Престол и щурм

Глава 5

Снишихме се покрай перилата и се измъкнахме под прикритието им, докато най-накрая не намерихме усамотение. Седнахме рамо до рамо, останали съвсем без сили, леко замаяни. Вярно, бяхме се отървали от Тъмнейший, но сега се намирахме на някакъв странен кораб, заобиколени от банда пощурели Гриша, преоблечени като моряци и виещи към небето като вълци срещу пълна луна.

— Добре ли си? — попита Мал.

Кимнах. Имах чувството, че раната в рамото е посипана с жарава, но иначе бях невредима и тялото ми вибрираше от възбуда, защото отново бях използвала силата си.

— Ами ти? — рекох.

— Нямам нито драскотина — невярващ отвърна той.

Корабът пореше вълните с наглед невъзможна скорост, направляван от Вихротворци и — чак сега си дадох сметка — Вълнотворци. Когато ужасът и възбудата от битката попреминаха, забелязах, че цялата съм вир-вода. Зъбите ми затракаха. Мал обви с ръка раменете ми; по някое време някой от екипажа ни заметна с одеяло.

Най-накрая Щормхунд сложи край на веселбата и нареди да приберат платната. Вихротворците и Вълнотворците отпуснаха ръце и се повалиха един върху друг напълно изтощени. От използването на силата лицата им сияеха, а очите им горяха с неистов блясък.

Шхуната постепенно намали ход, докато накрая не остана да се полюлява нежно в една неестествена, съкрушителна тишина.

— Бдете! — нареди Щормхунд и Привет прати един моряк с далекоглед чак горе при събраните платна.

Двамата с Мал лека-полека се изправихме на крака.

Щормхунд тръгна бавно покрай редиците на изтощените Етералки, потупваше по раменете Вихротворци и Вълнотворци и казваше по някоя топла дума на всеки от тях. Видях го как прати ранените моряци на долната палуба — предположих, че там ще им помогне корабният лекар, а защо не и някой Лечител от Корпоралки. Не бих се учудила, ако при капера имаше на служба гришани от всички ордени.

Последно Щормхунд тръгна към мен. Пътьом измъкна нож от колана си. Инстинктивно вдигнах ръце, а Мал ме прикри с тяло, насочвайки дулото на пушката право в гърдите на капитана. Внезапно чух наоколо съскане на остриета, вадени от ножниците, и прищракване от предпазители на револвери — екипажът беше на оръжие.

— По-полека, Оретцев — каза Щормхунд и забави крачка. — Вече си докарах достатъчно неприятности и загуби, за да те доставя на кораба си. Ще е жалко да те направим на решето точно сега. — После той обърна ножа и ми го подаде с дръжката напред. — Това е за звяра.

Морският бич. Покрай вълнението от битката съвсем го бях забравила. Мал се поколеба, после свали пушката.

— Свободно — нареди на екипажа си Щормхунд и моряците прибраха револверите и сабите.

— Качете го на борда — кимна после към Тамар.

По нейна заповед група моряци се надвесиха през перилата на десния борд и хвърлиха дебела въжена мрежа във водата. После взеха бавно да я дърпат, изтегляйки тялото на морския бич покрай борда на шхуната. То глухо се стовари на палубата, все още съпротивлявайки се слабо в сребристата плетеница на мрежата. По едно време подскочи гневно, а огромната му челюст изтрака. Всички отскочихме назад.

— Доколкото разбирам, на теб се пада честта — каза Щормхунд и отново ми подаде ножа. Погледнах капера право в очите, питайки се какво и колко знае за муските, и по-точно за тази муска.

— Давай — подкани ме той. — Няма за кога да се бавим. Корабът на Тъмнейший е извън строя, но това няма да продължи още дълго.

Острието в ръката на Щормхунд проблясваше мътно на слънцето.

Гришанска стомана. Защо ли не бях изненадана.

Въпреки това продължавах да се колебая.

— Току-що загубих тринайсет от най-добрите си мъже — тихо продължи Щормхунд. — Не ми казвай, че е било за тоя, дето духа.

Отместих поглед към морския бич. Той се гърчеше върху палубата, въздухът излизаше със свистене през хрилете му; животът в червените очи постепенно гаснеше, но в тях все още се таеше ярост. Спомних си тъмния и твърд поглед на елена, кротката паника в последните му мигове.

