Сенчести игри

12. Мъхнатите хълмове

За да стигнем до джунглата на Едноокия, трябваше да прекосим няколко мили гора, а след това да изкачим поредица особено странни хълмове. Бяха съвсем кръгли, доста стръмни, макар и не особено високи, и абсолютно лишени от дървета. Покриваше ги къса кафява трева, която лесно се запалваше, затова и много от тях носеха черни белези от стари пожари. Отдалеч изглеждаха като стадо гигантски жълтеникавокафяви прегърбени зверове, които спяха зимен сън.

Бях доста напрегнат. Образът на спящия звяр ме тормозеше. Непрекъснато очаквах хълмовете да се събудят и да ни изтърсят от себе си. Прихванах Едноокия.

— Има ли нещо странно около тези хълмове, което съвсем случайно умишлено си пропуснал да ми кажеш?

Той ме изгледа странно.

— Не. Въпреки че неуките ги смятат за погребални могили от времето, когато гигантите бродели по света. Но те не са гробове. Просто хълмове. Само пръст и камъни.

— Тогава защо от тях ме побиват тръпки?

Той се обърна назад към пътя, по който бяхме дошли. Изглеждаше объркан.

— Не е от хълмовете, Знахар. Нещо назад по пътя. Аз също го усещам — все едно току-що сме избегнали хвърчаща стрела.

Не го разпитвах повече. Ако знаеше нещо, щеше да ми каже.

Докато денят напредваше, осъзнах, че останалите са също толкова изнервени, колкото и аз. Притесненията по въпроса донесоха точно толкова полза, колкото обичайно помагат.

На следващата сутрин се натъкнахме на двама сбръчкани стари мъже от расата на Едноокия. И двамата изглеждаха над стогодишни. Единият непрекъснато кашляше и се давеше, сякаш всеки момент ще хвърли топа. Гоблин изграчи:

— Сигурно са незаконни внуци на стария Гущер.

Наистина имаше прилика. Предполагам, че би трябвало да се очаква. Просто твърде много бяхме свикнали с уникалния външен вид на Едноокия.

Старият магьосник се намръщи на колегата си.

— Продължавай в същия дух, гъбо, и ще ходиш на пазар с костенурките.

Това пък какво, по дяволите, трябваше да значи? Някакъв особен пазарен жаргон? Но пък Гоблин изглежда не вдяваше повече от останалите.

Доволно захилен, Едноокия продължи разговора със сънародниците си.

— Да разбирам ли, че това са водачите, които монасите са повикали? — попита Господарката.

Направиха ни тази услуга, когато научиха намеренията ни. Намирахме се в края на пътя, който с уговорки бихме могли да наречем познат. Отминехме ли родните джунгли на Едноокия, щеше да ни се наложи да търсим преводач и за него.

Изведнъж Гоблин нададе обиден писък.

— Какъв е проблемът? — запитах притеснено.

— Той ги лъже като черноборсаджия!

И кое му беше новото пък на това?

— Откъде знаеш? Не съм чувал да го говориш тоя извратен език.

— Не ми се и налага. Познавам го отпреди баща ти да е бил заченат. Просто го погледни. Пробутва им представлението на Могъщия-магьосник-от-далечна-земя. След около двадесет секунди ще… — Лукава усмивка се разпростря на лицето му. Прошепна си нещо под нос.

Едноокия вдигна ръка. Кълбо ярка светлина се появи между свитите му пръсти.

Изведнъж се чу пукот като от коркова тапа, излетяла от бутилка.

В дланта на магьосника имаше само блатна кал. Тя се разтече между пръстите и потече по ръката му. Той бързо я свали, взирайки се в нея с недоумение.

След това изкрещя пронизително и се обърна към нас.

Излъчващия концентрирана невинност Гоблин симулираше разговор с Мъргън. Но той нещо не искаше да му бъде съучастник. Бързо движение на очите издаде магьосника.

Едноокия си пое въздух и заприлича на черна крастава жаба, готова да експлодира. Тогава се случи чудото. Съумя да се удържи. Лека злобна усмивчица се плъзна по устните му и той отново се обърна към двамата водачи.

Това беше вторият път в живота ми, когато Едноокия се спира сам да отговори на провокациите. Но пък и случаят беше един от редките, в които Гоблин започна пръв.

— Това може да стане забавно — казах аз на Мускуса.

Той измърмори съгласието си. Не изглеждаше възхитен от перспективата.

Обърнах се към Едноокия и запитах:

— Свърши ли с разказа, че си некромантът Гласът-на-Северния-Вятър, дошъл да успокои болката в сърцата им, теглен от безкрайна грижа за богатствата им? — Той всъщност наистина се опита да пробута този номер на едно племе, което случайно беше и горд притежател на зашеметяващ сандък, пълен с диаманти. Тогава научи по трудния начин, че „примитивен“ не значи задължително „малоумен“. Точно го нагласяха на кола, на който смятаха да го опекат жив, когато Гоблин най-накрая реши да го измъкне. Въпреки гласа на разума, крещящ в ухото му, както твърди оттогава насам.

