Разкриването на Атлантида

Глава 16

Грейс си позволи да даде израз на болката, която от няколко часа я измъчваше, веднага след като се увери, че Алексий не се намираше близо до нея и нямаше да я чуе. Изключително предпазливо слезе от масата, на която я бе качил воинът, докато все още притискаше мократа кърпа към раната си, страхувайки се да погледне колко сериозна бе тя. През цялото време, докато Алексий я почистваше, беше успяла да се концентрира върху него и бе почти омагьосана от яростта и загрижеността, които се отразяваха в очите му. Почти се разплака, докато този така свиреп воин се грижеше за нея с такава нежност и внимание.

Сега трябваше да се държи мъжки. Въпреки че, след като бе жена… Както и да е! Дойде време да покаже кураж и да оцени щетите. Не за първи път беше ранявана по такъв начин, но благодарение на потеклото ѝ раните винаги зарастваха по-бързо. Без следа от какъвто и да е белег. Този път обаче агонизиращата болка я изгаряше, сякаш някой бе заврял горелка в раната ѝ и имаше ужасното предчувствие, че нещо не беше наред.

След като стигна до мивката и пусна горещата вода, най-накрая се престраши да дръпне кърпата. Призля ѝ, когато краищата на плата одраскаха кожата ѝ. Да му се невиди! Бе наистина зле. Меко казано.

Само драскотина, така бе определила раната си пред Мишел. Но достатъчно дълбока, че ноктите на шейпшифтъра да закачат ребрата ѝ, и да одерат костта по пътя си надолу към дясната ѝ страна. Кожата ѝ бе достатъчно разкъсана, за да не може да зарасне напълно. Поне щеше да се сдобие с първия си белег.

Толкова бе странно. Случи се точно когато се появи мъж в живота ѝ и тя искаше той да я види гола.

Засмя се гласно, но смехът ѝ излезе някак висок и обезпокоителен. Сякаш бе на ръба на истерията. Но нямаше начин с нея да се случи нещо такова. Нямаше да го позволи.

Съсредоточи се.

Протегна лявата си ръка към набора за първа помощ, който се намираше в шкафа. Намери го и го отвори. Може би не трябваше да се притеснява за опасността от бяс, но не биваше да изключва инфекцията, до която можеше да се стигне. Взе голяма кутия Неоспорин и извади лекарството от нея. Изстиска голямо количество от мехлема, след което затвори очи и си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за болката, която предстоеше. След което го размаза около раната.

Независимо от студения въздух, по челото ѝ изби пот от силната болка, която този съвсем незначителен допир ѝ причиняваше. За известно време ѝ се зави свят. Грейс се хвана за плота и постоя така, докато неразположението ѝ отмина. А уж тя бе водачът. Как ли пък не! Едва не припадна заради нищожна драскотина.

Върна тубичката в кутията за първа помощ и изми ръцете си. Подгизналата ѝ блуза ѝ се стори прекалено лепкава и мръсна, а тя не можеше да я търпи и минута повече върху тялото си. Махна каквото бе останало от нея и го хвърли в кофата за боклук, където се намираха окървавените кърпи, които допреди малко бе използвал Алексий. За секунда стоеше така омаяна от гледката. Яркочервената ѝ блуза бе в пълен контраст с искрящо бялото пластмасово кошче за боклук.

Кръв в кофа. Нейната кръв бе в кофата. Изглеждаше ѝ така неправилно. Кръвта символизираше живота, а той нямаше място в кофа за боклук. Телата не трябваше да лежат безжизнени и унищожени на двора.

Как ли щеше да се справи с това? Тя не беше никакъв командир. Трябваше Сам да бъде техният водач. Дори и Алексий, въпреки че скоро щеше да ги напусне и да се върне в Атлантида. Да ги остави. И да изостави… нея.

Отново щеше да бъде сама. Както винаги.

Но тирадата ѝ за нещастие, болка и самосъжаление бе прекъсната от нечии стъпки. Имаше ли право да циври, след като провалът ѝ бе довел до гибелта на двама души?

Внезапно младата жена осъзна, че стои права, полугола в средата на кухнята, като някаква проклета мишена. Натисна дъното на чекмеджето, в което се намираше наборът за първа помощ, и тайникът на Куин се отвори, а в него се намираше нужното ѝ – пистолет. Беше само двадесет и втори калибър, но вършеше чудесна работа, ако стреляше отблизо. Завъртя се и застана зад плота, като зае позиция, за да може да се прицели добре.

