27. Нощна кавга

Когато Мъргън се приближи, го изгледах по възможно най-гадния начин, на който бях способен. Той веднага схвана намека. Щяхме да говорим по-късно. За момента каза само:

— Ти поиска да ги наглеждам.

В следващия момент Лебеда ме достигна.

— Богове, много бързо се движите, момчета! Уморихме конете, докато ви догоним. — Той направи неприличен знак към небето. — Потеглихме пет минути след вас, а сега научавам, че дори сте имали време да си почивате на два пъти и все пак още сте пред нас. — Той поклати глава. — Наистина сте железни. Казах ти, че не ставам за тази работа, Корди.

— Къде са останалите? — попита Мъргън.

— Нямам представа. Устроиха ни засада. После се разделихме.

Бесния, Лебеда и Кинжала се спогледаха разбиращо. Накрая Уилоу проговори:

— Дребни кафяви човечета? Целите сбръчкани?

— Познаваш ли ги?

— Сблъскахме се с тях, докато се движехме на север. Хей, имам идея! Защо, след като така и така ще плямпаме, да не го направим някъде, където не вали? Лумбагото ме убива.

— Лумбаго? — изненада се Корди. — Ти пък откога имаш лумбаго?

— Откакто си забравих шапката и започна да ми вали на главата. Кинжал, нали беше тук миналата година? Имат ли си странноприемница или нещо такова?

Черният мъж не отговори, просто обърна коня си и пое нанякъде. Определено беше странен. Но Лебеда твърдеше, че е точен, а аз харесвах Лебеда дотолкова, доколкото ми е възможно да харесвам някого, наемник на друг, който пък се опитва да си играе игрички с мен.

Точно щях да го последвам на опашката, когато Мъргън каза:

— Чакай. Някой идва. — И посочи в дъжда.

Погледнах на юг и видях три фигури на ездачи, които се приближаваха. Жребците бяха толкова високи, че можеха да са само подаръците на Господарката. Лебеда започна да мрънка заради забавянето, но ние все пак ги изчакахме.

Това бяха Хагоп, Мускуса и единият от Рои — Шадид. Той изглеждаше доста зле. А Хагоп и Мускуса бяха ранени.

— Дяволите ви взели вас двамата! Не можете ли да не излизате ранени от всяка битка? — За тридесетте и отгоре години, през които ги познавах, май ги раняваха сериозно поне по три пъти годишно. И въпреки това винаги оцеляваха. Започвах да подозирам, че всъщност са безсмъртни и кръвта е цената, която плащат за това.

— Върху първата засада натрупаха втора, Знахар — обясни Хагоп. — Набутаха ни в онази долина, а тя беше тъпкана с още от тях, но на коне.

Стомахът ми се сви на кълбо.

— И?

Той се усмихна изморено.

— Подозирам, че вече съжаляват за това. Порязахме ги много лошо.

— Къде са другите?

— Не знам. Разпръснахме се. Господарката каза на Шадид да язди дотук с нас и да чака. След това поведе останалите нанякъде.

— Ясно. Кинжал. Защо не ни заведеш наистина до някоя странноприемница?

Мъргън ме изгледа с незададен въпрос в очите. Аз му отговорих:

— Да. Ще ги настаним. След това потегляме.

Мястото, до което ни заведе чернокожият мъж, не беше точно странноприемница, а по-скоро голяма къща, чийто собственик припечелваше нещичко допълнително, като подслонява пътници. Не изглеждаше особено възхитен, че ни вижда на прага си, но като всички останали в този край на света, явно ни познаваше. Цветът на монетите ни обаче явно успя да разведри деня му и да му върне усмивката. Въпреки това си мисля, че ни пусна да влезем само защото се страхуваше, че в противен случай ще станем груби.

Закърпих и бинтовах Мускуса и Хагоп — рутина, която познаваха твърде добре. Междувременно домакинът ни донесе храна, за която Лебеда му благодари от името на всички.

