Разкриването на Атлантида

Глава 13

На Грейс ѝ писна да го наблюдава. Да го желае. Да се чуди какво ли ще се случи, ако той успее да премине през нейната предпазливост и барикадите, които бе изградил около себе си.

Този мъж имаше проблеми.

Алексий е бил в плен и е измъчван толкова много, че му бе останал белег. Белег, който бе нищо в сравнение с този в душата му. Трябваше му време. Време да се излекува.

Но понякога лечението изискваше помощ.

Искаше тя да бъде тази, която щеше да му помогне. Без да се интересува от предупрежденията и отрицанията. Той сам по себе си бе една мистерия, енигма, обгръщаща високото му и мускулесто тяло. Добротата и силата, които показваше, я предизвикваха и нещо пречупено и жадуващо в душата ѝ бе привлечено от него и страстта му. Може би бе време да му покаже, че той ѝ принадлежи. Да провери дали сексът бе повече от това, което смяташе: едно пълно разочарование.

Да разбере дали в опустялото ѝ сърце имаше място за чувства, или трябваше да избяга. Веднага.

Грейс се поколеба, стиснала здраво лъка си, докато наблюдаваше как Мишел прекоси двора и се насочи към нея. Аларик не беше с нея, вероятно бе отишъл да завземе Франция, да убива зайчета или каквото и да вършеше за забавление.

Отстъплението бе добра идея. Отстъпление. Безопасността винаги бе най-добрата стратегия, що се отнасяше до битката и сърдечните проблеми; дискретност, доблест, да останеш жив, за да се биеш утре и така нататък и така нататък. Без значение какви величествени и безразсъдни фантазии един новобранец можеше да притежава, безопасността бе по-мъдрият избор.

– Безопасност – изрече тихо, сякаш тази дума би ѝ дала сила.

– Безопасността е илюзия – отвърна Мишел, когато се приближи към нея. – Това го каза Аларик и предполагам, че има причина да говори по този начин. Вярвам, че този мъж е видял неща, които биха вкарали всеки нормален човек в лудница. Празноглави идиоти, на които им текат лигите по нас.

Тя се засмя силно.

– Може и да сме учудили няколко любопитни туриста, след като Аларик се превърна в мъгла и отлетя оттук.

Грейс премигна няколко пъти, но все още бе изгубена в пропаста на решението, което бе прекалено трудно за вземане.

– Какво? Точат лиги ли? Какво?

Мишел гледаше ту към нея, ту към Алексий, а погледът ѝ бе по-подозрителен от очакваното.

– Най-накрая успя да попаднеш в ръцете му. Ти не просто искаш да спиш с него, нали? Влюбила си се.

Грейс поклати глава, докато наблюдаваше Алексий, който се местеше от новобранец на новобранец и демонстрираше правилна стойка, като им показваше как да държат мечовете си. Слънчевата светлина превръщаше русата му коса в течно злато, а щом се наведеше, за да покаже позицията… Грейс изгуби ума и дума, наслаждавайки се на мускулестото му тяло. Мъжът се наведе към една от жените, Смит или Джоунс, или какъвто и да беше псевдонимът, с който се беше представила, за да ѝ покаже правилния начин да държи меча за тренировки. Смит обърна невъзможно нахалното си лице към Алексий и му се усмихна.

– А, не. В никакъв случай – измърмори Грейс и стисна силно лъка си. – Ако някой има правото да му се усмихва, сякаш казва „ела и ме вземи, здравеняко“, то това ще съм аз.

Мишел се засмя силно.

– Доживях! Започвах да вярвам, че наследниците на Диана са положили обет за безбрачие.

Грейс погледна гневно към приятелката си.

– Как можеш да го казваш, след като знаеш всичко за Седрик?

– Седрик – Мишел се опита да произнесе името му с погнуса и презрение, – той беше ревльо и ти го знаеш. Винаги се хващаш с идиоти, за да имаш добро извинение да ги зарежеш, когато нещата станат сериозни. Някога пукало ли ти е за някого?

– Грижа ме е за теб – отвърна разгорещено Грейс, но знаеше, че Мишел нямаше предвид точно това.

– Благодаря ти, това е чудесно, но ти не си мой тип – отвърна приятелката ѝ, а след това се ухили. – Но мисля, че твоят тип те търси. Ще отидеш ли при него, или ще избягаш като най-голямата страхливка?

