Разкриването на Атлантида

Глава 25

Сейт Агустин, плажът

Грейс се опита да приеме факта, че се разхожда по плажа през деня, ръка за ръка с воин от Атлантида, който твърдеше, че я обича.

Но не успяваше.

През днешния ден съумя да си почине от обичайните за нея задължения. Аларик трябваше да се върне тази вечер, за да се срещне с тях, но дали наистина щеше да го направи, оставаше загадка. Изглежда, между него и Куин имаше нещо силно и притеглящо, което го караше да лети към нея, щом тя бе в опасност, без значение дали го е повикала, или не. Алексий не ѝ бе казал нищо повече, но Грейс не искаше да си вре носа в любовния живот на висшия жрец.

Независимо дали Аларик успеше да се върне, тя и Алексий имаха среща с елф, която не можеше да бъде отложена. Мислите ѝ се завъртяха около Рийс на Гарануин и погълната от тях тя се препъна в белия пясък, стискайки ръката на Алексий, за да не падне.

Воинът се обърна към нея и я погледна въпросително, но тя поклати глава и не му отвърна. Докато закусваха, не спираха да обсъждат срещата с елфа, скрити в най-тъмното кътче на закусвалнята, която се намираше до магистралата.

Алексий очевидно си бе поставил за задача да изяде всички палачинки, които им поднесоха.

Сервитьорката обаче бе прекалено весела. Грейс можеше да се обзаложи, че жената щеше да ги изрита от там след петата порция на Алексий, но възрастната дама просто поклати с глава и каза нещо за синовете си, футболисти и апетита им.

Грейс забеляза как Алексий подава на жената прегънати на две банкноти и се усмихна, преди да поръча шеста порция с повече бекон и сироп. Писък, последван от звука на счупени чинии, ѝ подсказа, че атлантът хич не го бива с американската валута.

Жената се затича към тяхната масата, а в ръце държеше парите, които ѝ бе дал.

– Миличък, мисля, че си направил грешка – каза развеселено. – Не си ми дал банкноти по един долар, а по сто. Тоест даде ми хиляда долара.

Грейс остана впечатлена от честността на жената, която всячески се опитваше да върне парите на Алексий, а той гледаше като втрещен.

– Не е ли прието да възнаградите доброто обслужване с бакшиш?

Той насочи въпроса си към Грейс, затова тя отговори вместо притеснената сервитьорка.

– Прието е, но сумата, която даде, е сто пъти по-висока от цената на закуската ти и надхвърля границите на един, така да се каже, нормален бакшиш.

Алексий се усмихна с такава заслепяваща усмивка, че половината жени в закусвалнята припаднаха.

– Обслужването също надхвърли границите на нормалното. Сумата е такава, каквато съм решил да ѝ дам и тя я заслужава. Опасявам се обаче, че вече трябва да тръгваме.

Алексий отпи за последен път от чашата си кафе, изтри устата си със салфетка, след което се изправи и протегна ръка към Грейс.

– Имаме много за обсъждане.

Известно време го гледаше, без да промълви, след това въздъхна и поклати глава.

– О, да, царският указ – тя се изправи, взе сметката, която сервитьорката по-рано им бе дала и я потупа по рамото. – Иска да ги задържиш като благодарност за чудесното обслужване, докато той изяждаше запасите ви от палачинки за един месец.

Погледът на жената се местеше ту към парите в ръцете ѝ, ту към Алексий, а след това обратно към Грейс, която ѝ кимна окуражително. Бедната жена прегърна воина, споменавайки за внучето си, което имало нужда от скоби.

Алексий изглеждаше ужасен, така че Грейс, която не спря да се смее, го измъкна от ситуацията, а след това отиде на касата, за да плати сметката. Сервитьорката тръгна след нея, взе бележката от ръцете ѝ и отказа да им позволи да платят, защото тя черпела. До този момент всички в ресторанта ги слушаха безмълвно, но след жеста на сервитьорката нададоха радостни викове. Алексий, който все още бе стъписан, самоуверено престъпи пред нея и дълбоко се поклони. След като напуснаха ресторанта, Грейс дочу разговора между двама клиенти, които ги сметнаха за кралски особи и започна да се смее.

– Не мога да те заведа никъде – каза тя, но той я погледна с онази негова съблазнителна усмивка и я целуна точно там, пред ресторанта, като го превърна в едно от любимите ѝ места на планетата.

