Престол и щурм

Глава 2

Отново е мрак. Нещо клокочи в мен. Търся светлината, но тя е далече.

— Питие?

Отварям очи и постепенно пред погледа ми добива очертания самодоволно ухиленото лице на Иван.

— Направи го ти — изръмжава на някого той.

Тогава над мен се надвесва Женя, по-красива от всякога дори в тоя раздърпан червен кафтан. Сънувам ли?

Тя поднася нещо към устните ми.

— Пий, Алина!

Опитвам се да отблъсна купичката, но не мога да си помръдна ръцете. Някой ми запушва носа и аз по неволя отварям уста. По гърлото ми потича някакъв бульон. Давя се и плюя.

— Къде съм? — опитвам се да изрека.

Сега друг глас, студен и ясен: „Обърнете я по гръб“.

Возя се в двуколка, теглена от пони. Връщаме се от селото заедно с Ана Куя. Всеки път, щом колата подскочи по неравния път, който ще ни отведе у дома в Керамзин, острият кокалест лакът на икономката се забива в ребрата ми. Мал седи от другата й страна, смее се и сочи всяко нещо, покрай което минаваме.

Малкото дебело пони едва пъхти и разтърсва проскубана грива, докато изкачваме последната стръмнина. Насред възвишението настигаме мъж и жена, които вървят отстрани на пътя. Той си подсвирква и размахва пътническата тояжка в такт с песента. Жената ситни до него, превита под тежестта на буца каменна сол, която носи на гръб.

— Тези хора чак толкова ли са бедни? — обръщам се към Ана Куя.

— Не са по-бедни от останалите.

— Защото тогава той не си купи магаре?

— На него магаре не му трябва — отвръща Ана Куя. — Нали си има жена.

— Аз пък ще се оженя за Алина — намесва се Мал.

Двуколката изтрополява покрай мъжа и жената. Той сваля шапка и весело поздравява. Мал жизнерадостно му отвръща, маха и се усмихва широко, като едва не се прекатурва от мястото си. Хвърлям поглед през рамо и едва не си изкълчвам врата да зяпам как жената ситни със сетни сили подир мъжа си. Всъщност тя е още съвсем момиче, но очите й са стари и уморени.

Това не убягва от погледа на Ана Куя.

— Ето каква е съдбата на селските девойчета, които не се ползват с милостта на княза. Затова трябва да благодариш и всяка вечер да го споменаваш в молитвите си.

Звън на вериги.

Разтревоженото лице на Женя.

— Никак не е безопасно да продължавате да й причинявате това.

— Не ме учи как да си върша работата — озъбва се Иван.

Тъмнейший, облечен в черно, стои в сенките. Под себе си усещам ритъма на вълните. Мисълта ме поразява като гръм: пътуваме по море.

Моля те, нека това да е сън.

Отново съм на пътя за Керамзин и гледам превития от усилието врат на понито, докато се бъхти нагоре по хълма. Когато се обръщам назад, момичето, превито под тежестта на буцата каменна сол, вече е с моето лице. До мен в двуколката седи Багра.

— Волът чувства ярема — казва тя, — но дали птицата усеща тежестта на своите криле?

Очите й приличат на черен кехлибар. Благодари, казват ми те.

Благодари. Тя изплющява с юздите.

„Пий!“ още бульон. Вече не се съпротивлявам. Не искам пак да се задавя. Отпускам се назад, клепачите ми се затварят и се отнасям — прекалено съм слаба, за да се съпротивлявам.

Ръка на бузата ми.

— Мал! — идва успявам да изхъхря.

Ръката се дръпва.

Небитие.

„Събуди се!“

Този път не разпознавам гласа.

— Накарайте я да дойде на себе си.

