Разкриването на Атлантида

Глава 5

Атлантида, покоите на принц Конлан и лейди Райли.

Мари отвори вратата и ги поведе напред.

– Моля влезте, лорд Джъстис, Бренан, Алексий и Кийли. Добре дошли и се радвайте, защото се роди едно здраво дете, с което ще ви запознаем.

Алексий се запъти към огромната стая, обляна от слънчева светлина, смях и опияняващи аромати на свежи цветя, сложени в безброй вази. Кристоф се бе облегнал на една страна, ухилен до уши, а Вен бе прегърнал лейди Ерин и грееше от щастие. Ерин обаче изглеждаше изморена. Вероятно цялата енергия, която бе вложила да излекува Райли, я бе изцедила, след като бе единствената певица на скъпоценните камъни, при това човек.

– Вен, пусни ме. Веднага – каза тя и се усмихна. – Пречиш ми да виждам.

Той я вдигна на ръце и се помръдна, с усмивка толкова широка, че разделяше лицето му на две.

– Хей, чичо Джъстис. Ела да се запознаеш с племенника си.

Усмивката на воина озари цялата стая.

– Племенник? Момче е! Момче е! – извика той, дръпна Кийли към себе и я целуна по главата. – Как ти звучи „леля Кийли“?

– Ами, след като не сме женени…

Алексий най-накрая успя да съзре Райли. След като Ерин и Вен се дръпнаха, я видя легнала на леглото, с усмивка на лице.

– Стига с тази логика, Кийли. Вие двамата, елате насам – каза Райли.

Конлан седеше до нея, положил ръка на рамото ѝ и Алексий едва виждаше розовото личице на мъника в ръцете на Райли. След това детето се прозя и устните му образуваха буквата „О“, при гледката на която всички се разсмяха.

С присъщото за воините колебание около новородени, Джъстис коленичи до леглото и докосна юмручето на бебето. Момченцето незабавно отвори очички и стисна пръста му с малкото си юмруче. Изражението, изписано на лицето на Джъстис, бе безценно.

– Изглежда, че племенникът ни има добър вкус – каза Кийли и постави ръка на рамото на Джъстис. – Вече харесва чичо си – тя погледна към Райли. – Прекрасен е.

– Благодаря ти. Такъв е, нали? Истинско чудо е, че той порасна вътре в мен.

Джъстис се опита да каже нещо, но думите така и не излязоха от устата му. След това сведе глава и си пое дълбоко дъх. Когато отново я вдигна, за изненада на всички, очите му бяха подозрително влажни. Алексий можеше да се обзаложи, че никой присъстващ в стаята нямаше да му се подиграва за това, след като не само той бе в това състояние.

Алексий подозираше, че и той изглеждаше по този начин.

– За нас, нереидът и атланта в душата ми, е чест да наричаме това дете наш племенник. Ще му служим и ще го защитаваме с цената на животите си от днес до края на вечността – закле се Джъстис.

По употребата „наш“, Алексий предположи, че съединението на двете части на душата на Джъстис е поело по интересен път. Но ако Аларик, който се бе облегнал на една от стените, не се притесняваше, то тогава и Алексий нямаше защо да го прави.

– От името на принца и наследник на трона на Атлантида, приемам – отвърна Конлан.

Думите бяха официални, но блясъкът в очите му го издаваше. Конлан и Вен напълно бяха приели Джъстис като част от семейството им, като техен доведен брат и така бе най-добре.

Райли се усмихна и макар че бе изморена, усмивката ѝ искреше като хиляди морски звезди.

– Престанете с това сковано и официално поведение, момчета. Името му… – каза тя и поднесе вързопа към Джъстис – е Ейдън. Нека да не използваме нарицателни като принца и наследника, след като тежи едва три килограма. А и Ейдън иска чичо Джъстис да го подържи.

Войнът изгледаше смаян.

– На нас? Доверяваш се на нас… на мен… със сина си?

Кийли коленичи до Джъстис.

– Разбира се. Защо да не го прави?

– Поеми племенника си, Джъстис – каза Конлан. – На този ден, дори всеки ден, жена ми ще получава каквото пожелае.

