Разкриването на Атлантида

Глава 17

Алексий пое по посока на покоите на Грейс, носейки я на ръце. Вероятно заради многото загубена кръв, лицето ѝ бе твърде бледо, а може би изпъкваше заради черната ѝ коса. Трябваше да настоява да тръгне със Сам и да я види лекар. Но, не. Изглежда бе изгубил прекалено много спорове с тази жена.

Което безспорно доказваше, че чувствата и правилната преценка са напълно несъвместими.

– Грейс, трябва да поговорим – започна, но дразнещият шум от звънящ телефон, намиращ се близо до кръста ѝ, го прекъсна.

– Моля те, пусни ме. Трябва да извадя телефона от джоба си. Може да е Сам.

Мъжът кимна и бързо я свали на земята, за да може да се добере до мобилния си. Тя обаче се облегна на него, а чувството да бъде близо, да усеща допира ѝ, адски много му харесваше. Мисълта, че тя се нуждаеше от него, го изпълваше с топлина, такава, която изпитваш седнал до камината в дома си, а не слабата искрица, породена от желание и копнеж, които прехвърчаха между тях, докато тренираха.

Но това, което изпитваше сега, бе по-опасно.

Грейс започна да говори по телефона, но тъй като задаваше повече въпроси, Алексий не успя да разбере каква информация получаваше. След това затвори устройството и го пъхна обрано в джоба си.

– Беше Сам – обясни тя и прокара пръсти през косите си. – Нещата вървят на добре. Не толкова, колкото аз бих искала, но задоволително добре. Разбираш какво искам да кажа. Лекарят се е погрижил за всички ранени и според него не е нужно да се ходи в болницата. Изглежда, че докторът, също както Тайни, би направил всичко за Сам. С други думи, няма защо да докладваме за атаката пред специалния отряд за борба с паранормалната активност.

– Сам е добър човек. Ето защо е успял да спечели уважението и доверието им – отвърна Алексий и леко я побутна към отворената врата на стаята ѝ, която се намираше на няколко крачки от тях. – След като вече се чу с него, е време да си починеш.

Твърдоглава както винаги, Грейс поклати глава.

– Не, трябва да ти помогна. Например да патрулирам, дори и само една смяна. Нали се предполага, че тук аз командвам. Не мога да оставя задълженията си – но точно, когато изричаше тези думи се спъна, сякаш тялото ѝ ѝ се присмиваше.

– Дори и великите лидери трябва да си почиват, когато са тежко ранени. Повярвай ми, поведението ти на недосегаема няма да те доведе до никъде. Умора и наранявания винаги довеждат до грешки вследствие на небрежност – нежно хвана един кичур коса и го прибра зад ухото ѝ, докато безмълвно се възхищаваше на меките извивки около ухото и челюстта ѝ. Такава красота в някой тъй свиреп.

Грейс отвори уста, за да даде глас на съпротивата си, но не каза нищо. Явно и върхът на езика ѝ трепереше от пълното изтощение. Отново се препъна, и в отговор Алексий я притисна силно до себе си и с лекота я заведе до леглото. Той я сложи на него и тя седна прегърбена. Истинско въплъщение на отчаянието и унищожението.

– Няма да се справя – прошепна. – Добър войник съм, но не ставам за лидер. Хората умряха и това винаги ще тежи на съвестта ми.

Алексий клекна пред нея и взе ръцете ѝ в своите.

– Както и трябва. Те заслужават да бъдат запомнени и носени в сърцето на всеки, който някога ги е познавал. Сами се съгласиха да се включат в тази битка, знаейки опасностите. Не можеш да защитиш възрастни хора от последиците на собствените им решения. Остава ти само да почетеш саможертвата им, като мислиш за тях.

Грейс най-накрая вдигна глава и го погледна. В красивите ѝ огромни очи се виждаше блясъкът от непролетите сълзи. А лицето ѝ бе така измъчено. Щом я съзря, силна болка разкъса гърдите на воина и го връхлетя както бурното море.

– Не знам как да те помоля за това – каза тя тихо. – А и част от мен смята, че не го заслужавам. Но.. би ли ме прегърнал? Само за малко?

– Грейс! – изрече името ѝ като благословия. – Щях да те помоля за същото.

