Разкриването на Атлантида

Глава 9

Вашингтон, Примусът, по-късно същата вечер

Вонос, лидерът в Примуса, изглади една гънка на ръкава на сакото си Армани, а след това огледа стаята, в която се намираше. В погледа му не се четеше нищо друго освен триумф. Усмихна се, когато се подписа на документа пред себе си.

Вонос, действащият Приматор.

Онзи глупак Барабас се бе задоволил с нищожната титла на сенатор, докато бе глава на Примуса. Но нито едно прозвище, дадено му от човеците не би могло да опише Вонос. Най-силният играч, с когото вампирите някога са разполагали. Първата му работа, като новоназначен водач на Примуса, бе да навести човешките лидери на Сената и Камарата на представителите.

Всички те настръхнаха, когато мина покрай тях.

Вонос копнееше за политическа власт. Всички удоволствия повяхваха с времето. Той, като същество, живяло векове, повече от всеки друг умираше за тази игра. Животинската страст и нуждата от насилствено хранене както от кръвта, така и от чувства, които поглъщаха вампирите след определена възраст, изглежда, го бяха пропуснали. Явно скромният живот, който водеше като човек, го бе последвал дори и след смъртта. Но никога нямаше да научи дали наистина бе така. Във всеки случай това бе само едно упражнение за мозъка. Нямаше нужда да анализира причините, които го правеха по-висш от останалите вампири, без значение от възрастта им. Стигаше му само да ги приеме.

Нямаше как да не се притеснява за визитата на някой, когото бе невъзможно да анализира. Богинята на хаоса и нощта му бе наредила да я изчака, за да обсъдят стратегията им. За съжаление, Вонос можеше да се сети за хиляди неща, които предпочиташе да прави, вместо да обсъжда планове и стратегии с Анубиса.

Като например, да извади кучешките си зъби с клещи.

Не я искаше около себе си, не защото бе прекалено чувствителна, както повечето жени, или защото само с една мисъл можеше да превърне цялото му съществуване в неспираща болка и агония. Не, най-големият му проблем с Анубиса, беше, че тя бе напълно ирационална. Заради прищевките си бе в състояние с лека ръка да разруши планове и стратегии, градени повече от десетилетие. Манията ѝ, свързана с кралското семейство на Атлантида, граничеше с лудост. Въпреки че лудостта бе качество, което господарката на хаоса притежаваше. Така че всяко едно нейно действие близо до реалността, бе противоречиво.

Опасно бе да се чуди. Дори и да мисли за такива неща. Най-вече сега.

Единственият знак за пристигането на Анубиса беше рязката смяна на температурата в центъра на кабинета на Прумиса. Сковаващ мраз обхвана бюрото му от тиково дърво. Изглежда, че този път щеше да влезе със стил, което също даваше информация, която му подсказваше за настроението ѝ. Знак, дали щеше да преживее срещата с нея или не. Риск, който приемаше всеки път, щом се срещаше с богинята.

Но наградата не идваше без поемане на рискове, а през всичките му векове бе залагал какво ли не, но винаги постигаше своето. Царете и диктаторите винаги падаха. За него Анубиса бе най-голямото предизвикателство.

Сведе глава и зачака. Във всеки случай трябваше да внимава с начина, по който показваше раболепието си пред нейното божествено величие. Ако се поклонеше прекалено ниско или коленичеше на земята, тя щеше да го смачка и да го приеме за някой, които не заслужаваше времето ѝ. Ако ли пък изобщо не ѝ покажеше почитта си…

Преди време бе чул за такъв куражлия. Одран и кретащ в пещера.

Напрежението във въздуха се промени и той разбра, че тя е пристанала.

– Добре ти стои, мили мой, Вонос. Доказателство за издигането ти като моя дясна ръка – каза му тя.

Гласът ѝ не беше никак обикновен, но кой ли би очаквал нещо обикновено у богиня. В този глас, който бе тъй мелодичен, можеше да се чуе камбанения звън на дебнещата смърт, която танцуваше като труп, окачен на скеле.