Еленът беше живял толкова дълго в мислите и въображението ми, че когато най-сетне излезе от гората и се показа на покритата със сняг поляна, го почувствах близък и познат. Морският бич обаче ми беше чужд — по-скоро митичен звяр, отколкото реален морски обитател, нищо че ужасяващото му масивно тяло лежеше право пред мен.

— Той и без това няма шанс да оцелее — продължи каперът.

Стиснах дръжката на ножа. Той натежа в ръката ми. „Дали това може да се приеме като акт на милосърдие?“ Дори да е така, определено не приличаше на милосърдието, което проявих към елена на Морозов.

Русалие. Прокълнатият принц, пазачът на Костницата. В преданията той съблазняваше самотни девици, качваше ги на гърба си и ги завличаше със смях навътре в морето, където вече никой не би могъл да им се притече на помощ. След това се гмуркаше надълбоко и ги водеше в подводния си дворец, където умираха, защото нямаха нищо за ядене, освен перли и корали.

Русалие всеки път плачеше безутешно над мъртвите им тела и пееше печалната си песен, а после се връщаше на повърхността да си търси нова царица.

„Това са само легенди — казах си. — И пред мен не лежи принц, а животно, което едва бере душа.“

Тялото на морския бич постепенно се отпусна и натежа. Той още веднъж безполезно изщрака с челюсти във въздуха. От гърба му стърчаха два харпуна, а от раните му се стичаше разводнена кръв. Стисках ножа и не знаех какво точно трябва да направя и къде да забия острието. Ръцете ми трепереха. Морският бич издаде жаловит хрип, далечно ехо от онзи вълшебен хор, който чух в песента му.

Мал пристъпи напред.

— Довърши го, Алина — каза дрезгаво. — В името на всички светии, направи го.

Той измъкна ножа от юмрука ми и го пусна на палубата. После взе двете ми ръце и ги сключи около единия от харпуните. След това с едно чисто и рязко движение двамата го забихме до дръжката в агонизиращото тяло.

Морският бич потръпна и застина, а кръвта му плисна по палубата. Мал погледна ръцете си, после ги избърса в раздраната риза и се обърна. Толя и Тамар пристъпиха напред. Стомахът ми се разбунтува. Знаех какво ще последва. „Това не може да е истина — каза някакъв глас в главата ми. — Защо просто не си тръгнеш. Зарежи всичко.“ И отново изпитах чувството, че всичко се развива прекалено бързо. Въпреки това обаче не можех да запратя в морето муска като тази. Драконът така или иначе вече се беше разделил с живота. Пък и дори да вземех муската, това не значеше, че непременно ще я използвам.

Люспите на морския бич бяха сребристи и преливаха във всички цветове на дъгата, с изключение на една тясна ивица, която започваше между огромните му очи, преминаваше през главата и потъваше в меката му грива — тя беше златна.

Тамар измъкна кинжала си от колана и с помощта на Толя започна да отделя златните люспи една по една. Насилих се да не отвръщам поглед. Когато всичко приключи, двамата ми подадоха седем съвършени люспи, още изцапани с кръв.

— А сега нека сведем глава пред паметта на онези, които загубихме днес — каза Щормхунд. — Добри мъже. Добри моряци. Нека морето ги отнесе в тихо пристанище, на чийто сияен бряг да ги посрещнат всички светии.

Той повтори моряшката молитва и на керчански, после Тамар прошепна същите думи на езика шу. В продължение на минута останахме смълчани със сведени глави на люлеещата се палуба. В гърлото ми заседна буца.

Загинаха нови мъже; отиде си още едно приказно и древно създание, а тялото му беше осквернено от гришанска стомана. Положих ръка върху просветващото тяло на морския бич. Усетих го студено и хлъзгаво под пръстите си. Червените му очи гледаха мътно и оцъклено. Стиснах златните люспи в дланта си и острите им краища се забиха в плътта ми. Кой ли светец ще чака подобно създание на отвъдния бряг?

Дългата минута изтече и Щормхунд пръв наруши мълчанието.

— Светците ги приеха — каза.

