14. През Д’лок-Алок

Потеглихме още при първия намек за светлина. Пътеката се спускаше равномерно надолу и само на няколко пъти имахме проблеми с двете карети. По обяд достигнахме първите дървета. Час по-късно една част от групичката ни беше натоварена на широк сал. Преди залез вече се намирахме в джунглите на Д’лок-Алок, където само около десет хиляди вида буболечки ентусиазирано се заеха да ни тормозят. Нещо по-лошо от непрестанното им жужене обаче беше Едноокия, който внезапно започна да ни залива с възхвала и истории за родната си земя.

Още от първите ми дни в отряда се опитвах да изкопча подробности за произхода и родината му. Всеки дребен детайл трябваше да се изстиска. Сега получавах цялата информация, за която човек може да мечтае, с изключение на дреболийката, а за какво им е било на двамата с брат му да напускат такъв рай.

От мястото, където стоях, мачкайки накацалите ме насекоми, отговорът изглеждаше съвсем очевиден. Само лудите и глупаците биха се подложили на това непрестанно мъчение.

А аз кое от двете бях?

Въпреки че имаше маршрути през дърветата, бродихме почти два месеца из дебрите на Д’лок-Алок. Същинският проблем идваше от самата джунгла. Беше огромна, а прекарването на каретите през нея се оказа, как да се изразя по-меко, трудност. Но и местните ме спъваха.

Не че се държаха враждебно. Твърде много от обратното всъщност. Обичаите им бяха много по-свободни от нашите северняшки. Тези загладени, възхитителни, малки кафяви красавици никога не бяха виждали нещо подобно на Мъргън, Мускуса, Хагоп и техните момчета. Всяка една искаше да опита тръпката от непознатото. А моите хора бяха, така да се каже, отзивчиви.

Дори Гоблин изваждаше късмет достатъчно често, че да държи непрекъснато жабешката си усмивка разпъната на лицето.

Бедният злочест стар въздържател Знахаря се постави категорично от страната на публиката, копнеейки да може да си изтръгне сърцето.

Така и никога не овладях умението да забравям по-сериозните си ангажименти и да се забавлявам неангажиращо.

Поведението ми не получи директен коментар — понякога момчетата успяват да проявят тактичност, — но забелязах достатъчно странни погледи, за да разбера какво си мислят. А това, че те си мислят разни неща, накара и мен да се замисля. Когато се самоанализирам, мога да стана твърде мрачен, за да ме бива за компания. А пък когато съзнавам, че ме наблюдават, започвам да се срамувам и се затварям в себе си до степен да не правя нищо, дори и да ми се налага.

Така че си стоях със скръстени ръце, депресирайки се целеустремено от страх, че нещо важно ми се изплъзва, а аз съм категорично неспособен да направя каквото и да било по въпроса.

Навремето животът определено не беше толкова сложен.

Настроението ми малко се подобри, когато изкатерихме поредния покрит със зеленина и гъмжащ от насекоми склон и изведнъж излязохме от джунглата, за да се озовем сред саваната на високо плато.

В този момент ми направи впечатление един интересен факт. По време на престоя си в Д’лок-Алок не бяхме привлекли нито едно ново попълнение в отряда. Това говореше много за мира, царящ между хората и обкръжението им тук. А също за Едноокия и неговия отдавна загубен рай.

Какво, по дяволите, бяха направили? Докато се движехме из джунглите с Плешивеца и Хриптящия, забелязах, че магьосникът избягва да говори за миналото си, възрастта или предишното си име. Сякаш някой ще си спомня какво са надробили две момчета толкова отдавна.

Двамата ни водачи започнаха да увъртат в мига, в който се озоваха извън територията на народа си. Твърдяха, че са достигнали предела на познатите им земи и се опитаха да замажат с обещанието, че ще намерят някой от местните, който да ни води нататък. Плешивеца заяви, че възнамерявал да се връща — въпреки договора, сключен по-рано, и каза, че Хриптящия щял да ни свърши достатъчно работа като посредник и преводач.

Нещо се беше случило с него. Реших да не споря. Изглеждаше непреклонен. Просто не му платих пълната надница, за която се бяхме уговорили.

Бях много доволен, че Хриптящия реши да остане. Той наподобяваше леко посредствен душевен син на Едноокия, винаги готов на някоя дребна пакост. Може да е нещо от водата в Д’лок-Алок. А може би не — всички останали в тая джунгла изглеждаха напълно нормални.

Подозирам, че собственият ми чар притегля индивиди като Хриптящия и Едноокия.

Така или иначе забавления не ни липсваха. Дребният магьосник понасяше бъзиците на Гоблин вече цели два месеца без нито веднъж да му отвърне подобаващо. Когато дойдеше избликът, очаквах да е мащабен.

— Всичко е на обратно — казах веднъж на Господарката, а после обясних: — Очаква се Едноокия да пуска бомбичките, докато Гоблин се е притаил в тревата и чака момента като змия.

— Може да е от това, че пресякохме екватора. Сезоните също са на обратно.

Не разбрах забележката, преди да изминат няколко часа. Тогава осъзнах, че всъщност смисъл нямаше. Просто една от онези забавни и казани със студено изражение шеги…

Загрузка...