– Аз съм, Алексий – извика атлантът, преди да стигне вратата. – Чисто е, но си имаме компания.

Тя се изправи, но не свали гарда.

– Каква компания? Колко са? Трябва ли все пак да викам специалния отряд?

Той спря пред вратата и светлината от коридора освети косата му. Сякаш бе ореол.

– Не стреляй – каза той и погледна към оръжието в ръката ѝ. – Съжалявам, не се изразих подходящо. Този път са от добрите. Някой си Тайни. Твърди, че Сам го бил изпратил.

Грейс отпусна рамене и постави оръжието на плота, но преди това се увери, че е свалила предпазителя.

– Сигурен ли си, че това е той?

– Знаеше много за Сам, така че ме убеди, че казва истината. Да не споменавам, че изглежда точно както би изглеждал мъж на име Тайни¹¹. Висок почти два метра и тежащ около сто и четирдесет килограма.

– Те…. Какво – внезапно запелтечи Грейс, когато осъзна, че все още се намира в кухнята, само по сутиен, а цялата лява половина на тялото ѝ бе намазана с Неоспорин. – Би ли ми помогнал да се превържа?

Алексий тръгна към нея, като не сваляше поглед от добре почистената рана, но когато я достигна, изглеждаше още по-сериозен, а красивите му сини очи бяха станали черни с изключение на онези малки синьо-зелени пламъчета в центъра на зениците му.

Въздухът между тях се нажежи от напрежението и чувствата, които изпитваха един към друг. Но след това воинът въздъхна пред нея и атмосферата се успокои.

– Имам чувството, че го правиш нарочно – каза той унило. – Най-накрая успях да сваля блузата ти, но само за да мога да те превържа.

Опитът му да разведри обстановката ѝ се понрави, дори беше готова да се включи в обичайната му закачка, ако не виждаше стиснатите му устни и челюст.

– Неподходящ момент. Говорим за историята на живота ми – усмихна му се тя, но изглежда не успя да го убеди в думите си.

Алексий се обърна към плота и започна да изважда съдържанието на набора за първа помощ. Удряше го в повърхността, без изобщо да му пука, докато междувременно си мърмореше нещо под носа достатъчно ниско, така че Грейс да не може да разбере какво точно казва. Най-накрая извади ролка лейкопласт, чисто нов бинт и ножици.

– Най-накрая ги намери – отбеляза Грейс, но когато той се обърна, тя го виждаше двойно и двамата се приближаваха към нея, с бинт в ръка.

Странно. Внезапно черни точици започнаха да танцуват пред очите ѝ и младата жена разбра какво всъщност се случва, малко преди коленете ѝ да се подкосят.

– Ще падна – предупреди го тя, но Алексий реагира светкавично.

Воинът я взе на ръце и отново я сложи да седне на масата, но този път бе достатъчно близо, за да може да се отпусне на здравото му рамо. Чудеше се как тези здрави като стомана мускули ѝ действаха така успокояващо. Бяха толкова удобни.

Не искаше никога да се отделя от него.

Алексий я галеше по гърба, докато ѝ говореше нежни думи – слова, които тя не разбираше. След това отметна косата ѝ назад и я целуна по челото.

– Тихо, ми амара. Слаба си, защото загуби много кръв, а и притокът на адреналин допринася за изтощението ти. Винаги се случва след голяма битка. Без значение колко добър и силен е воинът, така че преди да си започнала, спри да се обвиняваш, че си слаба.

Грейс вдигна глава и погледна в прекрасните му, екзотични и така съблазнителни очи.

– Какво искаше да кажеш? Наричал си ме така и преди. Ми амара. Каква означава? Нали си наясно, че трябва да ме научиш на родния си език?

Алексий също я погледна в очите и не помръдна няколко минути, явно защото обмисляше важно решение. Грейс наблюдаваше как чертите на лицето му се променят, но нямаше как да разгадае какви чувства изпитва той.

Дори не знаеше на какво да се надява. Но беше наясно, че с него се чувства като у дома си и това я плашеше. Съвсем леко се отдръпна и атлантът веднага я пусна.

– Нека оставим уроците по атлантски за някой друг път – най-накрая ѝ отвърна той и се усмихна вяло. – А сега ще те превържем, ще те облечем и отиваш в леглото с чаша горещ чай.

