Престол и щурм

Глава 14

На следващата сутрин се събудих от звука на гневни гласове.

Отначало не осъзнах какво става. Мракът наоколо беше почти непрогледен, нарушаван от един-единствен лъч светлина, който се процеждаше под вратата.

После действителността ме връхлетя с пълна сила. Седнах и затърсих пипнешком лампата на стената до леглото. Запалих я и огледах завесите на балдахина от тъмна коприна, покрития с тъмни плочи под и дърворезбованите абаносови стени. Май наистина се налагаше да променя нещо в обзавеждането на спалнята. Тази стая беше твърде потискаща за начало на деня. Още ми беше странно, че съм не другаде, а в покоите на Тъмнейший и че спя в неговото легло. И че го видях снощи в същата тази стая.

„Край с това.“ Отметнах завивките и провесих крака от леглото. Още не бях сигурна дали видението е само плод на моята фантазия, или Тъмнейший наистина е открил начин да ми дърпа конците. За всичко това трябваше да съществува разумно обяснение. Нищо чудно ухапването на ничевие да ме е заразило с нещо. Тогава просто трябваше да открия лек срещу заразата. Или с времето последиците щяха сами да отшумят.

Караницата пред вратата ставаше все по-гръмогласна. Стори ми се, че разпознавам гласа на Сергей и сърдитото ръмжене на Толя. Наметнах богато избродирания халат, оставен в долния край на леглото. Уверих се, че люспите около китката ми са скрити от ръкава и се втурнах към приемната.

Пред вратата едва не налетях на близнаците. Толя и Тамар стояха плътно един до друг и не позволяваха на група разгневени Гриша да нахлуят в покоите ми. Толя беше скръстил ръце на гърдите, а Тамар категорично клатеше глава, докато Сергей и Фьодор й обясняваха нещо на висок глас.

Притесних се като видях Зоя отзад. Придружаваш я тъмнокожият Огнетворец, който ме предизвика предишния ден. Всички говореха в един глас.

— Какво става? — попитах.

Щом ме видя, Сергей тръгна към мен, размахвайки лист хартия. Тамар понечи да му препречи пътя, но аз я спрях с жест.

— Всичко е наред — казах. — Какъв е проблемът? — Но май вече се досещах за отговора. Върху листа гербова хартия с лъчисто слънце, която Николай поръча специално за мен, разпознах собствения си почерк.

— Това е недопустимо — заплашително извика Сергей.

Предишната вечер бях наредила да им съобщят, че свиквам военен съвет.

Всеки от ордените на Гриша трябваше да излъчи по двама свои представители, които да участват в него. Останах доволна, че са избрали Фьодор и Сергей, но моята добронамереност се изпари, когато напред излезе по-възрастният от двамата.

— Той е прав — каза Фьодор. — Корпоралки винаги са ръководели охраната на Гриша. Ние имаме най-богат опит във военните дела и трябва да сме по-широко представени от останалите.

— Ние сме не по-малко нужни при една евентуална война — присъедини се Зоя с пламнало лице. Макар и ядосана, пак изглеждаше поразително. Знаех си, че нея ще изберат да представлява Етералки, но това определено не ме радваше. — Ако в съвета ще участват трима Корпоралки, тогава трябва да има и толкова Призоваващи.

Всички отново закрещяха в един глас. Направи ми впечатление, че Материалки не бяха дошли да протестират. Като най-низшия след ордените на Гриша, те сигурно бяха доволни, че изобщо са допуснати до съвета. Или пък бяха прекалено погълнати от работа, за да се занимават с празни приказки.

Все още не се бях разсънила и ми трябваше закуска, не пререкания. Въпреки това знаех, че няма да се размине без моята намеса. Имах намерение коренно да променя реда в живота на Гриша и те трябваше да приемат промяната, иначе всичко щеше да свърши още преди да е започнало.

Вдигнах ръка и всички замлъкнаха. Явно този номер вървеше. Изглежда се страхуваха да не разцепя още някой таван.

— В съвета ще участват по двама Гриша от всеки орден — обявих. — Нито повече, нито по-малко.

— Но… — подхвана Сергей.

— Тъмнейший се е променил. Ако се надяваме да го надвием, трябва да се променим и ние. По двама Гриша от всеки орден — натъртих. — А от днес нататък ордените няма да седят разделени в куполната зала. Ще се храните заедно и ще воювате заедно.