— Светците ги приеха — в един глас повтори екипажът.

— Сега трябва да продължим — тихо произнесе капитанът. — Корпусът на китоловния кораб е пробит, но Тъмнейший разполага с Вихротворци и Фабрикатори. Доколкото ми е известно, тия негови изчадия също могат да бъдат обучени да боравят с чук и пирони. Затова няма да рискуваме. — Той се обърна към Привет. — Нека Вихротворците си починат още няколко минути, после ми докладвай какви са щетите и да потегляме.

— Слушам, капитане — отсечено отвърна Привет. После се поколеба. — Капитане… на сушата биха платили добри пари за люспите на дракона, нищо че не са златни.

Неколцина от моряците тутакси се нахвърлиха да изтръгнат люспите от мъртвото тяло. Това вече нямах сили да гледам. Обърнах им гръб и стомахът ми се сви на топка.

Щормхунд дойде при мен.

— Не ги съди прекалено строго — каза, поглеждайки през рамо.

— Не тях виня — отвърнах. — Ти си капитанът.

— Техните кесии обаче трябва да се напълнят, защото има да хранят родители и многобройна челяд. Току-що загубихме почти половината си екипаж, а наградата не е достатъчно висока, за да облекчи болката. Не че не си прелестна де.

— Защо съм тук? — попитах. — Кое те накара да ни помогнеш?

— А ти сигурна ли си, че наистина съм ви помогнал?

— Отговори на въпроса, Щормхунд! — Мал се беше приближил към нас. — Защо трябваше да преследваш морския бич, щом си искал да го дадеш на Алина?

— Аз не преследвах морския бич, а вас.

— Тогава защо вдигна метеж срещу Тъмнейший? — намесих се. — Само за да ме заловиш ли?

— Човек трудно може да вдигне метеж на собствения си кораб.

— Викай му както щеш — прекъснах го вбесена, — само ми обясни.

Щормхунд облегна гръб на перилата, подпря се с лакти отгоре и огледа палубата.

— Както щях да кажа и на Тъмнейший, ако си беше направил труд да попита — слава богу, че не попита обаче — щом наемаш човек, който е готов да се продаде за пари, винаги има опасност някой да предложи повече от теб.

Зяпнах насреща му.

— Предал си Тъмнейший за пари?!

— „Предал“ е силна дума. Аз изобщо не го познавам.

— Ти си луд — казах. — Добре знаеш на какво е способен. Няма цена, която да си струва този риск.

Щормхунд се ухили.

— Тепърва ще се разбере.

— Тъмнейший ще те преследва до края на дните ти.

— Е, тогава двамата с теб ще имаме нещо общо, нали така? Пък и на мен ми харесва да имам могъщи врагове — карат ме да се чувствам важен.

Мал скръсти ръце на гърдите и изгледа изпитателно капера от глава до пети.

— Чудя се и не мога да реша — луд ли си, или просто глупав.

— Притежавам толкова забележителни качества, че наистина ще ти е трудно да избереш — откликна Щормхунд.

Поклатих глава. Каперът наистина си беше изгубил ума.

— След като някой е предложил по-висока цена от Тъмнейший, тогава на кого служиш сега? И къде ни водиш?

— Първо ти ми отговори на един въпрос — отвърна Щормхунд, бръкна в пазвата на редингота си и измъкна малката червена книжка. После ми я подхвърли. — Защо Тъмнейший ходеше навсякъде с това? Не ми се видя особено религиозен.

Улових томчето още във въздуха и го обърнах със заглавната страница към мен, но вече и без това знаех какво е. Златните букви от заглавието заблещукаха на слънцето.

— Открадна ли я? — попитах.

— Заедно с още няколко документи от каютата му. Макар че тя, формално погледнато, всъщност си е моята каюта и едва ли може да го наречеш кражба.

— Формално погледнато — натъртих иронично, — тази каюта принадлежи на капитана на китоловния кораб, от когото си го откраднал.

— Добре казано — призна Щормхунд. — Ако работата ти като Призоваваща слънцето не потръгне, спокойно може да се хванеш на служба като адвокат. Очевидно си заядлива по природа. Трябва обаче да отбележа, че това тук си е твое.

Той се протегна и отгърна книгата на заглавната страница. Върху вътрешната корица беше изписано моето име: Алина Старков.

