Престол и щурм

Глава 10

Не тръгнахме веднага към Ос Олта. Вместо това в следващите три дни прекарвахме стоки през Долината. Помагаше ни останалия военен състав от гарнизона в Крибирск. Повечето от полковете и батареите бяха изтеглени навътре към централната част на страната, когато започнало разширяването на Безморие. Заварихме построена нова наблюдателница, от която да се следят черните брегове на Безморие. Сухите докове се обслужваха едва от шепа хора.

В лагера не беше останал нито един гришанин. След несполучилия преврат на Тъмнейший и унищожаването на Новокрибирск, в редиците на Първа армия и из цяла Равка се надигнало недоволство срещу Гриша. Това не ме учудваше. Цял град беше унищожен, а жителите му — оставени за храна на чудовищата. Равка нямаше скоро да забрави това. Нито пък аз.

Някои от Гриша потърсили царска закрила в Ос Олта. Други потънали вдън земя. Николай подозираше, че са открили Тъмнейший и са минали на негова страна. Но благодарение на отцепниците Гриша под командването на Николай през първия ден успяхме да направим два курса през Долината; три — на втория и четири през последния ден. Пясъчните салове отиваха празни до Западна Равка и се връщаха претоварени със земски пушки, пълни с амуниции сандъци и части за револвери като онези, които Николай беше използвал на борда на „Колибрито“. Към тях се прибавяха по няколко тона захар и юрда — всичките добити с контрабанда от Щормхунд.

— Подкуп — натърти Мал, докато наблюдавахме как край доковете захласнати войници нахлуват с викове и дюдюкане в поредния сал за разтоварване, омагьосани от лъскавите купчини оръжие.

— Подарък — поправи го Николай. — Ще видиш, че куршумите са си куршуми, независимо аз от какво се водя. — После се обърна към мен. — Днес може да направим още един курс. Идваш ли?

Никак не ми се щеше, но кимнах.

Той се засмя и ме потупа по гърба.

— Ще се разпоредя тогава.

Усещах погледа на Мал, докато гледах към преливащия мрак на Долината.

Произшествието на борда на „Колибрито“ повече не се повтори. Каквото и да бях видяла онзи ден — призрак, халюцинация, дори име не намирах за него, — то си остана единичен случай. Въпреки това, докато прекосявахме Долината, постоянно бях нащрек, стараейки се да прикрия колко ме е страх.

Николай искаше да използва курсовете и за лов на волкри, но аз категорично отказах. Оправдах се, че още се чувствам отпаднала и не знам дали силата ми ще стигне да ни осигури безопасно преминаване. Страхът ми беше съвсем реален; останалото обаче беше лъжа. Усещах се по-могъща от всякога. Силата струеше от мен на чисти и трептящи вълни, които сияеха с обединената мощ на елена и люспите. Но за нищо на света не бих допуснала да чуя отново онзи вой. Пръсках светлина в широк кръг около нас; тя образуваше сияен купол над пясъците и макар че волкрите пак пищяха и биеха с криле, поне се държаха на разстояние.

Мал ни придружаваше при всеки курс, застанал плътно до мен с готова за стрелба пушка. Знаех, че долавя моето неспокойство, но не настояваше да му кажа причината за него. Всъщност след спора ни в шатрата почти не говореше. Лошото бе, че проговори ли, казаното определено нямаше да ми хареса. Не бях променила решението си да се върна в Ос Олта, но се боях, че с него не е така.

Сутринта на тръгване към столицата го потърсих с очи из тълпата уплашена, че може просто да не се яви. Затова щом го зърнах да седи мълчаливо на седлото с изправени рамене като глътнал бастун, в очакване да се присъедини към останалите конници, казах кратка благодарствена молитва.

Поехме на път още преди зазоряване — дълга виеща се процесия от коне и фургони, която лъкатушеше от лагера към широкия друм, известен с името Вий. Николай ми беше намерил отнякъде прост син кафтан, но сега той беше натъпкан в багажа. Докато не ми осигуреше специална охрана свои хора, аз щях да си остана обикновен войник в свитата на царския син.

