Престол и щурм

Глава 22

Мал ме избягваше целия следобед, затова се изненадах, когато се появи заедно с Тамар, за да ме придружи на вечерята по случай рождения ден на Николай. Предположих, че се е споразумял с Толя да се сменят, но нищо чудно да беше поел пропуснатото дежурство.

Сериозно се размислих дали да не пропусна вечерята, но това едва ли щеше да е най-разумното решение. Не можех да измисля основателно оправдание, пък и щях да обидя царя и царицата.

Облякох лек блестящ кафтан от няколко слоя прозрачна златиста коприна. Корсажът беше обсипан със сапфири в наситения син цвят на Призоваващите, които си подхождаха с бижутата, сплетени в косата ми.

Погледът на Мал се плъзна по мен, когато влязох в приемната, и тогава ми хрумна, че тези цветове много повече биха подхождали на Зоя. После сама на себе си се зачудих. Каквато и пищна красавица да беше, не Зоя стоеше между нас. Мал заминаваше. А аз не правех нищо да го спра. Нямаше кого друг да виня за зейналата между нас пропаст.

Вечерята се даваше в един от разточително декорираните салони на Великия дворец, известен с името Орлово гнездо заради огромния позлатен фриз на тавана, изобразяващ коронования двуглав орел със скиптър в ноктите на единия крак и сноп черни стрели, вързани с червена, синя и пурпурна лента — в другия. Перата му бяха покрити с истинско злато. Щом го видях, вече не можех да мисля за нищо друго, освен за жар-птицата.

Около трапезата седяха най-високопоставените генерали от Първа армия със съпругите си, както и най-изтъкнатите чичовци, лели и братовчеди на Ланцови. Царицата заемаше единия тесен край на масата и приличаше на хербаризирано цвете в роклята от бледорозова коприна. В другия й край рамо до рамо седяха царят и Василий, който се правеше, че не забелязва похотливите погледи на баща си към младата съпруга на един от офицерите.

Очите на всички бяха приковани в Николай, който заедно с мен седеше в центъра и както винаги пръскаше чар на всички посоки. Николай беше настоял да няма никакви празненства и балове в негова чест. Това по мнението му би било твърде неуместно с толкова много гладуващи бежанци около градските стени. Но все пак Белаяноч беше в разгара си и царят и царицата явно не бяха успели да се въздържат. Вечерята се състоеше от тринайсет блюда, сред които цяло печено прасенце сукалче и отлято от желе сърненце в естествена големина.

Щом дойде ред за подаръците, бащата на Николай му поднесе огромно яйце, покрито с бледосин емайл. Когато рожденикът го отвори, отвътре се показа изящен модел на кораб върху море от лазурит. На най-високата мачта се развяваше флагът на Щормхунд с червеното куче, а миниатюрното оръдие даде залп и с едно „пук“ изпусна клъбце бял дим.

По време на вечерята надавах ухо на разговорите, но иначе не откъсвах очи от Мал. Царската стража беше подредена на равни разстояния по продължение на стените. Знаех, че Тамар е някъде зад мен, но Мал стоеше точно насреща, изпънат във вдървена стойка мирно с ръце на гърба и вперен напред празен поглед, също като всички останали безименни слуги. За мен беше същинско мъчение да го гледам така. Намирахме се само на крачки един от друг, но те изглеждаха непреодолими като безкрайна пустош. Но не беше ли все същото, откакто пристигнахме в Ос Олта? В гърдите ми се образува възел, който се затягаше все повече, щом погледнех Мал. Сега беше гладко избръснат и сресан, с безупречно изпъната по тялото униформа.

Изглеждаше изморен и резервиран, но поне си беше старият Мал. Знатните гости взеха един подир друг да вдигат тостове за здравето на Николай. Генералите славословеха уменията му на пълководец и смелостта му. Очаквах Василий да приеме с презрение и сарказъм високопарните думи, с които обсипваха брат му, но той изглеждаше весел и добронамерен. Лицето му розовееше от виното, а на устните се беше изписала несъмнено самодоволна усмивка. Явно се беше завърнал от Карйева в приповдигнато настроение.

Погледът ми отскочи обратно към Мал. Не бях сигурна какво точно изпитвам — дали ми се плаче, или ме тегли да стана и да започна да мятам чинии в стената.

В салона беше прекалено горещо, а раната в рамото ми пак започваше да смъди и да опъва кожата. Едва се удържах да не я почеша.