Постарах се да не го показвам външно, но умът ми трескаво заработи. Това наистина беше моят екземпляр от Жития санктя, който Аппарат ми подари в библиотеката на Малкия дворец преди месеци. Явно Тъмнейший е накарал да претърсят стаята ми, след като избягах от Ос Олта. Но защо му е трябвало да взима със себе си тази книга? И защо беше толкова загрижен дали съм я чела?

Прелистих страниците. Томчето беше богато илюстрирано, но картинките в него всяваха ужас и отблъскваха, а уж бяха предназначени за деца. Някои от светците на тях вършеха чудеса или благочестиви дела: Свети Феликс сред ябълковите клони; Света Анастасия избавя Аркеск от чумата. Повечето илюстрации обаче ги показваха в тяхното мъченичество: разчленената на четири Света Лизабета, обезглавяването на Света Любов, окованият Свети Илия. Щом отгърнах на последната страница, обаче, окаменях. Този път не можех да прикрия реакцията си.

— Нали е много интересно? — обади се Щормхунд и потупа илюстрацията с дългия си пръст. — Дано не греша, но май заловихме точно това създание.

Това нямаше как да се сбърка: във водите на езеро или море зад Свети Илия се виждаше без съмнение силуетът на морския бич. И това не беше всичко. Едва се удържах да не посегна към обръча около шията си.

Захлопнах рязко книгата и свих рамене.

— Просто една легенда.

Мал ме изгледа объркан. Не знаех дали е успял да види добре илюстрацията.

Никак не ми се искаше да връщам Жития санктя на Щормхунд, но той и без това вече ставаше подозрителен. Принудих се да му я подам, надявайки се да не забележи треперенето на ръката ми.

Щормхунд ме изгледа, после се понадигна и изтупа маншетите си.

— Задръж я, тя си е твоя. Както сигурно вече си забелязала, аз питая дълбоко уважение към личната собственост. Пък и ще ти трябва някакво занимание, докато стигнем Ос Кърво.

Двамата с Мал едновременно трепнахме.

— Водиш ни в Западна Равка, така ли? — попитах.

— Единственото, което мога да кажа, е, че ви водя при този, който наддаде за теб.

— Кой е той? И какво иска от мен?

— Защо си толкова сигурна, че е мъж? Може пък да те водя при Фйерданската царица.

— Наистина ли?

— Не. Но не е зле винаги да имаш по едно наум.

Изпъшках раздразнено.

— Може ли поне веднъж да отговориш прямо на някой въпрос?

— Трудно е да се каже. Я гледай, пак се изплъзнах от пряк отговор!

Обърнах се към Мал със свити юмруци.

— Всеки момент ще го убия!

— Отговори на въпроса, Щормхунд — изръмжа Мал.

Щормхунд вдигна едната си вежда.

— Трябва да сте наясно с две неща — каза и този път усетих стоманена нотка в гласа му. — Първо: никой капитан няма да позволи да го командват на собствения му кораб. Второ: искам да ви предложа сделка.

Мал презрително изсумтя.

— Защо изобщо трябва да ти вярваме?

— Защото нямате голям избор — любезно отвърна Щормхунд. — Давам си сметка, че лесно може да потопите този кораб и да пратите всички на дъното. Надявам се обаче да си опитате късмета с моя мющерия. Изслушайте каквото има да ви казва. Ако предложението не ви хареса, тогава се кълна, че ще ви помогна да избягате. И ще ви отведа на което място по света пожелаете.

Направо не можех да повярвам на ушите си.

— Значи веднъж измами Тъмнейший, а сега си готов пак да се изметнеш като фурнаджийска лопата и да подведеш и новия си клиент, така ли?!

— Изобщо не е така! — отвърна Щормхунд, този път искрено обиден. — Моят мющерия ми плаща да ви отведа в Равка, а не да ви държа там. Това би било допълнително условие към сделката, което отделно се заплаща.

Погледнах към Мал. Той вдигна едно рамо.

— Може да е луд и със сигурност е лъжец, но все пак е прав. Ние нямаме кой знае какъв избор.

