Разкриването на Атлантида

Глава 23

Грейс бавно се пробуди от сладкия си сън и веднага се обърна към Алексий. Него обаче го нямаше. Моментално я застигнаха дълбоко погребани страхове и предчувствия.

Защо да остава? Все пак какво можеше да бъде тя за него, освен мимолетна свалка през дългото му съществуване. Може би свързването на души го беше изплашило и е решил да се отдръпне.

Може би… Но размислите ѝ бяха прекъснати от нечии стъпки. Почувства облекчение и дълбока болка, която разкъса цялото ѝ същество. Как така бе стигнала до момент, в който отсъствието му ѝ причиняваше такова страдание?

Какво щеше да се случи с нея, когато си тръгнеше завинаги?

Моментът не бе подходящ да мисли за това. Точно сега щеше да следва съвета на Мишел и да живее за момента. След като той поемеше по пътя си, на нея щяха да ѝ останат спомените за него, които да я топлят в студените нощи.

Алексий влезе през вратата, държейки две чаши с кафе и изглеждаше като мъж, който миналата нощ е бил напълно задоволен. Беше раздърпан и сънлив, но докато я оглеждаше от главата до петите в погледа му се четеше мъжко удовлетворение.

Грейс остави одеялото да открие едно от рамената ѝ и го погледна изпод мигли, отново използвайки необичайни методи за съблазняване.

Очите му пламнаха, щом съзря голотата ѝ, а тя най-безсрамно се размърда, така че одеялото се спусна още по-надолу и разкри прелестните ѝ гърди. Воинът се засмя, а пръстите му побеляха, докато стискаше двете чаши.

– Ако се опитваш да ме накараш днес да не ставам от леглото, справяш се изключително добре – отбеляза той с дрезгав и изкусителен глас.

– Кой, аз? – отвърна невинно тя и запърха с мигли.

Вдигна ръце нагоре и се протегна, докато одеялото се свлече около кръста ѝ. Алексий моментално затвори вратата, остави чашите на масичката, като разля кафе навсякъде и тръгна към нея с походката на дебнещ лъв.

Тя се усмихна триумфално и протегна ръка към него, но той седна до нея на леглото, улови ръцете ѝ и ги прикова от двете ѝ страни, след което нежно я бутна назад, за да се отпусне на възглавницата.

– Гърдите ти са толкова красиви – каза Алексий, докато ги гледаше така втренчено, че горещината, която побъркваше Грейс, обагри не само гърдите, но и бузите ѝ. – Не бих могъл да ги гледам, без да ги докосна или вкуся.

И след това направи точно това. Пое едното зърно в устата си и бавно започна да го смуче и дразни. Напрежението бе толкова голямо, че младата жена издаде сладострастен стон на копнеж и желание, а бедрата ѝ се раздвижиха под одеялото.

Алексий се отдръпна назад, но без да пуска ръцете ѝ, легна на гърдите ѝ, точно там, където се намираше сърцето ѝ. Чувственият жест спря дъха ѝ и преди сърцето ѝ да се пръсне на парчета, прескочи удар или два.

– Осъзнаваш ли, че бих могъл да слушам сърцето ти до края на дните си? – попита я той, а гласът му наподобяваше тих грохот, докато топлият му дъх галеше чувствителната ѝ кожа.

– Доста дълго време – отвърна му тя, но я побиха тръпки заради невъзможността това обещание да бъде изпълнено. – Студено ми е. Моля те, би ли ми подал одеялото?

Алексий веднага се изправи и я зави, като подпъхна одеялото под раменете ѝ, а чертите на лицето му показваха загриженост. Тя колебливо вдигна ръка, за да докосне обезобразената част от лицето му. Страхуваше се да не би да го обиди с действието си. Алексий се отдръпна съвсем леко, но след това застана мирно и закача докосването ѝ.

– Толкова ли е отблъскващо лицето ми? – попита той и сведе поглед, но тя успя да забележи болката, която помрачи очите му и ги превърна в зелени урагани.

Отне ѝ няколко минути, докато осъзнае смисъла на думите му. Може би защото коренно се различаваха от това, което тя мислеше.

– Ти, какво? Как изобщо можеш да ме питаш това? Ти си най-красивият мъж, когото някога съм срещала, а недостатъкът ти само прави красотата ти по-осезаема.

