Разкриването на Атлантида

Глава 15

Грейс гледаше втренчено мъжа, който смяташе, че познаваше. Мъжът, в който може би се влюбваше, същият този, който малко по-рано, преди вечеря, бе убедила да ѝ покаже истинското си лице. Лицето, което криеше зад маската, която носеше. Истинският Алексий, който бе скрит там някъде зад свирепият му външен вид на воин.

Но може би това бе истинското му лице. Вероятно стотиците години, изпълнени с битки и кръвопролития, макар и на страната на доброто, бяха достатъчни да убият човечността в душата му. Но дали човечност бе правилната дума?

Може би процесът на обучение на атлантите, не включваше раздел озаглавен „как да се справим с нежни чувства“ . Вероятно в сърцата им нямаше място за нежност, любов и надежда, а само за похот, ярост, студенина и уменията да изпипват всеки детайл в бойните си стратегии.

Струваше ѝ се, че ако бъде с него, щеше да смени едно бойно поле с друго. Бе станала воин, преди да се превърне в жена и не беше сигурна дали е способна да бъде нещо различно. Може би нещо в нея липсваше. Вероятно привличаше такъв тип мъже, защото бе лишена от емоции.

Вероятно чувството ѝ за самосъхранение най-накрая се събуди, защото отстъпи назад. Тя никога не бе бягала от чудовища, но изглежда, трябваше да бяга от него, защото той бе единственият в състояние да разбие сърцето ѝ.

Направи още една крачка и се удари в нещо, доста силно и твърдо. Внезапно някой я хвана и я стисна здраво. След това Сам прошепна в ухото ѝ.

– Видях как приключи. Той го направи заради теб, Грейс. Стори го, защото тази проклета пантера те нарани. Алексий видя кръвта ти и нещо в него прищрака, разбивайки всички разумни мисли.

Тя се отдръпна от него и поклати глава. Може би искаше да изрази несъгласието си или отказваше да приеме.

Но Сам ѝ опонира, този път още по-силно.

– Той е мъж, Грейс. И независимо дали го признаваш, или не, между вас има нещо. Нуждата му да те защитава вероятно го е изгаряла и той не е могъл да мисли трезво. Но така е по-добре. Поне дойде при теб, преди да е прекалено късно. Не всички сме такива късметлии.

По гръбнака на Грейс се спуснаха тръпки, щом долови болката в дрезгавия глас на Сам. Нещо заровено дълбоко в миналото му искаше да се покаже на белия свят. Щеше ѝ се да го попита, но се разубеди заради сериозното му изражение. Дължеше му повече от това да си вре носа в личния му живот.

Алексий издаде слаб задавен звук и внимателно се изправи, като след това се подпря на стената. Потрепна, щом ожулената му от ударите ръка докосна студената повърхност, но след това се отпусна на нея.

– Съжалявам – каза той с дрезгав глас. – Той те нарани... барабаните, само ако..., но той те нарани. Толкова съжалявам.

Накъсаната му реч докосна нещо дълбоко в душата ѝ. Арогантността и триумфът, че бе наказал чудовището, ги нямаше. Тя очакваше да са там, но…пробудената му от адреналина ярост изчезна и за първи път, окъпан от лунната светлина, тя наистина го виждаше. Виждаше го ясно и всичките ѝ сетива го желаеха.

Той бе мъж и я бе нарекъл неговата жена. Това че я бе защитил от пантерата, насъскана да я нападне, не го превръщаше в чудовище. Нито пък в недосегаем герой, качен на пиедестал.

А в мъж, който иска да защити любимата жена. Въпреки че не беше жена, която се нуждаеше от каквато и да е защита, го разбираше. Всъщност тя бе тази, която закриляше хората. Приемаше го. Нещо ледено и отдавна забравено в мрака на нейната душа се стремеше към топлината, която той ѝ даваше.

С едната ръка придържаше раната си, а с другата се пресегна към него. Погледът му се промени, а очите му съвсем леко се разшириха, сякаш се страхуваше да се надява. Но след това дойде при нея и внимателно я взе в прегръдките си, държеше я все едно бе прекалено крехка и се страхуваше да не я счупи с грубите си ръце. Допря чело до нейното и остана така няколко минути, подпирайки се на нея, а Грейс усети топлината на прераждането. Може би най-накрая онази метаморфоза, на която се надяваше, се случваше.

Сякаш най-накрая бе у дома си.

Сам прочисти гърлото си.