Разхождаха се по брега, изразходвайки хилядите калории, които бяха погълнали, а Грейс постоянно го поглеждаше скришом. Страхуваше се, че той е просто част от въображението ѝ и всеки момент ще изчезне.

– За какво мислиш? – Алексий зададе въпрос, но всъщност разкри желанията си.

Правеше го с такава лекота, въпреки че не беше кралска особа, принц на Атлантида, а просто воин от елитните защитници на принц Конлан.

Грейс му се усмихна. Не беше принц, но въпреки това се държеше като такъв.

Той се спря на място, взе я в прегръдките си и я вдигна на ръце. Тя забеляза, че не издържаше дълго, без да я докосва, да я прегръща и да я целува.

– Кажи ми! Веднага!

– Добре. Мисля, че прекаляваш със заповедите – отсече тя. – Не забравяй, че мога да те направя на решето с лъка си и то от сто метра разстояние. Само защото се разтапям в обятията ти, когато сме в леглото…

Той я целуна и разбира се я накара да забрави какво бе на път да каже.

– Разтапяш се в обятията ми? Харесва ми. Да се връщаме в леглото – целуна я по шията и тя се задъха.

– Не можем. Трябва да се върнем към плана за действие. А Тайни и останалите все още са във форта. Раната ме боли – призна му. – Изглежда не съм суперчовек. Възстановявам се бързо, но може би твърде много съм се… натоварила.

Угризенията помрачиха иначе радостното му лице.

– Вината е моя. Насърчих те, вместо да ти кажа, че трябва да си почиваш. Знаех, че не съм подходящ…

– Веднага престани! – нареди Грейс. – Желаех те! Копнеех за това, което направихме. Все още те желая, но смятам, че трябва да си поема дъх, преди да се върнем към това. И следващия път възнамерявам да съм по-активна.

Тя се опита да му вдъхне увереност, но бе предадена от руменината, която този ден не слизаше от бузите ѝ. Не беше свикнала да обсъжда секс през деня. Добре де, не бе свикнала да го обсъжда изобщо. И отново се изчерви, щом минаха до една възрастна двойка, която им се усмихна, сякаш знаеха какво се върти в съзнанието ѝ.

Но след като възрастните ги подминаха, тя целуна Алексий, като вложи в тази целувка всички чувства и емоции, които се страхуваше да покаже. След като се отдръпна, не бе единствената, чиито дъх бе секнал. И повдигна темата, която не включваше целувки или секс.

– Разкажи ми за Атлантида.

Отново тръгнаха напред, като си проправяха път измежду фантастично изваяни дънери, които бяха изтласкани на брега.

– Какво искаш да знаеш?

Алексий прокара ръка по нейната и се усмихна като дете на Коледа, току-що получило мечтания подарък. Тя също му се усмихна, изненадана от очевидната му радост.

– Всичко. Но нека да започнем с нещо по-просто. Къде живееш? От колко време си част от елитната охрана на принца – Седемте, както ти ги нарече? Каква е тази татуировка на ръката ти? Къде точно се намира Атлантида? Как така нашите подводници и океанографи не са ви намерили? Смятате ли някога да я въздигнете? – след като прекрати поредицата от въпроси, Грейс осъзна, че той съвсем тихо ѝ се смее. – Какво?

– Това ли наричаш по-просто? – поклати глава той. – Добре, да видим какво мога да направя. Живея в двореца в крилото, предназначено за воините, но имам и свой дом, който е готов и веднага, щом пожелая, мога да се преместя там. По-лесно е да остана в двореца, имайки предвид какви са задълженията ми, но не винаги ще бъде така – след тези думи и хвърли дълъг и преценящ поглед, а тя потрепери с надежда, че си представя нея в дома си.

– Обучавах се да бъда воин още откакто бях младок и бях удостоен с честта да бъда избран да се присъединя към елитните защитници на Конлан, веднага след като излязох от академията. Той наруши традицията и вместо да избира воините, базирайки се на дългогодишната служба, ни избра, след като видя потенциала у нас.

– Което ви прави задружен и лоялен екип – отбеляза тя и си спомни за първата си среща с Куин и как тя бе поставила толкова много отговорности в ръцете на един тийнейджър.