– Не е честно. Бях много заета последните няколко години. И ти го знаеш.

Мишел сложи ръце на ушите и започна да се кикоти.

– О, страхотно. Просто чудесно. Поведението ти е много зряло, няма що.

Грейс извъртя очи и се опита да я сръчка с лакът, но Мишел го избегна и продължи да се киска.

Алексий, който се намираше от другата страна на двора, отмести погледа си от Смит и го насочи към Грейс. Делеше ги голямо разстояние, но тя можеше да види изгарящата страст в очите му. Пламъкът на желанието в тялото ѝ отговори на този в очите му. Топлината я обгръщаше цялата. Започваше от най-женствената ѝ част и стигаше до крайниците, до върховете на пръстите, докато най-накрая достигна до главата ѝ. И тогава младата жена бе връхлетяна от чувството, че косата ѝ се е вдигнала във въздуха заради напрежението, което витаеше около и в нея.

– Той те желае, Грейс – промълви Мишел. – Достатъчно смела ли си, за да му се отдадеш?

– Той е на четиристотин години! – отвърна Грейс, в опит да се защити от влиянието, което Алексий имаше над нея.

– Значи е имал време да научи няколко трика в леглото – отбеляза приятелката ѝ с онази нейна порочна усмивка. – Аз с радост бих му отклонила вниманието. Ако ти не го искаше…

– Искам го.

Грейс направи признанието пред себе си и пред Мишел. И след като хвана здраво лъка си, въоръжена с търпение, пое към воина.

* * *

Алексий я наблюдаваше, докато го приближаваше. Тя бе въплъщение на красотата и грацията и щом я погледнеше, устата му пресъхваше. Мечтата за нея бе тъй недостижима, както блянът за вода в съзнанието на изгубилия се в пустинята. Докато ходеше, хвана косата си и я избута от лицето си. На това му се казва предизвикателство. Тя не би оставила косата да ѝ пречи, докато се прицелваше в мишената. Никога не я бе виждал да пропуска, а и той можеше да се похвали с точните си попадения. Това предизвикателство бе нещо повече, а не дребно надиграване с кинжали и стрели. Ръкавицата бе хвърлена между душите на двама воини. Грейс бе невъзможно млада, но знанието, отразяващо се в очите ѝ – вековно.

Възрастта не бе от значение за някой, който доброволно е влязъл в адските пламъци.

Тя не спря, докато не се озова точно пред него. Бе достатъчно близо и Алексий ясно можеше да види тъмните точки в очите ѝ с цвят на кехлибар. Грейс наклони глава, но бе така сериозна.

– Защо ли тази идея внезапно ми се стори много лоша? – лицето ѝ бе неразгадаемо, но езикът ѝ се показа, за да оближе устните ѝ и това му бе достатъчно.

Бе знак, който казваше малко, но достатъчно ясно.

Тя също го усети. Така че той не трябваше да ѝ позволи да отстъпи.

– Идеята беше твоя – изтъкна очевидното. – Но ще те освободя от предизвикателството, ако се страхуваш.

Грейс вдигна глава и го погледна остро.

– Тези приказки не ми действат. Не съм малко дете, чиито конци да дърпаш по този начин.

– Човешките деца се раждат с конци?! Доколкото знам, това не се случва с бебетата в Атлантида.

Гладът и желанието, което изпитваше към нея, застрашаваха самоконтрола му. Идеята за конци го наведе към мисли за коприна, която обвързва китките ѝ я приковава към леглото му, докато той се наслаждаваше на гледката и я докосваше, вкусваше… правеше я своя.

Никога нямаше да ѝ позволи да избяга. Щеше да я държи в плен.

Фантазиите изчезнаха, щом осъзна тежестта на мислите си. Да я държи в плен, също както той някога бе държан от Анубиса и нейните Отстъпници. Наистина ли искаше това? От това ли се нуждаеше? Да я обрече да се търкаля и гърчи в разрушителните удоволствия на принудата и робството?

Внезапно изпита неистовото желание да я докосне. Нуждаеше се от силата и невинността ѝ, за да прочисти тъмните и изкривени частици от душата си, овъглена от мерзостите, които му бяха причинили.