Алексий се наведе, за да вземе пакета с бинта, който бе пуснал на земята, когато тя едва не припадна, разкъса го, после се върна до мивката и изми ръцете си. Внимателно и с прецизност, усъвършенствана с вековете, разопакова стерилния тампон и покри раната ѝ с него. Тя държеше марлята да не падне, докато той превързваше с бинта ребрата и кръста ѝ. Би се обзаложила, че изглежда като някоя мумия. След като най-сетна спря да я увива, завърза бинта и постави металния клип, за да е сигурен, че няма да се развърже.

Когато всичко приключи, Грейс си позволи да въздъхне от облекчение.

– Не се страхувам от гледката на кръв, но предпочитам да не е моята – призна си тя.

Алексий хвърли всичко ненужно в кофата и отново изми ръцете си.

– Трябва да ти намерим блуза. Мога да ти дам моята, но тя изглежда дори по-зле от твоята.

– В килера – отвърна тя и посочи вратата в дъното – Има купчина пуловери за всеки случай.

Той отиде дотам и се върна с яркочервена блуза, на която с бели букви бе изписано „Хапнете при Джо“. Грейс трепна и поклати глава.

– Не, само не червено или бяло. Моля те!

Без да разбира причината за предпочитанията ѝ, Алексий се намръщи за секунда, но след това погледът му се спря на бялото кошче, в което бе хвърлена окървавената ѝ блуза и всичко му се изясни.

– Разбира се – отвърна мигновено и веднага хвърли червената дреха обрано в купчината и извади черна за нея като междувременно се отърва от собствената си мръсна риза и взе една и за себе си.

Блузата, която ѝ даде, може би бе два размера по-голяма от тези, които носеше Грейс, но не ѝ пукаше дали ще изглежда добре. Важното бе да не е червена или бяла на цвят.

Или пък аленочервено.

Тя се заклатушка трескаво, докато се опитваше да се облече, но Алексий се приближи и ѝ помогна, сякаш обличаше дете. Нареди ѝ да си вдигне ръцете и внимателно нахлузи дрехата през главата ѝ, след това я изпъна и издърпа дългата ѝ коса.

В този момент Грейс осъзна, че трябва да му каже. Да му сподели какво точно изпитваше. Да полети в пропастта, без да има някой, който да я хване.

Никой освен него.

Искаше, не, нуждаеше поне веднъж след последните десет години да се отпусне и да разбере дали някой ще е там, за да я хване, докато пада. Най-вече, дали той ще бъде там, за да я улови.

– Алексий – започна тя, но силен и мощен глас, подобен на гръмотевица уловена в буря, не ѝ позволи да продължи.

– Идвам с мир.

Грейс наклони глава към Алексий.

– Предполагам, това е Тайни?

Воинът кимна и я погледна развеселено.

– Несъмнено е той.

Тя не пропусна да отбележи, че въпреки веселото му изражение, Алексий не свали гарда. Вместо това се обърна към входната врата, така че да блокира директния контакт с Грейс и потенциалният нападател да не може да я нарани. Разбра какво се случва, но този път бе прекалено изморена, за да се кара с него. Може би се дължеше на кръвозагубата или на това, че бе на път да разкрие чувствата си към него, да ги сложи на масата, за да могат да бъдат смазани. Нямаше нито желанието, нито енергията за спор с Алексий и чие… оръжие е по-голямо.

Човекът, който след секунди изпълни касата на вратата, бе един от най-огромните мъже, които някога бе виждала. Черната му коса и очи, сините му дънки и фланелката му веднага ѝ направиха впечатление. Главата му стигаше до горната част на касата на вратата, а раменете му бяха така широки, че трябваше да се завърти настрани, за да влезе.

– Шейпшифтър ли си? – попита го тя, но се почувства като пълен идиот, когато той я погледна учуден от странния ѝ въпрос. – Съжалявам, това не ми влиза в работата. Достатъчно ми е да знам, че Сам ти има доверие.

В отговор на думите ѝ, Тайни се засмя с такъв чудесен и гръмогласен смях, който би трябвало да принадлежи на Дядо Коледа или на нечии любим дядо.

– Така и трябва. След всичко, което е направил за мен, бих го последвал в ада, за да му дам чаша студена вода.

Грейс бе залята от вълна на любопитство, но и подобно на желанието ѝ да се покаже корава пред Алексий, отстъпи под натиска на физическото изтощение.