Разтрих слепоочията си. Усещах, че се задава главоболие. Чувствах се уморена и объркана, а от мъглявото увъртане на Щормхунд направо ти се прищяваше да застреляш някого. Най-добре него самия. Не можеше да му се отрече, обаче, че ни спаси от Тъмнейший. След като вече не бяхме в неговата власт, двамата с Мал можехме да открием и сами път за бягство. Засега не бях способна да мисля по-надалече от това.

— Добре — рекох.

Той се ухили.

— Отдъхнах си, че няма да ни издавиш всичките! — После даде знак на един от моряците, който се въртеше наблизо, да приближи. — Върви да намериш Тамар и й кажи, че ще дели каютата си с Призоваващата — нареди той. После посочи Мал. — Той може да остане с Толя.

Още преди Мал да отвори уста да възрази, Щормхунд го прекъсна. — Такива са правилата на тоя кораб. Оставям ви да се движите свободно из „Волкволни“, докато стигнем Равка, но ви моля да не злоупотребявате с щедрата ми природа. На кораба си има ред, а аз — граница на търпението.

— Аз също — изрече през стиснати зъби Мал.

Сложих ръка върху рамото му. И за мен щеше да е по-безопасно, ако останехме заедно, но сега не беше моментът да се заяждаме на дребно с капера.

— Остави — казах. — С мен всичко ще бъде наред.

Мал се намръщи, после се обърна на пети и закрачи напряко през палубата, изчезвайки в подредения хаос от платна и въжета. Понечих да го последвам.

— Може би не е зле да го оставиш за малко сам — обади се Щормхунд. — Такива като него имат нужда от доста време да си ближат раните, докато им мине сръднята. Иначе стават съвсем опаки.

— Ти изобщо приемаш ли нещо насериозно?

— Не и ако не мога да го променя. Иначе животът е такава досада.

Поклатих глава.

— Този твой мющерия…

— Хич не си прави труда да питаш. Едва ли има нужда да казвам, че за вас наддаваха не един и двама. Станахте особено популярни, откакто се изпарихте от Долината. Е, повечето хора си мислят, че сте мъртви. За съжаление това сваля цената, но ти не го приемай лично.

Погледнах към другия край на палубата, където екипажът влачеше тялото на морския бич към перилата на кораба. Накрая с общи усилия и напъване на мишци успяха да го прехвърлят зад борда на шхуната. То падна във водата с шумен плясък. Малко след това Русалие изчезна завинаги, погълнат от морските води.

Разнесе се продължително изсвирване. Моряците се разтичаха да заемат местата си, Вихротворците се подредиха край мачтите. Миг по-късно платната се разтвориха като огромни бели цветове. Шхуната отново пое на път, насочвайки се на югоизток към Равка, към дома.

— Какво ще правиш с тия люспи? — попита Щормхунд.

— Не знам.

— Не думай! Въпреки че съм ослепително красив, не съм чак такъв глупак, на какъвто ти приличам. Тъмнейший искаше ти да носиш люспите на морския бич.

„Тогава защо не го уби той?“ Когато взе живота на елена на Морозов и сключи рогата му като огърлица около врата ми, той ни свърза завинаги.

Потръпнах като си спомних как се възползваше от тази наша връзка и контролираше силата ми, а аз стоях безсилна, неспособна да се противя. Дали и люспите на дракона щяха да му осигурят същата власт над мен? Ако е така, защо не ги взе?

— Аз вече си имам муска — казах гласно.

— И то могъща, ако може да се вярва на слуховете.

Най-могъщата муска, която светът някога е виждал. Така ми беше казал Тъмнейший и аз наистина го вярвах. Ами ако нейната мощ се простираше много по-надалече? Какво ще е, ако съм усетила само малка частица от силата на елена? Тръснах глава. Това би било лудост.

— Муските не могат да се съчетават.

— Аз също разгледах книгата — отвърна той. — Излиза, че е напълно възможно.

Почувствах тежестта на Жития санктя в джоба си. Мигар Тъмнейший се е страхувал, че мога да науча тайните на Морозов от тая детска книжка?!

— Изобщо не се чуваш какви ги приказваш — срязах го. — Нито един Гриша не е имал втора муска. Рискът…

— Тая дума най-добре не я споменавай пред мен. Аз съм пристрастен към риска.