Внимателно той седна на ръба на леглото до нея и отвори обятията си. Тя въздъхна и се отпусна в прегръдките му, като постави главата си на рамото му. Алексий усети дъха ѝ във врата си и изпита непреодолимото желание да я закриля. Не желаеше никога повече да ѝ се налага да се сблъсква с такава трагедия. Никаква трагедия, болка и най-вече опасност.

Искаше му се тя да беше наследница на Афродита, а не на Диана. Красавица, която да стои далеч от опасностите, а не ловец по природа. Но когато Грейс го погледна и му се усмихна плахо, точно тогава той разбра, че тя беше въплъщение и на двете: красавицата и богинята.

И бе погубен.

– Сега ще те целуна – каза той, но не направи нищо.

Просто чакаше да разбере дали тя ще го отхвърли, или ще му даде позволението си. Не бе сигурен от кое от двете се страхуваше повече.

– А аз ще ти позволя – отвърна Грейс, но не успя да спази думата си.

Не дочака той да го направи и вместо това повдигна брадичка и долепи устните си до неговите, а нежното докосване подпали същински пожар в боеца.

Той искаше да я целуне, да я направи своя, да я бележи като своя. Инстинктите му се бореха с разума и чувствата му, но те победиха и го принудиха да действа бавно, все пак тя бе ранена. Онова примитивно желание, по-древно от човечеството, че и от Атлантида, дори искаше да вземе превес над него. Алексий се отдръпна съвсем леко, успял да победи по-тъмната си страна, но Грейс отказа да го пусне. Вместо това се приближи, докато не седна в скута му и с едно движение дръпна главата му по-близо до своята.

– Не ми пука. Знам, че е грешно и коравосърдечно от моя страна, да желая да те целувам. Да копнея за теб по този начин, след всичко случило се и ранените ни бойци – промълви тя и си пое дъх. – Знам, че така показвам колко съм слаба, но имам нужда от теб. Тази нощ можеше да умра и за пръв път от десет години, в този последен за мен момент, изпитах страх.

Вгледа се право в очите му, искайки ѝ се Алексий да я разбере.

– Страхувах се, защото за първи път имах какво да губя.

Войнът отново я целуна. Нямаше какво друго да стори, освен да я целува, да я държи в прегръдките си и да я докосва. Да целува дори още по-жадно. Разумът непрестанно му напомняше да бъде внимателен, да не нарани пострадалата част на тялото ѝ. Държеше я така, сякаш бе направена от най-крехките стъклени нишки в Атлантида и продължаваше да я целува все едно мисълта да прекъсне целувката би сложила край на всяка надежда, светлина и любов.

Любов. Тази така непозната за него дума премина през съзнанието му и нещо в него се промени. Светът излезе от осите си, а звездите паднаха от небето и експлодираха в стаята.

Алексий я целуваше и заедно с това пропадаше в един бляскав тунел, направен от облаци и ярки цветове. Тъмнозелено и бледозлатисто, цвят на изумруд и кехлибар. Ивици от черни силуети се подаваха зад ярките цветове, създадени изцяло от светлина. Изпадна в шок веднага след като осъзна какво се случваше. Виждаше цветовете на душата на Грейс.

Внезапно тя издаде някакъв звук, но Алексий не можеше да каже дали бе стон, или издихание, но той го пое с целувките си. Улови сферата от кехлибар, знаейки, че това бе страхът ѝ.

Независимо че не му се бе случвало от години, той разбра. Осъзна, че свързва душата си с тази на Грейс и радост, примесена със страх, го връхлетя, заплашвайки да съсипе разсъдъка му.

* * *

Грейс се държеше с една ръка за Алексий, а другата бе сложила на ранената част от тялото си. Държеше го така, сякаш той можеше да ѝ даде баланс и да я спаси, когато чувствата ѝ я връхлетят с яростна сила. Целуваше я така, както не бе целувал никоя друга. Сякаш тя бе от значение, все едно значеше всичко за него. Сякаш топлината и желанието биха могли да компенсират мрачните и тъмни кътчета в душата му.