– Хайде да заведем този грозник до килиите долу и да го заключим. Грейс, имаме две жертви.

– Не! – думите му се забиха в нея като кинжал. – О, не, господи. Кой?

– Младокът от Тексас, онзи който наричаха Броненосеца.

– Рейнолдс! – изрече несъзнателно Грейс, въпреки че не бе разполагала с достатъчно време, за да го опознае добре.

Това, което знаеше обаче разкъса тялото ѝ и по него премина силна болка, която ѝ подсказа, че никога повече нямаше да чуе шегите му за Тексас. Никога повече нямаше да си размени усмивка с веселия и мил мъж, който бе така посветен на каузата им.

Но Сам бе споменал за две жертви.

– А другият?

– Смит – отвърна ѝ той, а лицето му стана още по-сериозно и мрачно. – Алексий се погрижи за нападателя ѝ, но беше твърде късно. Тя… умря бързо, ако това може да те успокои.

Грейс не можеше да си поеме въздух. Не и Смит. Въпреки че бе абсурдно и глупаво, и смъртта ѝ не бе по нейна вина, тя не можеше да не си спомни последните си мисли за нея, мисли, които бяха така жестоки. И само защото се бе държала приятелски с Алексий.

– Беше толкова млада – извика силно и горещите сълзи запариха в очите ѝ. – Не може да е била на повече от двадесет и пет години.

Сам наклони глава и я погледна с изучващо любопитството.

– Миличка – каза ѝ той с нежен глас. – Ти също си млада.

Грейс не бе способна да отговори, да му обясни. Просто стоеше там и клатеше глава, отказваща да приеме чутото.

Сам направи една крачка към нея, за да я успокои, но внезапно размисли. След което бръкна с ръце в джобовете си.

– Двамата с Мишел ще заведем ранените на лекар. Познавам един пенсионирал се военен доктор, който живее недалеч оттук. Каза да му се обадя, когато ми потрябва и ще се възползвам от предложението му. Двамата с жена му ни очакват. Изглежда, тя е голяма клечка сред политиците на Флорида, а и знам, че са били в дома на проклетия Вонос. Може би ще измъкна малко информация, докато добрият доктор закърпи приятелите ни.

Грейс кимна, отчаяно опитвайки се да мисли трезво. И да се концентрира върху това, което трябваше да свърши.

– Все още ли е в безсъзнание? – попита тя и се приближи към пантерата. – Трябва да го носим.

– Аз ще се погрижа – отвърна Алексий. – Това е най-малкото, което мога да направя – след това се наведе и вдигна от земята мъжа, който все още не бе напълно в човешка форма.

Сам го спря, като постави ръка в неговата и се втренчи в него.

– Не трябва само ти да се грижиш за това, синко. Може и да не сме от Атлантида, но правим всичко по силите си и сме на твоя страна.

Алексий спря и на устните му се появи едва доловима усмивка. Може би фактът, че бе наречен „синко“ от мъж няколко века по-млад от него, го развеселяваше.

– Повярвай ми, приятелю. Ако можех да давам почетно гражданство в Атлантида, ти щеше да бъдеш първи в списъка ми. Може да се каже, че си магьосник с този глок. Но тежестта на този главорез, е нищо за мен. Ще съм ти благодарен, ако ми покажеш къде са килиите. А след това ще заведем теб и останалите в дома на твоя приятел лекар.

Грейс тръгна напред горда, че можеше да стои изправена, въпреки че от раните ѝ не спираше да тече кръв.

– Хайде, да го направим.

Тя тръгна по стълбите и сърцето ѝ се разкъса, когато видя колко много бяха ранените и колко сериозно бяха пострадали. Мишел беше клекнала до трупа на Смит и ридаеше. Една буца се загнезди в гърлото на Грейс. Колкото и да я беше срам да си признае, тя така и не бе научила малкото име на Смит.

Бавно тръгна към Мишел, но се спря, когато съзря окървавеното тяло на Рейнолдс. Вратът му бе извит по неестествен начин, а крайниците му сочеха в различни посоки, както играчките на децата. Тя се наведе до него и бавно нагласи ръцете и крака, а след това намести и главата му. Въпреки че и преди бе виждала подобно нещо, я изненада колко беше тежко безжизненото тяло. Но може би тежестта оставаше след смъртта, защото леката и ефирна човешка душа напускаше тленната ни форма и се отправяше към рая.