Най-после думите ми ги накараха да замлъкнат. Сега просто стояха и ме зяпаха с отворени уста.

— Фабрикаторите още от днес започват военно обучение — завърших.

Взрях се в ужасените им лица. Все едно им казах, че ги хвърлям в битка чисто голи. На Материалките открай време се гледаше като на некадърни бойци, затова досега никой не си беше дал труда да ги подготви за война. За мен обаче това си беше чисто пилеене на ресурс. „Използвай всичко и всекиго, който ти се изпречи.“

— Виждам колко сте въодушевени — продължих с лека въздишка. Отчаяно се нуждаех от чаша чай. Приближих към масата, където ме чакаше поднос със закуска; блюдата върху него бяха покрити. Вдигнах един от капаците: ръжен хляб и херинга. Денят определено не започваше добре.

— Но… но досега винаги е било така — изломоти Сергей.

— Не можеш с лека ръка да сложиш край на една столетна традиция — добави един от Огнетворците.

— Сега и за това ли ще спорим? — попитах раздразнено. — Към нас приижда древна сила, чиито предели дори не можем да си представим, а вие се пазарите до кого ще седите на обяд?!

— Не в това е работата — обади се Зоя. — Във всичко си има ред; нещата трябва да се правят така, че…

И всички пак задърдориха в един глас — за традициите; какъв бил редът да се прави това или онова; за необходимостта от порядък, та всеки да си знае мястото.

Със силен трясък стоварих обратно похлупака върху подноса.

— От тук нататък ще бъде различно — отсякох, усещайки как търпението ми бързо се топи. — Край със снобизма на Корпоралки. Дотук с кликите на Етералки. И никаква херинга повече!

Зоя отвори уста да възрази нещо, но размисли и се отказа.

— А сега вървете — излаях. — Искам поне да закуся на спокойствие.

За миг всички останаха като вцепенени по местата си. После Тамар и Толя пристъпиха напред и за моя безкрайна почуда Гриша направиха точно това, което им беше заповядано. Зоя имаше кисел вид, а Сергей гледаше буреносно, но всички се изнизаха смирено от стаята.

Само секунди след като си бяха тръгнали, на вратата се появи Николай.

Досетих се, че е подслушвал в коридора.

— Добра работа — обяви той. — Тази дата ще се запомни като деня на Великия декрет за херингата. — После пристъпи вътре и затвори вратата зад себе си. — Добра работа, но без капка финес.

— Нямам твоята дарба хем да се правя на палячо, хем да се държа на положение — отвърнах, разположих се на масата и впих зъби в едно ръжено хлебче. — Изглежда, моят стил е по-скоро на гръмовержец.

Един прислужник се завтече да ми донесе чай от самовара. Слава богу, беше горещ и аз обилно го подсладих със захар. Николай придърпа един стол и се настани без покана.

— Нали това няма да го ядеш? — попита и без да дочака отговор, натрупа цяла купчина херинга в чинията си.

— Гадост — отвърнах кратко.

Николай отхапа огромна хапка.

— Няма как да оцелееш в открито море, ако не се научиш да ядеш риба.

— Хайде, не ми се прави на изстрадал мореплавател. Нали и аз съм яла на кораба ти. Готвачът на Щормхунд не сервира само осолена треска и сухари.

Той въздъхна съкрушен.

— Така ми се ще да бях взел Бургос със себе си. Готвачите в двореца смятат, че никое блюдо не е достатъчно добро, ако не плува в масло.

— Само един царски син би се оплакал, че маслото му идва в повече.

— Хм — изръмжа замислено той, потупвайки се по плоския корем. — Може би едно царствено шкембе би ми придало повече тежест.

Разсмях се и едва не подскочих, когато вратата рязко се отвори и вътре влетя Мал. Щом видя Николай, той се закова на място.

— Не предполагах, че закусвате в Малкия дворец, Мой Царевич — каза, после се поклони сковано първо на Николай, после на мен.

— Не е нужно да се кланяш — казах.

— Напротив, нужно е.

— Чу какво каза Приказният царски син — отбеляза Мал и се присъедини към нас на масата.

Николай се ухили.

— Досега съм си спечелил много прозвища, но това май е най-точното.

