалун. После променят имената съответно на Светлосянка и Сенчестия затвор.

— Киалун означава „Сенчеста Порта“ — отвърна Пушека. Гласът му бе същият като кожата — неравен и чудат. Изпълнен с пискливи звуци, които караха Уилоу да изтръпва. — Така че не са променили кой знае какво. Да. Дойдоха. И точно както Кина от легендата освободиха поквареното знание. А в случая — как се прави война.

— След което веднага започнали да си устройват империя и ако не се сблъскали с проблемите в Затвора и не били толкова заети да се избиват един друг, да са пристигнали преди петнадесет години. Знам историята. Душа наоколо, откак вие двамата започнахте да ни ръчкате.

— И?

— И в продължение на въпросните петнадесетина години сте наясно, че ще дойде и вашият ред. И за все същото това време не сте си мръднали пръста. И сега, след като най-накрая знаете едва ли не точната дата на нашествието, искате да грабнете три момчета от улицата и да ги накарате да си мислят, че могат да сторят някакво чудо. Съжалявам, сестро. — При тези думи той се обърна към Жената: — Уилоу Лебеда не се връзва на такива номерца. Човекът с чудесата е отсреща. — И посочи към магьосника. — Нека Пушека да вади гълъби от шапката си.

— Не ни трябват чудеса, господин Лебед. Чудото вече стана и Пушека го сънува. Трябва ни само време, за да има и ефект от него.

Уилоу изсумтя.

— Достатъчно реалистично виждаме нещата, господин Лебед, за да знаем колко е отчаяна ситуацията, в която се намираме. Наясно сме откак Сенчестите изобщо се появиха. Не сме стояли с главата в пясъка, както си мислите. Правихме това, което изглеждаше най-практично, предвид културната среда тук. Насърчавахме масите да приемат колко важно и славно дело ще бъде отблъскването на нашествието, когато дойде.

— Голяма работа сте свършили — промърмори Кинжала. — Сега с готовност ще отидат да умрат.

— И в общи линии само това ще свършат — добави Уилоу. — Ще мрат.

— Защо? — попита Жената.

— Нямат организация — обясни Корди. — А и организацията не би била възможна. Никой от главните водачи на култове няма да търпи заповеди от някой от другите.

— Точно така. Религиозните конфликти правят създаването на армия невъзможно. Може би три армии. Но пък така висшето духовенство вероятно ще се изкуши да ги използва, за да „пооправи“ нещата у дома.

— Трябва да изгорят храмовете и да удушат всички свещеници — изсумтя Кинжала.

— Мнение, което брат ми поддържа — отвърна спокойно Жената. — Двамата с Пушека смятаме, че хората, включително и духовенството, биха последвали чужденци с доказани умения, които не са свързани с нито една група.

— Моля? Ще ме правиш генерал?

Корди се засмя.

— Ако боговете имаха дори наполовина толкова високо мнение за теб, колкото ти самият, щеше да си крал на света. Да не мислиш, че ти си чудото, което магьосникът е видял? Не си и никой няма да те прави генерал. Не и наистина. Освен за заблуда, за да печелиш време.

— Какво?

— Кой беше оня, дето твърдеше, че е прекарал само два месеца в армията и дори не се е научил да марширува в строя?

— О. — Уилоу помълча за минута. — Мисля, че разбирам.

— Всъщност наистина ще бъдете генерали. И ще се наложи сериозно да разчитаме на опита на господин… хмм… Бесен. Но последната дума ще има Пушека.

— Трябва да спечелим време — продължи магьосникът. — Много време. Не след дълго Лунна сянка ще изпрати смесена армия от пет хиляди човека да завземе Талиос. Не бива да допускаме да ни победят. Ако изобщо има някакъв начин, длъжни сме да отблъснем силите, изпратени срещу нас.

— Нищо по-хубаво от доброто пожелание…

— Готови ли сте да платите цената? — сериозно попита Корди, сякаш наистина вярваше, че е възможно.

— Да, цената ще бъде платена — отговори жената. — Независимо каква е.

Уилоу я погледа известно време, докато накрая просто не удържа и изплю въпроса, който напираше да излезе:

— Коя все пак сте вие, госпожо? С тези обещания и планове?

— Аз съм Радиша Драх, господин Лебед.

— Мамка му! — измърмори той. — По-голямата сестра на принца. За която хората казваха, че е истинският господар на тези земи. — Знаех си, че сте важна, но… — Беше разтърсен чак до ноктите на краката си. Но нямаше да се казва Уилоу Лебеда, ако не направеше това, което в крайна сметка и стори. Облегна се назад, скръсти ръце пред гърдите си, изхили се мазно и попита:

— И какво ще спечелим ние от цялата работа?