Разкриването на Атлантида

Глава 27

Грейс оглеждаше плажа, на който преди седмица за пръв път бе срещнала Рийс на Гарануин. Опитваше се да не обръща внимание на вледеняващото предчувствие, което пълзеше по гръбнака ѝ, а да гледа на него като някакво шибано дежавю и да преустанови вманиачените погледи, които хвърляше на Аларик, който ходеше напред-назад по обсипания с миди пясък.

Да се намира на плаж с голям, лош и не толкова грозен мъж. Готово!

Някой над нейното ниво. Готово!

Алексий я хвана за ръката и тя не можеше да мисли за нищо друго освен колко много се промениха нещата през последната седмица. Тогава бе сама и обмисляше дали да не предприеме последната крачка; да потъне под вълните, под повърхността; най-сетне да може да си поеме дъх и да свали от плещите си огромния товар от дадената дума; да отмъсти за случилото се.

Днес тя колебливо престъпваше напред в бъдеще, изпълнено със светлина, топлота и любов. Последното, което желаеше, бе отново да рискува живота си.

Не и сега.

И ето я и нея, застанала между чука и наковалнята, както по-рано бе споменала.

Алексий се приведе към нея и прошепна в ухото ѝ.

– Не забравяй, че съм воин на Посейдон и контролирам силата на водата. Спомняш ли си какво може да разруши един камък?

Тя се засмя.

– Водата. Но, в случай че Рийс ни превърне в зайчета, не разполагаме с няколко хиляди години, за да може ерозията да си свърши работата.

– Имам какво да кажа по въпроса – отсече сурово, криещият се в сенките Аларик.

– Не си единственият – добави Алексий.

След това се помръдна и Грейс видя, че воинът вече бе извадил кинжалите си. Металът, познат само в Атлантида, блестеше като диамант, огрян от лунната светлина. Прекрасен, но същевременно смъртоносен в ръцете на такъв изкусен боец като Алексий. Не познаваше по-свиреп воин, но въпреки това никога не се бе чувствала в такава безопасност, освен когато бе с него.

Нямаше смисъл, също както любовта. Нужен ѝ беше само един поглед към очите му и прекрасното му обезобразено лице, за да разбере, че вече е прекрачила границата и се е влюбила. Силата на това разкритие я разтрепери цялата и тя се препъна.

Светлината неочаквано се промени, сякаш луната премигна от изненада или прародственицата на Грейс, Диана, освети пътя им. Аларик изсъска, а Алексий се премести настрани, за да не ѝ пречи да използва лъка си, в случай че се наложеше. Тя му благодари с усмивка, но се съсредоточи в сенките на океана, знаейки, че оттам ще дойде следващата заплаха.

Така и стана. Рийс на Гарануин се появи в свободното пространство между храсти морска трева и за кратко не помръдна, сякаш позираше, преди да стъпи на плажа.

За нейна изненада, Аларик се прозя. Отне ѝ известно време да разпознае звука, тъй като беше неочакван. Един от най-знатните елфи, с изключение на краля и кралицата в двора на Благословените, току-що се бе появил със стил, а жрецът се прозяваше?

– Аларик, стар измамник такъв! Все още ли спазваш обета за безбрачие и други подобни неестествени занимания? – Рийс наклони глава, а дългата му сребърноруса коса, заблестя под лунната светлина.

– Рийс, стар елф такъв! – отговори жрецът, а гласът му сякаш бе натежал от всичката скука във вселената. – Все още ли се нуждаеш от подстрижка?

Беше така неочаквано, но Грейс се засмя, пред да успее да се спре и покри устни с ръка, ужасена и очакваща всеки момент да бъде превърната в жаба, дърво или водна костенурка.

Алексий небрежно сложи ръка на рамото ѝ.

– Приятно ми е да се запознаем, лорд Гарануин. Аз съм Алексий, един от елитните защитници на Висшия Принц Конлан и воин на Посейдон. Разбрах, че вече сте се запознал с моята Грейс.

Грейс веднага осъзна какво всъщност правеше Алексий. Съвсем ясно му показваше, че двамата с нея си принадлежат и ако я убие или нарани по някакъв начин, рискува да доведе до международен конфликт.