— Сега не е като онзи път, Знахар. Не бих го сторил на собствения си народ.

Едноокия няма и капка срам. Не се свени да лъже дори тези, които го познават достатъчно добре, за да го хванат. Естествено, че би го направил със собствения си народ. Би го направил с всеки, ако знае, че ще му се размине. А му трябваше съвсем малко, за да се хвърли в начинанието.

— Гледай да не го сториш. Твърде малко сме и твърде далеч от каквато и да било безопасност, за да те оставяме да се занимаваш с обичайните си простотии.

Докарах достатъчно заплаха в гласа си, за да го накарам да преглътне нервно. Тонът му звучеше доста различно, когато поднови разговора си с водачите ни.

Въпреки това реших, че трябва да понауча това-онова от този език. Просто за да пускам по едно ухо. Обикновено неоправданото му самочувствие има навика да се проявява в най-неподходящите моменти.

Изненадващо честен за момент, Едноокия най-накрая уговори сделка, изгодна за всички. Уредихме си водачи за прехода през джунглите и посредници-преводачи за земите отвъд.

С дебилното си чувство за хумор Гоблин ги нарече Плешивеца и Хриптящия поради причини, които някак се самонатрапваха. На всичкото отгоре имената бяха прихванати бързо, от което ми стана доста неудобно. Двете стари човечета вероятно не го заслужаваха. Но пък от друга страна…

През останалата част от деня си проправяхме път между мъхнатите гърбави хълмчета и когато тъмнината се спусна, минахме между двата, които бележеха най-високата част от прехода ни. Оттам виждахме залеза, който хвърляше кървави отсенки по широка река, а отвъд нея се простираше зелената джунгла. Кафеникавите могили останаха зад нас, а зад тях — тъмносинята линия на нощта.

Настроението ми пасваше на картината. Равнодушно, почти тъжно. Може би бяхме достигнали вододел в повече от географския смисъл на думата.

Доста по-късно, измъчван от въпроса какво, по дяволите, правим в тази чужда земя и от отговора, че просто нямам какво друго да сторя и къде другаде да отида, аз реших да изоставя спалния чувал и топлината на лагерния огън. Насочих се към един от заобикалящите ни хълмове със смътната идея да го изкатеря, за да виждам по-добре звездите.

Хриптящия, който бе на пост, ме изгледа странно и след момент се ухили широко. В тъмнината видях липсващите му зъби. После изплю някакъв кафяв сок върху въглените. Чух го да кашля още преди да съм прехвърлил средата на хълма.

Нещо с дробовете, реших.

Луната скоро щеше да изгрее. Кръгла и ярка. Избрах си място и седнах, загледан в хоризонта, чакайки дебелия оранжев глобус да се изтърколи откъм ръба на света. Лек влажен бриз разроши косата ми. Беше толкова мирно и тихо, че чак болеше.

— И ти ли не можеш да заспиш?

Обърнах се рязко.

Тя бе просто черно петно на десетина крачки от мен. Ако изобщо я бях забелязал на идване, сигурно съм я взел за камък. Приближих се. Беше седнала, с ръце, обвити около коленете й. Гледаше втренчено на север.

— Седни.

Така и направих.

— В какво си се загледала толкова съсредоточено?

— Жътваря. Стрелеца. Корабът на Варго.

И без съмнение вчерашния ден.

Това бяха съзвездия. Аз също ги виждах. От мястото, където стояхме, изглеждаха много ниско, почти на едно ниво с хоризонта. По това време на годината горе на север биха били доста високо в небето. Това, което имаше предвид, започна да прониква в съзнанието ми.

Бяхме извървели наистина адски дълъг път. И ни оставаше не по-малко.

— Плаши ме, когато си го помисля — каза тя. — Доста ходене е.

Така си беше.

Луната се изкатери в небето, чудовищно голяма и яркочервена.

— Уау — прошепна Господарката и стисна ръката ми в своята. Усетих, че трепери, затова след малко се престраших и я прегърнах. Тя облегна глава на рамото ми.

Добрата стара луна ни омайваше с магията си. Дъртото копеле си го умее.

Сега знаех какво е накарало Хриптящия да се разхили.

Моментът изглеждаше подходящ. Обърнах глава… и устните й вече бяха там, за да посрещнат моите. Когато ме целуна, забравих коя и какво е била някога. Ръцете й ме обгърнаха и ме притеглиха надолу.

Тя потрепери в прегръдката ми като мишка в капан.

— Какво има? — прошепнах.

— Шшшт — отвърна ми тя и това беше най-хубавото нещо, което можеше да каже. Но не успя да спре дотам. Трябваше да добави: — Аз никога… никога не съм…

Мамка му. Определено знаеше как да разсее един мъж и да издигне хиляда прегради в главата му.

Луната продължи възхода си по небето. Ние се отпуснахме в прегръдките си. Някак си парцалите помежду ни се оказаха по-малко.