„Страхотно — помислих си, — явно се задава нова халюцинация насред официалната вечеря. Дали Тъмнейший този път няма да изскочи направо от супника?“

Николай сведе глава към ухото ми.

— Знам, че моята компания не ти е по сърце, но не би ли се постарала да си придадеш малко по-ведър вид? Имам чувството, че всеки момент ще се разплачеш.

— Извинявай — смънках, — просто аз…

— Разбирам — прекъсна ме той и стисна ръката ми под масата, — но сърненцето от желе би дало живота си за една твоя усмивка.

Опитах да се усмихна и наистина се постарах да се включа във веселбата. Смях се и бъбрих със закръгления червендалест генерал отдясно; престорих се, че съм погълната от плановете на луничавото момче от рода Ланцов насреща да ремонтира дачата, която беше получило в наследство.

Когато дойде ред да сервират сладоледа с различни аромати, Василий стана и вдигна чашата си с шампанско.

— Братко — започна той, — толкова е хубаво да вдигна тост за рождения ти ден в твое присъствие, след като дълги години се скита по далечни брегове.

Вдигам наздравица и пия в твоя чест. За твое здраве, братчето ми!

— Живели! — отвърнаха в хор гостите, изпразниха на екс чашите и подновиха прекъснатите разговори.

Василий обаче не беше приключил. Той почука с вилицата си по чашата и звънкото зън-зън-зън отново привлече вниманието на присъстващите.

— Днес обаче имаме и друг повод за празнуване, освен раждането на знатния ми брат.

Ако натъртването на „знатния“ не беше достатъчно, то самодоволната усмивка на Василий беше повече от красноречива. Николай продължаваше да се усмихва любезно.

— Както на всички ви е известно — продължи Василий, — аз прекарах последните седмици на път.

— И в пилеене на пари — изкиска се червендалестият генерал. — Предполагам, че скоро ще има нужда от нова конюшня.

Погледът на Василий стана леден.

— Но не бях в Карйева. Вместо това тръгнах на север по поръчение на скъпия ни баща.

Усетих как Николай застина до мен.

— След дълги и трудни преговори имам чест да ви съобщя, че Фйерда ще се присъедини на наша страна в битката срещу Тъмнейший. Обещаха да участват с войски и провизии в общата кауза.

— Нима е възможно? — възкликна един от благородните гости.

Василий изпъчи гордо гърди.

— Възможно е. Благодарение на отдавнашните ни и не малки усилия, нашият най-жесток враг се превърна в най-могъщия ни съюзник.

Около масата се надигнаха развълнувани разговори. Царят сияеше и прегръщаше големия си син.

— Неч жиле Равка! — взеха да скандират гостите.

С изненада забелязах, че Николай свива вежди. Той самият каза, че брат му обича преките пътеки и, изглежда, Василий беше намерил точно такава пътека в преговорите с Фйерда. Но не беше типично за Николай да изкарва на показ разочарованието или неудовлетворението си.

— Изключителен успех, братко. Отдавам ти чест! — извика Николай и вдигна чаша. — Смея ли да попитам обаче какво са поискали в замяна на подкрепата си?

— Пазариха се до кръв — изсмя се снизходително Василий, — но не постигнаха нещо кой знае колко съществено. Търсеха достъп до нашите пристанища в Западна Равка и поискаха помощта ни при опазването на южните търговски пътища от земските пирати. Сигурно и ти ще се включиш в това, братле — добави той с дружелюбен смях. — Поискаха също да се отворят и някои от северните пътища за транспортиране на дървен материал. А след като Тъмнейший бъде победен, ще очакват и присъединяването на Призоваващата слънцето към общите ни усилия да бъде заличена Долината.

При тези думи той широко ми се усмихна. Вирнах брадичка в отговор на самонадеяно му предположение, но условието си беше съвсем ясно и разумно, пък и предводителят на Втора армия беше подчинен на царя наравно с всички останали поданици. Затова се задоволих само да кимна, надявайки се да се е получило достолепно.

— Кои пътища по-точно? — настоя Николай.

Василий махна пренебрежително с ръка.

— Някъде на юг от Халмхенд, западно от Вечните ледове. Те са добре защитени от гарнизона при Уленск, ако на фйерданите им хрумне нещо друго.

Николай рязко се изправи и столът му изскърца пронизително по лакирания паркет.

— Кога вдигна блокадата? От колко време са отворени пътищата?

