Разкриването на Атлантида

Глава 26

Обратно във форта, късния следобед

Грейс избута недоядения сандвич, нямаше апетит, защото тревогата и страхът бяха завързали стомаха ѝ на възел. Аларик щеше да се върне до броени минути, ако все още планираше да го прави. Алексий я увери, че жрецът ще бъде там, за да им помогне по време на срещата с елфа, но Аларик, когото той познаваше, и онзи, който Джак бе описал по телефона, съвсем възможно можеха да се окажат двама различни мъже. Каквото и да се случваше между него и Куин, бе транформирал жреца от заплашителен съюзник в потенциален враг.

Джак ѝ беше признал, че след като Аларик излекувал Куин и него дори му се е извинил, задето почти не го убил.

Алексий не ѝ позволи да каже на Тайни за случилото се, позовавайки се на необходимостта да запази тайните на Атланида, а тя го гледаше невярваща и разпалено защити гледната си точна.

– Шегуваш ли се? Тайни и мъжете му ще са тези, които биха могли да ни защитят, ако побърканият ти висш жрец прекрачи границата – оспори решението му тя.

Но той поклати глава.

– Нямаш никаква престава какъв е обхватът на силите на Аларик. Представи си, ако аз отприщя пълната си сила и умения срещу трима човеци – воинът спря да говори и продължи, след като тя кимна, разбрала какво иска да ѝ каже. – Сега добави най-могъщата магия, позната някога в Атлантида и Седемте острова. Ако се опитат да се противопоставят на Аларик, Тайни и останалите ще бъдат брутално убити. Заслужават повече.

С това сложи край на дискусията. Грейс каза на Тайни, че е свободен да си върви, защото двамата с Алексий също се подготвяха да си тръгнат. Но единственият начин да убеди мъжа, че всичко ще е наред и може да я остави сама и неохранявана, като изключим Алексий, бе демонстративно да хвърли багажа си в джипа, за да може Тайни да я види.

– Грижи се за себе си, малката – каза ѝ той.

Тя му благодари и се вдигна на пръсти, за да го целуне по бузата. Когато се отдръпна назад, наблюдаваше със задоволство как кожата на лицето му, дори и под брадата, се зачерви. Алексий изобщо не се зарадва на гледката и почти предизвика Тайни на дуел или на нещо също толкова старомодно.

На Грейс щеше да ѝ бъде доста трудно да свикне с мисълта, че ще прекара живота си с четиристотингодишен воин. Ако разбира се, някога ѝ се отвореше такава възможност. Засега единственото, над което можеше да се концентрира, бе срещата с елфа. Изми чиниите си, а след това се върна към много по-важната задача, а именно – да смаже лъка и да заостри стоманените и сребърни върхове на стрелите си.

– Диана, напътствай ръката ми, ако се наложи да използвам твоя лък – прошепна тя и за секунда повярва, че е видяла игривите подскоци на лунната светлина по перата на стрелите ѝ.

Само за секунда.

* * *

Грейс долови стъпките му. Чу как се спря пред вратата ѝ. Усети силата на погледа му по себе си, още преди да е надигнала глава. Но се престори, че не е почувствала нищо.

Престори се, че не го желае.

Зае се с полирането на бляскавия си лък, сякаш вече не виждаше отражението си в прекрасното оръжие. Може би щеше да си тръгне и да ѝ даде време да възприеме случилото се. Да обмисли новата информация и да реши какво да прави с нея.

Извор на младостта. Ела в Атлантида или остарей.

Остани с него до края на дните си. С мъжа, който самоуверено призна, че може би няма да бъде в състояние да я пусне. Какъв контрол върху собствените си съдба и живот трябваше да има, за да остави всичко и да заживее в неговия свят?

Заслужаваше ли си? Щеше ли да си струва, без значение какво казваше сърцето ѝ? Дали хубавият, добре де, страхотният секс я бе накарал да мисли за любов, когато трябваше да мисли за похот и страст?