Грейс си бе тръгнала от тази среща, знаейки, че би направила всичко за Куин и все още бе така.

– Татуировката всъщност е знакът на Посейдон, това е нашата награда, когато преминем успешно обучението си, за да станем воини на Посейдон. Тризъбецът, който пресича кръга, символизира всички хора по света. Триъгълникът е символ на пирамидата на познанието. Всички воини на Посейдон носим този знак като доказателство за клетвата, която сме дали, да служим на Посейдон и да браним човечеството.

– Би ли я споделил?

Алексий погледна към нея, напълно втрещен.

– Какво да споделя?

– Клетвата. Бих искала да я чуя, ако не е твърде лична.

Той спря, все още държейки я за ръка и обмисли молбата ѝ.

– Знаеш ли, никога не са ме молили за това. Не виждам защо да не може. Първо полагаме клетвата пред другарите в академията, треньорите си и накрая пред семействата и приятелите си. Плюс това, вече знаеш за Атлантида, което е по-голяма тайна, отколкото думите в една древна клетва.

Той си пое въздух, пусна ръката ѝ и застана така, сякаш се перчеше.

– Ние ще чакаме. Ще наблюдаваме. Ще браним. Ще служим като първо предупреждение в навечерието на унищожението на човечеството. Тогава и само тогава, Алтантида ще се възроди. Защото ние сме воините на Посейдон, и знакът на Тризъбеца, който носим, е свидетелство за нашия свещен дълг да защитаваме човешкия вид.

След като приключи, Грейс имаше усещането, че тези така свещени и чисти думи се носеха в соления морски въздух помежду им. Тя най-накрая си спомни как да диша и тръсна глава.

– Благодаря ти. Благодаря ти, че я сподели с мен и че толкова години си верен на тази клетва.

Алексий бавно поклати глава.

– Очаквай неочакваното – промърмори той. – Странно, за първи път някой човек ми благодари за това.

Тя се усмихна, въпреки, че ледени тръпки се спуснаха по врата ѝ щом той изрече „някой човек“. Точно когато се чувстваше толкова близка и свързана с него, той казваше или правеше нещо, което увеличаваше бездната помежду им.

Живей в настоящето, смъмри се тя. Остави притесненията за по-късно.

* * *

Алексий не можеше да повярва, че каза на Грейс всичко, но усмивката, която се настани на лицето ѝ, изглежда, бе наградата, за която заслужаваше да направи всичко. Косите ѝ блестяха на слънчевата светлина и докато двамата се разхождаха по плажа, атлантът успя да забрави за войната, битките, плетящите интриги вампири, приматори и техните зли планове. Почти бе забравил за опасността, на която щеше да се изложи Грейс, ако не успееше да я убеди да си тръгне преди срещата с елфа.

– Има нещо… което трябва да знам – тя се престраши и попита, след като вече десет минути ходеха, без да продумат. – Свързано с дълголетието ви, а и нещо, което спомена. Каза, че принцът ви се е оженил за човек – след тези думи прекрасните ѝ бузи порозовяха. – Какво ще се случи, когато тя остарее, а той остане все така млад?

Воинът обмисли какво точно да ѝ каже, коя част от всичко бе истина и коя просто предположение, но стигна до решението да не слага никаква бариери помежду им. Въпросът бе дали ѝ имаше доверие, или не, но осъзна, че би ѝ поверил живота си и това откритие отново го накара да я вземе в прегръдките си.

След като страстните и опияняващи целувки приключиха, бе толкова твърд, че пожела да я положи на пясъка и да се отърве от всичките ѝ дрехи.

Но си припомни, че раната я болеше. Нали така?

Алексий се засмя, а Грейс повдигна вежда в недоумение.

– Нищо особено. Изглежда, че около теб започвам да се държа като пещерен човек и да мисля като неандерталец – обясни ѝ той и се усмихна като влюбен глупак.

Разбира се, че ще започне да се държи така, което значеше, че ако сега ги нападнат, той щеше да е безполезен. Нарочно бръкна под якето си и постави ръка върху една от камите си, отстъпи настрани от нея и тръгна напред, този път по посока на колата.

– Щеше да ми обясниш за остаряването? – напомни му тя.