Място, на което тя никога нямаше да отиде. Никога нямаше да се отърве от черните петна в душата си. Сълзите ѝ продължаваха да се стичат и да падат по блузата на мъртвеца, когато Мишел дойде, за да я прегърне.

– Знам – каза ѝ тя с треперещ гласа. – Не бяха достатъчно подготвени за това.

И тогава бе връхлетяна от прозрението. Грейс се измъкна от предложената ѝ утеха и с усилие се изправи, опитвайки се да не се мръщи, да не показва, че я боли или да крещи от агония.

– Това. Точно това не ми даваше мира. Как са знаели?

Мишел погледна нагоре към нея и наклони глава.

– Как така да са знаели? Те…

– Не. Нямам предвид новобранците. От къде шейпшифтърите са знаели да нападнат точно нас? Направихме всичко по силите си да убедим останалите, че сме група актьори и каскадьори. Дори прекарахме един цял ден в раздаване на флаери за предстоящо представление след два месеца. Защо са нападнали точно нас?

В този момент Алексий и Сам се появиха без затворника си. Кучето на Сам, Блу, бе вързано на каишка. Грейс почти бе забравила за него.

– Къде е бил?

– Затворих го в стаята си и след това не съм го пускал – отвърна ѝ Сам. – Почти бе направил стаята ми на пух и прах, вероятно се е опитал да излезе, когато е чул онези котки.

Блу започна да скимти, а след това да лае, докато дърпаше каишката си, за да се освободи от Сам и да отиде на разузнаване.

– Блу, седни! – остро нареди Сам и кучето седна, а след това легна в краката му.

– Радвам се, че е добре – каза Грейс и радостта за благополучието на този красавец съвсем за миг прогони мъката ѝ. – Знам, че не намирате смисъл в радостта ми, че кучето е добре, след като двама от нашите са мъртви, но е така. Тази нощ нищо няма смисъл. Току-що се питах как така са разбрали, че сме тук.

– Адски добър въпрос – отбеляза Сам. – Някой знае нещо, което не трябва или пък някой от нашите се е разприказвал.

Алексий повдигна рамена и ги остави да се отпуснат с очевидно безразличие, но въпреки това погледът му обещаваше бавна и болезнена смърт на онзи, който ги бе предал.

– По време на война винаги има предатели. Ще ги намерим и ще ги накараме да си платят за стореното.

Мишел изтри сълзите си.

– Може би е било съвпадение.

– Не вярвам в такива неща – отвърнаха едновременно Алексий и Грейс и си размениха поглед, пълен с разбиране и нещо повече.

Неумолима решителност, може би.

– Назначих охрана – добави Сам. – Доналдсън пази затворника, но сме го заключили много добре. Нито пантира, камо ли човек би успял да се измъкне от тези каменни килии. Изглежда, че испанците ги бива само да строят укрепления.

Грейс кимна.

– Добре тогава. Да вървим.

Тя тръгна напред, за да изпрати Сам и Мишел, които щяха да заведат ранените при лекаря. Желязната врата се отвори и двата джипа потеглиха. Алексий вървеше зад тях, стиснал здраво кинжалите си, не спирайки да се оглежда за нова заплаха.

След като всички ранени се качиха в превозните средства, Сам дръпна Грейс.

– Трябва да се направи нещо със Смит и Рейнолдс. Мисля, че няма да искаш това да стигне до полицията.

– Може да ти се стори ужасно, Сам, но нямах никакво намерение да замесвам полицията в това. Но си прав, че трябва да направим нещо, като например да съобщим на семействата им. Не можем да покрием станалото и да ги оставим да се питат какво се е случило с тях.

Грейс осъзна, че говори като лидер, въпреки че не искаше, защото знаеше, че това я води към ямата на моралната неяснота и опити да се самооправдае. Вероятно дори и смъртта бе близо.

Може би и нейната душа бе излетяла, въпреки че тялото ѝ все още не го знаеше.

– Аз ще се погрижа – отвърна ѝ Сам. – Имам приятели, които имат приятели. Мъж на име Тайни ще заеме мястото ми.

– Как изглежда той?

– О, повярвай ми, ще го познаеш, щом го видиш.

Сам я прегърна неочаквано, но когато осъзна, че притискаше раната ѝ, прошепна тихо извинението си. След като нареди на Блу да скочи в джипа, самият той се качи на шофьорското място и запали двигателя. Зад него Мишел запали другия джип. Сам кимна на Грейс, включи фаровете и пое по тъмния път.