Алексий прочисти гърлото си.

– Задълбочени мисли или ме избягваш? – попита с нисък и свиреп глас. – Да не би толкова скоро да си размислила?

Грейс най-накрая вдигна глава и срещна погледа му.

– По-точно, не спирам да мисля – призна тя. – Това нещо между нас е толкова силно. Твърде голямо. Боя се, че ще ме погълне цялата. И ще се удавя в него.

Той кимна и ѝ се усмихна строго.

– Разбирам. Но ти си първокласен плувец, нали така? Удавянето не би трябвало да те притеснява.

– Само ако беше истина. Но аз не съм... не зная как да бъда част от връзка. Винаги съм смятала, че връзката в известна степен те ограничава. Не ми трябва мъж, който да ми казва какво да правя. – Грейс притвори очи и въздъхна. – Не го обяснявам както трябва.

Съвсем неочаквано той се озова зад нея и обви ръцете си около кръста ѝ.

– Грешиш, обясни го повече от перфектно – отвърна той, след като я целуна по главата. – С цялото ми уважение, Грейс, но би ли могла да си се представиш с мъж, който да ти нарежда какво да правиш?

Алексий се засмя, а тя се усмихна. Имаше право. Най-хубавото бе, че ѝ показа как стоят нещата и звучеше доволен.

Той я завъртя, сложи я да седне на един от високите бар столове и обгърна лицето ѝ с ръце.

– Грейс, смяташ ли, че ще се чувствам добре с кротка жена, на която ѝ е достатъчно да си стои у дома и да пече атлантски пикантни сладки?

Тя сви рамене.

– Не зная. Не те познавам толкова добре. Какво са атлантски пикантни сладки? Вкусни ли са?

Воинът наклони глава, затвори очи, въздъхна, а на устните му се появи печална усмивка.

– Всъщност са много вкусни. Любими са ми. Може да си могъщ воин и да се научиш да ги печеш?

Тя се засмя и леко го побутна по рамото.

– Чудесно. Много мило. Какво ще кажеш ти да продължиш да си свиреп воин и да се научиш да ги приготвяш?

– Защо да не се научим и двамата, за да мога да облизвам подправките от голото ти тяло? – попита той и я дари с онази негова порочна усмивка.

Щом се наведе, за да я целуне, Грейс потъна в горещината на целувката, чувствайки приятното усещане, че си е у дома, което премина в нещо по-силно и настоятелно. Копнежът се превърна в глад, а гладът в потребност. Вдигна ръка, за да го докосне, но той рязко надигна глава и улови китката ѝ. С другата си ръка усети как мускулите на рамото му се стягат, а пред погледа ѝ очите му потъмняха за секунди.

– Какво е това? – попита той и разтърси ръката ѝ. – Позволила си да те бележат? – гласът му се снижи и приличаше повече на ръмжане.

Грейс погледа към китката си и веднага разбра.

– А това ли? Знакът на елфите – той все още стискаше ръката ѝ в желязната си хватка, така че тя се дръпна назад, за да се освободи. – Не съм искала да ме бележи! – сопна му се. – Престани да се държиш като неандерталец!

Алексий постави ръце на бедрата ѝ и ги раздалечи, застана между тях, след което я бутна надолу и назад, докато тя не се подпря на лактите си на масата зад нея. Само с едно движение, избута лъка и стрелите, но потрепери, щом пръстите му докоснаха лъка.

– Какво по дяволите?

– Лъкът, създаден за наследницата на Диана, се защити сам – отвърна тя с безразличие. – Както и аз, така че е по-добре да го запомниш, преди да продължиш с глупавото си поведение. Няма да ти харесат последствията.

Той премигна, сякаш току-ще се бе събудил от странен транс и погледна към нея. Тя почти бе легнала на масата. Поклати глава и за секунда я отпусна на гърдите ѝ преди внимателно да ѝ помогна да седне, а после да стане от стола.