Василий се намръщи.

— Какво значение…

— От колко време?!

Раната в рамото ми взе да пулсира.

— Малко повече от седмица — отвърна Василий. — Нали не мислиш, че фйерданите ще ни нападнат откъм Уленск? Реките няма да замръзнат месеци напред, а дотогава…

— Замисли ли се поне за миг защо фйерданите са се загрижили за пътищата, по които се транспортира дървен материал?

Василий махна безразлично с ръка.

— Предполагам, че им трябват трупи — каза. — Или пък са свещени за някои от нелепите им горски духове.

Около масата се разнесоха нервни смехове.

— Всички те са охранявани от един-единствен гарнизон — изръмжа Николай. — Защото планинските проходи са твърде тесни, та през тях да мине истинска армия.

— Ти говориш за армия от стар тип, братко. На Тъмнейший не му трябват батальони, пехотинци или тежко въоръжение. Достатъчни са му неговите Гриша и ничевие. Трябва незабавно да евакуираме двореца.

— Но това е абсурдно!

— Единственото ни предимство беше да сме предупредени отрано за атаката. Съгледвачите по тези блокади бяха нашата първа защитна линия. Те бяха нашите очи, а ти сега ни ослепи. Тъмнейший може да е вече само на няколко километра от нас.

Василий тъжно поклати глава.

— Ставаш за смях.

Николай стовари длани върху масата. Чиниите подскочиха с оглушителен звън.

— Тогава защо на масата ни няма фйердански пратеници, които да споделят твоята слава и да вдигнат наздравица за този невиждан и нечуван съюз?

— Проводиха да ни предадат най-искрените им извинения. Точно в момента нямали възможност да пътуват, защото…

— Защото тук скоро ще настане кървава сеч. Съюзили са се с Тъмнейший.

— Според сведенията на нашите съгледвачи той е на юг и е в съюз с Шу.

— Нали не си въобразяваш, че той няма шпиони и сред нашите съгледвачи? Заложил е капан, който би усетило дори малко дете, а ти попадна право в него.

Лицето на Василий стана пурпурно.

— Николай, сигурно… — опита се да възрази майка му.

— Гарнизонът при Уленск е обслужван от цял полк — намеси се един от генералите.

— Ето, виждаш ли? — възкликна Василий. — С думите си само предизвикваш хаос и паника и аз няма да го търпя!

— Един полк срещу армия от ничевие?! Всички в този гарнизон са вече мъртви — каза Николай, — паднали жертва на твоята самонадеяност и глупост.

Ръката на Василий се стрелна към дръжката на сабята.

— Малко повечко се изхвърли, малко копеле.

Царицата ахна.

Николай дрезгаво се изсмя.

— Точно така, предизвикай ме, братко. Това ще е от голяма полза. Я се огледай кой седи около тази маса — каза. — Всички генерали и благородници, по-голямата част от рода Ланцови и за капак — Призоваващата слънцето.

Всички на едно място в една нощ.

Няколко лица около масата внезапно пребледняха.

— Може би трябва да обмислим… — започна луничавото момче насреща ми.

— Не! — прекъсна го Василий с треперещи устни. — Той приказва всичко това от чиста завист. Не може да преживее успеха ми. Той…

Камбаните за тревога зазвъняха — отначало отдалече, при стените на външния град, после все по-близо и по-близо, извисявайки се в един общ тревожен хор, който заехтя по улиците на Ос Олта, прехвърли се във вътрешния град и прескочи стените на Великия дворец.

— Ти му поднесе Равка на тепсия — заключи Николай.

Гостите наскачаха и се заблъскаха около масата в пристъп на паника.

Мал на мига се озова до мен с извадена сабя.

— Трябва да се доберем до Малкия дворец — извиках, сещайки се за огледалните чинии на покрива. — Къде е Тамар?

В този момент всички прозорци експлодираха.

Върху нас заваляха парчета стъкло. Вдигнах ръце да защитя лицето си, а гостите се разпищяха, притискайки се един в друг.

Ничевие взеха да връхлитат на рояци в салона, размахали изтъканите си от сенки криле, и изпълниха въздуха с жужене на насекоми.

— Пазете царя! — извика Николай, извади сабята и се втурна да защитава майка си.