Нещо което фае винаги са се стремели да избегнат.

Разбира се, елфът го разбра. И оголи зъби в нещо, което, изглежда, бе замислено като усмивка.

– Разбира се. Всяка наследница на Диана е моя вероятна спътница.

Алексий издиша шумно и промълви нещо, което звучеше като: „Хайде пак!“, но тя го предупреди с поглед и той не се хвана в капана на елфа.

– Това е брат ми – продължи спокойно Рийс и посочи към плажа зад тях.

Грейс знаеше, че не бива да се хваща на този номер, затова просто му се усмихна.

Но когато Алексий погледна през рамо, тялото му се напрегна. Тя се обърна и съзря огледален образ на Рийс. Само че този бе с тъмна коса, излъчващ студенина и високомерие, докато Рийс беше светлокос и поне се опитваше да остави впечатление за съблазнителна топлина.

– Тази едва ли си струва – обади се новодошлият, като хвърли един презрителен поглед към тялото на Грейс. – Тези човеци са ужасяващо грозни, не мислиш ли?

Тя сви рамене. Нямаше какво да каже, за да се защити. В сравнение с женските елфи, вероятно приличаше на крастава жаба. Ефирната им красота бе непостижима за човешката раса.

– Това е Кал‘андел – представи го Рийс и брат му закрачи напред, като черната му коса се полюшваше зад него.

Заедно двамата елфи бяха като художествена изложба. Светлината и нейният негатив. Само че и двамата притежаваха онзи коварен, преценяващ поглед присъщ за царствени особи от света на фае. Факт, който Грейс не се затрудни да забележи.

Аларик се дръпна бавно назад, докато с Алексий не се озоваха от двете страни на Грейс, която изобщо не оцени извода, че според тях не е достатъчно силна, за да се справи с двамата елфи, но не възрази, за да не влоши нещата.

– Тук сме. Какво искате от нас? – Аларик бе прекалено директен и невъзпитан и Грейс бе убедена, че го прави нарочно.

– Бихме желали да поднесем дар на новородения принц на Атлантида – започна Рийс, но брат му изсъска и го прекъсна.

– Не, не е така. Желанието си е само твое, братко. Нямам намерение да своднича с тези водни жители или вида им.

– Тесногръдието е недостатък, Кал‘андел – каза Рийс с напрегнат глас.

Ясно бе, че това не бе първият спор между братята, но Грейс не искаше да става свидетел на съперничеството между двама елфа.

– Вероятно можем да преминем към частта със съюзяването – предложи им тя.

Кал‘андел се приведе напред и когато се изправи, я подуши. Грейс се опита да потисне желанието да провери миризмата си.

– Не мирише на човек – отбеляза той с едва доловима изненада, изписана по съвършените му черти. – И смее да прекъсва превъзхождащите нея.

– Тя е човек – възрази Алексий. – Няма по-добра от нея и престани да я душиш. Не можем ли да минем към същественото?

Кал‘андел оголи зъби, които изглеждаха ужасно остри. Рийс съвсем спокойно пое водещата роля в разговора в свои ръце, като не даде възможност на брат си каже или направи нещо.

– Ще ви предложим съюз, атланти. Какъвто и зле замислен план да подготвят вампирите, не предвещава нищо добро за нас. Никои друг освен вас не би имал силата и могъществото да стане наш съюзник. Предлагаме ви знание, бойни умения, стратегии, в замяна на съюза ви с нас и съизмерими нам усилия.

За миг, ужасна и кратка секунда, Аларик изглеждаше сякаш ще отхвърли предложението им. На Грейс дори ѝ остана време да се замисли как ли би ухаела като жаба. Но, разбира се, времето за жрецът не се измерваше по същия начин както за хората. Преди да успее да забележи промяната в емоциите му, Аларик вече се бе поклонил на Рийс и брат му, след което макар и леко язвително, каза:

– Ще се върна в Атлантида, за да обсъдя предложението ви с принц Конлан и брат му, Отмъщението на краля.

