Сенчести игри

26. Надзирателя

Този, който бе оттеглил всичките си сили освен моралната подкрепа, не се отказа от правото си да критикува и да се оплаква.

Събранието на Господарите на сенките се проведе на върха на извисяваща се кула сред неговата нова централна крепост, наречена Надзирателя и разположена на две мили южно от Сенчестия затвор. Крепостта изглеждаше странна и мрачна, по-голяма дори от някои градове. Стените й бяха дебели и високи няколкостотин стъпки. Всяка вертикална повърхност бе покрита с плоскости от полиран бронз и желязо. Грозни сребърни надписи на азбука, известна само на малцина, украсяваха тези повърхности и вещаеха гибел на всеки, способен да ги прочете.

Господарите на сенките се събраха в стая, която изобщо не съвпадаше с влечението им към тъмни места. Слънцето хвърляше изгарящата си светлина през прозорците и кристалните стени. Тримата се свиха пред тази яростна атака, въпреки че бяха облечени в най-черните си одежди. Техният домакин се рееше близо до южната стена, като почти не отделяше поглед от далечината. Свръхзаетостта му започваше да се превръща в мания.

Далеч навън, на много мили оттук, но видима от такава височина, се простираше равна територия. Бяла като трупа на мъртво старо море, тя трептеше на светлината на слънцето. Посетителите смятаха, че страхът и манията му са притеснителни. Ако, разбира се, не се преструваше и това не беше просто средство в някакъв неуловим, но смъртоносен план. Но нямаше как човек да не се впечатли от мащаба на защитата, която бе издигнал.

Крепостта се строеше вече седемнадесет години и не повече от две трети бяха завършени.

По-дребната фигура — жената, попита:

— Тихо ли е сега навън? — Говореше на езика, на който бяха изписани крепостните стени.

— През деня винаги е тихо. Но спусне ли се нощта… Спусне ли се нощта… — Във въздуха се носеха страх и омраза.

Той обвиняваше тях за ужасното си положение. Те изровиха сенките и събудиха ужаса, а след това го бяха оставили сам да се оправя с последствията.

Той се извърна.

— Провалихте се. Провалихте се отново и отново, и отново. Радишата отиде на север без дори бегло неудобство. Те преминаха през блатата като самото отмъщение толкова лесно, че тя дори не се наложи да си мърда пръста. Те бродят където си поискат и правят каквото им скимне без какъвто и да било проблем — толкова жизнерадостни и сигурни в себе си, че дори не забелязват вашата намеса. А сега заедно с нея са точно на прага ви и създават неприятности. И вие идвате при мен.

— Кой би могъл да предположи, че един от Великите е техен спътник? Очакваше се да е мъртъв.

— Глупак! Нима той не е майстор на промяната и илюзията? Трябваше да знаеш, че той е там и ги чака. Как е възможно толкова могъщ магьосник да се скрие?

— Ти знаеше ли, че е там? Да не би да си пропуснал да ни осведомиш? — Жената му се подиграваше.

Той рязко се извърна отново към прозореца. Не отговори на заяждането й, а вместо това каза:

— Сега те са пред границите ви. Този път ще се справите ли с тях?

— Това са само петдесетина смъртни.

— Да, а също и тя. И един от Великите.

— А ние сме четирима. И имаме армии. Скоро нивото на реките ще спадне. Десет хиляди мъже ще пресекат реката и ще изтрият самото име на Черния отряд.

От онзи край прозореца се разнесе звук — съскане, което се засили, за да се превърне в злобен, подигравателен смях.

— Така ли ще направят? Безброй пъти е било опитвано. Безброй. Но те оцеляват. Вече четиристотин години са издържали. Дори империята на север не можа да ги унищожи.

Тримата се спогледаха. Това пред тях беше чиста лудост. Вманиачаване и лудост. Когато заплахата от севера бъде унищожена, може би тази трябваше да я последва.

— Елате тук — повика ги той. — Вижте там долу. Където призракът на стария път се извива сред долината към блясъка. — Нещо се размърда и сякаш се нави на кълбо — тъмнина, по-черна дори от дрехите им. — Видяхте ли го?

— Какво е то?

— Моят капан за сенки. Те идват през портала, който вие отворихте. Най-старите и най-силните. Не играчките, които впримчихте във властта си. Мога да ги пусна на свобода. И сигурно ще го направя, ако се провалите отново.

Тримата се размърдаха с безпокойство. Да, определено трябваше да бъде премахнат.

Той се засмя, сякаш прочел мислите им.

— А ключът за капана е името ми, братя мои. Ако аз си отида, капанът се срутва и порталът ще се отвори към света. — Той отново се засмя.

Мъжът, който говореше най-малко, откакто се събираха, се изплю ядно и си тръгна. След като се подвоумиха малко, другите го последваха. Нямаше какво повече да се каже.

Лудият смях ги преследваше по безкрайната спирала на стълбите.

— Може би не можем да му се противопоставим — отбеляза жената. — Но докато вниманието му е насочено на юг, няма да ни навреди. Нека отсега нататък го игнорираме.

— Значи трима срещу двама — изръмжа спътникът й. Другият, който водеше, само изсумтя.

— Но сред блатата има един, чийто гняв може да бъде манипулиран, ако сме достатъчно отчаяни. А и имаме злато. Сред редиците на врага винаги можеш да намериш сечива, ако златото бъде оставено да говори. Не е ли така? — Тя се засмя. Смехът й беше почти толкова безумен, колкото и този, който още се разнасяше от върха на кулата.