Сенчести игри

36. Годжа

Чувствах се като пълен глупак в костюма, който Господарката ми навлече. Истинско облекло на Покорен — зловеща черна броня с тънки кървавочервени нишки, прокрадващи се по нея. Правеше ме да изглеждам поне три метра висок, яхнал черния си жребец. Шлемът ми беше най-зле. Имаше големи черни крила отстрани и черни пера на върха, а зад визьора сякаш гореше огън.

Едноокия сметна, че от разстояние ще изглежда адски сплашващо. Гоблин пък реши, че враговете ми ще падат, умирайки от смях.

Господарката навлече също толкова отвратителен, нелеп шлем с огньове.

Седях на коня си и се чувствах глупаво. Хората ми бяха готови. Едноокия прати Жабока да следи врага. Помагачите на Господарката донесоха щитове, пики и мечове. Върху щитовете имаше мрачни символи, съответстващи на тези върху пиките. Тя каза:

— Измислих два изверга. Ако имаме късмет, ще им създадем имидж като на Покорени. Имената им са Създателя на вдовици и Отнемащия живот. Ти кой от двамата искаш да бъдеш?

Свалих визьора си.

— Създателя на вдовици.

Тя ме гледаше лошо около десет секунди, след което накара някой да ми додаде полагащия се щит. Помъкнах със себе си и обичайната си железария.

Жабока се появи от нищото.

— Приготви се, шефе. Готвят се да навлязат във водата.

— Добре. Кажи на останалите.

Погледнах надясно. После наляво. Всичко и всички бяха готови. Направих каквото можах. Сега се оставяхме в ръцете на боговете или челюстите на съдбата.

Жабешко лице се намираше сред мъглите долу, когато врагът навлезе във водата. След това импът изскочи отново. Аз дадох сигнала. Сто барабана забиха едновременно. Двамата с Господарката прекосихме хребета. Мисля, че направихме добро представяне. Откъм крепостта хората се развикаха и започнаха да ни сочат.

Аз извадих поверения ми от нея меч и им посочих да се върнат обратно. Те не ме послушаха. На тяхно място и аз не бих. Но си залагам главата, че се чувстваха много несигурно. Аз се спуснах надолу по склона и докоснах горящото си острие в ивицата въглища.

По хълма избухнаха пламъци. Изгаснаха след двадесетина секунди, но въглищата продължаваха да светят. Аз се отдръпнах бързо. Димът беше много гъст.

Жабокът отново се показа.

— Изсипват се през реката, шефе.

Все още не можех да ги видя през мъглите.

— Предай да спрат барабаните.

Моментална тишина. След това трополенето на войници в мъглата. И кашлянето, и проклятията им насред серните изпарения. Жабешко лице се върна. Аз го извиках.

— Кажи на Могаба да ги преведе през хребета. Искам ги в права линия.

И те дойдоха. Не посмях да се обърна, за да видя как се справят. Но те скоро ме задминаха. И поддържаха формацията.

Заеха позициите си по хребета между поточето до реката отляво и пътя, явяващ се връзка между легионите. Перфектно.

Врагът започна да излиза от мъглата. Бяха дезориентирани, кашляха шумно и псуваха. Изправиха се срещу бариерата от въглища и не знаеха какво да предприемат.

Вдигнах меча си.

Снарядите полетяха.

Изглеждаше сякаш крепостта е завладяна от чиста безсмислена паника. Вражеските капитани осъзнаха, че са се набутали в капан, но не знаеха какво да правят. Гонеха си опашките, викаха и не правеха нищо.

Войниците просто продължаваха да идват, без да подозират какво ги чака, преди да излязат от мъглата и да налетят на преградата от въглища.

Мъглата започна да се носи надолу по реката. Променливия не можеше да я задържа повече. Но и толкова малко се оказа достатъчно.

Все пак се намериха някакви компетентни сержанти и от другата страна. Започнаха да носят вода и да прокопават пътища през въглищата с лопати. Накараха хората си да заемат някаква разпокъсана позиция и да се прикриват от копия и стрели с щитовете си. Сигнализирах отново. Катапултите изстреляха товара си.

Отправяйки предизвикателство към вражеските стрели, Могаба и Очиба яздеха напред-назад пред хората си и ги насърчаваха да стоят на място и да запазят целостта на линията.

Сега ролята ми беше лоша. Не можех да направя нищо друго, освен да стоя там и да търпя вятъра в качеството си на символ.

Успяха да прокарат пътеки сред въглищата и нахлуха през тях. Мнозина умряха. Снарядите и катапултите се оттеглиха, но стрелите и копията продължиха да валят върху прииждащите откъм брода, вземайки ужасна цена за прекосяването му.

Все повече напрежение върху предната линия. Но легионите не се огънаха и дадоха най-доброто от себе си. Пък и техните дробове не бяха прогорени от серните изпарения.

Почти половината от вражеските сили бе успяла да прекоси реката. Една трета от тях падна. А капитаните в крепостта оставаха нерешителни.