Щом слънцето яхна хоризонта, в мен затрепка плаха надежда. Мисълта да заема мястото на Тъмнейший, да се опитам пак да събера гришаните под знамената и да оглавя Втора армия все още ми се струваше непостижима и плашеща. Но сега поне действах, а не бягах от Тъмнейший, очаквайки всеки момент да ме залови. Вече имах две от муските на Морозов и отивах на място, където може би щях да открия следа към третата. Мал не беше никак щастлив, но докато наблюдавах как утринните лъчи засияват над върхарите, изведнъж се почувствах уверена, че отново мога да го спечеля за каузата.

Само дето не успях да удържа този вътрешен подем, докато прекосявахме Крибирск. Минахме през порутения пристанищен град и след падането ни в езерото, но тогава бях толкова потресена и влудена, че не обърнах внимание колко се е променило мястото. Този път обаче нямаше как да пропусна гледката.

Макар Крибирск никога да не се е славел с особена красота, той гъмжеше от пътници и търговци, царски хора и докери. По продължението на неговите оживени и шумни улици нагъсто се редяха магазини, кой от кой по-претъпкан със стока и всичките готови да снабдят всяка експедиция през Долината.

Между тях се редуваха кръчми и бордеи, които задоволяваха потребностите на солдатите от гарнизона. Сега обаче улиците бяха притихнали и полупразни. Прозорците и вратите на повечето къщи и дюкяни бяха заковани с дъски.

Едва когато стигнахме църквата, всичко ми се проясни. Спомнях си я като спретната постройка, увенчана със сини кубета. Сега варосаните й стени бяха покрити с надписи, ред подир ред имена, изписани с боя с цвета на засъхнала кръв. Стъпалата бяха засипани с купчини повехнали цветя, малки рисувани икони и недогорели свещи. Забелязах още бутилки квас, купчини сладкиши, забравена детска кукла. Все дарове за мъртвите.

Започнах да чета имената:

Списъкът нямаше край. Пръстите ми се вкопчиха в юздите и някаква студена ръка стисна сърцето ми в юмрук. Връхлетяха ме неканени спомени: майка, която тича с дете на ръце; бягащ мъж, който се препъва и пада с разчекната от беззвучен вик уста, а мракът го поглъща; объркана и изплашена старица, премазана от обезумялата тълпа. Аз станах свидетел на всичко това. Съучаствах то да се случи.

Това бяха списъци с имена на загиналите жители на Новокрибирск, града, който доскоро се намираше точно срещу Крибирск оттатък Долината. Град побратим, населен с роднини, приятели и съдружници; с хора, които работеха на доковете и поправяха пясъчните салове; някои от тях сигурно бяха оцелели след безчет прекосявания на Долината. Те живееха на ръба на преизподнята в измамната безопасност на домовете си и делничния ритъм на улиците в своето малко пристанище. А сега никой не беше оцелял, защото аз не успях да спра Тъмнейший.

Мал спря коня си до моя.

— Алина — каза меко, — да вървим.

Поклатих глава. Исках да ги запомня. Таша Стол, Андрей Базин, Шура Райченко. Колкото може повече от тях. Те бяха избити от Тъмнейший. Дали и него преследваха насън, така както се явяваха в моите кошмари?

— Трябва да го спрем, Мал — казах задавено. — Трябва да открием начин да го спрем.

Не зная на какъв отговор се надявах, но той мълчеше. Не бях сигурна дали Мал вече изобщо има желание да ми обещава нещо.