Райли се усмихна на принца по такъв изпълнен с любов и разбиране начин, че Алексий се почувства като нарушител, макар стаята да бе пълна с мъже и жени.

Бавно и колебливо Джъстис се пресегна към бебето. В момента, в които го взе в прегръдките си, на лицето му се изписа пълна почит.

– Придържай главичката, скъпи – напомни му Кийли. – Бебетата не могат да държат главата си, поне не и няколко месеца.

– Истината е, че има огромна глава – изтъкна Бренан, като изгледаше някак вглъбен. – Може би вратлето му е прекалено малко, за да издържи тежестта ѝ.

Райли, Кийли, Ерин и Мари избухнаха в смях.

– Бренан, да не наричаш сина ми главчо? – попита Райли, когато успя да си поеме дъх.

– Пропорциите са някак си несъразмерни – Алексий се приближи и намигна на Конлан и Райли. След това се усмихна и на Ерин. – Може да е взел от гените на мутанта Вен.

Воинът изръмжа, а Ерин поклати глава и се усмихна.

– Не прекалявай, хубавецо – каза той. – Поне няма женствена руса коса като теб.

– Той е шокиращо плешив – добави Джъстис и леко се намръщи. – Има ли някакъв проблем? Да не би…

Жените отново започнаха да се смеят и прекъснаха това, което Джъстис бе на път да каже.

– Повечето деца се раждат без коса или само с мъх. Косата му скоро ще започне да расте – обясни Мари.

– Не всички – поправи я Кийли и хвана края на дългата синя плитка на Джъстис. – Някои се раждат с прекрасна светлосиня коса.

– Ейдън ще бъде с черна коса също като на баща си – отвърна Райли и се облегна на Конлан.

– Или пък красива, с цвета на залеза, като тази на майка си – контрира я.

– Знам, че си мой принц, но ако започнеш да рецитираш стихове за очите ѝ, се махам оттук – заплаши Алексий и свъси вежди. – Толкова може да издържи един самоуважаващ себе си воин.

Конлан започна да се смее, а устните на Райли се изкривиха в лека усмивка.

– Това е. Следващият, които ще подържи бебето, е чичо Алексий.

Той вдигна ръце, да се възпротиви.

– О, не. Недейте. Не зная как се държи бебе – каза и застана зад Мари, сякаш за да се скрие.

– Иска ми се брат ми да можеше да е тук – промълви главната девица, докато клатеше глава и се усмихваше. – Той, Итън и Кат се намират във Флорида и водят преговори за увеличаването на популацията на пантерите. Щеше да е неловко да си тръгнат в такъв момент.

Алексий не можеше да повярва, че Мари се бе влюбила в шейпшифтър пантера, по време на първото си излизане от Атлантида. Но старите им обичаи се променяха бързо. Доказателство за това бе малкият принц Ейдън.

Райли махна с ръка и посочи многото цветя, които обсипваха стаята.

– Знам. Бастиян и Кат ми изпратиха ужасно много цветя и играчки за цяла Атлантида, поне така мисля. Ще разглезим Ейдън, ако позволявам на всеки един от вас да прави каквото си поиска.

Джъстис, който все още гледаше бебето като хипнотизиран, каза:

– Райли, представа си нямаш – след това погледна към Кийли с изгарящ поглед. – Трябва да си направим бебе. Веднага. Ще прави компания на Елени.

Кийли, която все още бе клекнала, се отпусна назад и падна по задник.

– Чакай! Какво? Бебе? Какво?

– Дай време на милата археоложка да свикне с грозната ти муцуна – обади се Алексий, който все още стоеше зад Мари, и си спечели сърдит поглед от Джъстис и усмивка, изпълнена с благодарствено облекчение от Кийли.

– Може би е по-добре да се съсредоточиш върху племенника си – тя се обърна към половинката си.

Алексий реши да спаси приятелите си и смени темата. Докато се оглеждаше, осъзна кой липсваше.

– Къде е Куин? – попита той и се изненада, че сестрата на Райли не присъстваше на раждането на племенника си.