Дори и той, немъртъв от хилядолетия, усети как собствената му плът потрепна, опитвайки се да избяга от стаята, подплашен от гласа ѝ.

– Благодаря ви, господарке – най-накрая се осмели да вдигне глава.

Неземната ѝ красотата бе нещо, което една смъртна не притежаваше. Косата ѝ, стигаща до ханша, бе тъй черна, че на светлина къдриците ѝ придобиваха син нюанс. Лицето ѝ беше перфектно – като скулптура на паднал ангел, изпратен в ада, задето богохулствал срещу останалите ангели и дарбите им.

Но красотата ѝ, както винаги, не го впечатли. Никога не си бе падал по жени, така че тази му наклонност остана с него дори и след трансформацията му. Тя, разбира се, го знаеше, но не пропускаше възможността да го предизвика. Отказваше да разбере защо някой мъж, а дори и жена не биха били привлечени от нея. Това едновременно я побъркваше и забавляваше. Вонос смяташе, че точно това е загадката, заради която все още не го е убила.

– Имам новини – обърна се към него тя. – Узнах достатъчно за плановете на Атлантида, преди съзнанието на онзи глупак да се пречупи и да го хвърля в Пустошта. Разбрах, че ни трябва по-голяма армия, за да ги победим. Ти, разбира се, си един от най-добрите в кървавото ми потомство и затова точно ти ще поробиш хората. Членовете на Отстъпниците отказаха, след онази нещастна случка с шейпшифтърите пантери.

При тези думи осезаемата ѝ ярост премина през стаята. Мебелите започнаха да се тресат, документите полетяха от бюрото, осветителните тела избухнаха и започнаха да падат на земята под формата на блестящ дъжд.

– Това е недопустимо – извика яростно богинята. – Реших, че лигавите принцове на Атлантида ще ми служат като лични роби в покоите ми, веднага щом Атлантида се въздигне. И няма да се откажа от заканата си.

Вонос стисна зъби като така се въздържа да направи коментар, свързан с безсмислената ѝ и глупава мания по атлантите.

– Провачек е много добър в поробването на хора. Той е дясната ми ръка и в момента е във Флорида. Ако пожелаете, господарке, ще се свържа с него, за да обсъдим заедно плановете си и те да са по-ефективни.

Богинята кимна, сякаш беше знатна особа, която отделяше от ценното си време за един селянин. Някой ден може би не той ще отдава почит, а тя. Тя на него. Такива мисли също се считаха за ерес. Вонос бе експерт в това да потиска мислите с изключение на тези, засвидетелстващи неговата лоялност и почит. Ако богинята научеше за диаманта…

Внезапно очите на Анубиса станаха кървавочервени и Вонос замръзна на място. Нямаше как да е доловила тази съвсем кратка мисъл. Но все пак бе богиня…

Тя изкрещя и силата на писъка ѝ разтърси стените.

– Не, не, не. Хиляди пъти не.

Огнени пламъци започнаха да излизат от очите, устните и ноздрите ѝ. Спуснаха се от върховете на пръстите и обувките ѝ. Внезапно бе обградена от огромен пожар. Адските пламъци бяха тъй силни, че Вонос се запита как така не я бяха погълнали.

Не му остана друга възможност, освен да се хвърли в нозете ѝ. Силната горещина, която бе нажежила въздуха, щеше да го превърне в жертвен агнец. Последните му мисли щяха да бъдат философски, а не изпълнени с ярост. Вместо това реши да опита да я вразуми и да поеме риска.

Щеше да понесе наказанието на губещия.

Тогава, съвсем внезапно, пламъците изчезнаха. Само овъгления под и миризмата на сяра свидетелстваха за избухването на Анубиса.

Слаба и нежна ръка го хвана за косата и го запрати в стената, която се намираше на около шест метра. Свлече се по нея, но изпълнен от страх не посмя да се изправи.

– Разочаровах ли ви, господарке? Ако ми кажете, аз ще...