Най-накрая той пришпори коня и продължи. Аз обаче се насилих да изчета всички имена до последното и чак тогава тръгнах по опустелите улици. Колкото повече се отдалечавахме от Долината, толкова повече се оживяваше Крибирск. Няколко магазина бяха отворени; имаше и амбулантни търговци, които предлагаха стоката си по продължението на Вий, познато като Амбулантния път. Покрай шосето бяха наредени разнебитени сергии, покрити с ярки парчета плат, върху които лежеше безразборно натрупаната стока: ботуши и молитвени кърпи за глава, дървени играчки, калпави ножове в ръчно изработени ножници. Много от сергиите бяха отрупани с нещо, което приличаше на скални отломъци и пилешки кости.

— Правийе ости! — крещяха търговците. — Оченнийе ости!

Истинска кост. Праведна кост.

Докато се надвесвах над шията на коня, за да ги разгледам по-добре, някакъв старец ме извика по име.

— Алина!

Изненадана вдигнах очи. Дали ме познаваше?

Николай на мига се озова до мен. Приближи плътно коня си до моя, изтръгна юздите от ръцете ми и дръпна силно, за да ме отведе по-надалече от сергията.

— Нет, спасибо — обърна се към стареца той.

— Алина! — продължи да вика търговецът. — Оченная Алина!

— Чакай! — извиках и се извърнах на седлото, за да огледам по-добре лицето на стареца. Той подреждаше грижливо изложеното на масата. Изглежда, напълно беше изгубил интерес, след като разбра, че няма да купим нищо. — Почакай! — настоях. — Той ме познава отнякъде.

— Не те познава.

— Знае името ми — отвърнах ядосана и издърпах юздите на коня си от ръката му.

— Просто се опитва да продаде мощите ти. Кости от показалец на самата Санкта Алина.

Вцепених се, по тялото ми се прокрадна мраз. Нищо не подозиращият ми кон продължи да трополи напред.

— Самата Санкта Алина — повторих глухо.

Николай неспокойно се размърда на седлото.

— Носят се слухове, че си загинала в Долината. Хората из цяла Равка и в Западна Равка от месеци продават мощите ти. Много те бива като талисман за късмет.

— Значи това трябва да са моите пръсти, така ли?!

— Костички от ръката, пръсти на краката, части от ребра.

Призля ми. Озърнах се с надеждата да мерна Мал, да видя нечие нормално лице.

— Е, ако поне половината от тези палци на краката са истински, излиза, че си била стоножка. Суеверието обаче е страшна сила.

— Както и вярата — обади се някакъв глас зад мен. Обърнах се и с изненада видях Толя, който яздеше огромен черен боен кон. Изражението на широкото му лице беше тържествено.

Всичко това ми дойде в повече. Оптимизмът, който ме владееше само преди час, се беше изпарил. Внезапно изпитах усещането, че небето се сгромолясва отгоре ми и ме притиска като в преса. Смушках коня и той се понесе в кариер. Открай време бях непохватен ездач. Сега обаче се държах здраво на седлото и не спрях, докато Крибирск не остана далече зад мен и вече не чувах тракането на костите.

Същата вечер останахме да пренощуваме в селцето Вярност, където ни чакаше въоръжена до зъби група войници от Първа армия. Скоро разбрах, че много от тях са от Двайсет и втори — полка, където Николай първо беше служил, а после го беше и оглавил при кампанията на север. Явно царският син държеше да е заобиколен от свои привърженици, когато влезе в Ос Олта.

Не можех да го виня за това.

Щом ги зърна, той видимо се отпусна. За пореден път станах свидетел как си мени маските. Досега без никакво усилие жонглираше с ролите на нагъл авантюрист и арогантен царски син, а сега се превърна в любимия предводител; войник, който се смее непринудено с бойните си другари и знае по име всеки от своите подчинени.

Войниците караха със себе си и пищна карета. Тя беше лакирана в равканско бледосиньо и декорирана с двуглавия царски орел от едната страна. Николай беше наредил от другата да изографисат слънчев диск, пръскащ златни лъчи. В нея бяха впрегнати шест напълно еднакви бели коня. Когато бляскавата карета изтрополи в двора на хана, подбелих очи, припомняйки си до какви крайности в разхищението се стигаше във Великия дворец. Дали пък лошият вкус не се предаваше по наследство?

