Сенчести игри

29. Скривалището на Пушека

Пушека бе кацнал на висок стол и се взираше в голяма стара книга. Стаята беше пълна с книги. Изглеждаше така, сякаш през нея е минала огромна вълна книги и е оставила след себе си книжни локви. Те не просто извираха от рафтовете, но и стояха натрупани на високи до кръста купчини по пода, по маси и столове, та дори и върху перваза на единствения прозорец в стаята. Магьосникът четеше на светлината на самотна свещ. Но стаята беше толкова плътно запечатана, че димът започваше да дразни носа и очите му.

От време на време изсумтяваше и си записваше нещо на лист хартия отляво. Личеше си, че е левичар.

В целия палат тази стая бе най-добре защитената срещу шпионаж. Пушека бе издигнал магически мрежи и стени, за да я подсигури. Никой не трябваше да знае за нея. Не фигурираше в нито един от дворцовите планове.

Магьосникът усети как нещо докосна най-външните защитни магии, леко като тежестта на комар. Докато успее да насочи вниманието си към него, вече го нямаше и той не беше сигурен, че не си е въобразил. След онзи случай с гарваните и прилепите страдаше от силна параноя.

Интуицията му казваше, че има причина. Действаха сили далеч отвъд неговите способности. Най-доброто му оръжие беше фактът, че никой не знае за него.

Поне така се надяваше.

Напоследък се страхуваше много. Ужасът се криеше във всяка сянка.

Когато вратата се отвори, той подскочи и изписка.

— Пушек?

— Стреснахте ме, Радиша.

— Къде са те, Пушек? Лебеда не е докладвал нищо. Да не са се измъкнали?

— И да оставят повечето си хора тук? Радиша, бъдете търпелива.

— Не ми е останало търпение. Дори брат ми започва да се притеснява. Още ни броени седмици и нивото на реките ще спадне.

— Наясно съм с това, мадам. Концентрирайте се над това, което можете да направите, не какво ви се иска да можехте. Всякакви възможни сили са се насочили в тяхна посока. Но не сме в състояние да ги принудим да ни помогнат.

Радишата изрита купчина книги.

— Никога не съм се чувствала по-безпомощна. Не ми харесва усещането.

Пушека сви рамене.

— Добре дошла в света, който ние, останалите, обитаваме.

В единия горен ъгъл на стаята, от дупчица, не по-голяма от върха на игла, избликна подобие на черен дим. Той бързо образува формата на малък гарван.

— А какво правят останалите?

— Готвят се за война. За всеки случай.

— Чудя се. Онзи черен офицер. Могаба. Възможно ли е той да е истинският капитан?

— Не. Защо?

— Прави точно това, което на мен ми се иска. Държи се сякаш наистина ще ни служат.

— Това има смисъл, Радиша. Ако Капитанът им се върне убеден, че не могат да се промъкнат с хитрост, просто ще са с една крачка напред.

— А подготвил ли се е да се оттеглят обратно на север?

— Естествено.

Радишата изглеждаше ядосана.

Пушека се усмихна.

— Обмислихте ли варианта да бъдете пряма с тях?

Тя му хвърли смразяващ поглед.

— Така и предполагах. Не е в стила на принцовете. Твърде просто е. Твърде директно. Твърде логично и твърде почтено.

— Започваш да си позволяваш твърде много, Пушек.

— Може би. Но пък доколкото си спомням, целта, с която брат ви ме е назначил, е да ви напомням понякога…

— Достатъчно!

— Те наистина са това, за което се представят. Напълно незапознати със собственото си минало.

— Ясно ми е. Но няма значение. Могат отново да се превърнат в това, което са били, ако ги оставим. По-скоро бих подгънала коляно пред Сенчестите, отколкото да го изживея отново.

Пушека сви рамене.

— Както искате. Може би. — Той се усмихна тънко. — А може би както Сенчестите искат.

— Знаеш ли нещо?

— Нуждата да остана незабележим ме ограничава. Но успях да прихвана някои отблясъци от северните ни приятели. Попаднали са на още от кафявите ни дружки от реката. Свирепи неща се случват на юг от Голямата река.

— Магия?

— При това от висока класа. Спомнете си онова, което се разкри при преминаването им през пиратските блата. Вече не смея да се намесвам.

— По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! Добре ли са? Да не сме ги загубили?

Казах, че не смея да се меся. Само времето ще покаже.

Радишата изрита нова купчина книги. Благото изражение на Пушека се пропука, заменено от силно раздразнение.

— От безсилието е — извини се тя.

— Всички сме безпомощни. Може би ще го усещате по-слабо, ако преосмислите амбициите си.

— Какво искаш да кажеш?

— Вероятно следвате ли курса, който брат ви е начертал, и опитате да покорявате само по една планина наведнъж…

— Глупости! Аз ли, една обикновена жена, съм единственият петел тук?

— Вие, като жена, няма да бъдете принудена да заплатите цената на провала. Тя ще излезе от кесията на брат ви.

— Проклет да си, Пушек! Защо винаги трябва да си прав?

— Защото ми плащат за това. Вървете при брат си. Говорете с него и премислете. Концентрирайте се върху настоящия враг. Господарите на сенките трябва да бъдат спрени сега. Свещениците ще са вечно тук. Освен ако толкова не искате да ги съкрушите, че допуснете Сенчестите да спечелят.

— Ако можех да обвиня само един върховен жрец в предателство… Да, добре. Знам. Господарите на сенките са показали, че знаят как да се справят със свещеници. Никой не би го повярвал. Аз си тръгвам. Ако смееш, опитай се да разбереш какво става там долу. Ако сме ги изгубили, ще трябва да действаме бързо. Проклетият Лебед просто не можа да не тръгне след тях, нали?

— Вие го изпратихте.

— Защо всички правят каквото им кажа? Някои от нещата, които заповядвам, са глупави… Спри да се хилиш.

— Изритайте още някоя купчина книги — изпусна се магьосникът.

Радишата изхвърча от стаята.

Пушека въздъхна. След това се върна към четенето. Авторът на книгата се задълбочаваше с умиление в подробности около набучвания на кол и изгаряния на клада, както и други мъчения, прилагани върху поколението, имало ужасяващия късмет да живее по времето, когато Свободните братства на Катовар изпълзели от онази странна част на света, дала им живот.

Книгите в тази стая бяха конфискувани, за да не попаднат в ръцете на Черния отряд. Пушека не вярваше, че като ги държат скрити, тайните ще са опазени завинаги. Но пък може би достатъчно дълго, докато той намери начин да предотврати кръвопролитията от старите времена. Може би.

Най-голямата му надежда обаче се крепеше на това, че отрядът се е променил с времето. Че не носеше маска. И че наистина е забравил мрачния си произход, а търсенето на миналото му е по-скоро рефлекс, отколкото непоколебимото завръщане, което други братства, преминаващи през тези земи, са предприемали в миналото.

А в едно ъгълче на ума му се криеше изкушението да последва собствения си съвет, да доведе Капитана на отряда тук и да го остави да се изгуби сред книгите, дори и само за да види реакцията му, като разбере истината.