Тя се притискаше все по-плътно в него, с желанието да усети ударите на сърцето му. Болката от раната ѝ се превърна в един блед спомен, избелял от страстта и желанието, които я изгаряха цялата. Беше жива. Бе жива и не го беше изгубила. Поне засега това ѝ бе достатъчно. Можеха да държат мрака далеч.

Но изневиделица страстта и копнежът се промениха. Трансформираха се. Метаморфозата, за която се чудеше по-рано, я удари със силата на капризна богиня. Вълнуваща разноцветна дъга с цветовете от целия спектър избухна в, между и около тях. Багрите танцуваха и правеха пируети в сърцето и душата ѝ, следвайки ритъма на страстните им целувки. Объркана от цветове и светлина, неразбираща, но същевременно приемаща случващото се, Грейс понечи да се отдръпне от него, но той я притискаше към себе си, сякаш не можеше да понесе да е далеч от нея.

Грейс изгуби равновесие, дъхът ѝ секна и тя започна да пада, да се извива и върти отново и отново към мрака; към болката, мъчението и огъня. Извика отчаяно, търсейки начин да избяга, но такъв нямаше. Остана ѝ само да пропада отново и отново в пламъците.

Падна върху бариера, която бе твърда като стомана, но с особена еластичност. Знаеше, че всичко това не може да е истина. Някъде дълбоко в съзнанието си осъзнаваше, че все още седи на леглото с Алексий.

Но ако това бе само плод на въображението ѝ, то бе пропито с нечувана доза лудост. Защото в същия момент вървеше сред пламъци, а Алексий стоеше от другата ѝ страна.

Но не беше този Алексий, когото тя познаваше. Бе друг, чиято кожа не бе обезобразена. По-млад Алексий. Не толкова намръщен и по-малко циничен.

И тогава той изкрещя.

Призрачни фигури се спотайваха около пламъците, държейки предмети, които Грейс бе убедена, че не иска да вижда. Видя стомана, причу ѝ се звукът от камшик и тогава съзря воина, окован към една тъмна и някак си блестяща стена, който крещеше ли крещеше.

– Не! – извика тя. – Не, не, не, не искам да виждам това. Твърде лично е. Това са тайните на душата му. Не искам да виждам неговите, както не желая той да вижда моите. Ако това е някакъв вид магия от Атлантида, накарай я да спре.

Изглежда, че думите ѝ значеха нещо за онази тъмна сила, която я доведе тук, защото Грейс започна да се издига. Нагоре и далеч от пламъците и ужасните същества, които размахваха камшиците си. Далеч от неописуемото мъчение, което е преживял Алексий.

Издигаше се, докато огньовете не бяха заменени от изкрящи и светли цветове. Така различни от тези на пламъците долу. Там бе небесносиният цвят на океана – такъв, какъвто можеше да се види в ясна лятна нощ. Както и свежото зелено. Както и рубиненочервеното, което сякаш танцуваше, предлагащо безгрижна радост в разноцветна палитра, която като че ли бе предвестник на чувствата на воина.

Но цветовете не бяха единствените, които се носеха около нея. Виждаше познание, а истината за самия Алексий потъна в душата ѝ, сякаш това бе едно пътешествие през неговата.

Почтеност. Лоялност. Чест. И кураж, тъй непоклатим, формираха същината на самото му съществуване. Мъж, който бе дал всичко от себе си и ще продължава да го прави за благото на другите. Никога не запазвал или искал нещо за себе си.

До този момент.

Някъде в далечината, Грейс усети как Алексий се изправя и отстъпва назад. На цветовете им отне няколко минути да изчезнат, но гледайки го, на нея ѝ се стори, че живее под купол, който постоянно е озаряван от разноцветни фойерверки, сякаш тя самата бе римска свещ¹². Погледна към гърдите си, за да се увери, че тези цветове не излизаха от нея и поклати глава, за да прогони фантазиите.

Дълго време не каза нищо. Нямаше думи, които биха могли да опишат случилото се.

Алексий, който се бе подпрял на стената възможно най-далеч от нея, най-накрая проговори.

– Обзалагам се, че се питаш какво се случи току-що.

Тя се засмя силно, щастлива, че вече може да си поеме дъх.

– Благодаря ти, г-н Меко Казано.

На лицето му се изписа същото успокоение, което вероятно изпитваше и тя, и Алексий се засмя.