— Не предполагах, че си буден — обърнах се към Мал.

— Буден съм от часове и се скитам наоколо да си намеря някакво занимание.

— Отлично — обади се Николай. — Имам покана за теб.

— За някой бал ли? — попита Мал и отмъкна нахапаното хлебче от чинията ми. — Така разчитам да е покана за бал!

— Не и докато не се уверя, че танцуваш безупречно валс. В гората при Балакирев се е появил глиган. Ловната хайка тръгва утре призори. Искам да отидеш с тях.

Мал повдигна едната си вежда.

— Дотук ли беше нашето приятелство, Ваше Височество?

— Затова пък враждата е вечна — отвърна небрежно Николай. — Аз обаче няма да дойда. Родителите ми още не са склонни да ме изпуснат от поглед, дори за кратко. Говорих с един от генералите и той прие да те вземе в свитата си.

Мал се облегна назад и скръсти ръце.

— Ясно, значи аз се запилявам из горите за няколко дни, а ти оставаш тук — каза той, поглеждайки ме многозначително.

Размърдах се неспокойно на стола. Не понасях завоалирани намеци, но трябваше да призная, че това тук приличаше на коварен план. Този път Николай действаше съвсем директно.

— За човек, който се радва на споделена и вечна любов, ми се виждаш доста неуверен — подметна Николай. — На лова ще присъстват едни от най-влиятелните офицери в Първа армия, както и брат ми. Той е запален ловец, пък аз с очите си се уверих, че ти си най-добрият следотърсач в Равка.

— Защо си мислех, че работата ми е да охранявам Алина — отвърна Мал, — а не да тичам насам-натам с група изнежени благородници.

— Толя и Тамар ще се справят, докато те няма. Пък и ти се дава шанс да докажеш, че си полезен за нещо.

„Страхотно — помислих си, като видях как Мал присвива очи. — Направо велико.“

— А вие с какво сте полезен, Ваше Височество?

— Аз съм царски син — отвърна Николай — и да съм полезен не влиза в длъжностната ми характеристика. Но — добави, — когато не мързелувам и не се правя на красив, се опитвам да превъоръжа Първа армия и събирам сведения от шпионската си мрежа за укритието на Тъмнейший. Носи се мълва, че е стигнал Сикурзой.

И двамата с Мал застанахме нащрек при последните думи. Сикурзой беше планинска верига, която вървеше почти по цялата дължина на границата между Равка и Шу Хан.

— Значи мислиш, че идва от юг? — попитах.

Николай пъхна ново парче херинга в устата си.

— Напълно е възможно — каза. — Кой знае защо си мислех, че е по-вероятно да се съюзи с фйерданите. Северната ни граница е къде-къде по-уязвима. Но пък Сикурзой е добро място да се скриеш. Ако това излезе истина, трябва час по-скоро да сключим съюз с Шу, за да можем да го нападнем от две страни.

— Наистина ли искаш да му обявиш война? — попитах изненадана.

— Така е за предпочитане, отколкото да го чакаме да укрепне и пръв да ни нападне.

— Този план ми харесва — неохотно го подкрепи Мал. — Тъмнейший едва ли го очаква.

Неговите думи ми напомниха, че докато Мал и Николай бяха като котка и куче, Мал и Щормхунд едва не станаха приятели.

Николай отпи глътка чай и продължи:

— От Първа армия също пристигат тревожни вести. Оказва се, че някои солдати получили религиозно просветление и дезертирали.

Намръщих се.

— Нали не искаш да кажеш, че…

Николай кимна.

— Търсят убежище по манастирите и се присъединяват към култа на Светицата на слънцето. Аппарат разпространява слухове, че си взета за заложница от покварения монарх.

— Но това е нелепо! — отвърнах.

— Напротив, звучи напълно правдоподобно. Едва ли трябва да споменавам, че баща ми изобщо не е във възторг от тази история. Снощи в пристъп на ярост удвои наградата за главата на Аппарат.

— Това не е никак хубаво — простенах.

— Вярно — призна Николай. — Ето защо е разумно началникът на личната ти охрана да завърже някои познанства и да си спечели съюзници във Великия дворец. — Той погледна остро към Мал. — Така ще може да си от полза, Оретцев. Доколкото си спомням, успя лесно да омаеш екипажа ми, затова грабвай лъка и влез в ролята на дипломат, вместо да се правиш на ревнив любовник.