Сянка помрачи грейналото лицето на родилката и тя поклати глава.

– Не зная. Не се е свързвала навреме след последната мисия. Част от мен иска тя да е по-малко лидер на бунтовнците и да бъде в безопасност – угриженият ѝ поглед намери този на Аларик. – Тя… тя добре ли е?

Жрецът затвори очи за момент и след това наклони глава.

– Добре е и в момента е в много малка опасност.

Двамата, Аларик и Куин, споделяха специална връзка. Никой от воините не я разбираше, но дори не се опитваха да пъхат носовете си в личния живот на жреца. Вероятността да свършиш като тъмно петно на мраморния под на палата, ставаше все по-голяма, когато ядосаш Аларик.

Райли въздъхна, очевидно от облекчение, но огледа присъстващите в стаята и ахна.

– Знам, че Кристоф избяга, но къде е Денал?

Алексий се огледа. Не беше усетил кога Кристоф си бе тръгнал. След това погледна към Аларик и безмълвно го помоли да си мълчи.

– Изцапа се и искаше да се измие. Убеден съм, че скоро ще се появи.

Райли свъси вежди, а Алексий се страхуваше от следващия ѝ въпрос, но за негов късмет бебето започна да мрънка и неспокойно да се клатушка напред-назад. Джъстис премигна и бутна детето в ръцете на майка му.

– Съдейки по погледа ти при първото изплакване на детето, мисля, че известно време няма да повдигаш темата за бебе – подразни го Кийли.

Джъстис знаеше, че няма да спечели, ако се възпротиви на любимата си, затова двамата се изправиха и се отдалечиха от леглото. Райли за секунда гушна Ейдън и след това вдигна глава и огледа присъстващите в стаята.

– Благодаря ви за всичко, което направихте за мен и сина ми. Нямаше… нямаше да оцелеем, ако не бяхте вие и вашата саможертва – спря, за да събере сили и продължи, – обичаме ви и като акнаша мога да усетя силата на емоциите и колко силно ни обичате. Извадили сме голям късмет, след като сте част от семейството ни. Благодаря ви от дъното на сърцето си.

В края на речта, в стаята бе адски тихо, докато един силен и изискващ рев не разцепи тишината и ги стресна. Подсмихвайки се, без да знае какво да прави с непознатото чувство, което едва не го задави, Алексий се позова на традицията и церемониите.

– Да живее принц Ейдън! Да живее наследникът на Атлантида!

Стаята бе огласена от виковете на останалите воини.

– Принц Ейдън! Принц Ейдън! Принц Ейдън!

Най-накрая Конлан вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

– Благодаря ви, но синът ми е твърдо решен да започне първото си хранене, така че ще ви помоля да ги извините. Нека оставим Райли и Ейдън да се насладят на заслужената си почивка.

Алексий кимна към приятеля и свой побратим, към принца си, обърна се назад и изведе воините от стаята.

– Днес аз черпя, приятели.

– Като споменахте пиячка, къде е Кристоф – попита Бренан.

– Призна, че става нервен около бебета – каза сурово Аларик. – Мисля, че ще го намерим не с една, а може би с пет чаши от най-доброто пиво в Атлантида.

Докато се смееха и говореха, воините се насочиха към стаята за вечеря. Алексий обаче изостана и се присъедини към Аларик.

– Днес е велик ден, съгласен ли си?

– Велик може би, но не и лишен от опасност – отвърна жрецът и сви очи. – Не всички атланти приемат добре промяната.

– Какво значи това? Първият наполовина човек, наполовина атлант? Какво означава това за традициите, за Атлантида?

Алексий винаги бе странял от политиката, но ако нещо застрашаваше живота на новороденото, той трябваше да е подготвен.

– Все още не знам. Посейдон одобри съюза им и ги благослови с дете, така че не мисля, че ще оспорват рожденото му право. Но обикновено фанатиците не се нуждаят от причини. Трябва да сме готови за тях.

– Така е – съгласи се Алексий и посегна за кинжалите си, които не бяха прибрани в ножниците си. – Ще бъдем готови.