— Скоро ще се стъмни, Знахар — вметна Мъргън.

— Знам. Лебед, ще излезем да потърсим останалите. Имаме един резервен кон, ако искаш да се присъединиш.

— Шегуваш ли се? Да изляза в тоя дъжд, след като не ми се налага? По дяволите. Ще дойда, предполагам. — Той започна да се надига от стола си.

— Сядай, Уилоу — каза рязко Бесния. — Аз ще отида. В доста по-добра форма съм от теб.

— Добре, склони ме, мръсен демагог такъв. Не знам откъде си го извадил този меден език, но винаги успяваш да ме убедиш в каквото ти скимне. Само внимавай!

— Готови ли сте? — попита ме Бесния, потискайки бегла усмивка.

— Да.

Излязохме навън и се качихме на конете, които започваха да изглеждат сякаш се чувстват леко преексплоатирани. Аз поведох, но Шадид скоро ме смени, защото знаеше откъде са дошли. Денят беше към края си и светлината ставаше все по-малко. Атмосферата беше горе-долу толкова мрачна, колкото й беше възможно при дадените обстоятелства. Повече за да се разсея, отколкото защото ми пукаше, попитах Мъргън какво е станало.

— Корди ще може да ти обясни по-добре от мен. Аз само се присламчих към тях.

Водачът ни не си правеше труда да бърза особено. Борех се с безпокойството, което се надигаше в корема ми. Не спирах да си повтарям, че тя все пак е голямо момиче и се грижи сама за себе си доста преди аз дори да се родя. Но мъжът в мен не спираше да повтаря „това е твоята жена и ти трябва да се грижиш за нея“.

Как пък не.

— Корди? Знам, че вие, момчета, не работите за мен и си имате собствени приоритети, но…

— Нищо за прикриване, Капитане. Разнесе се слух, че някои от вас ще яздят на юг. Това разтревожи Жената. Тя разчиташе да се изсипете вкупом през реката и да разберете всичко за Сенчестите по трудния начин. А вие тръгнахте на разузнаване. Не очакваше да сте толкова умни.

— Говорим си за дъртата вещица, която се мъкнеше с вас нагоре по реката, нали? Радишата?

— Да. Ние я наричаме Жената. Кинжала й го лепна преди да разберем коя е.

— А тя е знаела, че ще излезем от града, преди още да го направим. Интересно. Прекарвам си все по-приятно, господин Бесен. През последната година всеки знае по-добре от мен какво смятам да направя, още преди дори да ми е хрумнало. Някои хора се изнервят и от по-малко.

Подминахме няколко дървета. Сред клоните на едното забелязах един изключително оръфан и изпомачкан гарван. Засмях се и изказах гласно надеждата си, че той е поне толкова зле, колкото съм аз. Другите ме изгледаха несигурно. Мина ми през ума дали да не започна да си създавам нов облик. Да си го изработя бавно. В крайна сметка целият свят се страхува от лудите. Ако си изиграех правилно картите…

— Хей, Корди, приятелю. Ти си пътувал доста, нали? Сигурен ли си, че не знаеш нищо за тия кафявковци?

— Само че се опитаха да ни заковат, когато се насочвахме на север. Никой никога не е виждал подобни на тях. Но подозираме, че идват от Сенчестите земи.

— А защо Господарите на сенките така се страхуват от нас? — Не очаквах отговор. Нито получих такъв. — Корди, вие наистина ли сте сериозни с тази битка в името на Прабриндраха?

— Аз поне съм. В името на Талиос. Там намерих нещо, което не усетих никъде другаде. Уилоу също, макар че няма да си признае. За Кинжала не знам. Мисля, че той участва, защото ние сме вътре. Има си един и половина приятели на този свят и нищо друго, за което да живее. Предполагам, че просто се носи по течението.

— Един и половина?