– Трябва да съм подготвен. С теб винаги трябва да очаквам неочакваното.

– Искам да знам какво точно се случи – призна тя, но умората я надви, а и предвид какво се бе случило между нея и Алексий, вече не можеше да стои изправена. Отпусна се на лявата си страна и сграбчи възглавницата, докато краката ѝ все още бяха на земята. – Но може би първо трябва да си почина, защото нямам сили.

Воинът скочи напред към нея и първо вдигна единия след това и другия крак, събу ботушите ѝ и ги положи на леглото. Взе одеялото, което седеше сгънато в краката ѝ и я зави, като го подпъхна под раменете ѝ и я погали по бузата.

– Да, трябва да си почиваш и да, утре сутринта ще ти обясни всичко за сливането на души. Имаш правото да разбереш всичко, но моля те, имай предвид, че аз не съм направил нищо. Боговете ни благословиха с този дар.

Алексий се наведе, за да я целуне по челото, но тя съвсем леко се надигна и устните им се докоснаха.

– Вярвам ти. Видях те. Исках да кажа, че по някакъв начин бях вътре в душата ти, Алексий. Пламъците…

В интерес на истината тя вече не можеше да държи очите си отворени, но се бе отказала да се бори с това си желание, знаейки, че той е там и ще я защити. Знаейки, че той наистина бе мъжът, героят на сърцето ѝ, скрит в най-ревниво пазените ѝ мечти. Блянове, за които не знаеше, но съществуваха в най-дълбоките кътчета на душата ѝ.

Тя затвори очи и усети нежния му допир, който отмести непослушната коса далеч от бузата ѝ.

– Тази нощ пропаднах в същите тези пламъци, ми амара – прошепна боецът. – Гмурнах се в бездната, когато видях кръвта ти. Никога повече. Чуваш ли ме? Никога повече няма да позволя да ти се случи нещо.

Грейс знаеше, че би трябвало да спори с него, осъзнаваше, че в казаното от него имаше нещо объркано. Но болката бе смазваща и приятният мрак на съня я поглъщаше.

Утре. Утре ще разбере всичко.

* * *

Алексий остана на вратата доста дълго време, доволен просто да я гледа, докато спи. Изобщо не очакваше душите им да се свържат. Не беше подготвен. Но откри, че адски много се радва, че се е случило. Атлантите никога не следваха сляпо съдбата си. Свободният избор бе един от най-важните принципи на съществуването им. Но по някакъв начин усещаше, че от мига, в който я бе срещнал, всяко едно негово решение беше свързано с тази красива и смела жена.

Щеше да убие всеки, който някога дръзне да я нарани. Тя бе негова, оставаше му само да я убеди, че наистина е така.

Тихото покашляне, което се чу зад него, предупреди за присъствието на Тайни. Алексий хвърли един дълъг поглед към спящата Грейс, след това се отправи към мъжа.

– Как е тя?

– Изтощена и вероятно в шок. Но отказва да потърси медицинска помощ или изобщо да си тръгне оттук, така че почивката ще ѝ се отрази добре.

Тайни кимна и след това се усмихна.

– Тя е безстрашна. Голям късметлия си.

– Надявам се, че и тя мисли така – бе мрачният отговор на Алексий. – Ще патрулираме ли?

– Първо да пийнем по кафе – отвърна големият мъж с усмивка на лице. – Ако тя не мисли по същия начин, може ли да ѝ дам номера си?

Алексий го изгледа заплашително и издаде дълбок и гърлен звук, но Тайни не направи нищо, а вместо това се разсмя.

– Добре, успокой топката. Шегувах се. Сам вече ми каза как стоят нещата между вас двамата.

След няколко минути, вече с чаша кафе в ръка двамата с Тайни стояха близо до парапета и наблюдаваха опустелите земи около форта.

– Разполагам с половин дузина хора, които в момента заемат позиция на всички важни, независимо дали възможни, или невъзможни, места. – Тайни посочи сянка, която бе няколко тона по-тъмна от заобикалящата я среда близо до морската дига, и друга до високата леярска пещ, където преди са извличали гюлетата. – Тези двамата са мои. Преглеждаме навсякъде, в случай че шейпшифтърите си имат подкрепление и е от вампири. Скоро ще се съмне и поне тогава няма да се притесняваме за кръвопийците.