* * *

Форт Кастильо де Сан Маркос, Сейнт Августин, Флорида

Дори по време на гръмотевичната буря и дъжда, през последния час Грейс не спря да крачи напред-назад покрай дългите граници на високата крепост. Понякога ходеше, след това скачеше. Взираше се в океана, сякаш дълбоко под тъмните води можеше да види Атлантида, изгубената цивилизация, която бе скрита за останалия свят.

Крачеше, опитвайки се да надбяга мислите си и да избяга от отчаянието, което се удряше в нея, както вълните в скалите. Отчаяние, което дори не беше нейно.

Бе така странно. Никога досега не бе изграждала такива връзки, не и такива. Не и с някого, когото едва познаваше.

При това с мъж. Споменът за последната им среща и целувката изгаряше съзнанието ѝ като гръмотевица, излизаща от буреносен облак.

Чувстваше се объркана. Нервите ѝ се завързаха на възел и заприличаха на бурното зимно море, което се блъска в скалите.

– Знаеш, че няма да помогне.

Дълбокият глас, който идваше от нищото, но се чуваше адски близо да нея, я стресна и почти я накара да скочи от ръба. Силна ръка я хвана, издърпа я навътре като така я спаси от падане от десет метра.

Грейс се опита да се освободи, обърна се с надеждата да ритне нападателя в лицето, но той я блокира и така лесно я вдигна на ръце, сякаш бе дете и ѝ се усмихна. Лунната светлина блестеше и правеше косата му ту бронзова, ту черна. Изключено бе да сбърка това лице, въпреки че по него се стичаше вода.

Малко бяха мъжете, които така лесно биха могли да я укротят. И все пак, той бе обучен и могъщ воин, един от последните представители от расата на шейпшифтърите тигри. Над сто и десет килограма мускулна маса и два пъти повече, когато бе трансформиран.

– Зная, че мина доста време, Грейс, но това не е начинът да посрещнеш стар приятел – каза той и отново я дари с една усмивка. – Онази приказка, че трябва да не си наред с главата, за да излизаш в дъжда, придобива смисъл.

– Джак! Съжалявам, мислех, че двамата с Куин сте на мисия някъде…

– Извинявай. Ами просто… – отвърна той, но нещо не му позволи да продължи.

Свали я долу и тя стъпи на земята, след което я прегърна силно.

– Без подробности, Грейс. Не и тук. Не и навън.

Грейс вървеше по ръба и се спъна, докато Джак се взираше в морето.

– Трябва да отида при Куин, но не мога да кажа повече, дори и на теб. Стигнахме до следа, която изглежда важна и можем да… си върнем…предмета, който изгубихме… в Сейнт Луис.

Грейс кимна. Вонос бе откраднал скъпоценния камък, който в Атлантида наричаха Проклятието на вампирите. Жълт диамант, който според слуховете притежаваше силата да унищожи всички вампири, без този, който го държи. Вонос се радваше на много власт като Приматор. След като притежаваше оръжие за масово унищожение, което може да сложи край на расата му, вампирът се радваше на много нови съюзници, като други вампири, които предпочитаха да са на негова страна, вместо да умрат.

– Мислиш, че е тук?

Вонос притежаваше вила близо до Дейтона Бийч. От списание „Пийпъл“, посветено само на немъртвите, написаха статия за него, която носеше името „Приматорът вкъщи“. Веднъж го бе видяла на касата на зеленчуковия магазин и бе загубила апетит.

Джак кимна и челюстта му се стегна.

– Изглежда, този иска да се изявява като мачо, след като си е купил къща в най-слънчевия щат. Показва, че е по-корав от останалите кръвопийци.

– Мислиш ли, че ще го задържи тук? Примосът не е ли по-безопасен? Чух, че там е като крепост.

Джак затвори очи и вдигна глава нагоре, към дъжда, а след това отново я погледна. Нямаше как да скрие напрежението, което струеше от очите и цялото му тяло.

– Така е. Чух, че са подсилили охраната, след като нахлухме.

Грейс премигна.