Надявах се да вечерям насаме с Мал в моята стая, но Николай настоя да се храним заедно в гостилницата на хана. Затова вместо да си отдъхна на спокойствие край огъня, се озовах на препълнена с офицери маса, чиито лакти ме ръгаха в ребрата. През цялата вечер Мал не обели нито дума, затова пък Николай говореше за трима.

Докато забиваше зъби в задушената волска опашка, той изреждаше всички места, където се кани да спре на път за Ос Олта. Стигаше ми само да го слушам, за да ми изцеди силите.

— Не подозирах, че да „спечелиш народа“ означава да се срещнеш с всеки един от тях — измърморих недоволно. — Не трябваше ли да бързаме?

— Равка трябва да се увери, че Призоваващата слънцето се е завърнала.

— Както и нейният блуден царски син.

— Точно така. Мълвата ще свърши много повече работа от който и да е царски декрет. А това пък ми напомня — продължи той, снижавайки глас, — че отсега нататък трябва да се държите така, сякаш сте на показ всяка една минута. — И той изразително посочи двама ни с Мал с вилицата. — Какво правите насаме си е ваша работа, само бъдете дискретни.

Едва не се задавих с глътката вино.

— Моля? — изломотих.

— Едно е хората да те свързват с царския син, съвсем друго е да си мислят, че се въргаляш с някой селянин.

— Аз не… Това на никого не влиза в работата! — просъсках ядно. После стрелнах с очи Мал. Челюстта му беше яростно стисната; той държеше ножа доста по-заплашително, отколкото заслужаваше блюдото пред него.

— Обединението прави силата — продължи Николай. — Ето защо на всеки му влиза в работата. — Той отпи нова глътка вино, а аз го наблюдавах изумена. — Освен това трябва да носиш свои собствени цветове.

Поклатих глава, изненадана от смяната на темата.

— Какво, сега и дрехите ли ще ми избираш?! — Носех синия кафтан, но явно на Николай това не му беше достатъчно.

— Ако наистина имаш намерение да командваш Втора армия и да заемеш мястото на Тъмнейший, тогава трябва да изглеждаш подобаващо.

— Призоваващите носят синьо — казах ядно.

— Не подценявай силата на доброто зрелище, Алина. На хората им харесва да гледат представления и Тъмнейший го беше проумял.

— Ще си помисля.

— Ще позволиш ли да ти предложа златно? — продължаваше Николай. — Много царствено, много подходящо и…

— Много натруфено?

— Златно и черно е идеалното съчетание. В него има дълбок символизъм и…

— Никакво черно — намеси се Мал. После блъсна стола назад, стана и потъна сред шумната навалица в гостилницата.

Оставих вилицата на масата.

— Още не мога да реша дали нарочно го правиш, или си просто задник.

Царският син натъпка нова хапка в устата си.

— Той не харесва ли черно?

— Това е цветът на мъжа, който се опита да го убие и редовно ме взима за заложник. Мой заклет враг.

— Още една причина да припознаеш този цвят като свой.

Извих врат да видя къде отиде Мал. През вратата го мярнах как сяда близо до тезгяха.

— Не — казах. — Никакво черно.

— Както обичаш — съгласи се Николай, — но все пак избери цвят за себе си и за личната си охрана.

Въздъхнах.

— Наистина ли имам нужда от лична охрана?

Николай се облегна на стола и впи в мен необичайно сериозен поглед.

— Знаеш ли как получих името Щормхунд? — попита.

— Мислех, че е някаква шега — заиграване със Сабачка.

— Не — отвърна той. — Това име сам си го спечелих. Първият вражески кораб, на чийто борд се качих, беше фйердански търговски съд от Дйерхолм. Когато казах на капитана да ми предаде сабята си, той ми се изсмя в лицето и каза да се връщам вкъщи при мама. И за капак добави, че фйерданските мъже ядат хляб, направен с брашно от костите на кльощави равкански момченца.