Царските стражи обаче стояха като каменни истукани, парализирани от ужас. Една от сенките вдигна момчето с луничките във въздуха и го запрати в стената. То се свлече на пода с прекършен врат. Вдигнах ръце, но салонът беше твърде пренаселен, та да рискувам със Сеч. Василий все още стоеше изправен начело на масата, а царят се беше свил до него.

— Ти си виновен за това! — изкрещя той на Николай. — Ти и твоята вещица!

Той размаха голата си сабя и се втурна към нас, ревящ от ярост. Мал ме закри с тяло и вдигна меча, за да блокира удара му. Но още преди Василий да е успял да замахне, едно от изчадията сграбчи ръката му и я изтръгна от ставата, заедно със сабята. Той остана прав още миг, полюлявайки се, докато кръвта бликаше на тласъци от раната, после се стовари на пода в безжизнена купчина.

Царицата взе да пищи истерично и се хвърли напред към тялото на сина си, докато Николай й пазеше гърба. Подхлъзна се в ширналата се локва кръв.

— Недей — умоляваше я Николай и я прегръщаше. — Него го няма вече, Мудрая, няма го.

През прозорците нахлу нов рояк от ничевие, който се устреми към Николай и майка му.

Вече беше крайно време да рискувам. Призовах светлината в две ослепителни дъги и взех да сека чудовищата едно подир друго, като едва не разполових и един от генералите, свит страхливо на пода. Хората пищяха и ридаеха, а ничевие връхлитаха отгоре.

— След мен! — извика Николай, насочвайки майка си и баща си към вратата.

Ние и стражите го последвахме, проправяйки си заднешком път към коридора, после побягнахме.

Великият дворец беше завладян от хаос. По коридорите се тълпяха ужасени стражи и слуги; някои трескаво напираха към изходите, други се барикадираха по стаите. Чух ридания, после шум от пръснало се стъкло.

Някъде отвън се разнесе тътен.

„Дано да са Фабрикаторите“, помислих си отчаяно.

Двамата с Мал изхвръкнахме от двореца и се спуснахме по мраморните стъпала. Стържещ шум на огънат метал разцепи въздуха. Погледнах надолу към покритата с бял чакъл алея точно в момента, когато позлатените порти на дворцовия парк бяха изтръгнати от пантите от съкрушителния вятър на Етералки. В парка нахлуха гришаните на Тъмнейший, облечени в ярките си кафтани.

Хукнахме по алеята към Малкия дворец. Николай и царската стража ни следваха, забавени от немощния му баща.

В началото на горския тунел царят се преви на две и захриптя лошо, а царицата ридаеше и висеше вкопчена в ръката му.

— Трябва да ги заведа до „Синьото рибарче“ — каза Николай.

— Мини по заобиколните алеи — посъветвах го. — Тъмнейший първо ще нападне Малкия дворец. Той търси мен.

— Алина, ако те залови…

— Върви — прекъснах го. — Спаси ги, спаси и Багра. Аз няма да оставя Гриша сами.

— Ще ги отведа на сигурно място и ще се върна. Обещавам.

— Честната дума на главорез и пират.

Той докосна бузата ми.

— На капер.

Нова експлозия разтърси парка.

— Да вървим! — провикна се Мал.

Погледнах бегло назад, докато тичахме през горския тунел — върху пурпурното небе на бялата нощ различих силуета на Николай. Запитах се дали някога ще го видя отново.

Раната на рамото ми гореше и пулсираше, пришпорвайки ме да тичам още по-бързо надолу по пътеката. Мислите ми се въртяха в кръг — ако са имали шанс да се барикадират в куполната зала; ако са имали време да разположат оръжията по покрива; ако успея да се добера до чиниите. Всичко, планирано толкова внимателно дни наред, беше съсипано от високомерието и арогантността на Василий.

Изхвръкнах от тунела и забих крака в земята, а около мен във всички посоки се разпиля чакъл. Не зная дали инерцията, или разкрилата се пред мен гледка ме повали на колене.

Малкият дворец беше обсаден от гъмжащи сенки. Те стържеха, бръмчаха, скрибуцаха и цвъртяха, докато пълзяха по стените и връхлитаха върху покрива. По стълбите лежаха проснати тела, други бяха нахвърляни сгърчени по земята. Парадната врата зееше широко отворена.

Пътеката пред входа беше осеяна с парчета огледално стъкло. Една от чиниите на Давид лежеше разбита встрани, затиснала тялото на момиче с кривнати напряко през лицето предпазни очила. Паша. Две изчадия се бяха надвесили над чинията и зяпаха отраженията си в начупената й повърхност.