Тя се приведе напред и целуна обезобразената част на лицето му. Изненадан от жеста ѝ, той, изглежда, спря да диша.

– Знаеш ли, че великите творци нарочно добавят недостатък в творбите си, така че господ да не се почувства засегнат от съвършенство им?

Мъжът се засмя, но звукът бе пропит с горчивина.

– Красива история, но в моя случай нещата не стоят така. Има голям разлика между творец, който нарочно издърпва грешния конец, за да не обиди бог, и Анубиса, която призовава адския огън, за да изгори лицето ми.

Мускулите му се стегнаха и подсказаха на Грейс, че воинът е на път да се отдръпне от нея. Това между тях се превръщаше в един неспиращ танц на отдръпване и приближаване, на разделяне и събиране. Странен валс на двама, изпълнени с надежда, но несклоними участници.

– Разкажи ми. Какво е адски огън? – въпросът бе прям, но тя не знаеше по какъв друг начин да го накара да говори.

След това се изправи, седна на леглото и се наметна с одеялото.

– Той е точно това. Огън, идващ от деветия кръг на ада и Анубиса, богинята на хаоса и нощта, е негова господарка. Може да го призове, за да изпълни нечистивите си удоволствия и цели.

Алексий сви рамене, изправи се и започна да ходи напред-назад из стаята ѝ.

– Очевидно един ден реши, че съсипването на лицето ми би ѝ доставило удоволствие.

Грейс не бе разбрала, че плаче, докато не вкуси горещите си сълзи, които се стичаха надолу по бузата ѝ и достигнаха устните ѝ. Избърса лицето си, но не изпусна Алексий от поглед.

– Как си издържал? Как си могъл да бъдеш толкова смел и да оцелееш?

Той се обърна към нея и се взря в очите ѝ.

– Не искаш ли да ме попиташ защо съм се показал като такъв страхливец и не съм отнел живота си, за да избягам от всичката тази болка? Опитах се. Повярвай ми, пробвах какво ли не. Но някой винаги ме наблюдаваше. Възпираше ме да си причиня каквато и да е болка – внезапно спря да се разхожда и се засмя с горчивина. – Излиза, че само на тях им е било позволено да ме нараняват.

Споменът за пламъците, камшиците и мъчението прониза съзнанието ѝ. Грейс разпалено поклати глава, опитвайки се да отрече видяното. Да отхвърли думите му.

– Не, разбира се, че не исках да те питам това. Наясно съм, че не си страхливец. Била съм свидетел на невероятния ти кураж. Проявил си невиждана смелост, като си дал всичко от себе си, за да оцелееш, вместо да поемеш по лесния път и да отнемеш живота си – тя наведе глава, срамувайки се да го погледне. – Повярвай ми, наясно съм с това. И причините, заради които искам да предприема последната крачка, са жалки и маловажни в сравнение с това, което ти си преживял.

Изглежда, Алексий се бе приближил към нея, защото видя ботушите му, но той така и не я докосна. Просто дълго време стоеше така, без да каже или направи нещо. Когато най-сетне проговори, гласът му беше изпълнен с болка и студ.

– Странно е, че се намерихме. Странно е, че най-накрая успях да открия причината, човека, който би ме спасил от вечното желание да предприема тази крайна стъпка, а тя не иска нищо по-постоянно от мен освен един момент на физическа утеха. Повярвай ми, болката от тази истина е по-болезнена от всичко, което Анубиса и слугите ѝ биха ми причинили.

Преди да е успяла да се възстанови от шока от думите му, Алексий вече си бе тръгнал и затръшна вратата след себе си.

Казаното я разтрои и тя седна на леглото, притискайки чаршафите до гърдите си, докато думите му потъваха в съзнанието ѝ. Той смяташе, че тя бе тази, която иска нещо непостоянно. Че тя желае единствено физическа връзка.

Грейс скочи от леглото и започна да се облича. Това бе недоразумение, което смяташе да изясни при това веднага. Бе му се отдала, най-накрая си бе позволила да поема риска, поставяйки на карта не само тялото и душата си, но също така и сърцето си. Нямаше да се откаже, дори и ако ѝ се наложеше да вкара малко здрав разум в главата на този твърдоглав воин на Атлантида.

* * *

Алексий вилнееше из целия форт, преследван от желанието някой да го нападне. Трябваше да удари нещо. Може би Тайни щеше да се навие за малко спаринг.