— И ти го уби?

— Не, казах му, че празноглавите фйердански капитани не стават за храна на равканските мъже. После му отрязах пръстите и ги дадох на кучето си да ги изяде, а той гледаше.

— Какво… си направил?!

Гостилницата беше претъпкана с груби войници, които пееха, надвикваха се, разказваха за подвизите си, но всичко сякаш изведнъж изчезна за мен.

Поразена наблюдавах Николай, без дума да мога да обеля. Ставах свидетел на поредното му преображение — маската на чаровник падна и отдолу лъсна един много опасен човек.

— Добре ме чу. Моите врагове най-добре разбират езика на жестокостта. Както и хората от екипажа ми. Когато всичко свърши, седнах да пия и да деля плячката с моряците си. След това се прибрах в каютата, повърнах изисканата вечеря, приготвена от моя иконом, и плаках до пълно изтощение.

Но точно в този ден станах истински капер. Тогава се роди Щормхунд.

— И умря палето — добавих, усещайки, че ми се повдига.

— По онова време бях момче, които се опитва да озапти и да командва шайка крадци и мошеници, при това срещу много по-зрял, опитен и силен враг. Затова трябваше да им взема страха. На всички до един. Ако не бях успял, много повече хора щяха да умрат.

Блъснах чинията настрани.

— И сега чии пръсти ме съветваш да отрежа?

— Казвам само, че ако искаш да си командир, трябва да започнеш да разсъждаваш и да се държиш като водач.

— Това съм го чувала и преди — от Тъмнейший и неговите съмишленици.

Бъди жестока. Бъди брутална. Така занапред ще спасиш много повече хора.

— Според теб приличам ли на Тъмнейший?

Погледнах го изпитателно — златиста коса, безупречна униформа и тези твърде умни лешникови очи.

— Не — отвърнах, — не мисля, че си приличате. — После станах, за да отида при Мал. — Но и друг път съм допускала грешки.

Пътуването към Ос Олта не приличаше на строен военен марш, а на турне на циркова трупа. Спирахме във всеки град покрай Вий, по училища и земеделски стопанства, църкви и мандри. Поздравявахме местните големци и посещавахме болничните отделения. Вечеряхме с ветерани от войната и аплодирахме изпълненията на девичи хорове.

Нямаше как да не забележа, че по селата живеят или много млади, или прекалено възрастни хора. Всички останали бяха привикани да служат в царската армия и да се бият в нескончаемите войни. Гробищата не отстъпваха по площ и численост на градовете.

Николай раздаваше щедро златни монети и торби захар. Здрависваше се с търговците и позволяваше на сбръчкани матрони да го целуват по бузите, а те му викаха на галено Сабачка. Умееше да омагьоса всеки, озовал се на две стъпки от него. Никога не изглеждаше уморен или оклюмал. Независимо по колко километра на ден изминавахме и с колко души се бяхме срещнали, той винаги беше готов за още.

Изглежда, винаги успяваше да предусети точно какво очакват хората от него — кога да бъде веселото момче, кога да се превърне в знатния царски син, кога — в изнурен солдат. Предполагах, че това е резултат от царствения му произход и дворцовото възпитание, но въпреки това ме изнервяше да го гледам такъв.

По време на пътуването си дадох сметка, че съвсем не на шега беше говорил за зрелището, което хората очакват от нас. Винаги гледаше така да изчисли пристигането ни, че да се явим на зазоряване или по залез; през останалото време на деня спираше процесията в дълбоката сянка на местната църква или на площада. И всичко това — само за да блесне още по-ярко дарбата на Призоваващата слънцето.

Видеше ли ме да подбелвам очи на тия негови шмекерии, само смигваше и казваше:

— Всички те мислят за мъртва, хубавице. Ето защо е важно да те представим в най-добрата светлина.

