Разкриването на Атлантида

Глава 4

Дворецът в Атлантида

Алексий последва Бренан през огромните врати към пищната тронна зала, едва забелязвайки снежнобелия мраморен под, инкрустиран със злато, мед и блестящ орейхалк – метал, познат само в Атлантида. Мина покрай мраморните колони и дори не хвърли поглед към величествения трон, който, като дете го удивяваше. Просто следваше Бренан, който го съпроводи през още едни врати, този път по-малки, които водеха към също толкова малка стая. Личните покои на принца, там където, се провеждаха срещите му. Конлан никога не си бе падал по разкоша и детайлите. За него славата на тронната зала, от която някога баща му управляваше, отдавна бе отминала. Повечето от най-важните въпроси, свързани с кралството, воините обсъждаха тук, седнали удобно около очуканата маса, що се отнасяше до мирните въпроси. За останалите, Конлан и елитните воини използваха стаята за военно планиране. Друго убежище, макар и не толкова практично – с още една очукана маса. Алексий поклати глава, за да се отърве от тези мисли. Райли и бебето може би умираха, а той мислеше за тъпи маси. Какъв кретен!

Или пък съзнанието му се опитваше да го предпази, като отричаше истината. Алексий се бе нагледал на смърт през всичките години като воин, но животът на тази невинна душа все още не беше започнал.

– Умолявам те, Посейдон, чуй молбата ми – прошепна бързо, стиснал юмрук точно пред мястото, където някога се намираше сърцето му.

Знаеше, че там сега се намираше единствено мрак... мрак, погълнал сърцето и надеждите му. Ако бебето загубеше живота си... Не, нямаше да мисли за това.

Не можеше да мисли за това.

Веднага след като прекрачи прага на стаята, видя Джъстис и Кийли. По-точно лорд Джъстис, след като се разбра, че той е доведен брат на принц Конлан и Вен, Отмъщението на Краля.

Не че Вен търпеше да се обръщат към него като към принц.

Джъстис, както винаги, държеше Кийли в прегръдките си. Откакто двете части на душата му, атлантът и нереидът, станаха едно и се сляха с тази на Кийли, воинът не се отделяше от любимата си.

Алексий размаза с безпощада завистта, която се зараждаше, щом ги зърнеше. Бяха така спокойни. Допълваха се и не се нуждаеха от нищо друго. Ако някой бе заслужил такова щастие, то това бе Джъстис. Цял живот се е борил с проклятието, което му забраняваше да разкрие истината за раждането си, да разкаже на собствените си братя. Сега имаше ново семейство – Кийли и осиновената им дъщеричка, Елени. Прекрасно момиченце от Гватемала, което бе изгубило родителите си след многобройните свирепи атаки на вампирите.

Заслужаваха да бъдат щастливи. Всички те го заслужаваха. Завистта, която изпитваше към споделеното им щастие, показваше слабостта му и разкриваше недостатък в характера му.

В същия момент Кийли вдигна глава и погледът ѝ и се спря на него.

– Алексий! – извика силно. – Толкова се радваме, че си тук.

Жената се освободи от хватката на Джъстис, затича се и се хвърли в обятията на Алексий, плачейки.

– Бренан каза ли ти? Ужасно е. Ерин е при тях, разбира се, опитва се да помогне с дарбата си като певица на скъпоценните камъни. Двете с Мари правят всичко по силите си.

Алексий бе тъй изненадан от държанието ѝ, че изобщо не чу какво му казва. Инстинктът му да успокоява, макар и ръждясал от бездействие, се пробуди и воинът повдигна ръка, за я потупа несръчно по гърба. Но внимателно наблюдаваше Джъстис, който също не го изпускаше от поглед, а устните му, като че ли се извиха в усмивка, но тя мигновено изчезна.

– Ще успят да излекуват Райли и бебето – каза той и в погледа му нямаше и капка съмнение.

Кийли вдигна глава от рамото на Алексий и си пое въздух, след това кимна и потърка лицето си. Воинът бързо отпусна ръце и я освободи.

– Извинявай – каза тя, но гласът ѝ трепереше. – Корав археолог, няма що. Просто се радвам, че всички се прибрахте невредими. В този момент се нуждаем и от двете: молитви и сила. Кристоф също помага, като добави способностите си към Аларик или нещо подобно. Просто… просто искам да знам как са Райли и… ако нещо се случи с нея и с бебето…

Джъстис, по-бърз дори от светкавица, се появи зад Кийли и я прегърна.