Клепачите ми се отварят с пърхане. Още ли сънувам? Някакъв младеж се надвесва над мен: червена коса, счупен нос. Прилича ми на хитрия лисугер от приказките, които ни разказваше Ана Куя: достатъчно умен, за да се измъкне от един капан, но твърде глупав, за да си даде сметка, че от втория отърваване няма. Зад червенокосия стои друг младеж, но за разлика от него е същински гигант — един от най-едрите хора, които съм виждала. Златистите му очи са скосени като на човек от Шу.

— Алина — казва лисугерът.

Откъде ли знае името ми?

Вратата се отваря и пред погледа ми се появява още едно непознато лице — момиче с къса тъмна коса и същите златисти очи като на гиганта.

— Те идват — обявява тя.

Лисугерът започва да кълне.

— Сложете я по гръб.

Гигантът приближава. В мен отново нахлува мрак.

— Моля ви, недейте…

Вече е твърде късно. Мракът ме превзема.

Аз съм момичето, което върви тежко нагоре по хълма. Ботушите ми жвакат в калта и гърбът ми пари от тежестта на буцата каменна сол, която нося. В мига, когато вече си мисля, че не мога да направя и една крачка повече, нещо ме издига над земята. Буцата сол пада от раменете ми и аз виждам как се разбива на парчета върху пътя.

Продължавам да се издигам все по-високо и по-високо. Далече под себе си долу зървам двуколка, теглена от пони. Тримата пътници в нея ме гледат с вирнати глави, устите им са зяпнали от изненада. Забелязвам как сянката ми минава върху тях, прекосява пътя и се втурва през голите зимни поля — черният силует на момиче, издигнато високо в небесата от собствените си неподвижно разперени криле.

Първото нещо, за което си дадох сметка, беше, че това не е сън; беше люлеенето на кораба, скрибуцането на мачтите и плисъкът на водата към трюма.

Щом се опитах да се обърна на една страна, остра болка проряза рамото ми. Изохках и рязко седнах с отворени очи, разтуптяно сърце и вече напълно будна. Тутакси започна да ми се повдига. Наложи се да примигна няколко пъти, за да проясня погледа си от играещите пред очите ми звезди. Намирах се върху тясна койка в спретната каюта. През люка нахлуваше дневна светлина.

Женя беше приседнала на ръба на леглото. Значи не съм я видяла само насън. Или пък още сънувам? Опитах да се отърся от паяжините, оплели съзнанието ми, и бях възнаградена с още един пристъп на гадене. Вонята наоколо изобщо не ми помагаше да успокоя разбунтувания си стомах.

Насилих се да поема дълбоко въздух и той изпълни на пресекулки дробовете ми.

Женя носеше червен кафтан със синя бродерия — съчетание, каквото не бях виждала при никой от другите Гриша. Дрехата й беше зацапана и леко износена, затова пък косата й беше подредена в безупречни къдри и тя изглеждаше по-прекрасна от която и да е царица. Поднасяше купичка към устните ми.

— Пий — каза.

— Какво е това? — попитах уморено.

— Обикновена вода.

Посегнах да взема купичката от ръцете й и чак тогава си дадох сметка, че китките ми са оковани. Повдигнах непохватно съда към устата си. Водата имаше остър метален вкус, но аз бях прежадняла. Отпих, задавих се, после продължих да гълтам жадно.

— По-бавно — каза тя, приглаждайки назад падналата на челото ми коса, — иначе ще се задавиш.

— От колко време не съм на себе си? — попитах, хвърляйки поглед към Иван, който ме наблюдаваше, подпрян на вратата.

— Малко повече от седмица — отвърна Женя.

— Седмица?!

Обзе ме паника. Цяла седмица Иван е забавял пулса ми, за да ме поддържа в безсъзнание.

Надигнах се от койката и кръвта нахлу в главата ми. Щях да се строполя на пода, ако Женя не ме беше подхванала навреме. Изчаках замайването да премине, освободих се от ръцете й, после с клатушкане приближих люка и надзърнах през замъгленото кръгло стъкло. Нищо. Нищо, освен синьо море. Нито следа от пристанище. Нито помен от бряг. Новий Зем отдавна се беше изгубил отвъд хоризонта. Преглътнах сълзите, които напираха в очите ми.