Така че аз продължавах да играя отредената ми роля и да се придържам към своята част от уговорката ни. Усмихвах се пленително и призовавах светлината, която заблестяваше по върховете на покривите, играеше по островърхите камбанарии и къпеше в топлина лицата на благоговеещите хора. Те плачеха. Майките поднасяха своите деца да ги целуна, а старците свеждаха глава над ръката ми с мокри от сълзите страни. Чувствах се като пълна измамница. Казах го на Николай.

— Какво повече искаш? — попита той, искрено озадачен. — Нали хората те обичат?

— По-скоро обичат завоювания от теб трофей — измърморих, докато напускахме поредния град.

— Ти някога печелила ли си награда?

— Това никак не е смешно — яростно изсъсках. — Ти видя на какво е способен Тъмнейший. Тези хора ще пратят синовете и дъщерите си да се сражават срещу ничевие, а аз ще съм безсилна да ги спася. Ти само подхранваш у тях празни илюзии.

— Затова пък ти им носиш надежда. А това е много по-добре от нищо.

— Говориш като човек, който през живота си никога нищо не е имал — сопнах се и препуснах напред.

Лятото в Равка беше в разгара си; полята се покриха с плътен слой зеленина и злато, а въздухът стана мек и натежа от гъстия аромат на съхнещо на слънцето сено. Въпреки недоволството на Николай, отказах да се възползвам от удобствата на каретата. Задникът ми се натърти и бедрата ме боляха всяка вечер, когато слизах от седлото, но язденето беше за мен свеж въздух и възможност всеки ден да срещам Мал. Той продължаваше да е все така оскъден на думи, но май лека-полека взе да омеква.

Николай разказа тук-там как Тъмнейший се опитал да убие Мал в Долината. Това веднага спечели доверието на солдатите към Мал и дори го превърна в нещо като знаменитост. Той от време на време патрулираше с останалите следотърсачи и учеше Толя как да ловува, макар едрата фигура на младия Гриша да не беше създадена за незабележимо прокрадване и тихо дебнене из горите.

На излизане от Сала минавахме през горичка с бели брястове, когато Мал внезапно се прокашля.

— Мислех си… — започна.

Изправих се на седлото и наострих уши. Той за първи път подхващаше разговор, откакто бяхме напуснали Крибирск. Сега се въртеше притеснено на седлото и не ме поглеждаше в очите.

— Мислех си кого може да вземем в охранителния отряд.

— Охранителен отряд ли? — свъсих вежди.

Той пак се прокашля.

— За личната ти охрана. Няколко от хората на Николай изглеждат съвсем подходящи. Може да помислим също за Толя и Тамар. Вярно, те са от Шу, но са и Гриша, затова едва ли ще е проблем. Освен това… ами, аз самият.

Не вярвах, че някога ще видя Мал да се изчервява.

Ухилих се.

— Правилно ли съм разбрала, че искаш да оглавиш личната ми охрана?

Мал ми хвърли бегъл поглед и устните му потрепнаха в усмивка.

— Ще имам ли контешка шапка?

— Такава, че за нея ще ти завиждат всички контета — отвърнах. — А също и пелерина.

— А шапката ще има ли пера?

— Разбира се, цяла китка.

— Тогава съм съгласен.

Най-добре щеше да бъде с това да приключим разговора, но не успях да се удържа.

— Мислех… че искаш да се върнеш в полка си и пак да станеш следотърсач.

Мал заби поглед в юздите.

— Не мога да се върна при тях. Дано Николай някак уреди да не ме обесят…

— Дано ли?! — изписках.

— Аз съм дезертьор, Алина. Дори самият цар не може да ме върне при следотърсачите.

Каза го с твърд и спокоен глас.

„Все някога ще се примири с това“, реших, но дълбоко в себе си знаех, че той винаги ще тъгува за своето призвание; за живота, който би живял, ако мен ме нямаше.

Той кимна с глава напред, където Николай едва се виждаше сред останалите конници.

— Пък и за нищо на света не бих те оставил насаме с този царски син, който е като изваден от вълшебна приказка.