– Освен ако вампирите не са се свързали с шейпшифтърите на грабливи птици – отбеляза Алексий.

Тайни замръзна на място, а чашата му с кафе едва не се изплъзна от ръката му.

– Грабливи птици ли каза? Шегуваш ли се?

– Не, изобщо. Въпреки че от векове не сме виждали шейпшифтър орел, сокол или ястреб, не значи, че те не съществуват. Ако вампирите успеят да промият мозъците на ято орли например, ще се сдобият с летяща армия.

– Ято? Така ли го наричат? – Тайни изгълта останалото кафе и започна да се смее. – Не ми казвай. Нека позная. Има вероятност да съществуват шейпшифтъри гъски.

Алексий се обърна към него и го изгледа с недоумение.

– Не, защо гъски? Би било нелепо. Шейпшифтърите винаги се били и ще останат хищници.

– Има смисъл. Теорията на Дарвин. И все пак, какво би направила една гъска? Да хвърля изпражнения по хората ли? Като се замисля, е много гнусно.

– Трябва да призная, че често не ви разбирам вас хората – отвърна атлантът и поклати глава.

По някаква причина последният коментар на Алексий предизвика още по-силен смях у Тайни. Но воинът игнорира това и продължи да обикаля покрива, за да огледа периметъра по-добре.

Помисли си за Грейс, която лежеше на долния етаж, ранена и инстинктивно стегна хватката си около чашата с кафе. Нуждаеше се от Аларик.

Той трябваше да е тук, а не на някакъв безнадежден поход в търсена на Куин. Алексий сложи чашата на пода в краката си, след това се изправи и разпери ръце, за да призове силата, с помощта на която можеше да се свърже със съзнанието на Аларик. Този трик работеше различно. При някои ставаше на мига, при други обаче, доста трудно. Той се отнасяше към първите, но никога досега не бе изпитвал такава силна нужда.

Аларик, ако ме чуваш, ми отговори. Нуждая се от помощта ти. Грейс е ранена и трябва да бъде излекувана. Ела веднага.

Бавно свали ръцете си и зачака, надявайки се да му бъде даден някакъв знак, но нищо не се случи. Гордостта отстъпи място на отчаянието и той добави думата, която тъй рядко използваше.

Моля те.

Но дори и след това не се случи нищо. Тишина вместо отговор.

Имаше два възможни отговора: или Аларик бе извън обхват или бе избрал да не му отговаря. Но и двете бяха неприемливи. Алексий се чувстваше така безпомощен и бурята породена от яростта му, заплашваше да го сломи, ако не изпуснеше парата. Погледна нагоре към звездите и нощното небе, изви глава назад и изрева гръмко. Грейс бе ранена, дори можеше да умре, а той не можеше да направи нищо.

Падна на земята и се подпря на една ръка, като наведе главата си надолу. Изобщо не го интересуваше дали Тайни, или някой друг от мъжете бе станал свидетел на неговия срив. Ужасът, че може да я изгуби, забиваше острите си нокти в гръбначния му стълб и го размяташе както пантерата по-рано безжизненото тяло на Смит, докато усещането, че е разкъсан на парчета, разрушен от страха, болката и яростта, не го настигна.

Нечий глас проникна в съзнанието му и с всяка секунда ставаше по-настоятелен и свиреп. Глас, който познаваше, и Алексий успя да надвие ударите на барабани, които не спираха да кънтят в главата му. Познат глас, но не този на Аларик.

Ще благоволиш ли да ми отговориш, или трябва да дойда там и да ти размажа главата в стената?

Гласът звучеше доста развеселен, но заплашителен.

Не забравяй, че лесно мога да ти сритам задника. Да му се невиди, дори и жена ми може да те нарита.

Успокоение потуши огъня в Алексий както вълна би потушила силен пожар. Беше Бастиян. Слава на Посейдон.

¹² Римска свещ – пиротехническо средство с развлекателна цел. Размерите ѝ варират от 6 милиметра (за потребители) до 8 и повече сантиметра (за професионалисти) в диаметър. Забранени са в някои страни поради тенденцията да причиняват инциденти, породени от неправилно използване – Б.пр.