— Уилоу му е приятел. Аз съм половината. Ние го спасихме, когато някой го беше хвърлил на крокодилите. Присъедини се към нас, защото ни дължеше живота си. След всичко, което сме преживели оттогава, едва ли може да се води ясна сметка кой на кого дължи повече. Но не знам нищо за истинския Кинжал. Той никога не те оставя да го видиш.

— Ив какво сме се забъркали? Или това е нещо, което не смяташ, че трябва да ми казваш?

— Моля?

— Тук става нещо повече от онова, което личи на пръв поглед. Ако всичко се свеждаше до Радишата и Прабриндраха, които искат да спасят града си от Господарите на сенките, те биха предложили директно сделка, вместо да ни мотаят така.

Пропътувахме цяла миля, докато той мислеше какво да отговори. Най-накрая каза:

— Не съм съвсем сигурен. Предполагам, че се държат по този начин заради стореното от Черния отряд в Талиос предишния път.

— И аз така си мислех. А ние нямаме представа какво са направили предшествениците ни. Но сякаш има конспирация никой в Талиос да не ни казва нищо. Предполага се, че в един толкова голям град ще има поне един човек с брадва за точене.

— Ще намериш цели взводове, ако знаеш къде да ровиш. Всичките проклети свещеници прекарват живота си в търсене на начини да си прережат един другиму гърлата.

Може би ми каза нещо важно с тази информация. Не бях сигурен какво обаче.

— Ще го имам предвид. Не зная дали имам силите да се справям със свещеници.

— Ако успееш да ги баламосаш, са също като всички останали.

Мракът се спускаше все повече с напредването на деня. Толкова бях подгизнал, че вече дори не обръщах внимание. Озовахме се в промеждутък от пътя, където трябваше да се движим в колона по един. Корди и Мъргън изостанаха зад мен.

— Подочух това-онова, но ще ти кажа после — вметна Мъргън преди да се дръпне.

Аз се приближих до Шадид, за да попитам колко остава до края. Може би просто денят беше гаден, но се чувствах все едно съм пътувал седмици наред.

Нещо профуча точно на пътя ни толкова внезапно, че дори спокойният като вол кон на Шадид се вдигна на задните си крака и изцвили ядно. Дивакът извика:

— Какво, по дяволите, беше това?! — Говореше на родния си език, но аз знаех няколко думички още от детството си.

Едва успях да зърна нещото. Приличаше на чудовищен сив вълк с някакво деформирано пале, вкопчило се в гърба му. Изчезна преди да успея да го видя добре.

Вълците правят ли така? Носят ли малките на гърбовете си?

Засмях се почти истерично. Как може да се тревожа за това, след като току-що съм видял вълк с размерите на пони?

Мъргън и Корди ни настигнаха и поискаха да разберат какво се е случило. Казах им, че не знам, защото вече не бях сигурен какво точно видях.

Но учудването си остана в дълбините на ума ми, за да узрее и да ме тормози по-късно.

Шадид спря на около две мили от мястото, където започна първата засада. Трудно се различаваше каквото и да било наоколо. Той се напрягаше да разчете знаците около себе си. Накрая изсумтя и се премести вляво от пътя. Забелязах следи, че оттам са излезли тримата с Мускуса и Хагоп.

След още около половин миля земята се спусна в малка долина, където течеше плитко поточе. Наоколо гъмжеше от камъни и разпръснати дървета. Беше толкова тъмно, че не виждах на повече от двадесет стъпки пред себе си.

Започнахме да намираме тела.

Много от кафявите мъже бяха умрели за каузата си. Каквато и да беше въпросната.

Шадид отново спря.

— Подкарахме ги от обратната посока. Тук се разделихме. Ние потеглихме по пътя, по който дойдохме сега. Другите останаха, за да ги задържат и да ни дадат преднина. — Той слезе от седлото и започна да се оглежда наоколо. Светлината почти беше изчезнала, когато най-накрая откри следи, излизащи от долината. Преди да преминем следващата миля, се стъмни съвсем.

— Може би трябва да се върнем и да почакаме — предложи Мъргън. — Няма да постигнем много, препъвайки се в тъмното.