— Къде е Мал? — попитах. Никой не ми отговори. Обърнах се с лице към тях.

— Къде е Мал? — Този път гледах втренчено Иван.

— Тъмнейший иска да те види — вместо отговор каза той. — Имаш ли сили да вървиш, или трябва да те нося?

— Дай й малко време — намеси се Женя, — нека се нахрани и си измие поне лицето.

— Не. Заведи ме при него.

Женя се намръщи.

— И така съм си добре — настоях, но всъщност се чувствах немощна, замаяна и скована от ужас. За нищо на света обаче не бих легнала отново на тази койка. Имах нужда от отговори, не от храна.

Щом излязохме от каютата, в носовете ни блъсна нетърпима воня, но не обичайната за един кораб смрад — на застояла вода от трюма, на риба и немити тела, която помнех от борда на „Ферадер“ при предишното си пътуване. Това тук беше нещо много по-зловонно. Затиснах устата си с длан, за да не повърна. Поздравих се, че бях отказала да ям.

— Какво е това?

— Кръв, кости, топена китова мас — отговори Иван.

Значи пътувахме на китоловен кораб.

— Не е зле да свикваш — продължи той.

— Ти свиквай — избъбри Женя и сбърчи нос.

Заведоха ме до капандура, която водеше към горната палуба. Иван пръв се покачи по стълбата, а аз го последвах припряно, нетърпелива да се измъкна от мрачния търбух на кораба и вонята на гнилоч. Катеренето с оковани ръце обаче не се оказа никак лесно и Иван скоро загуби търпение. Той просто ме сграбчи за китките и ме изтегли последните няколко метра нагоре. Поех с пълни гърди студения въздух и примигнах на яркото слънце.

Китоловният кораб се носеше тежко с издути платна, направляван от трима Гриша Вихротворци, които стояха край мачтите с вдигнати ръце, а техните сини кафтани плющяха около краката им. Етералки, Орденът на Призоваващите. А само преди месец бях една от тях.

Екипажът беше облечен в груби конопени ризи, повечето моряци ходеха боси, за да се придвижват по-лесно по хлъзгавата палуба и да могат да се катерят по мачтите. „Но не са с униформи“, отбелязах наум. Значи не са военни, пък и доколкото виждах, корабът нямаше никакви отличителни знаци.

Не беше никак трудно сред моряците на палубата да се разпознаят гришаните от свитата на Тъмнейший — не само заради ярко оцветените кафтани, а и защото се помайваха покрай палубната ограда, зяпаха морето или си приказваха, докато останалите не можеха да вдигнат глава от работа.

Забелязах даже как една от Фабрикаторите в пурпурен кафтан чете подпряна на мачтата. Докато минавахме покрай два масивни железни казана на палубата, отново ме блъсна зловонието, което се усещаше така силно долу.

— В тях топят маста — каза Женя. — По време на това пътуване не са използвани, но вонята не изветрява.

Моряците и гришаните се обърнаха като по команда да ни проследят с поглед, докато минавахме покрай тях. Стигнахме гротмачтата1 и щом вдигнах поглед, зърнах момчето и момичето с тъмни коси от моите бълнувания. Седяха кацнали високо горе като две хищни птици, впили в нас еднаквите си златисти очи.

Значи изобщо не е било сън. Те наистина са влизали в каютата ми.

Иван ме поведе към носа на кораба, където ни чакаше Тъмнейший. Стоеше с гръб към нас и се взираше към синия хоризонт оттатък бушприта2.

Черният му кафтан плющеше на вятъра като мастилено знаме на войната.

Женя и Иван се поклониха и ни оставиха насаме.

— Къде е Мал? — попитах с все още пресипнало гърло.