– О, да. Остаряването – потърси подходящите думи, но реши да ѝ обясни възможно най-просто. – Не знаем. Истината е, че животът в Атлантида води до дълголетие, винаги е било така. Всъщност това е причината древните да ни завидят и да се опитат да завладеят Седемте острова. Има нещо в питейната ни вода, която произлиза от кладенци с магически произход, което, изглежда, обяснява свойствата ѝ.

– Сериозно? Като истински фонтан на младостта? – тя изглеждаше скептично настроена и той не я обвиняваше за реакцията ѝ. Магията не бе лесна за обяснение.

– Старейшините ни, които за първи път след хиляди години трябва да се притесняват за това, предричат, че човешкият живот ще се увеличи няколко пъти и ще продължава да се увеличава, докато човекът живее в Атлантида – каза той и вдигна рамене. – Историците твърдят, че само част от това е истина, а по-голям аспект е въпрос на вяра от страна на Райли и разбира се, Ерин и Кийли.

– Кийли?

Той се засмя и описа няколко от най-интересните сливания на души, които се бяха случили през последната година. След като повече от единадесет хиляди години всички вярваха, че обвързването между атлант и човек е забранено.

– Посейдон даде благословията си – завърши разказа си Алексий. – Каза на Райли, че ще бъде прекрасна майка на наследника на Атланатида. След тези думи стана почти невъзможно някой да оспори решението му, въпреки че съм убеден, че някои фракции биха го направили.

Грейс кимна.

– Някои хора мразят промените особено ако са свързани със свещени традиции. Според леля, когато Католическата църква е решила да прекрати литургиите на латински, сякаш Сатаната се е надигнал и е решил да изяде папата на закуска.

– Не съм запознат с християнската религия, но бих желал да науча повече, ако се съгласиш да ти разкажа за моята вяра – каза той, но крачките му се забавиха, когато осъзна колко налудничаво звучаха думите му.

По всичко личеше, че тя също бе осъзнала тежестта на думите му. Грейс забави крачка, спря, обърна се към него и го погледна с божествените си огромни тъмни очи.

– За мен ще бъде чест да науча повече за твоята вяра, Алексий. Но не можеш да отречеш, че това е голяма стъпка. Искам да знаеш, че идеята, да остарея до теб и да се превърна в сбръчкана и немощна бабка, докато ти изглеждаш все така – махна с ръка пред него, – ми идва повече и трудно ще я приема.

Тя прехапа устни и се отдръпна от него.

– Не че си ме помолил да остарея с теб. Казвам го просто така, хипотетично.

– Хипотетично – повтори той и я прегърна, докато гърбът ѝ се притисна в гърдите му, така че двамата бяха с лице към океана. Щеше да му е по-лесно да не вижда лицето ѝ, ако откажеше. – Съвсем хипотетично, искам да те попитам дали би желала да остарееш с мен и да бъдем заедно до края на живота ми.

Тя ахна, но той не ѝ позволи да продума, докато не довърши предложението си.

– Само че, не толкова хипотетично, моето съзнание на пещерен човек не спира да повтаря „моя, моя, моя“. Така че е вероятно никога да не ти позволя да си тръгнеш, без значение какъв ще бъде отговорът ти.

Грейс се отпусна в ръцете му и не каза нищо в продължение на доста време. Щом най-сетне проговори, използва думи типични за нея, слова така директни и лишени от поетичност, които звъннаха като камбани в ушите му.

– Не смятам да ходя никъде през следващия век.

Думите ѝ го оставиха без дъх и единственото, което беше в състояние да направи, бе отново да я целуне. И продължи да го прави, докато досадната измишльотина, наречена мобилен телефон, не започна да вибрира в джоба ѝ и ги прекъсна за пореден път.

Грейс му се усмихна, с подути от страстните целувки устни, и прие обаждането. Докато слушаше каквото имаха да ѝ кажат, усмивката ѝ помръкна и стана сериозна. Когато прекъсна разговора, Алексий знаеше, че новините никак не са добри.

– Беше Джак. Попаднали са в капан, заложен от Провачек. Ранили са много лошо Куин. Аларик се появил точно когато тя паднала и той се побъркал. Избил всички, заедно с една двойка бракониери, които, изглежда, били в блатата, за да ловят крокодили. Джак спомена, че никога не бил виждал такова нещо – разказа тя и добави с тъжен глас. – Алексий, Аларик едва не убил и Джак.