– Моля те, ми амара… приеми моите извиненията за поведението ми. Съзрях знака на елфите и барабаните забиха в съзнанието ми. Страхувам се, че съм недостоен за теб, след като не мога да обуздая яростта и ревността си заради такова дребно нещо. Ще те оставя да работиш на спокойствие.

Грейс го сграбчи за ръката, когато той се обърна и направи първата крачката към вратата, а щом се извърна към нея, погледъ му – смесица от разкаяние и надежда, секна дъха ѝ.

– Недей. Не тръгвай. Искам да останеш. Желая…

– Желаеш какво? – Алексий се приближи на дъх разстояние и я прониза с поглед. Очите му отново бяха наситеносини. – Кажи ми какво желаеш? – нареди той, а топлият му дъх галеше кожата ѝ.

– Желая теб – призна си тя. – Само теб.

Усмивка озари цялото му лице.

– Аз също те желая. Но този път ще бъда – погледна към мястото, където бе ранена, – нежен.

Вдигна я на ръце и я занесе до стаята ѝ като междувременно благодареше на боговете за безценния дар, който му бяха поднесли.

* * *

Грейс го наблюдаваше, докато воинът сваляше дрехите си, а после и нейните. Не го изпускаше от поглед, докато лежеше до нея и докосваше всеки сантиметър от тялото ѝ. Гледката на големите му и груби ръце върху меката ѝ и нежна кожа бе необичайно еротична, в допълнение със страстта и желанието, които я обгръщаха.

Спомена, че ще бъде нежен. Такъв и беше. Нежен с частта от тялото ѝ, която все още я наболяваше, въпреки че заздравяваше бързо. Нежни един с друг. Предпазливи с наскоро пробудените крехки чувства, и наскоро разкритите всепоглъщащи нови емоции.

Тя се надигна над него и продължи да го гледа, когато той хвана кичур от косата ѝ и го допря до устните си. Вдиша аромата му, навярно опитвайки се да го запомни, след това го пусна, за да се надигне и да я целуне. Лежеше неподвижен под нея, докато мускулите му потрепваха, стремейки се да запазят самоконтрол, да го държат пасивен, за да ѝ позволи да поеме инициативата.

Това и направи тя. Наведе се към него и женствеността ѝ обви възбудата му. Ахна, когато го усети вътре в себе си. Бавно навлезе в онзи извечен ритъм. Повдигаше бедрата си и отново го поемаше в себе си, целия, наслаждавайки се на усещането за контрол.

Докато не се изгуби в това чувство и не ѝ остана друга възможност, освен да взема и граби. Да следва прилива, горещ и силен, надигащ се от вълните на страстта. Алексий изви тялото си към нейното, навлизайки още по-дълбоко в сладката ѝ влажност. Вземаше и даваше отново и отново, докато стените на матката ѝ не се стегнаха около члена му. Грейс се увери, че го гледа в очите, преди светът около двамата да експлодира в отговор на неудържимия оргазъм.

Доста по-късно, след като бе в състояние да помръдне, тя осъзна, че той е издърпал одеялото нагоре и я е покрил с него до рамената.

– Никак не беше зле и спази обещанието си да бъдеш нежен – промълви Грейс и се усмихна, заровила лице в горещите му гърди.

В отговор Алексий стегна прегръдката си.

– Не беше зле? Само толкова ли ще кажеш? Следващият път трябва да се потрудя повече – отеляза той с въодушевление.

Но след това реалността, подобно на кама, разкъса интимния им момент.

– Алексий! Трябва да ставаме. Аларик ще пристигне всеки момент, а и ние трябва да се подготвим за срещата с елфа.

Воинът продължи да лежи в тишина, след секунда обаче се прокашля и каза.

– Права си. Какво значение има фактът, че за първи път от стотици години съм склонен да загърбя дълга и честта си, за да прекарам още един час в леглото с теб?