Тъмнейший не се обърна да ме погледне, но поклати глава.

— Станала си предвидима.

— Съжалявам, че те отегчавам. Къде е той?

— Защо си мислиш, че не е мъртъв?

Стомахът ми се обърна.

— Защото те познавам — отвърнах по-уверено, отколкото в действителност се чувствах.

— Ами ако все пак е мъртъв? Ще се хвърлиш ли в морето от мъка по него?

— Не и ако не съм сигурна, че ще те завлека заедно с мен. Къде е той?

— Погледни зад себе си.

Извърнах се рязко. Някъде в другия край на дългата палуба през мрежата от мачти и въжета зърнах Мал. Охраняваха го Корпоралки, но погледът му беше вперен право в мен. Явно отдавна ме наблюдаваше, очаквайки да се обърна. Тръгнах към него. Тъмнейший ме сграбчи за ръката.

— Нито крачка повече — заповяда.

— Позволи да разменя само две думи с него — замолих. Намразих се заради отчаянието, което се прокрадна в гласа ми.

— Не се и надявай. Вие двамата имате лошия навик да се държите като пълни глупаци и да казвате на това героизъм.

Тъмнейший вдигна ръка и пазачите на Мал понечиха да го отведат.

— Алина! — изкрещя той, но викът му премина в стенание, когато един от стражите го удари с юмрук в лицето.

— Мал! — провикнах се, докато го влачеха към долната палуба, а той се съпротивляваше с всичка сила. — Мал!

Заизвивах се в хватката на Тъмнейший, задавена от ярост.

— Само да си посмял да го нараниш…

— Нямам намерение да му причинявам болка — отвърна той. — Поне докато ми е от полза.

— Не искам да страда.

— Засега е в пълна безопасност, Алина. Но не ме предизвиквай. Ако някой от вас двамата мине границата, другият ще страда. Казах същото и на него.

Стиснах очи, опитвайки да потисна яростта и чувството си за безизходица. Отново се бяхме върнали там, откъдето започнахме.

Кимнах.

Тъмнейший отново поклати глава.

— Вие двамата се оказахте твърде лесни — бодвам него, ти кървиш.

— Но ти никога няма да разбереш това, нали?

Той протегна ръка и потупа нашийника на Морозов около врата ми, уж случайно прокарвайки пръст по гърлото. Дори това бегло докосване възстанови връзката помежду ни и моята сила завибрира в мен като ударена камбана.

— Вече съм разбрал достатъчно — каза тихо.

— Искам да го виждам — едва успях да изрека. — Всеки ден. За да се убедя, че е в безопасност.

— Естествено, Алина. Аз не съм жесток, само предпазлив.

Едва не се разсмях.

— Затова ли накара едно от твоите изчадия да ме ухапе?

— Не е това причината — отвърна той и ме погледна твърдо. После премести очи на рамото ми. — Боли ли?

— Не — излъгах.

Някакъв далечен спомен за усмивка премина по устните му.

— Лека-полека ще се оправи — каза. — Раната обаче няма да заздравее напълно. Дори Гриша не могат да я излекуват.

— Тези създания…

— Те са ничевие.

Ничии, от небитието. Потръпнах, припомняйки си цвъртящия и стържещ звук, който издаваха; зейналите дупки на мястото на устата. Рамото ми взе да пулсира.

— Какво точно са те?

Той изви устни. Следите от белези едва личаха по лицето му, подобно линиите на призрачна карта, нарисувана върху него. Доскоро един от тях минаваше съвсем близо до дясното му око, сега никакъв го нямаше.

Тъмнейший обгърна бузата ми с шепа, а когато заговори, гласът му беше станал почти нежен.

— Това е само началото — прошепна.

После ме остави да стърча при носа на кораба, пламнала от неговото докосване и със замаяна от въпроси глава.

Още преди да подредя мислите си, до мен отнякъде изникна Иван и ме помъкна обратно през палубата.