Нададох яростен рев и овъглих и двете чудовища с огнена струя. Светлинният лъч се начупи в останките от огледалната чиния, а изчадията се изпариха яко дим.

Чух насечения звук на стрелба откъм покрива. Там някой все още беше жив. Някой все още оказваше съпротива. Освен това ни оставаше втората чиния — не беше много, но пък единственото, с което разполагахме.

— Насам — каза Мал.

Втурнахме се напряко през поляната и влетяхме във вратата, която водеше към покоите на Тъмнейший. В основата на стълбището с писък ни пресрещна ничевое и ме повали на колене. Мал замахна през него със сабята си. То се олюля и отново прие предишната си форма.

— Назад! — изкрещях. Мал се сниши и аз поразих с удара Сеч сенчестия воин. Хукнах нагоре по стълбите, вземайки по две наведнъж, а сърцето ми блъскаше в гърдите до пръсване. Мал ме следваше плътно по петите.

Въздухът се беше сгъстил от мириса на кръв и тътена на стрелбата.

Щом се появихме на покрива, чух вик: „Назад!“.

Имахме време само да залегнем, преди гренатката да се взриви. Отървахме се само с опърлени мигли и заглъхнали уши. Корпоралките бяха успели да разположат оръжията на Николай по покрива и сега косяха сенчестите воини с дъжд от куршуми; Фабрикаторите имаха грижата те да не остават без муниции. Оцелялата чиния беше наобиколена от въоръжени Гриша, които с всички сили отблъскваха ничевие. Давид също беше тук — приведен непохватно над един от огромните пистолети, той отчаяно защитаваше поверения му периметър. Изстрелях високо в небето камшичен сноп светлина, която разцепи въздуха и ни спечели няколко безценни секунди.

— Давид!

Давид изсвири два пъти рязко със свирката, провесена на врата му. Надя сложи предпазните очила, а съекипникът й от Дурастите нагласи чинията в нужната позиция. Не дочаках да завършат приготовленията — вдигнах ръце и изпратих лъч светлина право в чинията. Ново изсвирване. Чинията се наклони. Един-единствен съвършен лъч изригна от огледалната й повърхност.

Дори без помощта на втората чиния, той прониза дълбоко небето и посече ничевие, които се разтвориха в нищото.

Лъчът продължи да реже въздуха в бляскава дъга и да разчленява черните тела пред себе си. Накрая толкова разреди тяхната орда, че през редиците им се провидя здрачът на Белаяноч. Щом зърнаха звездите, Гриша нададоха победоносни викове. Насред ужаса, който владееше, се прокрадна плаха надежда.

После един от ничевие си проби път, избегна светлинния лъч, метна се върху чинията и промени ъгъла й. Мал се нахвърли срещу чудовището, кълцайки и разсичайки със сабята си сенчестото му тяло. Група гришани се опитаха да блокират силните му крака, но то успя да се изплъзне. После ничевие ни връхлетяха от всички страни.

Видях как едно от изчадията се прокрадна покрай светлината и се хвърли право зад чинията. Огледалният диск се килна напред. Светлината загуби силата си, после взе да примигва.

— Надя! — изпищях. Двамата с Дураста успяха да отскочат от чинията в последния момент. Тя се повали на една страна с оглушителен трясък и шум от счупено стъкло. Ничевие подновиха щурма си.

Изпращах във въздуха една след друга светлинни дъги.

— Съберете се в залата! — извиках. — Заключете вратите!

Гришаните побягнаха, но не бяха достатъчно бързи. Чух вик, после пред погледа ми се мерна лицето на Фьодор. Едно от чудовищата го вдигна във въздуха и го запрати през ръба на покрива. Спуснах наоколо купол защитна светлина, но ничевие продължаваха да настъпват. Само да ни бяха оставили двете чинии. Само да имахме още малко време.

Мал внезапно се озова зад мен с пушка в ръка.

— Не върви на добре — каза. — Трябва да се махаме от тук.

Кимнах и двамата заотстъпвахме към стълбището, докато небето причерняваше от гърчещи се силуети. Кракът ми се спъна в нещо и аз загубих равновесие.

Сергей седеше сгърчен зад купола. Държеше Мари в ръце — тялото й беше разпрано от гърлото до пъпа.