– Тишина, плужек такъв! – изрева богинята. – Наследникът се е родил! Курвата на Конлан го е дарила със син. Силен и здрав син.

Вонос посмя да я погледне и забеляза, че тя се тресе от ярост. Гняв, който бе прекалено голям за малкото ѝ тяло.

– Те никога не са могли да избягат от мен. Аз ги пускам или ги унищожавам. Не бягат от мен, за да продължават проклетия си род.

Вампирът се опита да проговори, но сметна, че е по-добре да си държи устата затворена. Познаваше Анубиса от повече от шестстотин години и досега не я бе виждал да реагира по този начин. Увереността ѝ беше непоклатима, а арогантността – възвишена.

Богиня, която показваше слабостта си, би направила всичко, за да унищожи този който е станал неин свидетел. Вонос сведе глава и затвори очи.

Внезапно тя се засмя, а смехът ѝ разрязваше съзнанието му, както бръснач – рана, поръсена със сол.

– Дори и след всичките тези години, ти все още се страхуваш от мен, Вонос! Така и трябва. Всички трябва да се страхуват.

Богинята не продума дълго време, но точно когато Вонос бе на път да вдигне глава, тя каза с по-спокоен тон.

– Пуснах Алексий, което може би ще се окаже… прибързано. Но Джъстис избяга. И въпреки това, за да се измъкне от Пустошта, трябваше да плати с кръв. Ако е убил, за да избяга, тогава е мой. Петното от пролятата кръв е достатъчно, за да го направи подвластен на хаоса и нощта. Ако е убил, е мой – повтори тя. – А в Пустошта няма същество, което би се жертвало за такъв като него.

В ума на Вонос не спираха да се въртят догадки, въпроси и хипотези. И преди бе виждал портала за Пустошта. Това, което винаги се бе чудил, беше дали една доброволна саможертва бе достатъчна да отвори портала и да освободи хванатия в капан. Познаваше атлантите и знаеше, че приемаха саможертвата като нещо доблестно. Особено ако имаше общо с наследника.

Обаче ако Анубиса не се сети сама, той не би рискувал да я просветли за тази възможност. Потрепна при спомена за пламъците и миризмата на сяра, която все още полепваше по тялото и дрехите му. В никакъв случай нямаше да посочва недостатъците на магията ѝ.

Тогава един въпрос изплува на повърхността. Ако логиката ѝ бе погрешна, тогава дали и божествеността ѝ не беше такава? Без да проявяви и капка милост, Вонос се отърва от тази мисъл и я остави за по-късно. Някой друг път щеше да размишлява върху нея. Най-важното бе да преживее тази им среща.

Накрая събра смелост да проговори.

– Вероятно вече ви принадлежи, господарке. Може би сте много близо до целта си да поробите тримата братя. Да се свържа ли с Провачек, за да изпълним останалата част от плана?

– Да, направи го незабавно. Трябва да планираме безброй неща, а не разполагаме с достатъчно време. Ако информацията ми е точна, атлантите смятат да въздигнат Атлантида, и то много скоро. Може да си навлечем неприятности с техниките, които новопревърнатите вампири използват, за да поробят хората и шейпшифтърите. Трябват ни, за да изпълняват заповедите ни, а не да ги побъркаме или вкараме в кома.

Вонос вдигна глава и я видя да се носи във въздуха. В очите ѝ светеха огньове, но не онези адските, които бе призовала по-рано.

– Върви, Вонос! Смятам, че няма нужда да ти припомням последиците от провал?

– Не, господарке, разбира се, че не трябва. Ще се свържа с вас, веднага след като науча нещо.

Вонос потръпна, докато я гледаше как приема формата на червено-черно торнадо, което излезе през покрива, сякаш за него нямаше бариери. Чудеше се дали проклетите човеци, които бяха измисли израза „провалът е въпрос на избор“, си имаха и най-малка представа колко прави са.

Както и да е. Бе му дала заповед. Най-напред да осигури зелена светлина на Провечек, а след това да се погрижи за един личен въпрос във Флорида. Може би Проклятието на вампирите ставаше още по-опасно.