Сенчести игри

41. Господарката

Тя осъзна, че невинаги е хубаво да си стар и мъдър на бойното поле. Видя ясно какво ще стане много преди другите да го разберат. За момент, когато Мъргън наръга Господаря на сенките, у нея се появи надежда, че нещата може да се наредят, но появата на войските от лагера забави инерцията твърде много.

Знахаря не биваше да атакува. Трябваше да изчака колкото е нужно, да ги накара те да дойдат при него и да не се тревожи чак толкова за Сенчестите. Ако бе позволил на новата армия от юг да се приближи достатъчно, за да си пречи с тези от лагера, можеше после да изпрати слоновете без страх за десния си фланг. Но вече бе твърде късно да се плаче какво е можело да се направи. Време беше да се измисли чудо.

Единият Господар на сенките бе отстранен, а другият — осакатен. Ако само имаше една десета, дори една стотна от силите, които притежаваше някога. Или пък време да тренира и канализира малкото, което започваше да се връща.

Ако само. Ако само. Целият живот се крепеше на тази фраза.

И къде се шляеше проклетият имп на Едноокия? Той би обърнал нещата. Никой отсреща не можеше да го спре да мине през армията като коса, поне за известно време.

Ала Жабешко лице не се виждаше никъде. Едноокия и Гоблин работеха в отбор, отдавайки своя принос за обръщането на вълната. Но Жабока го нямаше при тях. А те бяха твърде заети да се зачудят.

Отсъствието на импа бе твърде важно, за да е случайно. Защо? Защо точно в този критичен момент?

Не сега. Нямаше време за размишления и дълбаене в сенките, за да разбере причината за появяванията и изчезванията на импа, които я тревожеха от толкова време. Само успя да осъзнае, че съществото е било някакъв капан и Едноокия изобщо не го е контролирал.

Но чий капан?

Не принадлежеше на Господарите на сенките. Те щяха да използват импа директно. Не и Променливия. Той нямаше нужда. Нито Оплаквача, защото би се втурнал към възмездието си.

Какво друго имаше на свобода по света?

Един гарван прелетя наблизо. Изграчи по начин, който й напомни за смях.

Знахаря и неговите гарвани. От около година мърмореше за тях. И сега започнаха да се появяват около него при всяко по-важно събитие.

Тя хвърли един поглед към могилата, където двамата с Мъргън държаха знамето. На раменете на Знахаря стояха два гарвана. А над него кръжеше цяло ято. Изглеждаше много драматично там, с бронята на Създателя на вдовици, мрачните птици над главата му и горящия меч, докато се опитваше да събере хората си.

Докато умът се бореше с един враг, тялото се опитваше да отблъсне друг. Тя въртеше оръжията си с грацията на танцьор и смъртоносната точност на полубогиня. Отначало почувства ободряване, осъзнавайки, че достига фаза, до която не се бе докосвала от векове, с изключение на духовния й братовчед от предишната нощ. След това почувства перфектното спокойствие, идеалното разделение на плътта от ума, които всъщност се сливаха в едно по-велико, възвишено и смъртоносно цяло.

В това състояние не чувстваше нито страх, нито други емоции. Беше като най-дълбоката медитация, при която умът броди из поле от блестящи проникновения, а плътта изпълнява смъртоносната си задача с перфектна прецизност, която оставяше около нея и ужасния й жребец купчини от трупове.

Враговете се бореха един с друг, за да избягат от нея. Съюзниците й пък се биеха, за да достигнат до безопасността около нея. Въпреки, че дясното крило се сриваше, те оформиха упорит пръстен на съпротива.

Умът си спомняше спечеленото предишната нощ от двете потящи се и напрегнати тела, нейното голямо удивление, докато траеше и след това. Животът й бе протекъл в пълно самообладание. И въпреки това плътта й отново и отново не се поддаваше на контрол. На нейната възраст.

Тя отново погледна към Знахаря, притиснат от враговете си.

И в убийственото й съвършенство пробяга сянка, за да й покаже защо е отричала нуждите си толкова дълго.

Помисли си за загубата.

А тя беше от значение.

Значението се натрапи на ума и го разсея. Той поиска да поеме контрол над плътта, да накара нещата да заработят спрямо неговите желания.

Тя започна да си пробива път към Знахаря, а групата наоколо й се движеше с нея. Но врагът усети, че Господарката вече не е ужасяващото нещо, което беше допреди миг, че сега е уязвима. Те я притиснаха. И един по един спътниците й паднаха.

Тогава тя видя как стрелата удари Знахаря и го събори под знамето. Тя изкрещя и подкара коня си през врагове и приятели.

В болката и яростта си Господарката се озова сред маса от вражески войници, които я нападнаха от всички посоки. Тя уби някои, но други я свлякоха от изправения на задните си крака кон и го подгониха надалеч. Господарката се биеше с умение и отчаяние срещу слабо тренирани опоненти, но некадърността им не стигаше. Трупаше купчини от тела, но те я събориха на земята…

След това сред битката изригна вълна от хаос, мъже бягаха, други ги преследваха, а когато всичко това приключи, от Господарката се виждаше единствено ръка, подаваща се от купчина трупове.