Войските на Господарите на сенките продължаваха да прииждат. Яростното отчаяние им даваше сили. Осемдесет на сто преминаха. Деветдесет. Талианците взеха да отстъпват по крачка тук и там. Аз останах като замразен — железен символ.

— Жабок — измърморих в шлема си. — Трябваш ми сега.

Импът се материализира върху шията на коня ми.

— Какво ти трябва, шефе?

Дадох му заповедите, които исках да предаде на Мъргън, Мускуса и Хагоп, на Синдаве и почти всички други, за които успях да се сетя. Някои включваха следващите стъпки от плана, а други представляваха нововъведения.

Сутринта беше изненадващо лишена от гарвани. Сега това се промени. Две чудовища, големи почти колкото петли, кацнаха на раменете ми. Не бяха плод на ничие въображение. Чувствах тежестта им. И другите ги виждаха. Господарката се обърна да ги погледне.

Цяло ято премина над бойното поле, обиколи крепостта и накаца по дърветата около брега.

Вражеската пехота бе преминала изцяло. Каруците след тях се приготвяха за тръгване.

Хиляди от мъжете на Сенчестите лежаха мъртви. Съмнявах се вече да разполагат с предимството на числеността. Но опитът започваше да си казва думата. Моите Талианци отстъпваха позиции малко по малко. Усещах първите пристъпи на паника сред формациите им. Жабока отново изникна от нищото.

— Току-що пристигнаха две каруци със снаряди за катапултите, шефе.

— Закарайте ги до позициите. След това кажи на Мускуса и Хагоп, че времето е дошло.

До този момент около седемстотин конника бяха пристигнали от Нума. Изморени до смърт, но на място и готови.

Направиха каквото се очакваше от тях. Наизскочиха от укритието си зад потока. Врязаха се в хаоса зад вражеските редици като прословутия нож през маслото. Размекнато масло. След това отново се изкачиха по хълма, пробивайки си път през вражеските редици. Като коса, преминаваща през пшеница.

Мъргън дойде иззад хълма, развявайки смело знамето на отряда. Армията на Синдаве стоеше зад него. Знаменосецът спря между мен и Господарката, няколко стъпки по-назад.

Артилерията започна да се нагажда спрямо разстоянието до крепостта.

Гоблин, Едноокия, а може би дори и Видоменителя бяха използвали дребна магия, за да разхлабят връзките между камъните на стените.

— Ще проработи — промърморих си аз. — Мисля, че ще успеем.

Нападението на кавалерията постигна резултат. Още преди да се обърнат за втора атака, мъжете на Сенчестите започнаха да бягат към крепостта. При второто нападение конниците се врязваха в широката маса бягащи хора.

Могаба, обичам те.

Тренираните от него войски не развалиха формацията, за да се хвърлят в преследване. Той и Очиба припряно групираха линиите на хората си наново и се грижеха ранените да бъдат измъкнати назад.

Изстрелите на катапултите откъртваха парчета от стената на крепостта. Капитаните по кулите й изпаднаха в паника. Някои от по-страхливите дори избягаха от терасите.

Аз вдигнах меч и посочих напред. Барабаните забиха отново. Подкарах коня си напред. Господарката ме последва, а също и Мъргън със знамето. Едноокия и Гоблин създадоха още по-мрачни картини около нас. Двата ми гарвана крещяха. Чуваха се дори сред шума от битката.

Каруците на вражеската армия стояха в подножието на брода. Сега водачите им се разбягаха и ги оставиха да блокират отстъплението на другарите им.

Напъхахме ги в бутилка, тапата беше вкарана и повечето от тях стояха с гръб към нас.

Започна неприятната част.

Продължих бавно да напредвам. Хората се държаха на разстояние от мен, Господарката и знамето. Стрелците на крепостта се опитваха да ме свалят, но някой беше вложил доста добри защити в бронята ми. Нищо не стигна до мен, макар че за известно време се чувствах като във варел, който някой упорито блъска с чук.

Вражеските войници започнаха да се гмуркат в реката в жалък опит да се спасят с плуване.

Катапултите се целеха точно и поразяваха една малка част от наблюдателната кула. Тя изскърца и изстена. След това започна да се срутва. Падна голямо парче и скоро цялата конструкция се свлече, помитайки части от стената на крепостта след себе си.

Прекосих реката и се втурнах на другия бряг сред каруците. Знамето и хората на Синдаве ме последваха. Единствените врагове, които срещах, тичаха с всички сили на юг.

Невероятно. Аз самият не нанесох дори един удар.

На хората на Синдаве им отне почти цял работен ден да разчистят достатъчно каруци, за да успеят да се промъкнат хора, които да защитават Мъргън, докато поставя знамето ни на стената на крепостта.

Боят продължи и на северния бряг, но битката беше решена. Всичко приключи и ние спечелихме, но аз не можех да повярвам. Стори ми се почти твърде лесно. Не ми се наложи да използвам всички стрели в колчана си.

Въпреки че около мен цареше хаос, аз извадих картите си, за да видя какво има на юг.