— Ще си помисля.

— Добро момче — подхвърли Николай.

„В името на вси светии!“ Как пък веднъж не се удържа да развали доброто впечатление, което току-що е направил.

— Внимавай, Николай — тихо произнесе Мал. — Царските синове пускат кръв също като обикновените хора.

Николай отупа някаква невидима прашинка от ръкава си.

— Точно така — отвърна, — само че кървят в по-хубави дрехи.

— Мал…

Мал се изправи рязко, столът му остърга пода.

— Имам нужда от чист въздух.

И се отправи към вратата, забравил за титлите и церемониалностите.

Запратих салфетката си на масата.

— Защо го правиш? — гневно се обърнах към Николай. — Защо го предизвикваш така?

— Това ли правя? — невинно попита Николай и посегна за ново хлебче.

Замислих се дали да не нанижа ръката му с вилицата.

— Не го притискай, Николай. Загубиш ли Мал, губиш и мен.

— Той трябва да научи какви са правилата тук. Не успее ли, превръща се в пречка. Залогът е прекалено висок, за да се вземат половинчати мерки.

Потръпнах и разтрих ръце.

— Мразя да говориш така. В такива моменти си същият като Тъмнейший.

— Ако някога ти е трудно да ни различиш, обърни внимание кой от двамата не те изтезава и кой не се опитва да убие Мал — това трябва да съм аз.

— Сигурен ли си, че винаги ще е така? — изстрелях в отговор. — Убеден ли си, че ако от това зависи качването ти на престола и спасението на Равка, няма лично да ме окачиш на бесилката?

Очаквах поредния насмешлив отговор, но той ме гледаше така, сякаш съм забила юмрук в стомаха му. Тръгна да каже нещо, после поклати глава и се отказа.

— Светиите да са ми на помощ — отвърна с тон, който беше нещо средно между смут и погнуса, — но наистина не знам.

Свлякох се на стола. Такова признание би трябвало да ме вбеси, но вместо това почувствах как гневът ми се изпарява. Може би заради откровеността.

Или пък защото се изплаших аз самата на какво бих била способна. Седяхме мълчаливи в продължение на една дълга минута. Накрая той се почеса по врата и бавно се изправи. Стигна до вратата и спря.

— Аз съм амбициозен, Алина. И съм притиснат в ъгъла. Но се надявам… смея да се надявам, че все още правя разлика между добро и зло. — Той се поколеба. — Казах, че разполагаш със свободата си и наистина го мисля. Ако утре с Мал решите да се върнете в Новий Зем, ще ви кача на някой кораб и ще ви отпратя в морето. — Той издържа погледа ми, лешниковите му очи гледаха твърдо. — Но ще съжалявам, ако си тръгнеш.

После излезе и стъпките му отекнаха по каменния под на коридора. Останах още известно време на масата, втренчена в закуската, предъвквайки последните думи на Николай. После се отърсих от тези мисли.

Нямах време да анализирам подбудите му. Само след няколко часа се събираше военният съвет, на който трябваше да определим нашата стратегия и да вземем решение за възможно най-добрата защита срещу Тъмнейший.

Преди него имах да свърша куп неща, но първо дължах една визита.

През цялото време, докато закопчавах златистосиния си кафтан с копчетата като слънца, печално поклащах глава. Багра от вратата щеше да ме подхване за новото ми одеяние, новата ми длъжност и новите ми претенции. Сресах косата си, после се измъкнах от Малкия дворец през личния изход на Тъмнейший и закрачих през парка към езерото.

Прислужницата, която разпитах, беше ми казала, че Багра се разболяла малко след големия зимен бал и оттогава не приемала ученици. Аз, разбира се, знаех каква е истината. В нощта на бала Багра ми разкри кроежите на Тъмнейший и ми помогна да избягам от Малкия дворец. После се беше опитала да ми спечели време, като прикрие отсъствието ми. Мисълта за неговата ярост, когато е разкрил измамата, тежеше като речен камък на сърцето ми.

Щом се опитах да изтръгна някакви подробности за случилото се от разтрепераната прислужница, тя непохватно се поклони и изхвръкна панически от стаята. Оставаше ми единствено утехата, че Багра е още жива и се намира близо до Малкия дворец. Тъмнейший беше способен да унищожи цял един град, но явно дори той не би посегнал на живота на собствената си майка.