— Но не и към такъв риск — казах мрачно.

— Жалко — промърмори той. — Защото се съмнявам, че ако Тъмнейший ни настигне, корабът и екипажът ще издържат още една подобна битка. Втората муска обаче би изравнила шансовете ни. А защо не и да ни осигури надмощие. Най-мразя честния бой.

— Тя обаче със същия успех би могла да ме убие, да потопи кораба или да създаде нова Долина на смъртната сянка.

— Определено имаш склонност да преувеличаваш.

Пръстите ми плъзнаха в джоба и заопипваха влажната повърхност на люспите. Толкова малко знаех за тях, пък и познанията ми по теория на Гриша в най-добрия случай можеха да се нарекат оскъдни. Но правилото по този въпрос във всички книги беше повече от ясно: на всеки Гриша само по една муска. Спомнях си думите на един от заплетените философски текстове, включени в задължителните ни четива: „Защо всеки гришанин може да притежава една-единствена муска? Аз бих задал този въпрос другояче: кое е безкрайно — вселената или алчността човешка?“ Трябваше ми време да помисля.

— Ще удържиш ли думата си? — попитах най-накрая. — Ще ни помогнеш ли да избягаме? — Не знам защо си направих труд да го питам. Ако имаше намерение да ни предаде, едва ли би го признал.

Очаквах пак да отвърне с някоя шега, затова се изненадах, когато го чух да казва:

— Толкова ли жадуваш отново да изоставиш родината си?

Замръзнах на място. „Оттогава родината ти страда.“ Тъмнейший също ме обвини, че съм изоставила Равка. Той може и да бъркаше за много неща, но все ме глождеше, че точно за това има право. Изоставих родината си на произвола на „Долината на смъртната сянка“, в ръцете на един слаб цар и алчни тирани като Тъмнейший и Аппарат. А сега, ако можеше да се вярва на слуховете, Долината се разпростираше все по-нашироко и Равка се разпадаше. Виновен беше Тъмнейший. Виновен беше нашийникът. Виновна бях аз.

Вдигнах лице към слънцето и почувствах как морският въздух струи от двете ми страни.

— Жадувам да бъда свободна.

— Докато Тъмнейший е жив, ти никога няма да бъдеш свободна. Нито пък твоята родина. И сама го знаеш.

Досега се питах дали Щормхунд е алчен или глупав, но никога не ми беше хрумвало, че може да се окаже истински родолюбец. Той все пак беше равканец. Въпреки че единствената цел на заниманието му беше да си напълни джобовете, той самият сигурно беше допринесъл за страната си много повече, отколкото целият безполезен равкански флот.

— Искам да имам право на избор.

— Ще имаш — отвърна. — Давам ти честната си дума на лъжец и главорез. — Той понечи да си тръгне, но после спря и се обърна към мен. — Права си за едно нещо, Призоваваща. Тъмнейший е могъщ враг. Затова не е зле да си потърсиш силни приятели.

Единственото ми желание беше да измъкна от джоба си копието на Жития санктя и поне час да изучавам илюстрацията на Свети Илия, но Тамар вече чакаше да ме придружи до нейната каюта.

Шхуната на Щормхунд изобщо не приличаше на стабилния търговски кораб, с който двамата с Мал пристигнахме в Новий Зем; нито пък на тромавия китоловец, от който едва се бяхме отървали. Тя беше лъскава и елегантна, тежковъоръжена и изящно конструирана. Тамар ми каза, че Щормхунд я завзел от един земски пират, който нападал равканските кораби покрай южния бряг. Шхуната толкова му харесала, че я оставил за себе си и я преименувал на „Волкволни“ — Вълк на вълните.

Вълци. Щормхунд9. Червеното куче върху флага на шхуната. Е, сега поне знам защо екипажът изразяваше емоциите си с джафкане и вой. Всеки сантиметър от шхуната беше използван по предназначение. Екипажът спеше на оръжейната палуба. Щом се наложеше, хамаците можеха да бъдат прибрани за секунди и на тяхно място се появяваха оръдията.