Докато Мишел бавно минаваше покрай нея, Грейс тупна по вратата джипа, което я накара да натисне спирачката и да я погледне озадачено.

– Пази се – Грейс се опита да изрече тези думи въпреки буцата, която внезапно се появи в гърлото ѝ. – Ти, джипове и посещения при доктора. Странно дежа вю, но не мога да се успокоя и ме побиват тръпки.

Мишел сложи ръка върху смъртоносното оръжие на другата седалка и отвърна.

– Ще се справим. Ще ти се обадя веднага, щом науча нещо ново. Погрижи се за тази драскотина, ясна ли съм?

Доволна, че не беше казала на Мишел истината за сериозността на раната си, Грейс кимна. Приятелката ѝ никога нямаше да тръгне, ако знаеше, а младата жена искаше всички да напуснат.

Не знаеше дали следващата вълна от шейпшифтъри с промити мозъци вече не идва към тях.

* * *

Всяка клетка в тялото на Алексий гореше от желание да прибере Грейс вътре, не искаше да бъде навън, изложена на опасност. Знанието, че нямаше и представа кой или какво стои зад тази атака, го изяждаше отвътре. А и всеки път щом се пробваше да установи връзка с Аларик и да сподели новини за случилото се, се проваляше. Жалко бе, че човешките клетъчни телефони, не можеха да достигат през портала или да се поддават на магията на Атлантида, която им позволяваше да трансформират както себе си, така и оръжията си в мъгла. Искаше му се да се обади на 911. Поне там някой щеше да отговори.

Грейс изпрати Мишел и поне две минути наблюдаваше отдалечаващите се джипове, преди да си позволи да покаже болката си и да пристисне с длан мястото, където бе ранена. След което тръгна към форта.

– Трябва да са знаели – промълви тя, – че тренираме тук. Наскоро се случиха две нападения на пантери, но тази не прилича на никоя от тях.

– Съгласен съм – отвърна намръщеният воин на Атлантида, след което затвори вратата и я барикадира. – Не сме нито пласьори на наркотици, нито пък престъпна групировка, за да попаднем в черния им списък.

– Дори не се опитаха да замаскират нападението като изтичане на газ или друго така наречено неочаквано, инцидентно бедствие – отвърна Грейс, която вече се бе привела и притискаше по-силно раната си.

– Това беше – каза Алексий и я вдигна на ръце въпреки възражението ѝ. – Веднага трябва да почистим раната ти и да те превържем. И след като само аз съм тук, изглежда, ще се задоволиш с нищожните ми познания за оказване на първа помощ.

– Ще се справя – рязкото поемане на въздух, обаче я издаде. – Предполагам, че мога да се възползвам от помощта ти – призна си и се отпусна на гърдите му. – Но трябва да изчакаме, докато приятелят на Сам дойде.

Все още носейки я, воинът тръгна по коридора, който водеше към двора и го прекоси бързо. Грейс не биваше отново да вижда страшните кръвопролития, иначе те щяха да се загнездят в съзнанието ѝ завинаги. Алексий го разбираше напълно. През целия си съзнателен живот се бе нагледал на подобни ужасни картини.

– В кухнята – каза тя. – Там държим набора за първа помощ.

Мъжът зави рязко надясно, точно към мястото, което тя и новобранците използваха като кухня. Сам му бе обяснил колко работа бяха положили, за да направят това място използваемо, но някои неща не бяха доизпипани. В общи линии имаше временно обзавеждане, което щеше да бъде премахнато, след като така наречената „театрална група“ напуснеше помещението.

Нямаше начин такова нещо да бъде позволено преди. ПВ, както Сам би се изразил. Преди вампирите. Но след като на тях не им пукаше за форта, имайки предвид какво се е случвало със събратята им вампири зад тези стени, не се интересуваха дали нечии действия биха разрушили историческата сграда.

Внимателно сложи Грейс да седне на дървената маса и бавно започна да съблича напоената ѝ с пот блуза. Тя го хвана за ръцете и го спря.

– Сама ще го направя – обясни с дрезгав и съблазнителен глас.

– Наясно съм, че можеш, но аз ще го направя. Бледа си, а кожата ти е изключително лепкава от кръвта. Вероятно ще изпаднеш в шок и не мога да се свържа с Аларик. Колкото и безумно и глупаво да звучи, няма да ми позволиш да ти помогна, да те заведа до болницата или на лекар, освен ако не те метна на рамото си и не те завлека там.