Взе лицето ѝ в ръце, така му се искаше в този момент да са сами. Желаеше да запечата изненаданата ѝ въздишка с целувка.

– Грейс – изрече дрезгаво. – Не мога да го направя. Не мога да се занасям с теб, сякаш няма нищо между нас. Все едно дремещото чудовище, звярът, подвластен на страст и копнеж, не заплашва да опустоши бариерите и самоконтрола ми. Ще изпълня ролята, която му възложиш, но те умолявам да не си играеш с мен. Маската, която постоянно носех, пада, щом ти си наблизо. Не съм някое опитомено и омаломощено животно, което можеш да потупаш, а след това да дразниш. Аз съм мъж, воин, който през стотиците си години живот е вземал каквото иска.

Грейс стоеше неподвижна, но тялото ѝ трепереше от емоцията, която се страхуваше да назове. Звуците от новобранците, които си бърбореха, тренираха и се разхождаха, се снишиха до глухо жужене. Докато двамата стояха, без да изрекат и дума, в центъра на тази странна за тях картина, а секундите се превръщаха в минути, мълчанието на младата жена сломи воина и надеждата, която се таеше в душата му, се превърна в пепел.

Нямаше как да очаква нещо повече. Бе пълен глупак, за да се надява на каквото и да било. Грейс бе наследница на Диана. Заслужаваше повече от един сломен воин.

Заслужаваше някой по-добър от него.

Мъжът я пусна и тръгна нанякъде, но тя бе достатъчно бърза и го хвана за ръката, за да го спре.

– Не искаше ли точно това? – дишаше тежко, сякаш досега бе тичала.

Но дали към или далеч от него.

– Искам да те видя как изстрелваш тези стрели – отвърна той и силната хватка, която стискаше дробовете му, се отпусна. – Искам световен мир, свобода от тиранията и голямо парче пай с ядки пекан. – Наведе се, докато лицето му не бе на милиметри от нейното. – Искам теб!

А след това Алексий се дръпна от нея, отдалечи се и извади един от кинжалите си, защото, ако я целунеше, нямаше да може да се спре и щеше да я вземе пред погледите на всички.

– Спомена предизвикателство?

Грейс вдигна брадичка и си пое дълбоко дъх. След това бавно извади една стрела от колчана, който се намираше на гърба ѝ.

– Ти си на ред, приятелю. Вечерята ще е от теб, но паят е мой.

Провикна се и нареди на Сам да освободи пространството пред мишените, а след това през рамо хвърли една изкусителна усмивка към воина.

– Ако желаеш, може да започнеш пръв. Нали знаеш – възрастта преди красотата – каза му тя и започна да се смее. – Въпреки че смятам, че и относно красотата ме биеш. Определено ме хвана натясно.

– Хванал съм те натясно – отвърна той бавно. – Харесва ми как звучи.

Мишел, Сам и още десетина новобранци се подредиха около двете им страни и започнаха да викат името на фаворита си и да правят залози.

Грейс се усмихна и поклати глава.

– Покажете малко уважение, губещият ще плати вечерята.

Тя изправи лъка, сложи стрелата, точно там, където искаше да бъде. Лъкът бе като нейна втора природа, продължение на ръката ѝ. Гърдите ѝ също се надигнаха при движението и изпънаха материята на блузата ѝ, а устата на Алексий отново пресъхна, но този път причината бе друга.

Поклони се на новобранците, след това на Грейс и каза:

– След вас, милейди.

Тя се наведе към него и в момента, в който разтвори съблазнителните си устни, първобитният мъж в него инстинктивно се приближи, за да чуе какво щеше да му каже.

– Има нещо, което трябва да знаеш за мен, Алексий. Подбирам целите си много внимателно и абсолютно никога не пропускам – каза тя, а гласът ѝ бе така тих и опияняващ. – И в този момент се прицелвам към теб.

След тези думи се обърна, опъна тетивата и стрелата полетя. За да оправдае думите ѝ, стрелата се заби точно в средата на мишената, която се намираше на около осемнадесет метра от нея.

Всички започнаха да викат, а мъжът, който имаше щастието да я докосне малко по-рано, извика:

– Точно така, Грейс. Покажи му.

Алексий се озъби, опитвайки се да се усмихне и вдигна един от кинжалите над рамото си, прецени разстоянието до мишената до тази на Грейс и го хвърли с несъмнена прецизност. Кинжалът се заби точно в центъра на червения кръг.