Изведнъж тя замръзна. Мъглата се разнесе от погледа й. Вдигна глава и внезапно пребледняла насочи поглед зад гърба ми.

Ако някой от тия клоуни се бе промъкнал да зяпа, щях да му строша капачките на коленете. Обърнах се.

Нямаше никой. Тя гледаше блясъка на буря, бушуваща някъде надалеч.

— Светкавици — казах аз.

— Мислиш ли? Не ми изглеждат по-далеч от храма. През целия път насам не забелязахме да се задава буря.

Назъбени мълнии се сипеха от небето като копия.

Усещането за опасност, което бях обсъждал с Едноокия, се засили.

— Не съм сигурна, Знахар. — Тя започна да събира дрехите си. — Тук нещо ми изглежда познато.

Последвах примера й с облекчение. Не съм сигурен, че щях да успея да завърша започнатото. Сега бях разсеян.

— Мисля, че ще е по-добре да продължим друг път — каза тя, все още загледана в далечните светкавици. — Това е… много разсейващо.

Върнахме се в лагера, където заварихме всички останали будни и напълно незаинтересовани от факта, че сме били навън сами. От ниското гледката не беше толкова ясна, но светлините пак се виждаха. И не спираха.

— Там има магия, Знахар — каза Едноокия.

Гоблин кимна.

— Тежка артилерия. Можеш да усетиш силата дори оттук.

— Колко далеч е? — попитах ги.

— На около два дни разстояние. Близо до мястото, където спряхме.

Потреперих.

— Можете ли да ми кажете какво е?

Гоблин не продума. Едноокия поклати глава.

— Само мога да ти кажа, че се радвам, че съм тук, а не там.

Съгласих се безмълвно, въпреки че не разбирах какво става.

Мъргън пребледня. После посочи над книгата, която четеше досега, а в момента държеше като някой защитен фетиш.

— Видяхте ли това?!

Гледах Господарката и в главата ми се носеха мрачни мисли за късмета. Другите можеха да се притесняват за магията, вихреща се на север, но аз си имах собствени проблеми.

— Кое? — измърморих, защото знаех, че иска отговор.

— Изглеждаше като гигантска птица. Искам да кажа, като че ли размахът на крилата й достигаше няколко мили. И през нея можеше да се гледа.

Вдигнах очи нагоре. Гоблин кимна — и той я беше видял. Обърнах поглед на север. Мълниите бяха престанали, но там някъде вероятно горяха много свирепи пожари.

— Едноок. Твоите нови приятелчета имат ли някаква идея какво става?

Дребният черен човек поклати глава. Беше придърпал периферията на шапката си напред, ограничавайки зрителното си поле. Каквото и да ставаше на север, го беше разтърсило силно. Според собственото му скромно мнение той е най-великият магьосник, излязъл от тази част на света. С евентуалното изключение на мъртвия му брат Тъпана. Каквото и да бе онова нещо обаче, изглеждаше чуждо. Не принадлежеше на неговия свят.

— Времената се променят — предположих аз.

— Не и тук. А и да беше така, тия двамцата щяха да знаят.

Хриптящия закима в съгласие, въпреки че едва ли разбираше и думичка от казаното. Закашля се и отново изплю порция кафяв сок в огъня.

Чувствах, че ще се забавлявам с него също толкова, колкото и с Едноокия.

— Каква е тая гадост, която дъвче непрекъснато? Отвратително е!

— Куат — отвърна магьосникът. — Слаб наркотик. Не помага за болката в дробовете му, но пък докато го дъвче, не му пука особено за нея. — Каза го лековато, но явно беше сериозен.

Кимнах, но не се чувствах по-добре. Погледнах настрани.

— Навън положението май утихна.

Никой не продума.

— Всички сме будни — казах накрая. — Събирайте си багажа. Потегляме веднага, щом се развидели достатъчно, за да вървим.

Никой не се опита да спори. Хриптящия кимна и се изплю. Гоблин изсумтя и започна да си прибира нещата. Другите последваха примера му, а Мъргън грижливо скъта книгата си. Това ми допадна. Може би от момчето щеше да излезе читав Архивар. Всички продължавахме да хвърляме по някой поглед на север, предполагайки, че нервността ни ще остане незабелязана.

Когато не зяпах натам или не мятах притеснени погледи към Господарката, се опитах да преценя реакциите на по-новите хора в отряда. Още не се бяхме сблъскали директно с магия, но отрядът винаги се натъква на нея. А новаците не изглеждаха по-притеснени от ветераните.

Поглед към Господарката. Чудех се дали това, което от една страна изглеждаше неизбежно, а от друга — обречено, ще спре да искри като нажежен въглен между нас. Докато това продължаваше, приятелството ни щеше да е изложено на риск. По дяволите. Харесвам си я като приятел.

Едва ли има нещо по-нелогично, ирационално, сляпо и откровено глупаво на вид от мъж, който сам се навива във вманиачено встрастяване.

Жените не изглеждат толкова глупави. От тях се очаква да бъдат слаби. Но също и да се превръщат в бесни кучки, когато ги хванеш натясно.