Алексий изобщо не планираше да ѝ държи поучителна реч, а по изражението на лицето ѝ изглежда, че и тя не очакваше такова нещо. Но, дявол да го вземе, щеше да ѝ помогне. Веднага.

– Не внимавах достатъчно, не те наблюдавах, не бях достатъчно предпазлив. Раниха те и вината е моя. Така че, бог да ни е на помощ, но ще проверя колко лошо си ранена – когато приключи с речта си, бе стиснал челюстта си толкова силно, че го болеше.

Грейс присви очи и повдигна брадичка, сякаш му се опълчваше с всеки поглед и движение. Но както винаги направи нещо съвсем неочаквано. Силно се засмя и вдигна ръце, за да му позволи да я съблече.

– Не си прав, но в момента нямам достатъчно енергия да споря – отвърна му тя. – Какво ще кажеш да ми помогнеш да се съблека, а след това ще почистим драскотината?

Алексий извади единия от кинжалите си.

– Свали ръцете си. Не желая да изпитваш болка, затова ще срежа блузата ти. Далеч съм от мисълта, че отново ще можеш да я облечеш.

Грейс свали ръце и се намръщи, когато силната болка я проряза, след това Алексий хвана ръба на блузата ѝ и прокара кинжала точно по средата на плата. След като го сряза, го разтвори на две, за да види една от най-красивите и същевременно най-ужасяващите гледки, на които бе станал свидетел тази вечер. Прекрасните ѝ гърди и нежният, бял дантелен сутиен, както и ужасната рана, която зееше отстрани.

Барабаните, които допреди броени минути кънтяха в съзнанието му, отново разкъсаха черепа му, но той ги пренебрегна. Хипотетично им затръшна вратата с побесняла ярост. Нямаше време да си позволи да загуби самоконтрола си. За секунда обаче трябваше да стисне ръцете си в юмруци, така че Грейс да не види, че трепереха. Ако гадината я бе ранил няколко сантиметра встрани, сега тя нямаше да стои пред него.

Безжизненото ѝ ледено тяло щеше да лежи на тревата на двора заедно с останалите две, загубили живота си без сериозна причина.

– Кръвта се съсирва. Ако раната бе дълбока, все още щеше да кърви. Само трябва да я изчистим и да я превържем – успя да изрече най-накрая.

– Поне не е нужно да ми биеш ваксина срещу бяс – каза Грейс и опита да се усмихне. – В едно медицинско списание от Нова Англия прочетох, че е доказано, че шейпшифтърите не са преносители на бяс.

Алексий се насочи към мивката, отвори един от шкафовете и взе няколко чисти кърпи. След това пусна водата и когато тя бе достатъчно гореща, напои с нея кърпите, като за момента остави няколко сухи.

– Медицинско списание от Нова Англия? Задължително ли е водачите на бунтовниците да четат подобни трудове? Поеми си дълбоко дъх. Ще щипе – каза той и притисна горещата кърпа към раната ѝ.

Тя ахна, но не се дръпна.

– Нали знаеш списания като „Медицински журнал“, „Месецът на шейпшифтърите“ и „Тримесечието на вампирите“? Все обичайните неща.

Алексий повдигна вежда, убеден, че в момента тя се занасяше с него. Почти сигурен бе. Широката ѝ усмивка обаче не му помагаше да разбере дали беше прав. Вместо това внимателно изтри частта около раната, по която се стичаха както вода, така и кръв. След това захвърли кърпата и намокри друга.

– Дръж това – нареди ѝ той, като сложи ръцете ѝ на кърпата. – Трябва да огледам набързо. Да се уверя, че всичко е наред и никой няма да ни нападне, а след това ще навестя Доналдсън и затворника ни.

– Ако дойдат, ме повикай – добави тя. – Тази драскотина няма да ме спре. Обещай, че ще го направиш.

Алексий я погледна право в очите и безмълвно изрече обещанието си. След това се насочи към оръжейната, за да се запаси с малко оръжия. Щеше да се почувства много добре с меч в ръка и няколко човешки пушки. Независимо дали трябваше да използва атлантско, или човешко оръжие, той щеше да го направи, ако така можеше да я защити. Ако нападателите идваха, щяха да умрат. Предпочиташе да загине, пред това да вика Грейс за помощ.

Никога не се бе чувствал така: като един неудържащ на обещанията си нещастник.