– Тихо, ми амара. Няма да позволим някой да пострада. Нека да продължим да отправяме молитвите си към Посейдон, богинята на нереидите и християнския ти бог. Нали спомена, че нищо няма да ни е излишно.

Алексий отстъпи назад, за да им даде малко време насаме и се насочи към Денал, който бе коленичил до облегалката на един от столовете. Когато бе достатъчно близо, Алексий осъзна, че воинът шепнеше древни молитви на майчиния им език. Той се спря – не желаеше да прекъсва молитвата, но Денал вдигна глава и тогава Алексий понесе още един шок. Очите на воина бяха хлътнали, а чертите на лицето му – изпити.

– Тя не може да умре – извика с дрезгав глас Денал. – Тя и бебето не могат да умрат. Няма да понеса смъртта ѝ, Алексий. Не отново. Не и след като жертва живота си за моя. Прекарах последните часове, умолявайки, молейки се на Посейдон да ми позволи да ѝ върна услугата. Умолявах го да вземе моя живот и да пощади Райли и бебето.

Силната болка в гласа на воина втрещи Алексий, макар че, като се замислеше, връзката между Денал и Райли винаги е била поразителна. Провъзгласи се за неин защитник и герой, изпитваше към нея привързаност, дори се опита да я защити от Конлан, нейния избраник, след като между влюбените се бе зародило неразбирателство. Но след едно вампирско нападение, в което двамата с Денал загубиха животите си, и Райли предложила своя в замяна на техните, нещо в по-младия воин се бе променило. Искрицата на младостта и радостта, тази, заради която в техните очи той винаги изглеждаше млад и неопитен, въпреки че бе истински воин, достоен за мястото си в редиците на Седемте, се бе превърнала в прах и бе умряла. През последните няколко месеца Денал малко по малко се бе променил. Бе станал по-тих, по-малко буен.

Неприличащ на себе си, Денал.

Съответно Алексий не трябваше да се изненада от дълбоката му болка.

Понечи да каже нещо, което да успокои воина, но Денал се надигна от пода, хвана го за ръцете и заби пръстите си в плътта му.

– Защо, Алексий? Защо не иска да приеме жертвата ми?

Той поклати глава, неспособен да даде правдоподобен отговор.

– Те са богове, Денал. Такива са и правят каквото си поискат. Няма как да повлияем на решенията им.

В погледа на воина заблещука нещо мрачно и смъртоносно.

– Нищо ли? Мисля, че грешим – продължи той и се наведе към побратима си, сякаш да го прегърне, но вместо това извади кинжалите му и отскочи назад.

– Ако Посейдон не ме иска, аз сам ще му се дам – извика Денал.

Алексий се втурна напред, опитвайки се да си върне остриетата, но беше твърде късно. Денал ги заби в корема си и извика от ужасната болка, след това падна на земята и зае същата позиция като преди, но този път облян с кръв.

– Две рани за два живота, Посейдон – изкрещя. – Само това мога да предложа. Нека то да бъде достатъчно, ако ли не, ще се боря с теб до сетния си дъх.

Някъде зад него, Алексий чу писъците на Кийли. Виковете на Джъстис. Дори и Бренан крещеше за помощ. Но нищо от това не достигна до съзнанието му, нищо не беше от значение. Воинът, които Алексий бе напътствал повече от сто и петдесет години, току-що се бе самоубил пред очите му, а той не направи нищо. Подведе го. Както предаде и принц Конлан, когато Анубиса дойде за него. Както и всички останали.

Погълнат от силната болка, Алексий отметна глава назад и изкрещя, давайки глас на болката и отрицанието си.

– Не е това, което очаквах – равен и спокоен глас се чу отнякъде. – Кръв, крясъци и собственоръчно изкормване. Какво не ви е наред на вас воините?

– Проклет да си, Аларик – едва успя да каже Алексий. – Ти си висшият жрец на Посейдон, поне се дръж като такъв. Излекувай го. Веднага.

Аларик клекна до Алексий и му отправи подигравателен поглед.