Правилно се бях досетила, че след като на борда има Корпоралки, не им трябва морски лекар от отказатся. Ето защо каютата, предназначена за доктора и неговото оборудване, сега беше на разположение на Тамар. Мястото в нея беше доста оскъдно и едва побираше два хамака и един сандък. Покрай стените бяха наредени шкафове, претъпкани с безполезни мазила и мехлеми, арсеник на прах и тинктура от оловна утайка.

Внимателно се настаних върху единия от хамаците. С крака здраво опрени в пода и все още мислейки за червената книжка в пазвата на палтото ми, наблюдавах как Тамар отваря капака на пътническия си сандък и започва да сваля едно по едно оръжията от себе си: ремъците на кобурите с пистолети, които се кръстосваха на гърдите й; две малки брадвички на хълбоците, кинжалът, скрит в ботуша, и още един — предпазливо затъкнат на кръста. Тя приличаше на самоходна оръжейница.

— Жал ми е за приятеля ти — каза, докато вадеше от джоба си нещо, което наподобяваше чорап, пълен със стъклени топчета. Той падна по реда си на дъното на сандъка с тъп удар.

— Че защо? — попитах, описвайки кръг с тока на ботуша си върху дъсчения под.

— Брат ми хърка като пиян мечок.

Разсмях се.

— Мал също хърка.

— Е, тогава може да си направят дует. — Тя изчезна за миг и се върна с кофа в ръка. — Вълнотворците са напълнили резервоарите с дъждовна вода — каза, — така че може да се измиеш, ако искаш.

Прясната вода се смяташе за лукс на борда на всеки кораб, но след като тук имаше Гриша, едва ли беше нужно да се пести.

Тамар потопи глава в кофата и взе да мие късата си коса.

— Тоя следотърсач е хубавец.

— Не думай!

— Не е мой тип, но иначе е истински красавец.

Веждите ми хвръкнаха към челото. От собствен опит знаех, че Мал се харесва на всички жени, но въпреки това не бих си позволила да задавам лични въпроси на Тамар. Щом като на Щормхунд не може да се има вяра, това сигурно важи и за целия му екипаж. Пък и не исках да се сближавам с никого. След Женя си бях извадила поука — стигаше ми едно разбито приятелство. Затова смених темата.

— В екипажа на Щормхунд има и керчани. Нали според тяхното поверие жена на борда носи само злини?

— Щормхунд си има свои правила.

— И мъжете тук… не ти додяват?

Тамар се ухили и белите й зъби засияха на фона на бронзовата кожа. Тя потупа проблясващия зъб от акула, провесен на врата й, и аз чак тогава си дадох сметка, че това е муска.

— Не — отвърна просто.

— Аха.

И преди да съм мигнала, тя измъкна още един нож от ръкава си.

— Така е къде-къде по-удобно — уточни.

— Все пак понякога ти се налага да избираш — едва пророних.

— Тогава зависи в какво настроение съм. — После тя притисна устни в ножа и ми го подаде. — Щормхунд нареди да те оставим на мира, но това е, в случай че някой се напие и паметта му изневери… Нали можеш да се защитиш?

Кимнах. Е, не се разхождах с трийсетина ножа, скрити по тялото ми, но не бях и съвсем беззащитна.

Тя отново потопи глава в кофата и избъбри отвътре:

— Горе на палубата има мишена за хвърляне на ножове и аз съм готова да се поупражнявам. Може и ти да дойдеш, ако искаш.

Не ме теглеше нито хазартът, нито ромът, но нейното предложение ме изкуши. Чувствах тялото си наелектризирано от желание да използвам своята сила срещу ничевие. За първи път от седмици се усещах заредена и жадна за действие. Въпреки това поклатих глава.

— Не, благодаря.

— Както кажеш, но аз имам да събирам стари дългове. Привет се обзаложи, че повече няма да се върна на тая палуба. Честно ти казвам, приличаше на оплаквачка, когато се прехвърлихме оттатък борда.

— Искаш да кажеш, че се е обзаложил за смъртта ти?! — повторих втрещено.

Тя се разсмя.

— Не го виня. Я си представи какво е да се изправиш срещу Тъмнейший и неговите Гриша! На всеки беше ясно, че това си е чисто самоубийство.

Накрая се стигна до теглене на клечки, за да се види на кого се пада тая съмнителна чест.

— И вие двамата с брат ти не извадихте късмет, така ли?