Зазвучаха още викове и чу Мишел, чиито британски акцент бе така изразен, да казва:

– Залагам петдесет паунда за Грейс.

– Нека направим предизвикателството ни по-интересно. Какво ще кажеш? – предложи Грейс, готова да изстреля и следващата си стрела. – Ще дръпнем мишените няколко метра назад и ще стреляме едновременно. Този, който е уцелил най-много пъти, ще бъде обявен за победител.

Думите не стигаха, затова воинът изви глава и извика пламенно, а радостта препускаше през вените и крайниците му, изчиствайки паяжините в мрачната му душа. Тя не само притежаваше грацията, спомената в името ѝ, но и кураж, които я правеха подходящата спътница на всеки един воин.

– Както желаеш, милейди. Но трябва да знаеш, че възнамерявам да се насладя на обилна вечеря и се надявам джобовете ти да са пълни с пари.

След това един след друг кинжалите му полетяха и се забиха в центъра на мишената. За него предизвикателството не бе да улучи целта, а да отвлече вниманието си така, че да се възпре да не ѝ се нахвърли.

Беше прекарал векове, устоявайки на безброй разсейвания, колкото и силни и непреодолими да бяха те. Хвърляше кинжал след кинжал, а мерникът му винаги бе точен. След като запрати и последния, при вида на ножовете му, всички забити в центъра, на устните му се настани триумфална усмивка. Дори и върхът на кутрето му не можеше да се вмъкне между тях.

Щеше да спечели, тя да плати вечерята, а той… да я има за десерт.

Алексий се обърна към нея и удовлетворението от победата повали всички съмнения, че ще я разочарова. Но на лицето ѝ нямаше и следа от разочарование. Вместо това в погледа и усмивката ѝ ярко се четеше триумф.

Той поклати глава и погледна към стрелите ѝ, забити в кръг в центъра на нейната мишена. Върховете им още трепереха от силата на удара.

– Пет? – рече и се намръщи. – Но..?

– Имам още една – каза тя и взе последната си, шеста стрела. Гледаше право в него и не го изпускаше от поглед, докато вдигна стрелата, сложи я където трябва, опъна тетивата и тя полетя. Звукът от стрелата, която се забива в мишената, бе последван от няколко шъткания, а след това всички около тях си поеха дъх с облекчение и възхита.

Все още гледайки към Алексий, Грейс се усмихна луково и метна лъка си през рамо. Радостните викове му попречиха да чуе какво му казваше, но знаеше, че е изрекла нещо, след като устните ѝ се движеха.

Трябваше да знае. Обърна се, за да види мишената ѝ, но нищо в нея не се бе променило. И петте стрели бяха подредени с прецизността на стрелец. Объркан от ситуацията, мъжът погледна към собствената си мишена и всичко му се изясни. Неговата бе променената. Точно в центъра, между шестте му кинжала, победоносно се извисяваше последната ѝ стрела.

Алексий се поклони и каза:

– Признавам се за победен и ще изпълня облога ни.

– Истина е, че ни дължиш една вечеря – отвърна му тя.

Очите ѝ блестяха, а лицето ѝ бе леко зачервено. Усилията, които полагаше, за да се възпре да не я вземе като плячка от поредната му битка, бяха повече от героични. Въпреки че не той, а тя бе победителката. Мисълта, че в този момент точно той бе плячката, го накара да се засмее на глас.

– Ще платя вечерята. А след нея… – остави изречението недовършено, но бе ясно че изрече обещание.

Като мечта. След вечеря двамата с Грейс ще разберат кой ще излезе победител в тяхното лично предизвикателство.

Тя позволи на горещината по бузите ѝ да покаже страстта ѝ по него и едва доловимо потрепна.

По-късно щеше да я дразни, докосва и да я вкусва, докато не се разтрепери в ръцете му като морска птица, хваната във вихрушка.

– Вечеря и още нещо – обеща ѝ той.

Докато останалите започнаха да поздравяват Грейс за скорошната ѝ победа, Алексий отиде до мишената, за да взема кинжалите си. И точно в този момент си позволи да помисли за дълбоко заровените си страст и желание. Неговата Грейс бе завоевател.

Но тази нощ, той щеше да я покори.