— Никой не оцеля — хълцаше, а сълзите се стичаха по страните му. — Никой не оцеля. — Клатушкаше се напред-назад, притиснал Мари към себе си. Не можех да понеса гледката на изкорменото й тяло. Глупавичката Мари с прекрасните кестеняви къдри, която постоянно се кискаше на нещо.

Ничевие вече се бяха покатерили на покрива и напредваха към нас като черна вълна.

— Мал, вдигни го! — извиках и разсякох множеството от сенки, които напираха насреща.

Мал сграбчи Сергей и го откъсна от Мари. Той се дърпаше и съпротивляваше, но двамата успяхме някак да го натикаме вътре и залостихме вратата зад нас. После се заспускахме по стълбите, като ту го носехме, ту го влачехме след себе си. Щом стигнахме втората поредица стъпала, чухме как над нас вратата на покрива с трясък се отваря. Изпратих посичащ лъч светлина с надеждата да поразя нещо друго, а не стълбището, след това продължихме тичешком към последните стъпала.

Влетяхме в куполната зала и вратите се затръшнаха след нас. Гришаните вътре бързо ги залостиха отново. Разнесоха се глухи удари. Ничевие се опитваха да проникнат вътре.

— Алина! — изкрещя Мал.

Извърнах се и видях ничевие. Някак бяха успели да проникнат, въпреки че другата врата също беше залостена. Притиснати до стената, Зоя и братът на Надя със силата на Вихротворци запращаха маси, столове и остатъци от мебелировката срещу настъпващите воини на сянката.

Вдигнах ръце и светлината се изстреля от тях като нажежени нишки, които разсякоха изчадията едно след друго, докато не се стопиха съвсем. Зоя отпусна ръце и самоварът се стовари с оглушителен екот на пода.

По всички врати се чуваха глухи удари и драскане. Ничевие забиваха нокти в дървото, опитвайки се да проникнат вътре; търсеха дори най-малка пролука или цепнатина, за да се промъкнат. Жуженето и стърженето сякаш идваха от всички посоки. Но Фабрикаторите добре си бяха свършили работата.

Укрепените врати и поправеният купол щяха да ни пазят още известно време. Чак сега успях да се огледам. Залата плуваше в кръв. По стените имаше кървави петна; каменният под не се виждаше от кръв. Навсякъде се виждаха пръснати тела, малки купчинки в пурпурно, червено и синьо.

— Има ли и други оцелели? — попитах. Не можех да овладея треперенето на гласа си.

Зоя замаяно поклати глава. Едната й буза беше опръскана в кръв.

— Тъкмо вечеряхме — каза. — Чухме камбаните. Не ни остана време да запечатим вратите. Те просто… бяха навсякъде.

Сергей продължаваше тихо да хлипа. Давид стоеше пребледнял, но иначе спокоен. Надя също беше успяла да се добере до куполната зала и сега прегръщаше Адрик през раменете. Все още държеше брадичката си упорито вирната, въпреки че се тресеше цялата. Всичко на всичко бяха останали трима Огнетворци и двама Корпоралки — един Лечител и един Сърцеразбивач. Единствените оцелели от Втора армия.

— Някой виждал ли е Толя и Тамар? — попитах. Никакъв отговор. Сигурно и те бяха мъртви. Или пък имаха дял в това бедствие. Тамар беше изчезнала още по време на официалната вечеря. Нищо чудно да са работили за Тъмнейший през цялото време.

— Николай още не е тръгнал — обади се Мал. — Защо не опитаме да се доберем до „Синьото рибарче“?

Поклатих глава. Щом Николай още не е тръгнал, значи той и семейството му вече бяха мъртви; нищо чудно и Багра да не е сред живите. Внезапно пред погледа ми се яви тялото на Николай, плуващо по лице във водата сред отломките на „Синьото рибарче“.

Не! Сега не е време за такива мисли. Спомних си какво реших за Николай още първия път, когато го видях. Оставаше само да се надявам, че хитрият лисугер е успял да избегне и този капан.

— Тъмнейший е насочил цялата си мощ насам — казах. — Може да потърсим изход през вътрешния град и с бой да си проправим път натам.

— Няма как да успеем — обезверено каза Сергей. — Прекалено много са.

Самата истина. Знаехме, че може да се стигне до това, но разчитахме на по-голямата си численост и на подкрепление от Полизная.

Някъде в далечината се чу приближаващ тътен на гръмотевица.

— Той идва — простена един от Огнетворците. — О, светии, той идва!