– Грейс, запознай се с Тайни. Тайни, това е Грейс Хавиланд, командирът на тази група – Алексий започна с официалностите.

Тя махна с ръка, сякаш за да се отърве от формалностите.

– По-точно, командир на каквото е останало от тази група – поправи го тя и в гърлото ѝ веднага заседна буца, заради непролетите сълзи по загубата на бойците, паднали в битката. – Тази нощ ни нападнаха със страшна сила.

Тайни кимна и милото му лице придоби смъртоносно изражение.

– Сам ни каза какво е станало. Опитваме се да следим всяко едно движение на шейпшифтърите, най-вече заради случващото се в цялата страна. А и фактът, че най-могъщият сред вампирите притежава къща недалеч оттук, ни навежда на мисълта, че той стои зад всичко това.

– Вонос – изрече тихо Алексий.

Тайни отново кимна.

– Вонос. И не, малката, не съм шейпшифтър. Но не можеш да отречеш, че съм достатъчно голям, за да бъда мечка, нали така? – пошегува се той и отново се засмя с онзи прекрасен смях.

– Съжалявам… аз не съм… просто. Съжалявам – повтори тя. – Не ме виждаш в един от най-добрите ми дни.

– От това, което Сам ми каза за вас, считам, че сте добри хора. Спомена, че си се изправила срещу една пантера, въоръжена само с джобно ножче. И си го повалила. Дело, достойно за възхищение...

Радиото, което бе закачено на колана на Тайни, зашумя и той вдигна ръка, за да ги подкани да го изчакат, докато отговори на сигнала. Грейс не разбра всичко, но успя да долови, че мъжът от другата страна на връзката даде отчет, че всичко е чисто.

Тайни изключи предавателя и отново го сложи на колана си. Въпреки добрите новини, изражението му все още бе така мрачно.

– Изглежда, че повече няма да нападат. Поне тази нощ. Отървахме се от телата на нападателите ви, а до сутринта няма да е останала и следа от битката.

Грейс се наведе напред и хвана ръката на Алексий за упора.

– Ами моите хора? Те са двама, мъж и жена… – трябваше да си поеме дъх за момент и да се насили да произнесе думите. – Как сте... къде са те?

– Според заповедите на Сам, двамата са претърпели инцидент с кола, докато са оглеждали забележителностите на Сейнт Августин заедно с други туристи – отвърна с нежен глас Тайни. – Телата им трябва да се върнат на семействата им, а това е най-добрият начин.

Грейс кимна и се отпусна напред, докато челото ѝ не се допря до задната част на рамото на Алексий.

– Благодаря ти за всичко – отвърна воинът, а Грейс можеше да усети всяка една вибрация на гласа му. – Ще останеш ли?

– Няма да ходим никъде, докато Сам не се върне и не ни каже от какво се нуждае. Ако нямате нищо против, ще направя една голяма кана с кафе. Трябваше да дойда тук много бързо, затова нямах време да се отбия някъде, за да си взема.

Грейс наклони главата си, която внезапно тежеше адски много. Което бе странно, имайки предвид как се чувстваше преди секунди.

– Разбира се. Чувствай се като у дома си. Благодаря ти за всичко, което направи.

Алексий се обърна към нея и я свали от масата, въпреки тихите ѝ опити да му се противопостави. Притокът на адреналин и ожесточеността, които показа в битката, отдавна бяха изчезнали, заменени от умора, загуба на кръв и скованост, изсмукващи всяка частица от малкото останала ѝ енергия.

– Аз също ти благодаря – обърна се Алексий към Тайни. – Ще заведа Грейс в стаята ѝ, за да си почине, а след това ще дойда, за да огледам отново района.

Големият мъж кимна и се дръпна настрани, за да могат двамата да излязат.

– Разполагам с достатъчно хора, които да се погрижат за патрулирането. Но съм наясно, че искаш да се увериш с очите си. Въпреки това, ако желаеш да си починеш, можеш да разчиташ на мен да обиколя вместо теб. Също така ще навестя вашия човек и затворника в килиите.

Алексий отново му благодари и тръгна по коридора, докато носеше Грейс, която сякаш изобщо не му тежеше. Усещането, да се чувства пазена, бе така ново за нея. Също и това да бъде обгрижвана.

Мисълта, че ѝ бе приятно, я плашеше.

¹¹ Tiny – дребен (англ. ез.) – Б.пр.