Пътеката към хижата на Багра беше обрасла с къпини. От лятната гора дъхаше остро на зеленина и влажна пръст. Стъпките ми станаха колебливи, когато осъзнах колко жадувам да видя Багра. В най-добрите си дни тя беше немилостив учител и противно женище, но се опитала да ми помогне в момент, когато никой друг не ми протегна ръка. Освен това само с нейна помощ имах шанс да разплета загадката около третата муска на Морозов.

Изкачих трите стъпала пред хижата и почуках. Никой не ми отговори. Почуках отново и отворих вратата, примижавайки от познатата жега, която лъхна отвътре. Изглежда, на Багра постоянно й беше студено и вътре в хижата приличаше на пещ.

Малката мрачна стаичка си беше същата, каквато я помнех: оскъдно обзаведена само с най-необходимото; в зиданата печка, облицована с кахлени плочки, все така бумтеше огън, а край нея, облечена в износен кафтан, седеше превита Багра. Изненадах се като видях, че не е сама. До нея седеше прислужник — младо момче, облечено в сиво. То стана, щом като влязох, и се взря към мен в полумрака.

— Не се допускат посетители — каза.

— По чия заповед?

При звука на гласа ми Багра рязко вдигна глава. После удари силно с тояжката си по пода.

— Остави ни, момче — заповяда.

— Но…

— Вън! — озъби се тя.

„Мила, както винаги“, помислих си с известно притеснение.

Момчето се изниза от стаята, без да обели дума повече.

Още не беше затворило вратата зад себе си, когато Багра заговори:

— Чудех се кога пак ще се върнеш, малка светице.

Можех да бъда сигурна, че Багра непременно ще се обърне към мен с прозвището, което изобщо не исках да чувам. Вече започвах да се потя и нямах никакво желание да приближавам огъня, но все пак пристъпих напред. Прекосих стаята и седнах на стола, освободен от прислужника.

Когато приближих, тя извърна лице към пламъците и седна с гръб към мен. Явно днес беше в особено настроение. Пренебрегнах оскърблението. Известно време седях мълчаливо, защото не знаех откъде да започна.

— Казаха ми, че си се разболяла малко след като заминах.

— Аха.

Изобщо не исках да знам, но въпреки това се насилих да попитам.

— Какво ти стори?

Тя сухо се изсмя.

— Нищо работа в сравнение с онова, на което е способен. И много повече, отколкото беше редно.

— Багра…

— Ти трябваше да заминеш за Новий Зем. Трябваше да изчезнеш.

— Опитах.

— Напротив, ти тръгна на лов — озъби се тя и пак удари с тояжката си по пода. — И какво откри — красива огърлица, с която не можеш да се разделиш до края на живота! Я ела по-наблизо! — нареди ми тя. — Искам да видя за какво съм платила с мъките си.

Покорно се приведох напред. Но щом се обърна към мен, ахнах. Багра сякаш беше остаряла с цял един човешки живот от последната ни среща досега. Черната й коса сега беше оредяла и сива. Острите й черти се бяха размили в неясно петно. Някога твърдо изсечените й устни изглеждаха хлътнали и меки.

Но не това ме накара да отскоча назад. Очите на Багра ги нямаше. На тяхно място зееха две черни дупки, а в призрачните им дълбини се кълбяха сенки.

— Багра… — произнесох задавено. Посегнах да хвана ръката й, но тя се дръпна, щом усети докосването ми.

— Спести ми състраданието си, момиче.

— Какво… ти е сторил?! — Гласът ми трудно се процеждаше през гърлото.

Тя отново дрезгаво се изсмя.

— Остави ме на тъмно.

Гласът й беше твърд и силен, но докато седях край огъня си дадох сметка, че единствен той е останал непроменен. Доскоро Багра беше стройна и жилава, изопната като острието на нож и гъвкава като акробат. Сега древните й ръце леко трепереха, а предишното опънато като тетива тяло изглеждаше мършаво и чупливо.

— Покажи ми — повтори тя, протягайки ръка. Останах неподвижна и й позволих да прокара длан по лицето ми. Кокалестите й пръсти запълзяха като бели паяци по кожата ми, подминаха равнодушно мокрите следи от сълзи, спуснаха се надолу по челюстта, по шията и се спряха върху нашийника.