Рийс също му се поклони, въпреки че поклонът му приличаше повече на кимване, а след това Алексий и Грейс останаха сами на плажа с Рийс, когато Аларик и тъмният елф изчезнаха.

– Трябва ли да се притесняваме за него? – попита Грейс.

Алексий веднага разбра въпроса ѝ.

– Не, той е добре. Свърза се с мен чрез телепатичната връзка на атлантите, за да ми каже, че се връща в Атлантида, за да се срещне с принц Конлан и Вен.

– Но ти все още си тук – Грейс се обърна към Рийс. – Което значи, че искаш още нещо.

– Всъщност има какво да предложа на вас. Зная, че съществува скъпоценен камък, който желаете, жълт диамант, познат като Проклятието на вампирите – отвърна елфът.

– Откъде знаеш? – попита Алексий.

– Ще изгубим много време, ако настояваш да ти разкрия източниците си на информаця. Достатъчно е да знаеш, че аз знам.

Алексий се опита да му отвърне подобаващо, но Грейс сложи ръка на неговата.

– Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че той е прав. Фае никога не биха издали източните си, може да ги приемеш като шайка побъркани журналисти. Но той знае, а неговите знания могат да са ни от полза.

Алексий се озъби към Рийс, но се укроти.

– Кажи ни каквото знаеш.

Рийс вдигна една от копринените си вежди, а Грейс трябваше да прехапе устна, за да не се разсмее отново. Би се обзаложила, че елфът не е свикнал да получава заповеди, и то по такъв начин.

– Утре вечер ще се състои бал в именито на Вонос. Поканил е всеки един, който би му бил от полза, както политическа, така и материална. Трябва да присъстваме на този бал. Ако тази нощ дойдете с мен в Силвърглен, ще сте в безопасност и ще можете да си починете, а утре ще подготвим плана за действие.

Преди елфът на успее да се доизкаже, Грейс вече клатеше глава.

– Не, няма да отида в земите на фае. Знам какво се случва с обикновените хора, които попаднат в Силвърглен. Не искам да се събудя и да разбера, че съм загубила осемдесет години от живота си.

– Ще те пазя, Грейс – обеща Алексий. – Това може да е добра идея, за да разберем какво точно иска от нас.

Тя отново поклати глава.

– Не. Съжалявам. Не искам да проява неуважение или да се държа глупаво. Но баба ми е разказвала достатъчно за фае, за да изградя в себе си, така да се каже, здравословен страх срещу тях и идеята да прекарвам времето си в Силвърглен.

– Добре – отвърна очевидно раздразненият елф. – Давам ви думата си, че няма да ви навредим.

– Едно не ми се изясни – каза бавно Алексий. – Защо искаш да ни помогнеш?

– Освен очевидното, че така ще покажем, че вярваме в този нов и крехък съюз?

– Да, освен това – отвърна сухо атлантът.

– Вампирът притежава нещо, което взе от мен преди стотици години. Мисля, че е ненужно да казвам, че си го искам обратно – обясни Рийс, а злокобна златиста светлина блесна в очите му.

– Добре тогава – весело се обади Грейс, въпреки че шестото ѝ чувство я предупреждаваше, че нещо голямо, лошо и страшно опасно е на път да се случи и нямаше да позволи на Рийс да им заложи капан. – Ако наистина е твое, трябва да си го вземеш обратно. Ако можем да ти помогнем, само кажи. Обаче трябва да тръгваме. Какво ще кажеш да се видим направо утре?

Рийс тъжно поклати глава.

– Не, опасявам се, че трябва да настоявам и да останете тук в безопасност.

Тогава, преди Грейс и Алексий да успеят да помръднат, той замахна с ръка и нечовешки красивият звук на флейтите на фае зазвуча навсякъде около тях.

Алексий взе Грейс в прегръдките си миг преди тя да се строполи на земята.

– Мамка му, знаех си, че не трябва да имам вяра на фае – каза той, но думите му бяха завалени.

Грейс не успя да измисли подходящият отговор, преди да изгуби съзнание. Последното, което видя, беше измамното лице на Рийс на Гарануин, който им се смееше.