– Да отхвърля ли тази благородна саможертва? Макар че се наблюдава подобрение в състоянието на Райли и бебето и че преди пет минути главната девица спомена, че раждането може да мине добре. Посейдон едва ли ще одобри намесата ми.

– Ако на момента не го излекуваш, кинжалите ми ще издълбаят дупка в корема ти – каза Алексий, пребледнял от ярост.

Осъзнаваше, че жрецът само го дразни, но не можеше да проумее как така Аларик стои съвсем спокоен, докато пред него на пода Денал умираше.

Вярно, че напоследък Аларик бе помръкнал, стана по-тих. Всички воини го бяха забелязали, но не можеше да повярва, че жрецът би бил способен да остави един от тях да умре пред очите му, след като милион пъти ги бе излекувал.

Аларик се обърна към Денал, а лицето му придоби по-сериозен вид при гледката на проснатото на земята тяло на воина, което лежеше в собствената му кръв.

– Имаме малко време. Махнете се от пътя ми.

Алексий се дръпна назад, за да даде пространство на жреца. Аларик призова силите си така спокойно и бързо, че кожата на Алексий почти се отдръпна от костите му, изплашена от мощта на магическата енергия, която изпълваше стаята. Ръцете на жреца бяха обвити от две сфери, които блестяха в синьо-зелено.

Аларик се наведе и хвана дръжките на кинжалите, докато междувременно редеше думи на майчиния им език. Денал и Алексий се молеха на един и същ бог, само че вместо за смърт като Денал, Алексий се молеше за живот. Умоляваше Посейдон за живота на приятеля си.

С едно бързо движение Аларик издърпа кинжалите от корема на Денал и ги хвърли на пода. Без да прекъсва песента, която пееше, разпери ръце над разкъсаната му плът и светлината от сферите влезе в тялото на воина през раните от кинжалите.

Съвсем тихо, Алексий също редеше молитви. Денал нямаше да умре по този начин. Не и в една безполезна и ненужна жертва. Райли щеше да се оправи, дори състоянието ѝ се бе подобрило малко преди Денал да се изкорми.

Със сигурност Посейдон щеше да приеме саможертвата, но дали възнамеряваше да го върне към живот? Може би не, след като веднъж вече го бе правил.

С колко ли чудеса богът на моретата можеше да дари един-единствен воин?

Аларик внезапно се надвеси над Денал и го натисна силно по корема. Тялото му се изви и след това отново се отпусна на пода, преди да започне да кашля, докато не си пое дълбоко въздух. Отвори очи и зяпна Аларик, а по изражението на лицето му личеше, че не разбира какво се случва.

– Мъртъв ли съм? – успя да изрече тези три думи, преди отново да се закашля.

Жрецът се отдръпна назад и задържа ръце във въздуха. Енергийните сфери пламтяха за няколко секунди, но след това изчезнаха, а по дланите на Аларик нямаше и капка кръв. Погледна към тях и на лицето му се появи усмивка, лишена от топлина и хумор.

– Де да можеше и душата ми да бъде изчистена така лесно – каза той, като произнесе думите така тихо, че Алексий бе сигурен, че не е искал друг да ги чуе. След това се изправи и погледна към Денал. – Не, не си мъртъв, въпреки че бе близо до смъртта. Но ако още веднъж действаш по този начин, бъди сигурен, че ще те оставя да отговаряш за последиците.

Без да каже повече, Аларик се обърна и тръгна към вратата.

– Ако сте приключили с това изпълнение, Лейди Райли помоли да се преместите във външната зала, за да можете да се запознаете с бебето веднага след като то се роди.

Спря се и погледна през рамо.

– Предлагам преди това да се изчистите.

Алексий помогна на Денал, от чиито рани нямаше и следа, да се изправи. Искаше да му каже толкова много неща. Но реши да започне с най-простото. Добрите новини.

– Денал, Райли и бебето ще се оправят. Мари е казала така. Може да ѝ се доверим, след като от толкова години е главна девица в храма, посветен на здравето и раждането. Трябва да вярваме на инстинктите ѝ. А и Ерин е там, за да призове силите си над скъпоценните камъни. Всичко ще бъде наред.