Но след това го чу. Долови гласа ѝ зад себе си, а тя не звучеше никак щастлива.

– Алексий, спри на минутата или ще взема лъка си – острата ѝ заповед изпълни коридора и макар да не му се искаше да го прави, атлантът забави крачката.

Той се обърна, скръсти ръце пред гърдите си и я прикова с пронизващия си поглед. Опитвайки се да не обръща внимание всеки болезнен удар на сърцето си; да не забелязва колко красива бе, току-що събудила се от сън и поруменяла от яростта, която гореше в очите ѝ.

– Спести ми тези глупости, здравеняко – сопна му се тя. – Не може в един момент устните ти да са върху гърдите ми, а в следващия да напускаш стаята като ураган.

Алексий премигна от изненада. Понякога забравяше колко директни могат да бъдат жените през този век.

– Трябва да се съглася, партньоре – чу се гласът на Тайни, който, изглежда, се намираше някъде зад Алексий. Но в тона на мъжа имаше доза смях, която разведри деня на атланта. – Съжалявам за намесата. Бях тръгнал към кухнята да закуся. Ако желаеш, Алексий, мога да ти донеса нещо за хапване. Убеден съм, че си гладен като вълк, след като цяла нощ патрулира с нас. Ти също, Грейс, разбира се – добави припряно.

Руменината по страните на Грейс се засили, но тя отвърна възпитано.

– Благодаря ти, Тайни, но двамата с Алексий ще закусим сами.

– Така ли?

Жената постави ръце на кръста си и му отвърна със същия поглед като неговия.

– Да. Така. Ако нямаш още глупави възражения или още по-глупави мнения. Като онази глупава идея, че съм достатъчно глупава, че да те искам само за едното глупаво търкаляне в леглото.

След третото „глупаво“, Алексий вече се смееше.

– Предполагам, че се опитваш да ми кажеш, че съм глупав.

Грейс присви очи и му отвърна:

– Бинго! Веднага ме разбра.

Алексий погледна назад, но Тайни го нямаше. Проницателен мъж.

– Значи, закуска. Ти и аз – повтори той, по доста идиотски начин, но откритието го разсмя.

Грейс тръгна към него и когато го достигна, го сграбчи за блузата и го дръпна към себе си.

– Аз не правя такива неща – изрече бавно и много внимателно тя. – Искам да ме изслушаш и най-сетне да разбереш. Никога не се сближавам с хората, не отварям сърцето си за тях. Но когато го направя, не очаквам те да се държат с мен, сякаш смятат, че ги приемам като играчка. Разбра ли? Грижа ме е за теб. Важен си за мен.

– Играчка? – умът му препускаше, предизвикан от чистото мъжко задоволство, което стопляше тялото му. – Ами ако искам да ме използваш по този начин?

Тя издаде странен звук, наподобяващ на ръмжане, напомняйки му за шейпшифтърът пантера, който спомена, че тя трябва да бъде негова спътница. Но преди и една мисъл за ревност да мине през ума му, тя постави ръце на лицето му, дръпна главата му надолу към себе си и го целуна ожесточено.

– Любима моя, помниш ли? Нямаш право да ме наричаш така, а после да бягаш от мен.

Алексий най-накрая разбра. Тя искаше той да остане с нея. Да не бяга. Не се опитваше да се отърве от него. Не му казваше „благодаря ти, беше забавно“. Тя го искаше. Желаеше да бъде с него, да останат заедно.

Воинът я хвана за кръста, като внимаваше да не закачи раната ѝ и я вдигна във въздуха, но не твърде високо, за да не удари главата ѝ в тавана. След това бавно и много внимателно я свали надолу и когато лицата им бяха на едно ниво, я целуна.

– Вероятно не трябва да правя заключения, базирани на погрешни доводи – призна ѝ той. – Но ми е трудно да повярвам, че ще съм ти достатъчен.

– Мисля – каза тя между целувките, – че трябва да ми позволиш да прекарам следващите двадесет или петдесет години, опитвайки се да те убедя в противното.

След тези думи лицето ѝ бе помрачено от странна сянка, която Алексий нямаше как да не забележи. Въпреки това реши да не я притиска, а щеше да я попита по-късно.

Много по-късно.

– Тогава да вървим да закусим?

– Да закусим – отвърна тя и му се усмихна.