Сенчести игри

24. Талиос: подобаващ натиск

Прабриндрах Драх може и да се числеше към добрите, но това не му пречеше да е хлъзгав и измамен като истински злодей. Два дни след посещението му не можех да си подам носа навън, без да ме посрещнат възгласи и наименования като Пазител, Защитник и Избавител.

— Какво, по дяволите, става? — запитах Едноокия.

— Опитва се да те вкара в капан. — Той хвърли поглед на Жабока. От онази нощ насам импът не вършеше кой знае каква работа. Не успяваше да доближи никого, освен Лебеда и приятелчетата му в кръчмата им. А там не си говореха нищо интересно. — Сигурен ли си, че искаш да ходиш до тази библиотека?

— Да, сигурен съм. — Незнайно как Талианците бяха решили, че освен генерал-месия съм и някакъв велик лечител. — Какво, по дяволите, им става? Виждам, че принцът им пробутва цялата плява, но защо я купуват?

— Защото искат.

Майки ми поднасяха бебетата си, за да ги докосна и благословя. Млади мъже бумтяха с каквото метално намереха под ръка и се деряха да пеят с поне приблизително военен ритъм. Момичетата хвърляха цветя по пътя ми. А понякога и себе си.

— Това е много мило, Знахар — отбеляза Едноокия, докато се опитвах да откопчая от себе си небесно видение на около шестнадесет години. — Ако не я искаш, подхвърли я насам.

— По-спокойно. Преди да се отдадеш на първичните си инстинкти, помисли накъде отива всичко.

Беше сдържан до степен, която ме смайваше. Предполагам, че във всичко това виждаше просто илюзия. Или поне капан. Едноокия е смешен, но не е глупав. Понякога.

Черният магьосник се захили.

— Поддай се на изкушението. Господарката не може да наднича иззад рамото ти през цялото време.

— Може и да го направя. В крайна сметка, нали е наш дълг да не разочароваме тези хора, когато те се опитват толкова упорито да ни разглезят?

— Ето така те искам. — Но не звучеше като да си вярва. Не се чувстваше уютно с новопридобития си късмет.

Отидохме до библиотеката. Не открих нищо. Толкова много нищо, че станах още по-подозрителен. Жабешкото лице не ми беше от кой знае каква полза, но поне можеше да подслушва. Разговорът, за който ми докладва, още повече засили притесненията ми.

Останалите обаче си прекарваха добре. Дори върховната дисциплина на Нар не ги защитаваше от някои изкушения. А и Могаба не ги държеше на твърде къса каишка. Както една сутрин изпищя Гоблин, „Ентусиазмът им е невероятен, Знахар!“

А през цялото време ми се струваше, че нещо се случва точно на ръба на погледа ми.

И така, ситуацията се изясняваше. Всичко беше точно такова, каквото го описа Лебеда. Тоест, за да достигнем Катовар, трябваше да прекосим седемстотин мили територия, държана от Господарите на сенките. Ако наистина съществуваха.

Имах някои съмнения. Всички, с които разговарях с помощта на Жабешкото лице, вярваха в съществуването им, но никой не можеше да ми даде някакво реално доказателство.

— Никой не е виждал и боговете — каза един свещеник. — Но всички вярваме в тях, нали? Виждаме делата им… — В този момент забеляза, че съм се смръщил след твърдението му. Очите му се присвиха. След това бързо отпраши нанякъде. За пръв път срещах някой, който да не е изпълнен с искрено щастие от присъствието ми в Талиос. Казах на Едноокия, че може да имаме по-голям успех, ако следим свещениците, вместо принца и Лебеда, които знаеха кога да си затраят.

Опитите им да ни манипулират, за да се бием с някакви могъщи магьосници, не ме притесняваше. Много. Цели двадесет години се борихме срещу най-великите. Тревожеше ме собствената ми неосведоменост.

Не знаех езика. Не познавах Талианците. Историята им тънеше в мистерия и Лебеда и компанията му не успяваха да хвърлят светлина в мрака. И естествено нямах и най-бегли познания за Сенчестите и хората, които те управляваха. Нищо освен това, което ми казаха, което бе дори по-зле. И най-лошото от всичко — не познавах територията, на която щяха да се водят сраженията. А времето да си набавя всички отговори беше недостатъчно.

Трети ден по залез-слънце. Настанихме се в стаи по на юг, предоставени ни от принца. Събрах при себе си всички, освен половин дузината мъже на стража. Докато повечето си ядяха вечерята, сготвена и поднесена от хора на Прабриндраха, ние започнахме да обмисляме ситуацията. Останалите трябваше да държат Талианците на разстояние. Съмнявах се, че могат да ни разберат, но не ми се рискуваше.

Седнах начело на масата, Господарката се настани отляво, а Могаба с двамата си главни лейтенанти — отдясно. До Господарката седяха Гоблин и Едноокия, като тази вечер Гоблин бе на по-предна позиция. Трябваше да ги редувам през вечер. След тях заеха местата си Мъргън, Хагоп и Мускуса. Мъргън седеше в дъното на масата в качеството си на чирак Архивар. Правех се, че разказвам история, докато се храним. Патриархът забавлява децата си.

— Довечера ще изведа имперските коне. Господарке, Гоблин, Хагоп, Мускус. Вие идвате с мен. Един от близнаците. Някой от Рои. Както и един от лейтенантите ти, Могаба, и няколко войника. Тези, които могат да яздят.