Денал гледаше право напред, но изражението му бе пусто, безмълвно. Алексий го бе виждал такъв и преди. Мамка му, чувствал се бе по същия начин. Беше шок. Неестественото спокойствие на човек, изправил се и приел смъртта. Щом смъртта отпуснеше захвата си, е трудно да осъзнаеш случилото се: времето и пространството, сивото и безлично чистилище, а преодолееш ли го, те чакаше здравият разум. Но не всичко се връщаше.

Бренан, Кийли и Джъстис наобиколиха Денал. По лицето на Кийли, която прегърна воина, се стичаха сълзи. Алексий, със закъснение осъзна, че те са били точно зад него, когато Аларик лекуваше Денал. Джъстис и Бренан сложиха ръце на раменете на Денал, опитвайки се да го предразположат.

Бяха по-силни, когато бяха повече.

– Побъркани атланти – каза Кийли, когато се изправи, а гласът ѝ бе въплъщение на ярост и облекчение. – Откакто стъпих в Алтантида, всеки се опитва да даде живота си в името на чуждото благо. Писна ми! Искам да си отида у дома, където нормалните хора не се самоубиват.

Тя се бореше с Джъстис, който се опитваше да я успокои, но погледът ѝ бе обезумял. За първи път в живота си Алексий се запита колко трудно бе на един човек да свикне да съжителства с воин на Атлантида.

Зрението на Денал се проясни изключително бавно и след това воинът премигна няколко пъти.

– Д-р МакДърмът.

Тя се засмя през сълзи и тогава Алексий разбра, защо Джъстис я отвлече. Защо премина през ада, за да бъде с нея. Бе смела и красива – всичко, което един мъж търсеше в една жена.

Напомняше му за Грейс.

– Да не си посмял, Денал. Може да съм по-малка от теб с няколко века, но мога да ти сритам задника – отвърна тя и избърса лице с ръкавите си. – А сега ми позволи да те вдигна и да те заведа в банята.

Притеснение се изписа по лицето на Денал.

– Не, не, тя не може.

Джъстис и Алексий си размениха по един поглед.

– Не се притеснявай. Моята жена няма да те къпе – намеси се Джъстис и на лицето му се изписа порочна усмивка. – Двамата с Алексий ще ти помогнем да измиеш мекото си като на бебе дупе, младок.

– Няма да докосвам задника му – отбеляза Алексий.

– Не възнамерявам да докосвам, която и да е част от анатомията му – добави Бренан. – Мисля, че ще успеем да намерим икономката на замъка. Тя все пак му е сменяла пелените, когато е бил бебе.

Внезапно Денал изглеждаше ужасен.

– Не, не и Нийла. В името на боговете, мога и сам да се изкъпя.

Всички се разсмяха заради пелтеченето на Денал, но в смеха им имаше остра нотка. Простичката радост и облекчение смекчиха все още неизчезналия ужас.

Денал бе жив, но за кратко не беше.

Нещо необяснимо премина през изражението на Денал и лицето му се скова.

– Посейдон не е приел саможертвата ми? Недостоен ли съм?

– Не си недостоен, глупак такъв – скастри го Джъстис и го цапардоса по главата, бе го правил толкова много пъти. – Твоята саможертва, макар и достолепна, бе ненужна. Райли и детето са вън от опасност.

– Преди отново да се опиташ да извадиш кинжалите от ножниците ми – Алексий се усмихна, но усмивката му бързо изчезна, – трябва да поговорим за действията ти. Но нека да е по-късно. Сега се изчисти и ни чакай в стаята на Конлан, за да се запознаем с бъдещия ни принц. Може и да му смениш пелените.

Този път дори и Денал се засмя. Лека, но истинска усмивка. Като за начало беше добре.

Алексий се наведе и протегна ръка към Денал, но воинът я отказа, а вместо това стисна зъби и се изправи. От опит знаеше, че раните ги няма, но болката щеше да разтърсва тялото на боеца доста дълго време особено ако Аларик е искал да му даде урок.

Жрецът го излекува, но той не се интересуваше от болката. Ако бе премахнал болката, Денал щеше да я усеща само за минути. Но съдейки по изражението, тя все още бе там.

Кийли постави ръце на кръста си и се обърна към воините.

– Може ли вече да тръгваме? Искам да видя бебето.

Алексий кимна.

– Ние желаем същото.

Докато минаваше през вратата, през която бе влязъл преди минути, воинът отправи още една молитва към бога на моретата. Тази беше по-простичка. Благодареше му.