— Намали малко — възпротивих се, но вместо това той ме дръпна още по-силно за ръкава. Загубих равновесие и полетях напред. Коленете ми издумкаха болезнено о палубата и едва успях да протегна разтрепераните си ръце, за да не се просна по очи. Изкривих лице, когато една треска се заби в дланта ми.

— Мърдай! — заповяда Иван. Надигнах се с усилие, но той ме бутна с върха на ботуша и аз отново загубих равновесие. Стоварих се върху палубата с тъп удар. — Казах да мърдаш!

Точно тогава една огромна ръка ме сграбчи и внимателно ме изправи на крака. Обърнах се и се стъписах при вида на гиганта и тъмнокосото момиче.

— Добре ли си? — попита тя.

— Това не е твоя грижа — гневно изсъска Иван.

— Тя е пленница на Щормхунд — отвърна момичето — и с нея трябва да се отнасят подобаващо.

Щормхунд. Името ми се видя познато. Значи тогава това трябва да е неговият кораб. Ами екипажът? На борда на „Ферадер“ стана дума за него. Щормхунд беше равкански капер3 и контрабандист, покрил се с позорна слава, задето се беше промъкнал през фйерданската блокада и беше пленил корабите на врага само от алчност. Той обаче не плуваше под флага на двуглавия орел.

— Тя е затворник на Тъмнейший — сряза я Иван. — И предател при това.

— Може, но само на сушата — изстреля в отговор момичето.

Иван изломоти нещо на езика шу, което не разбрах. Гигантът само се разсмя.

— Говориш шу като някой пришълец — отбеляза той.

— Освен това не сме склонни да приемаме заповеди от теб на какъвто и да е език — добави момичето.

Иван се подсмихна.

— Така ли?

После само извъртя длан, а момичето се хвана за гърдите и се повали на едно коляно.

Още преди да мигна, в ръката на гиганта се появи зловещо назъбено острие и той се нахвърли върху Иван. Иван някак небрежно протегна и другата си ръка и гигантът изкриви лице. Въпреки това не спря атаката си.

— Остави ги — разбунтувах се, дрънчейки безпомощно с веригите. Можех да призова светлината и с оковани китки, но нямах никакъв шанс да я насоча в правилната посока.

Иван не ми обърна внимание. Дланта му се сви в юмрук. Гигантът замръзна насред крачка и изпусна меча. По веждите му избиха ситни капчици пот, докато Иван изцеждаше живота от него.

— Хайде всеки да си знае мястото, йе зо — подигравателно каза Иван.

— Ти го убиваш! — изкрещях, обзета от паника. Забих рамо в гърдите му, опитвайки се отчаяно да го поваля на палубата.

В този момент се чу някакво двойно прищракване. Иван замръзна, самодоволната му усмивка се стопи. Зад него стоеше висок младеж, някъде на моята възраст, най-много една-две години по-голям — червена коса, счупен нос. Хитрият лисугер.

Държеше насочен револвер, дулото му беше опряно в тила на Иван.

— Аз съм гостоприемен домакин, кръвопиецо, но във всеки дом си има правила.

Домакин. Значи това трябва да е Щормхунд. Изглеждаше прекалено млад, за да е капитан на каквото и да било.

Иван отпусна ръце.

Гигантът дълбоко си пое въздух. Момичето се изправи на крака, все още притиснало ръце към гърдите. И двамата дишаха тежко, очите им излъчваха омраза.

— Добро момче — подметна Щормхунд към Иван. — Сега ще върна пленницата в нейната каюта, а ти си свободен да се заемеш… с каквото там вършиш, докато останалите работят.

Иван свъси вежди.

— Не мислех…

— Трезво? Защо сега обаче не го направиш?

Лицето на Иван пламна от гняв.