— Ти се връщай, щом искаш — извиках с изненадваща дори за мен самия злоба. — Аз оставам, докато не намеря…

Не можех да го видя, но подозирах, че под нещастието си се хилеше. Единственото, което каза, беше:

— Може би не трябва да се делим. После ще е още по-трудно да се намерим.

Да яздя посред нощите в напълно непозната територия не е сред по-умните неща, които съм правил някога. Особено с някаква дивашка орда наоколо, която иска да ме нарани. Но боговете се грижат за идиотите, предполагам.

Конете ни спряха. Ушите им се наостриха. След миг моят издаде звук. Скоро същото се чу отнякъде вляво. Без да ги подканят, животните се насочиха натам.

Намерихме Синдаве и подчинения му в убежище, набързо скалъпено от клони, а жребците им стояха наблизо. И двамата бяха ранени, като Синдаве определено изглеждаше по-зле. Поговорихме малко, докато го позакърпвах. Господарката им беше заповядала да изчезнат. Гоблин ги покривал, докато преследването продължавало на югоизток. Смятали на сутринта да поемат на север.

Казах им как да стигнат до Мускуса и Хагоп, след което отново се качих на седлото.

Задникът ме болеше до смърт и едвам успявах да стоя изправен, но нещо ме подтикваше да продължа напред. Нещо, което не исках да изследвам твърде внимателно, за да не ми се наложи да се самоиронизирам за сантименталността си.

Никой не посмя да спори въпреки подозрението ми, че Корди вече не беше сигурен в здравия ми разум. Чух го да шепне на Мъргън и отговора на Мъргън да си мълчи.

Поех водачеството и се наведох над коня си, увещавайки го да намери животното на Господарката. Така и не установих колко интелигентни са жребците, но реших, че си струва усилието. И конят продължи напред, въпреки че ми се искаше да се движи по-бързо.

Не знам колко дълго продължи ездата. Нямаше как да отчитам времето. Започнах да се унасям, да се будя стреснато и пак да се унасям. Доколкото бях способен да преценя, останалите правеха същото. Можех да се разкрещя така, че да събудим и демоните в ада, но това едва ли щеше да е разумно. Разумните хора по това време лежаха в топло легло в странноприемницата и хъркаха.

Бях отново полузаспал, когато билото на близкия връх избухна в пламъци. Приличаше на експлозия. Всичко потъна в мрак, а после няколкото акра земя бяха озарени в пламъци, а хора и животни, също горящи, се пръскаха във всички посоки. Миризмата на магия беше толкова силна, че можех да я усетя с костите си.

— Хайде, конче!

Имаше достатъчно светлина, за да рискувам с галоп.

Минута по-късно вече се движех посред покрита с изпепелени и гърчещи се тела земя. Дребните кафяви мъже. Ужасно много дребни кафяви мъже.

Горящите дървета озаряваха бясно тичащ силует — гигантски вълк с един по-малък на гърба му, вкопчен с лапи и нокти.

— Какво, по дяволите, е това? — извика Бесния.

— Променливия ли, Знахар? — попита Мъргън.

— Може би. Вероятно. Както знаем, и той е някъде наоколо. Господарке! — Последното го извиках срещу свистящите пламъци. Огънят губеше силата си под дъжда.

През пукота на огъня чух звук, който можеше и да е отговор.

— Къде си?

— Тук.

Нещо се размърда около купчина камъни. Скочих долу.

— Гоблин! Къде си, по дяволите?

Не беше Гоблин. Само Господарката. И сега нямаше достатъчно светлина, за да видя зле ли е ранена. А определено не изглеждаше добре. Аз направих най-глупавото възможно нещо, особено предвид, че все пак съм лекар. Силно я обгърнах с ръце и започнах да я люлея като малко дете.

Разумът си заминава. От момента, в който се запишеш в отряда, започваш да правиш неща, които просто нямат смисъл. Упражнения, тренировки и репетиции, за да може, когато дойде моментът, да направиш правилното нещо, без изобщо да се замислиш колко е нелепо. Разумът просто си отива. Не мислех за нищо друго, освен за загубата. И не постъпих правилно.