— О — изрече само с дъх, докато пръстите й опипваха грубите парчета еленовите рога около врата ми. После гласът й стана мек, почти скръбен. — Как ми се иска да бях видяла този елен.

Едва се удържах да не извърна глава, за да не виждам празните очни кухини. Вместо това вдигнах ръкава си и взех едната й ръка. Тя направи опит да се дръпне, но аз я стиснах още по-здраво и опрях пръстите й върху люспите около китката. Тя замръзна.

— Не — пророни, — това не може да бъде!

После заопипва ръбовете на люспите от морския бич.

— Русалие — прошушна. — Какво си направила, момиче?!

Думите й ми вдъхнаха надежда.

— Ти си знаела за другите муски.

Изкривих лице, когато ноктите й се впиха в китката ми.

— Истина ли е? — рязко попита тя. — Истина ли е това, което разправят — че той можел да вдъхва живот на сенките?

— Да — признах.

Приведените й рамене провиснаха още повече. После отблъсна ръката ми, сякаш беше нещо гнусно и нечисто.

— Махай се.

— Багра, имам нужда от помощта ти.

— Казах, махай се.

— Моля те. Трябва да разбера къде да търся жар-птицата.

Хлътналите й устни леко потрепнаха.

— Веднъж вече предадох сина си, малка светице. Защо си мислиш, че пак ще го направя?

— Нали искаше да го спреш — започнах колебливо. — Ти…

Багра удари силно тояжката си в пода.

— Исках да го предпазя да не се превърне в чудовище! Но вече е твърде късно, нали? Благодарение на теб той вече не е човекът, който беше навремето. Вече е отвъд всяко изкупление.

— Сигурно е така — признах. — Но все още има надежда за спасението на Равка.

— Какво ме е грижа мен за тази окаяна страна? Мигар светът е толкова хубав, че да си струва спасяването?!

— Да — отвърнах. — Знам, че и за теб е така.

— Нищо не знаеш, момиче.

— Добре тогава! — възкликнах. Отчаянието ми помете всяко чувство за вина към нея. — Знам, че съм идиотка. Известно ми е, че съм глупачка. И за нищо не ставам. Точно затова имам нужда от твоята помощ!

— Няма кой да ти помогне. Единственото ти спасение е да бягаш.

— Кажи ми какво знаеш за Морозов — примолих й се. — Помогни ми да открия третата муска.

— Не бих могла да гадая къде да търсиш жар-птицата. А и да можех, нямаше да ти кажа. Сега искам само топла стая и да ме оставят да умра на спокойствие.

— От мен зависи да ти отнемат и тази стая — казах гневно, — заедно с огъня в печката и послушния прислужник. Тогава може да ти се върне охотата да приказваш.

Щом го казах, вече исках да си взема думите обратно. Плисна ме вълна от срам. Нима наистина заплаших сляпа старица?

Багра се разсмя с клопащ, зъл смях, който я задави.

— Разбирам, че властта ти понася добре. Колкото повече имаш, още повече ще ламтиш за нея. Сродното сродно привлича, момиче.

От думите й ме прониза страх.

— Прощавай, не исках това да кажа — смотолевих слабоволно.

— Не може да престъпваш законите в този свят, без да си платиш цената. Не е писано тези муски да се носят заедно. Никой Гриша не може да притежава такава сила. Ти и сега си променена. Продължавай да търсиш третата, но намериш ли я, вече няма да си себе си; ще се затриеш лека-полека. Щом си дошла да ти помогна и искаш съвета ми, тогава забрави жар-птицата. Забрави за Морозов и за неговата лудост.

Тръснах глава.

— Не мога да го направя. И не искам.

Тя отново се обърна към огъня.

— Тогава прави каквото знаеш, момиче. Аз с този живот вече приключих. С теб — също.