— Ти не си…

Щормхунд се наведе още по-близо към него. От ведрия тон не беше останала и следа; в иначе веселите му очи сега проблясваше острие на меч.

— Виж какво, не ме е грижа какъв си на сушата. На тоя кораб обаче си просто баласт, докато не те метна през борда, за да станеш угощение на акулите. Харесвам акулите. Месото им трудно се готви, но пък все е някакво разнообразие. Гледай да си го спомниш следващия път, когато решиш да заплашваш някого на кораба ми. — Той отстъпи назад и пак си възвърна безгрижния вид. — Сега се махай, угощение на акулите, беж при господаря си.

— Това няма да го забравя, Щормхунд — просъска Иван.

Капитанът подбели очи.

— Нали и аз това казвам!

Иван се обърна на пети и вдървено се отдалечи.

Щормхунд прибра револвера в кобура и се обърна към мен с шеговита усмивка.

— Странно, колко лесно един кораб може да ти се види пренаселен, нали? — После се протегна и потупа по рамото гиганта и момичето. — Добре се справихте — добави полека.

Те все още не откъсваха очи от Иван. Ръцете на момичето продължаваха да са свити в юмруци.

— Не искам повече неприятности — предупреди ги капитанът. — Ясно?

Двамата се спогледаха, после едновременно кимнаха с неохота.

— Хубаво — продължи Щормхунд. — Сега се връщайте на работа. Аз ще я заведа на долната палуба.

Двамата отново кимнаха, а после — за моя огромна изненада — ми се поклониха, преди да се оттеглят.

— Роднини ли са? — попитах, докато ги наблюдавах как се отдалечават.

— Близнаци — отвърна той. — Толя и Тамар.

— А вие сте Щормхунд.

— Само в добри дни — отговори. Носеше кожен брич, чифт револвери на хълбоците и редингот в наситен тюркоазен цвят с крещящи златни копчета и огромни маншети. Такива одежди подхождаха по-скоро за бална зала или оперен салон, не за палубата на китоловен кораб.

— Какво прави един пират на китоловен кораб? — попитах.

— Капер — поправи ме той. — Притежавам няколко кораба. Тъмнейший поиска китоловния и аз му го докарах.

— По-точно го откраднахте.

— Присвоих го.

— По едно време бяхте в каютата ми.

— Много жени ме виждат в сънищата си — весело подхвърли той, докато ме водеше към долната палуба.

— Видях ви, когато вече бях будна — настоях. — Искам…

Той вдигна предупредително ръка.

— Не си хаби приказките, хубавице.

— Но вие дори не знаете какво щях да кажа!

— Щеше да ми разкажеш покъртителната си история, да поискаш моята помощ и да се оправдаеш, че нямаш с какво да ми платиш, но пък си с честно сърце — все обичайните приказки.

Примигнах смутено. Точно това се канех да направя.

— Но…

— Излишни приказки, излишна загуба на време, излишно хабене на този чуден следобед — прекъсна ме той. — Не позволявам някой да се отнася зле с пленниците, но дотам.

— Вие…

Той поклати глава.

— И се славя с това, че не се поддавам на ничии жалби. Ето защо, ако в историята ти не участва говорещо куче, хич не ща и да я чувам. Е, има ли?

— Какво да има?

— Говорещо куче.

— Не — сопнах му се. — Става дума само за бъдещето на едно царство и всички негови жители.

— Жалко — отвърна той и ме хвана за ръка, побутвайки ме към люка на кърмата.

— Аз пък си мислех, че служите на Равка — казах гневно.

— Служа на този, който най-бързо си развърже кесията.

— Значи сте продали родината си на Тъмнейший срещу шепа злато, така ли?

— Не, за чувал злато — безгрижно отвърна той. — Може да си сигурна, че не се давам евтино. — Той направи церемониален жест към люка. — След теб.

С помощта на Щормхунд се добрах криво-ляво до каютата, пред която чакаха двама от Гриша, за да ме заключат вътре. Капитанът се поклони и се оттегли без дума повече.