— Ще ни избие — прошепна Сергей.

— Ако имаме късмет — обади се Зоя.

Думите й никак не бяха обнадеждаващи, затова пък бяха верни. Вече знаех как Тъмнейший отмъщава на предателите — разбрах го по зловещата бездна в очите на собствената му майка. Имах всички основания да вярвам, че Зоя и останалите ще бъдат наказани много по-жестоко.

Зоя се опита да избърше кръвта от бузата си, но успя само да я превърне в размазано петно.

— Предлагам да се доберем до вътрешния град. Предпочитам да си опитаме късмета с чудовищата отвън, отколкото да седим тук и да чакаме Тъмнейший.

— Нямаме почти никакъв шанс — предупредих ги отчаяна, че не мога да им предложа и най-малка надежда. — Не съм достатъчно силна, за да ги спра всичките.

— Поне с ничевие всичко ще приключи относително бързо — обади се Давид. — Предлагам с бой да си проправим път надолу.

Всички се извърнахме изненадани да го погледнем. Той самият изглеждаше леко стъписан от онова, което беше казал току-що. После сви рамене. Очите ни се срещнаха.

— Сторихме всичко, което е по силите ни — каза.

Огледах стоящите около мен. Един по един те кимнаха в знак на съгласие.

Поех си дълбоко въздух.

— Останаха ли ти някакви гренатки, Давид?

Той измъкна от кафтана си два метални цилиндъра.

— Тия са последните.

— Използвай само едната, другата остави за резерва. Ще дам сигнал. Отворя ли вратите, тичайте с всичка сила към портите на двореца.

— Оставам с теб — каза Мал.

Понечих да възразя, но по погледа му разбрах, че няма никакъв смисъл.

— Вие не ни чакайте — казах на останалите. — Ще гледам да ви прикривам колкото може по-дълго.

Нова гръмотевица разцепи въздуха.

Гришаните взеха пушките на загиналите и се скупчиха около мен край вратата.

— Е, напред тогава — казах. Обърнах се и поставих ръце върху резбованите дръжки. Усетих глухите удари от телата на ничевие, които се хвърляха с всичка сила срещу вратата. Раната ми изгарящо пулсираше.

Кимнах на Зоя. Резето се превъртя.

Разтворих широко двете крила на вратата и изкрещях: „Сега!“.

Давид запрати ръчната граната в здрача пред нас; Зоя замахна и я издигна високо със силата си на Вихротворец.

— Залегнете! — кресна Давид.

Всички се притиснахме към стените със стиснати очи, прикрили главите си с ръце в очакване на експлозията. Взривът разтърси каменния под, а ослепителното му сияние проникна като червена ивица през стиснатите ми клепачи.

После побягнахме. Ничевие се бяха пръснали, стъписани от светлинната и взривната вълна, но само секунди по-късно отново стесниха кръга около нас.

— Бягайте! — изкрещях. Вдигнах ръце и посипах наоколо огнени водопади, които разкъсаха виолетовото небе и започнаха да посичат ничевие, а Мал откри огън по тях. Гриша се втурнаха през горския тунел.

Призовах цялата мощ на елена, всичката сила на морския бич и умението, на което ме беше научила Багра. Събрах светлината в себе си, после я пръснах наоколо в изпепеляващи арки, които оставяха светли дири през армията на сенките.

Но те бяха безчет. Какво ли е коствало на Тъмнейший да вдигне на крак тези пълчища? Те прииждаха срещу нас, а телата им се завихряха и променяха формата си подобно на лъскави рояци от бръмбари. Хищно протегнати напред ръце, оголени зъби; изтикаха Гриша извън тунела на дърветата; черни криле разсичаха въздуха; разкривените дупки на раззинатите им пасти зееха готови да разкъсват.

После въздухът сякаш оживя от тропота на стрелбата. От дърветата извираха войници, които стреляха в движение. Бойният вик, който цепеше въздуха, накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат. Санкта Алина.

Те се нахвърлиха срещу ничевие с оголени мечове и саби и взеха да посичат изчадията с невиждана ярост. Някои бяха облечени като земеделци, други носеха опърпани униформи на Първа армия, но всичките имаха татуиран един и същи знак: моето лъчисто слънце, изписано с мастило върху бузите им.

Само двама от тях не бяха белязани. Толя и Тамар предвождаха атаката с диви погледи, оголени остриета и моето име на уста.