Какво бях очаквала, като дойдох тук? Дали не си въобразявах, че ще ме посрещне като своя дъщеря? Или ще ме приветства като приятел? Тя беше загубила любовта на родния си син и беше пожертвала зрението си, а накрая аз я предадох. Искаше ми се да заровя пети в земята като упорито магаре и да продължа да я моля за помощ. Искаше ми се да я заплашвам, да я предумвам, да падна на колене пред нея и да моля прошка за всичко, което е загубила, и за всяка грешка, която аз съм допуснала. Вместо това се подчиних и направих каквото се искаше от мен — обърнах се и побягнах. Изхвръкнах толкова замаяна от хижата, че се препънах по стъпалата надолу и едва не загубих равновесие. Добре че момчето прислужник стоеше отпред и успя да ме подхване, преди да падна.

Вдишах с облекчение прохладния въздух на големи глътки, усещайки как струйките пот по кожата ми изстиват.

— Истина ли е, че ти си Призоваващата слънцето? — попита момчето.

Взрях се в озареното му от надежда лице и усетих паренето на сълзи в гърлото си. Кимнах и се опитах да се усмихна.

— Мама казва, че си светица.

„В какви ли още вълшебни приказки вярва?“, помислих си с горчивина.

Но преди да се посрамя, като се разплача на мършавото му момчешко рамо, го подминах и се втурнах по тясната пътека. Стигнах езерния бряг и се отправих към един от павилионите на Призоваващите, изграден от бял камък. Това не бяха точно сгради, а само стени, покрити с купол, където младите Призоваващи можеха да овладяват дарбата си без риск да отнесат покрива на училището, или да подпалят Малкия дворец. Приседнах в сянката на стълбите, зарових лице в ръцете си и дадох воля на сълзите, едва поемайки си дъх. Толкова бях сигурна, че Багра знае нещо за жар-птицата и на драго сърце ще ми помогне! Досега не си бях давала сметка колко много разчитам на нейната подкрепа; осъзнах го едва когато загубих и последната си надежда.

Оправих проблясващите гънки на кафтана в скута си и потиснах риданията. Очаквах, че като ме види, Багра ще ми се присмее, ще започне да ехидничи по адрес на малката светица, дошла при нея накичена с всичките си труфила.

Защо съм си въобразявала, че Тъмнейший ще прояви милост към майка си?

И как допуснах да се държа така с нея? Нима наистина заплаших да отнема и последната утеха в живота й?! От уродливостта на тази постъпка направо ми се повдигаше. Можех да се оправдая, че съм притисната в ъгъла и доведена до отчаяние, но позорът си оставаше. На всичкото отгоре част от мен все още копнееше да влети обратно в хижата и да изцеди всички отговори от киселите хлътнали устни на Багра. Какво ставаше с мен?

Извадих от джоба на кафтана малката червена книжка Жития санктя и прокарах ръка по протритата кожена корица. Толкова често я бях отгръщала на едно и също място, че тя се отвори право на илюстрацията със Свети Илия, макар страниците да бяха подгизнали и се бяха слепнали след падането на „Колибрито“ в езерото.

Светец от Гриша? Или поредният алчен за власт глупак, не устоял на изкушенията? Алчен глупак също като мен. „Забрави за Морозов и неговата лудост.“ Прокарах пръст по свода на каменната арка върху рисунката. Не можеше да не значи нищо. Или просто бе свързана с миналото на Илия и нямаше общо с муските. Нищо чудно да е просто приумица на художника.

Дори да имахме право и наистина да съществуваше указателен знак, който да води към третата муска, той можеше да е навсякъде. Николай беше обиколил почти цяла Равка и никъде не беше видял подобна каменна арка. Дори не бяхме сигурни дали след всичките тия стотици години не се е превърнала в каменни отломки.

В училището оттатък езерото зазвъня звънец и шумно ято от малки гришани нахлу през вратите навън. Те крещяха и се смееха, нетърпеливи да излязат на слънце. Явно училището не беше затворило, въпреки сполетелите ни през последните месеци нещастия. Но ако Тъмнейший наистина се канеше да щурмува двореца, трябваше да отпратя децата. Не исках те да се озоват на пътя на ничевие.

„Волът чувства ярема, но дали птицата усеща тежестта на своите криле?“

Мигар Багра наистина ми беше казала това? Или го бях чула в съня си?

Изправих се и отупах праха от кафтана. Вече не бях сигурна кое ме е потресло по-силно — отказът на Багра да ми помогне или нейният съкрушен вид. Тя не беше просто някаква старица. В нея видях жена, останала без никаква надежда. А заслугата за това беше и моя.