Въпреки това извадих късмет. Имах спътници, чиито мозъци не се бяха превърнали в киша.

Събраха достатъчно сухи дърва, за да накладат малък огън, и ми донесоха пособията. След това, с помощта на малко здравомислещо крещене, успяха да ме изкарат от вцепенението, за да се хвана на работа.

Не беше толкова зле, колкото изглеждаше в тъмното. Няколко порязвания и доста синини, може би и мозъчно сътресение, което би обяснило замайването й. Бойните рефлекси поеха инициативата и се превърнах в полеви лекар. Отново.

След малко Мъргън се присъедини към мен.

— Намерих коня й. От Гоблин обаче няма и следа. Как е тя?

— По-добре, отколкото изглежда. Поразбутана е, но нищо критично. Известно време ще я боли навсякъде.

Горе-долу в този момент клепачите й потрепериха, тя отвори очи и ме разпозна. Хвърли се върху мен, обви ръце около шията ми и заплака.

Шадид каза нещо. Мъргън се засмя.

— Да. Да видим дали можем да намерим Гоблин.

Бесния Корди беше малко бавен, но също схвана и се изнесе.

Тя бързо се съвзе. Все пак не можеше да бъде нещо различно от самата себе си и нямаше навика да се оставя задълго на емоциите. Измъкна се от прегръдката ми.

— Извинявай, Знахар.

— Няма за какво да се извиняваш. Близо си била.

— Какво се случи?

— И аз това щях да те питам.

— Спипаха ме. Бях мъртва, разбираш ли? Мислех си, че сме им се изплъзнали, но те знаеха точно къде се намираме. Разделиха ни и ме приклещиха тук, бяха десетки и непрекъснато изскачаха от сенките и после се връщаха обратно. Искаха да ме заловят, не да ме убиват, Знахар. Предполагам, че трябва да съм благодарна. Иначе щях да съм мъртва. Но ми се губи малко време. Не си спомням кога си дошъл и си ги прогонил.

— Не бях аз. Доколкото мога да преценя, Променливия те спаси. — След което й разказах за внезапния пожар и вълка.

— Може би. Не знаех, че е наоколо.

— Къде е Гоблин?

— Не знам. Разделихме се на около миля оттук. Той се опита да ги замотае с илюзии. Днес трябва да сме убили над сто от тези мъже, Знахар. Никога не съм виждала толкова несръчни и нелепи хора. Но не спираха да прииждат. Когато се опитвахме да им избягаме, се оказваше, че където и да стигнем, там винаги още ни чакат в засада. Ако пък останехме да се бием, винаги бяха толкова много, че зад всеки паднал се появяваха двамина нови. Пълен кошмар. Непрекъснато знаеха къде сме. — Тя отново се приближи до мен. — Трябва да е замесена някаква магия. Никога не съм била толкова изплашена.

— Вече всичко свърши. Свърши. — Това беше най-умното, което можах да измисля. Сега, когато нервите ми бяха успокоени, не можех да се отърся от усещането за близостта и женствеността й.

Нещо, наподобяващо мълния, проблесна на няколко мили от нас. Но мизерният дъждец не предполагаше светкавици. Чух Шадид, Мъргън и Бесния да си викат нещо, след което конете им отпрашиха по посока на мълнията.

— Това трябва да е Гоблин — казах и понечих да се изправя.

Тя затегна хватката си и ме задържа.

— Те ще се справят и сами, Знахар.

Погледнах надолу. Не ми трябваше много светлина, за да разчета израза на лицето й.

— Да. Предполагам, че ще се справят.

След още миг колебание направих онова, което тя желаеше.

Когато дишането ни се учести, се надигнах леко и казах:

— Не си във форма за…

— Млъквай, Знахар.

И аз млъкнах и се захванах за работа.

Загрузка...