В отговор Грейс започна да се смее.

– Значи, че имаме много общо.

* * *

Алексий се разхождаше близо до парапета и се опитваше да се свърже с Аларик, но връзката помежду им сякаш бе заглушена. Възможностите бяха две: Жрецът щеше да се появи или не.

Алексий нямаше какво да стори, за да го пришпори. Слънцето вече се скриваше зад малкия град, което значеше, че часът за срещата с Рийс на Гарануин наближаваше.

Грейс го избягваше и всеки път, щом отвореше уста, за да заговори, тя се правеше, че подостря върховете на стрелите си. Доволната ѝ усмивка бе изчезнала и очите ѝ се присвиха, когато бе предложил тя да не отива с тях. Не искаше да обсъжда резервни планове и го изгледа остро, отказвайки да му позволи да се срещне с елфа сам. Можеше да я принуди със сила, но знаеше, че постъпката му няма да бъде правилна. Имайки предвид, че елфът се бе появил пред Грейс, отсъствието ѝ на съдбовната среша щеше да се приеме като жестока обида. Фае бяха опасни, когато се отнасяше до такива неща, а и Алексий бе воин, а не скапан посланик. Деликатният начин за водене на преговори изобщо не му се отдаваше.

Почувства леден въздух, температурата около него спадна, добивайки стойности по-ниски от тези на зимния морски бриз. Когато се обърна, Аларик стоеше зад него. Палтото му бе разкъсано и изцапано с кръв, а очите му – обезумели.

– Скапан ден? – попита съвсем спокойно Алексий.

Аларик сви ръце в юмруци и слабата синьо-зелена светлина, която светеше около тялото му, се усили. Когато разбра думите на Алексий, почти неусетно се отпусна.

– Може да се каже – очите на жреца бяха хлътнали навътре и изглеждаше по-обезумял от побъркания шейпшифтър пантера, който бяха затворили в килия. Еди. Абсолютно неподходящо име за някой, който се превръща в смъртоносен хищник, но реши да запази тази мисъл за себе си. Все пак никой не му бе дал право да сменя имената на хората.

Да му се невиди, бе започнал да мисли безсмислици.

– Искаш ли да си починеш? Готов ли си за срещата? Елфът…

Аларик изръмжа и въздухът се нажежи от яростта на жреца.

– Не е нужно да ми напомняш за елфа, хлапако – сопна му се жрецът.

Алексий вдигна ръце пред себе си.

– Добре. Няма да споря с теб. Не искам да свърша като тъмно петно върху цимента. Но внимавай с обръщенията. По-млад съм от теб само със стотина години, така че си мери приказките.

Аларик още веднъж издаде ужасяващото и странно ръмжене, но този път погледът му бе другаде, а очите му имаха сребрист цвят. Жрецът се бе превърнал в истински хищник, а Алексий с ужас осъзна към кого бе насочена реакцията му.

– Грейс – изрече името ѝ като молитва, – моля те, кажи ми, че не заплашваш Аларик по никакъв начин.

– Насочила съм стрела към него, но е по-скоро предпазна мярка, отколкото заплаха – отвърна му тя. – По-добре да свалиш гарда, жрецо. Аз съм наследница на Диана и моята богиня е преследвала твоя бог.

За една страховита секунда, Алексий бе сигурен, че Аларик щеше да я нападне. Лъкът ѝ нямаше да ѝ помогне срещу него, така че бе беззащитна. Затова воинът се премести, така че да застане помежду им.

– Виж какво, Аларик. Ти си мой приятел, дължа ти огромна благодарност и никога няма да мога да се издължа за помощта ти – каза Алексий, като полагаше огромни усилия да поддържа гласа си тих и спокоен. Опитваше се да укроти побеснелия звяр, в който Аларик по някакъв начин се бе превърнал. – Но ако искаш да нараниш жена ми, трябва да минеш през мен. Наистина ли искаш да го направиш?