— Ние ли? — Тамар се спря край вратата. Косата й беше още влажна, а светлината от фенера играеше по усмивката й на Сърцеразбивач. — Ние не участвахме в жребия — продължи тя, докато прекрачваше прага. — Записахме се доброволци.

Не ми се отвори случай да поговоря насаме с Мал чак до късно посред нощ. Поканиха ни на вечеря в каютата на Щормхунд и това се оказа странно преживяване. Храната беше сервирана от иконом с безупречни маниери, много по-възрастен от който и да е на борда. Нахранихме се вкусно и обилно, както не ни се беше случвало от седмици: прясно изпечен хляб, треска на скара, мариновани репички и сладко ледено вино, което само след няколко глътки ми замая главата.

Усещах зверски апетит, както ставаше винаги, след като съм използвала силата си. Мал обаче хапваше едва-едва и не каза почти нищо, докато Щормхунд не отвори приказка за оръжейната пратка, която носеха към Равка. Чак тогава живна и до края на вечерта двамата си говориха само са пушки, ръчни гранати и всякакви вълнуващи способи да накараш нещо да експлодира. Нямах сили да се преструвам, че разговорът ме интересува.

Докато те обсъждаха до пълно влудяване винтовките с пълнител, които използвали в земските погранични райони, моите мисли бяха изцяло заети с люспите в джоба ми и какво да правя с тях от тук нататък.

Дали да рискувам и да се сдобия с втора муска? Нали аз бях тази, която отне живота на морския бич — значи неговата сила сега ми принадлежи. Но ако и люспите имаха същата власт като нашийника на Морозов, тогава можех да ги подаря на някого — например някой от Сърцеразбивачите на Щормхунд, защо не и Толя — а после да го направя зависим от моята воля, така както Тъмнейший навремето контролираше мен. Тогава не би било трудно да накарам капера да обърне назад към Новий Зем. Трябваше обаче да призная пред себе си, че не това исках.

Отпих глътка вино. Налагаше се да говоря с Мал.

За да се разсея, взех да оглеждам обзавеждането в каютата на Щормхунд. Всичко в нея беше от лакирано дърво и полирана мед. Писалището беше отрупано с морски карти, части на разглобен секстант10 и някакви странни рисунки, които приличаха на съчленените крила на механична птица. По масата искряха керчански кристал и порцелан. Етикетите на бутилките с вино бяха на език, който не познавах. „Всичко това е плячка от грабежи“, досетих се. Щормхунд добре се грижеше за себе си.

Чак сега ми се удаде случай да огледам по-добре и него самия. На външен вид изглеждаше четири-пет години по-голям от мен, а в чертите на лицето му имаше нещо смущаващо. Брадичката беше необикновено остра. Очите имаха мътнозеленикав оттенък, а цветът на косата беше в особен червен нюанс.

Носът му сякаш беше чупен на няколко пъти и все беше зараствал накриво. По едно време той ме хвана, че го изучавам и — мога да се закълна — скри лицето си в сянка.

Когато най-накрая тръгнахме от каютата на Щормхунд, вече преваляше полунощ. Поведох Мал към едно уединено местенце близо до носа на шхуната. Давах си сметка, че моряци са на вахта на вишката над нас, но не бях сигурна кога пак ще ми се удаде удобен случай да го видя насаме.

— Той ми харесва — каза Мал, леко олюлявайки се от изпитото вино. — Така де, иначе говори прекалено и сигурно би откраднал и налчетата от ботушите ти, но не е лош човек и явно много разбира от…

— Ще млъкнеш ли? — изсъсках. — Искам да ти покажа нещо.

Мал ме изгледа с премрежен поглед.

— Няма защо да се държиш грубо.

Направих се, че не съм го чула, и измъкнах червената книжка от джоба си.

— Гледай — казах и му я тикнах под носа, отворена на страницата с екзалтираното лице на Свети Илия; бях се погрижила да призова малко светлина, така че да се вижда по-добре.

Мал се закова на място.

— Еленът — каза. — И Русалие. — Наблюдавах го, докато внимателно разглеждаше илюстрацията и улових момента, когато и на него му просветна.

— Светиите да са ни на помощ! — задъха се той. — Има и трета.