— Значи не вярваш, че мога да устоя на чара му, така ли?

— Даже на себе си нямам доверие. Досега не съм виждал човек, който така да печели тълпата. Бас ловя, че дори камъните и дърветата са готови да му се закълнат във вярност.

Разсмях се и се отпуснах назад, усещайки как слънцето сгрява кожата ми през пъстрата сянка на надвисналите клони. Докоснах оковата от люспи на морския бич, скрита на сигурно под дългия ръкав. Исках засега втората муска да остане тайна. Гришаните на Николай се заклеха да пазят мълчание, но можех само да се надявам, че наистина ще си държат езика зад зъбите.

Мислите ми се зареяха към жар-птицата. Все още не вярвах, че тя съществува. Дали изглежда като в червената книжка, грижливо изписана с бели и златни пера? И наистина ли по краищата на крилете й горят пламъчета? Що за изчадие би могло да прониже със стрела подобно създание?!

Навремето отказах да отнема живота на елена и много хора загинаха заради това — всички жители на Новокрибирск, а също гришаните и войниците, които изоставих на сала на Тъмнейший. Спомних си високите стени на църквата, покрити с имената на мъртвите.

Еленът на Морозов. Русалие. Жар-птицата. Легендите оживяваха пред очите ми. Сетих се как потръпваха хрилете на морския бич, едва доловимите хрипове на неговите последни издихания. Той вече беше почти мъртъв, а аз продължавах да се двоумя дали да отнема живота му.

„Не искам да ставам убиец.“ Но милостта не беше сред отредените за Призоваващата слънцето дарове. Разтърсих глава. Първо трябваше да открием жар-птицата. Дотогава всичките ни упования бяха в ръцете на неблагонадеждния царски син.

На следващия ден се появиха първите пилигрими11. Външно приличаха на обикновени жители от някой град, струпани край пътя да зърнат царската процесия. Различаваха се само по това, че носеха ленти на ръкавите и развяваха хоругви с избродирано на тях изгряващо слънце.

Нарамили торби и пътнически чанти с оскъдните си вещи, те бяха прашни и уморени от дългия път. Щом зърнаха синия кафтан и нашийника от еленови рога около врата ми, взеха да се трупат около мен. Мърмореха „Санкта, санкта“ и посягаха да докоснат ръкава или полите на дрехата ми. Често се хвърляха по очи пред коня и много трябваше да внимавам да не стъпча някого от тях.

Мислех, че вече съм привикнала с вниманието на хората и даже позволявах да ме докосват непознати, но това тук беше нещо съвсем различно. Не ми харесваше да ме наричат „светица“, а и в погледите им имаше някаква нездрава жадност, която ме караше да се чувствам като на тръни.

Колкото повече навлизахме във вътрешността на Равка, толкова повече растеше множеството. Хората прииждаха отвсякъде — от големите градове, от малките поселища и пристанищата. Тълпяха се по селските мегдани и от двете страни на Вий: мъже и жени, млади и стари, някои пеша, други яхнали мулета или натоварени в каручки. Когато минавахме покрай тях, те започваха да ме сподирят с възгласи.

Веднъж бях Санкта Алина, друг път Алина Праведницата, Сияйната или пък Милосърдната. Дъщерята на Керамзин, викаха, Дъщерята на Равка. Дъщерята на Долината. Ребе Два Столба, Дъщерята на Двете мелници по названието на долината, където се намираше безименното селце, в което съм се родила. Пазех смътен спомен за руините, на които е кръстена долината — порутени вятърни мелници от двете страни на прашния път. Аппарат явно доста се беше потрудил да разрови миналото ми, а после от откъслечните сведения да сътвори мита за новата светица.

Ужасяваше ме докъде се простират очакванията на пилигримите към мен.

Те вярваха, че съм се завърнала да спася Равка от нейните врагове, от „Долината на смъртната сянка“, от Тъмнейший, от нищетата, от глада, от болни крака и от комарите — изобщо от всичко, което им пречеше в живота. Молеха да ги благословя, да ги изцеря, а аз можех единствено да призовавам светлината, да им махам от седлото на коня и да протягам ръка, която да целуват. Всичко това беше част от зрелището, замислено от Николай.