Отпуснах се на койката и оброних главата си в ръце. Щормхунд можеше да прави всички останали на глупаци, но аз бях сигурна, че е влизал в каютата ми. А за това е трябвало да има много основателна причина. Или аз просто бях готова да се вкопча във всеки лъч надежда като удавник за сламка.

Когато донесе подноса с вечерята, Женя ме завари да лежа свита на кълбо върху койката с лице към стената.

— Трябва да се храниш — каза.

— Остави ме на мира.

— Като се чумериш, ще ти станат бръчки.

— А на теб от лъжи ще ти поникнат брадавици — отвърнах кисело.

Тя се разсмя, после пристъпи и остави подноса на пода. Приближи към люка и се огледа в мътното му стъкло.

— Дали пък да не се направя руса — подметна. — Червеното на Корпоралките стои ужасно на косата ми.

Метнах й поглед през рамо.

— Много добре знаеш, че и с цвят на спечена кал да се направиш, пак би засенчила всяко момиче на двата континента.

— Така си е — отвърна ухилена тя.

Не отвърнах на усмивката й. Тя въздъхна и заби поглед в носовете на ботушите си.

— Липсваше ми — каза.

Чак не можах да повярвам колко силно ме заболя от думите й. И тя много ми липсваше. Почувствах се като същинска глупачка.

— Ти изобщо била ли си някога моя искрена приятелка? — попитах.

Тя приседна на ръба на койката.

— Това сега има ли някакво значение?

— Просто ми е любопитно колко сляпа съм била.

— Харесваше ми да сме приятелки, Алина. Въпреки това не съжалявам за стореното.

— А за това, което Тъмнейший направи? За това съжаляваш ли?

— Знам, ти го имаш за чудовище, но той иска само доброто за Равка. И за всички нас.

Надигнах се на лакти. От толкова отдавна знаех за лъжите на Тъмнейший, че вече бях забравила колко малко хора познават истинското му лице.

— Женя, „Долината на смъртната сянка“ е негово творение.

— Черният еретик…

— Не съществува никакъв Черен еретик! — И аз й отворих очите за истината, която Багра разкри пред мен в Малкия дворец още преди месеци. — Той може и да хвърля вината на своите предшественици, но открай време има само един Тъмнейший и неговата единствена цел е да притежава цялата власт.

— Не е възможно. Тъмнейший е посветил живота си на освобождаването на Равка от „Долината на смъртната сянка“.

— Как може да го кажеш, след онова, което той направи с Новокрибирск?!

Тъмнейший използва силата на Безморие, за да затрие цял един град — това послужи едновременно като демонстрация на мощ, за сплашване на враговете и като знак за идването му на власт. Случи се с моята помощ.

— Знам, че е станало… злополука.

— Злополука?! Той изби стотици, може би хиляди.

— Ами тия на сала? — тихо попита тя.

Рязко си поех въздух и паднах по гръб върху койката. После дълго изучавах гредите над главата си. Хич не ми се искаше да питам, но нямаше как да го избегна. Този въпрос ме преследваше от седмици и дори безкрайната шир на морето не можа да го отмие от съзнанието ми.

— Имаше ли… други оцелели?

— Освен Иван и Тъмнейший ли?

Кимнах и зачаках притихнала.

— Двамата Огнетворци, които са им помогнали, също са се отървали — започна тя. — Една шепа войници от Първа армия успяха да се върнат.

Доведоха със себе си и Наталия, една от Вихротворците, но тя почина от раните си след няколко дни.

Стиснах очи. Колко ли още е имало на пясъчния сал? Трийсет?

Четирийсет? Усетих, че ми призлява. Отново чух отчаяните писъци и вопли, воя на волкрите. В ноздрите ми нахлу мириса на кръв и барут. Пожертвах тези хора, за да спася живота на Мал и да запазя свободата си, а сега се оказва, че са загинали напразно. Отново бяхме попаднали във властта на Тъмнейший, а той бе по-могъщ от всякога.