Едноокия пое въздух, за да се оплаче. Също и Мъргън. Но Могаба изпревари и двамата:

— Промъкване?

— Искам да разгледам на юг. Може да ни пробутват врели-некипели.

Не го вярвах наистина, но защо да приемам нещо на доверие, ако можех сам да се уверя? Особено когато се опитват да ме използват…

— Едноок, ти оставаш тук, защото искам да работиш с любимеца си. Денонощно. Мъргън, ти ще записваш всичко, което ти каже. Могаба, от теб искам прикритие. Ако са казвали истината, няма да отсъстваме дълго.

— Каза на Прабриндраха, че ще му дадеш отговор до седмица. Остават ти четири дни.

— Ще се върнем навреме. Тръгваме след следващата смяна на стражата, след като Гоблин и Едноокия се справят с всички, които биха могли да ни видят.

Могаба кимна. Погледнах към Господарката. Тя вече не ми съдействаше много. Щом искам да съм шеф, нека бъда, а тя щеше да си пази мнението за себе си.

— Някои от хората ми — заговори Могаба, — повдигнаха един малко деликатен въпрос. Мисля, че ни трябва правилник.

Това беше неочаквано.

— Правилник? За какво?

— За това в каква степен могат да използват насилие, за да се защитават. Няколко човека са били нападнати. Искат да знаят доколко трябва да се въздържат от дипломатически съображения. И имат ли право да дават примери.

— Мамка му! Кога започна това?

— Получих първия доклад този следобед.

— Значи всичко е от днес, така ли?

— Да, сър.

— Искам да видя мъжете, забъркани в това.

Той ги доведе до масата. Бяха Нар. Петима на брой. Изглеждаше ми невъзможно такива неща да се случват само на Нар. Пратих Мъргън да проучи. Когато се върна, каза:

— Три инцидента. Сами са се оправили с всичко. Не смятали, че има нужда да докладват.

Дисциплина. Може да се поговори малко на тази тема.

Отне ми половин минута да установя, че нападателите не били Талианци.

— Сбръчкани дребни кафяви човечета? Видяхме ги по реката. Тогава питах Лебеда и той ми каза, че не знае откъде са. Но го побиваха тръпки от тях. Ако не са от града, не си поплювайте изобщо. Насмитайте ги, освен ако не можете да хванете един-двама за разпит. Едноок. Ако можеш да поработиш върху някой от тях…

Проведохме целия този разговор между сервирането на Талианските слуги. Точно в този момент неколцина дойдоха да отнесат празните чинии, предотвратявайки излиянията на магьосника как чудовищно го претоварвам. За негово съжаление не можа да изграчи и след като си тръгнаха, защото Мъргън се намеси:

— Имам проблем, Знахар. — Могаба се намръщи. Наистина е гъвкав, но не може да преживее, че позволявам на хората си да ме наричат по друг начин, освен Капитан.

— И какъв?

— Прилепи.

Гоблин се изкикоти.

— Мълчи, изтърсак. Прилепи, казваш? И какво за тях?

— Момчетата продължават да намират мъртви прилепи наоколо.

Забелязах с ъгълчето на окото си, че Господарката изведнъж е наострила слух.

— Не мисля, че разбирам.

— Всяка сутрин, откак дойдохме тук, намираме мъртви прилепи. Не просто умрели, а разкъсани. И това е само около нас. Не из целия град.

Погледнах към Едноокия. Той също ме изгледа и каза:

— Знам. Знам. Още една работа за добрия стар Едноок. Как ще се оправя тази сбирщина, когато мен ме няма?

Не знам дали номерът мина пред другите.

Имаше неща, които двамата с магьосника не споделяхме с останалите.

— Други проблеми?

Нямаше, но Мъргън зададе въпрос:

— Можем ли малко да поработим над Лебеда? Поразгледах местенцето, което държи. От типа кръчми, където нашите момчета биха се поразмотали. Може пък да открием нещо интересно.

— Най-малкото ще го държите изнервен. Добра идея. Нека и някои от Нар го посетят. Да разучат тоя Кинжал.

— Този ме притеснява — вметна Мускуса.

— И е най-опасен от тримата, обзалагам се. От типа на Гарвана е. Може да те убие, без да му трепне окото, и след пет минути вече дори да не помни.

— Трябва да ми разкажеш повече за този Гарван — каза Могаба. — С всеки следващ път, когато чувам за него, ми става все по-интересно.

Господарката застина с вилица на половината път от устата:

— Всичко е в Аналите, лейтенант. — Най-нежното възможно смъмряне. При цялата му отдаденост към отряда, Могаба още не бе направил сериозен опит да изследва Аналите за периода след напускането на Геа-Ксле.

— Разбира се — отвърна той с безразличен глас, но очите му станаха твърди като стомана. Между двамата имаше ясно доловима студенина. Бях я забелязвал и преди. Просто не си пасваха. Нямаше никаква причина да не се харесват един друг. А може и да имаха. Напоследък прекарвах повече време с Могаба, отколкото с Господарката.

— Значи приключихме — казах накрая. — Омитаме се при следващата смяна на стражата. Подгответе се.

Повечето ми отговориха с кимване й станаха от масата, но Гоблин постоя още малко, мърморейки обидено, преди да се махне.

Подозираше, че съм го избрал основно за да не направи някоя пакост, докато ме няма.

Беше над шестдесет процента прав.