Жрецът бавно се обърна към него и наклони глава, сякаш Алексий беше далеч и едва чуваше думите му.

– Не. Разбира се, че не искам да убия теб и жена ти – отвърна накрая.

Въпреки че думата „убия“ бе смущаваща, Алексий запази самообладание и кимна.

– Добре тогава. Грейс, би ли свалила оръжието, за да се успокоим? Трябва да решим какво ще правим с елфа и Вонос, а не да се убиваме взаимно и да им спестим притесненията.

Изражението на Аларик внезапно се изкриви в свирепа гримаса.

– Ранена. Окървавена.

Алексий кимна.

– Джак ни се обади и ни каза за Куин. Ужасно съжалявам. Тя добре ли е?

Жрецът поклати глава, а мръсната му коса сякаш полетя от движението.

– Не, не говоря за Куин. Имах предвид Грейс. Трябва да я изцеля. Веднага.

Грейс, която бе тръгнала към тях, забави крачка и спря на място, преди да поклати глава.

– Няма начин да му позволя да ме докосне – каза тихо тя, като си мислеше, че само Алексий може да я чуе.

Той щеше да ѝ каже да не се притеснява.

– Само гледай – отвърна твърдо Аларик. – Ще го направя още сега.

Преди двамата с Грейс да успеят да помръднат, жрецът скочи напред и я хвана за кръста. Сребристосиня светлина бликна от пръстите му и обгърна тялото ѝ, също както бинтовете на Алексий, но това ѝ помогна много повече. Тя извика веднъж, но след това притихна. Алексий опита да стигне до нея, но изцеляващата светлина служеше и като бариера и не му позволяваше да я приближи.

Приключи за секунди и Аларик се отдръпна от Грейс. Приближи се до ръба на покрива и скочи напред.

– Връщам се скоро – извика той, след това се трансформира в мъгла и изчезна.

Алексий изтича при Грейс и ѝ помогна да се изправи, след като бе паднала по задник. Очите ѝ светеха с причудливата смесица между ярост и благоговение.

– Вече дори не ме боли – прошепна тя.

Свали ципа на якето си, вдигна блузата, след това отмести превръзката, за да провери раната си.

Или по-точно мястото, където беше.

Само че сега нямаше и следа от ноктите на шейпшифтъра, които се бяха врязали в тялото ѝ, а само бледа и гладка кожа, лишена от белези.

Грейс се обърна към него.

– Защо той… не разбирам? Не мога да повярвам, че е чудовище, след като направи това за мен.

Алексий кимна и внимателно махна бинтовете ѝ. Щом приключи, тя свали блузата си надолу и потрепна, когато усети ледения сутрешен въздух по кожата си.

– Защо? – повтори тя.

– Може би е вид наказание – отвърна Алексий.

– Остават ни по-малко от двадесет минути преди срещата с елфа – напомни му Грейс, сякаш имаше нужда да бъде подсещан. – Ако дотогава не се е върнал, ще тръгнем без него. Последното, от което се нуждем сега, е ядосан принц от двора на Благословените.

– Ще му дадем толкова време, колкото можем – отвърна Алексий. – Също така не искаме раздразнителният висш жрец на Посейдон да ни е ядосан.

Грейс се засмя, но звучеше неуверена.

– Изглежда, че сме уловени между чука и наковалнята.

– Така е! – обади се Аларик, който стоеше зад тях. – Колебая се дали да ви попитам кое от двете съм аз.

Бе изчистил кръвта от себе си и се бе преоблякъл, въпреки че Алексий не знаеше как бе успял да го направи за толкова кратко време.

– Ще тръгваме ли? – попита жрецът.

Грейс стисна силно лъка си и отвърна:

– Да вървим.

Алексий ги последва по стълбите, без да обели и дума, осъзнавайки, че не харесва абсолютно нищо в тази ситуация, а най-лошото бе, че не можеше да направи нищо, за да я промени.