Пилигримите се стичаха не само да ме зърнат, но и да ме следват от тук нататък. Присъединяваха се към царската процесия и опърпаното им множество набъбваше с всеки изминал ден. Вървяха след нас от град на град, нощуваха направо из разораната угар и правеха нощни бдения, за да се молят за моето добруване и за избавлението на Равка. Съвсем скоро щяха да надхвърлят по численост солдатите на Николай.

— Това е дело на Аппарат — оплаках се на Тамар една вечер, докато се хранехме. Отседнали бяхме за през нощта в някакъв крайпътен хан. През прозорците виждах огньовете на пилигримите, на които си приготвяха вечеря, и дочувах да пеят народни песни. — Тези хора сега трябваше да са си у дома, да обработват земята и да отглеждат децата си, а не да вървят подир някаква набедена светица.

Тамар побутна настрани един прегорял картоф.

— Мама казваше, че силата на Гриша е божествен дар — отвърна тя.

— Ти вярваш ли й?

— Не мога да намеря по-добро обяснение за това.

Оставих вилицата.

— Тамар, ние не притежаваме божествен дар. Силата на Гриша е нещо, с което си се родила, същото е като да имаш големи стъпала или глас на певец.

— Така говорят и в Шу. Вярват, че това е нещо, свързано с плътта; че е заровено дълбоко в сърцето или в далака; нещо, което може да се извади и да се подложи на дисекция. — Тя зарея поглед през прозореца към бивака на пилигримите. — Не ми се вярва обаче, че хората навън ще се съгласят с това.

— Само не казвай, че и ти ме мислиш за светица!

— Не е важно каква си, а какво можеш да направиш.

— Тамар…

— Според тези хора можеш да спасиш Равка — продължи тя. — Явно и ти го мислиш, иначе не би тръгнала към Ос Олта.

— Отивам в Ос Олта, за да събера отново Втора армия.

— И да откриеш третата муска, нали?

Едва не изпуснах вилицата.

— Говори по-тихо! — изцвъртях.

— Ние също видяхме Жития санктя.

Явно Щормхунд беше показал червената книжка на всички.

— Кой още знае? — попитах, опитвайки се да запазя самообладание.

— Няма да кажем на никого, Алина. Знаем какъв риск е това. — Чашата на Тамар беше оставила мокър кръг върху масата. Тя го размаза с пръст и продължи. — Знаеш ли, според някои хора първите светци до един са били Гриша.

— Кои са тия хора?

Тамар сви рамене.

— Стига им, че техните водачи са били отлъчени от църквата, а някои дори са изгорени на клада.

— Никога не съм чувала подобно нещо.

— Случило се е много отдавна. Не мога да разбера защо тази идея толкова гневи хората. Дори светците да са Гриша, това не прави делата им по-малко чудодейни.

Взех да се въртя неспокойно на стола.

— Аз не искам да съм светица, Тамар. Нито се опитвам да спася света. Просто търся начин да победя Тъмнейший.

Тамар изви едната си вежда.

— Възстановяване на Втора армия. Победа над Тъмнейший. Унищожаване на Долината. Освобождаване на Равка. Наречи го както искаш, но на мен това ми звучи също като да спасяваш света.

От нейните уста наистина прозвуча доста амбициозно.

Отпих глътка вино. Накиселяваше и изобщо не можеше да се сравнява с отбраните вина на борда на „Волкволни“.

— Мал се кани да предложи вас двамата с Толя за моя лична охрана.

Лицето на Тамар се озари от красива усмивка.

— Наистина ли?

— Вие и без това ме пазите, но ако ще ме охранявате денонощно, трябва да ми обещаете нещо.

— Само кажи — отвърна сияеща тя.

— Повече никакви разговори за светци.