– Проникнали сте в дома на Приматора? Какво? С всичките тези вампири? Чух, че е като Форт Нокс на вампирите.

Мъжът повдигна рамене.

– Правилно си чула. Имахме преимущество. Някой ден можеш да помолиш Куин да ти разкаже – в същата секунда челюстта му се стегна и Джак поклати с глава. – Като се замисля, недей.

– Влез вътре, най-после – подкани го тя. – Да ти намерим сухи дрехи, да пийнем кафе и да поговорим. В момента сме малцина, докато новите попълнения не пристигнат сутринта.

– Не мога. Нямам време. Дойдох да те предупредя, така че ме слушай. Не вярвай на нищо, което ти казват фае.

Грейс наклони глава, изучавайки лицето му, но не успя да разбере нищо.

– Те не могат да лъжат. Знаеш го.

– Елфите са специалисти. Казват истината, която искаш да чуеш и ти чудесно го знаеш. Майстори са на заблудата и манипулацията.

Грейс бавно кимна.

– Разбира се, че знам. Просто съм изненадана. Казваш ми това в същата нощ, в която ме посети Висш Принц от царския род на Благословените.

Интересът изостри погледа му.

– Вече. Рийс е бил тук?

– Не тук, а на плажа, където плувам.

Джак бързо я огледа от глава до пети и се ухили.

– Гола?

Смехът ѝ го изненада. Бе толкова овехтял, както чувството ѝ за хумор.

– Разбира се, че не, перверзник такъв!

– Хей! Бъди внимателна с тези елфи. Всичките са възбудени, недостойни за доверие копелета.

Грейс повдигна вежда.

– Нали знаеш, че току-що описа всички мъже?

Джак постави ръка на сърцето си.

– Ауч. Рани ме дълбоко – но игривата му усмивка изчезна и той сложи ръка на нейната. – Внимавай с фае. Разкажи на Алексий, сподели му всичко и бъди внимателна.

– Винаги внимавам, тигре – отвърна му тя и позволи на арогантността и мощта, дължащи се на произхода ѝ, да се появят на повърхността. – Аз съм наследница на Диана.

– Знам – отвърна той равно и очевидно не бе впечатлен. – Но лъкът ти е направен от техните дървета. Тежа почти половин тон и съм един от най-свирепите хищници в природата, но дори и аз съм внимателен около тях. Просто го направи. Ако не заради теб, то заради мен и Куин.

Грейс го изучава още няколко минути и след това кимна.

– Добре. Но искам и ти да внимаваш. И се грижи за Куин.

– Винаги – отвърна ѝ Джак.

След това я прегърна и преди тя да успее да изкрещи, мъжът се качи на парапета и скочи през ограждението. Грейс се втурна и погледна през парапета, очаквайки да го види размазан и потрошен. Вместо това съзря една форма в бяло и оранжево, която потъваше в тъмнината.

– Чудесно, точно от това се нуждаят туристите. Тигър, който съвсем спокойно броди из града – измърмори тя под носа си, докато се качваше по стълбите, които щяха да я заведат при сухи дрехи и чаша горещ чай. – Съмнявам се, че отново ще можем да се оправдаем, че няколко животни са избягали от цирка.

След дългия и горещ душ във временното съоръжение, намиращо се в дъното на двора, тя си направи горещо кафе и се запъти към леглото, а когато вече беше там, се уви с одеялото. Намираше се в покоите на главнокомандващия, хубавото бе, че не трябваше да ги споделя с никого. В останалите стаи спяха по двама дори и трима, а новите попълнения щяха да спят в общежитията, където преди триста години са отмаряли испанките войници.

Вече стоплена и настанена удобно, Грейс продължи да се чуди какво ли значеха двата странни разговора, които бе провела същия ден. Най-накрая реши да загаси лампата – нямаше да намери отговорите си тази нощ. Вместо това се отпусна и се наслади на звука от бушуващите вълни и дъжда.

– Десет години, Роби – прошепна в мрака. – Знам, че ми отне десет години, но мисля, че ще променя нещата. Обичам те, големи братко. Честит рожден ден!