Женя постави ръка върху моята.

— Ти стори каквото е трябвало да направиш, Алина.

Изсмях се късо и дрезгаво и издърпах ръката си.

— Тъмнейший ли ти каза това? Сега олекна ли ти?

— Не, никак даже. — Тя сведе поглед към скута и взе да си играе с диплите на кафтана. — Но Тъмнейший ме освободи, Алина — продължи. — Иначе какво трябваше да направя — да се върна обратно в двореца при царя ли? — Тя яростно заклати глава. — Не, аз направих своя избор.

— Ами останалите Гриша? — попитах. — Едва ли всички са минали на страната на Тъмнейший. Колко останаха в Равка?

Женя се скова.

— Едва ли е редно да говоря за това с теб.

— Женя…

— Яж, Алина. И се опитай да си починеш. Скоро навлизаме в ледовете.

Ледовете. Значи не се връщахме обратно в Равка. Сигурно плавахме на север.

Женя стана и отупа праха от кафтана си. Може и да подмяташе шеги за цвета му, но аз добре знаех колко важен е за нея. Това беше доказателство, че тя е истинска Гриша — закриляна, привилегирована, загърбила слугинската работа. Сетих се за загадъчната болест, повалила царя на легло точно преди опита за държавен преврат, оглавяван от Тъмнейший. Женя беше сред малцината Гриша, които имаха пряк достъп до царското семейство. Тя се беше възползвала от тази своя привилегия, за да си осигури правото да носи червено.

— Само още един въпрос, Женя — извиках, преди да стигне вратата.

Тя се поколеба с ръка на резето.

Сигурно беше маловажно и глупаво да се връщам на това след толкова време, но то ме глождеше непрекъснато.

— Става дума за писмата, които пращах на Мал от Малкия дворец. Той каза, че така и не ги е получил.

Тя не се обърна с лице към мен, но забелязах как раменете й увиснаха.

— Защото така и не бяха изпратени — прошушна. — Тъмнейший каза, че трябва окончателно да се разделиш с предишния си живот.

Тя затвори вратата след себе си и аз чух как резето щракна. Двете с Женя бяхме прекарали часове наред, пиейки чай, пробвайки нови премени, заливайки се от смях. И през цялото това време тя ме е лъгала. А най-лошото бе, че Тъмнейший се оказа прав. Ако се бях вкопчила в Мал и в спомена за своята любов към него, сигурно така и нямаше да овладея силата си. Женя обаче нямаше как да го знае. Тя просто беше следвала чужди заповеди и ми разби сърцето. Не знам какво беше това, но със сигурност не можеше да се нарече приятелство.

Обърнах се на една страна, усещайки нежното поклащане на кораба под себе си. Дали така се чувства детето в прегръдките на своята майка, която приспивно го люлее? Аз нямах спомен за това. Ана Куя понякога си тананикаше под нос, докато гасеше лампите и заключваше спалните помещения в Керамзин за през нощта. Това беше единствената приспивна песен за нас двамата с Мал.

Някъде над мен един моряк изкрещя нещо, надвиквайки се с вятъра. Камбанката задрънча за смяна на вахтата. „Нали поне сме живи — напомних си. — Веднъж вече успяхме да се измъкнем на Тъмнейший. Значи ще го направим и сега.“ Въпреки това обаче си давах сметка, че нещата не вървят на добре. Дълго преглъщаните сълзи най-сетне рукнаха. Щормхунд беше купен на висока цена. Женя беше избрала страната на Тъмнейший. Двамата с Мал бяхме сами срещу всички, както е било винаги. До нас нямаше нито приятели, нито съюзници, заобикаляше ни единствено безжалостното море.

Този път дори да успеехме да се измъкнем, нямаше къде да избягаме.