Престол и щурм

Глава 21

Промъкнах се в здрача, прекосих притихналите поляни, потънали в мъгла, минах покрай запотените прозорци на оранжерията.

Единственият звук наоколо бе тихото хрущене на чакъла под подметките ми. Тъкмо беше пристигнала сутрешната доставка на хляб и продукти за Великия дворец. Последвах кервана от покрити каруци чак до портата на парка и продължих след него и оттатък, по павираните улици на вътрешния град. Навън имаше останали неколцина гуляйджии, които продължаваха да се радват на бялата нощ. Забелязах двама души в празнични облекла, които хъркаха на една от пейките в парка. Група момичета се заливаха от смях и цапаха из фонтана с вдигнати над коленете поли. Мъж с венец от макове седеше на бордюра, стиснал главата си с ръце, а край него стоеше момиче с корона от картон го потупваше по рамото. Минах покрай всички тях невидима и незабелязана, случайно момиче в раздърпано бозаво палто.

Знаех, че постъпвам глупаво. Съгледвачите на Аппарат можеше да са навсякъде; на Тъмнейший — също. Имаше опасност всеки момент да ме сграбчат и да ме повлекат нанякъде. Но това изобщо не ме вълнуваше. Сега имах нужда само да вървя, да пълня дробовете си с чист въздух и да се отърся от допира на Тъмнейший по кожата си.

Попипах белега на рамото. Усещах изпъкналите му ръбци дори през плата на палтото. На борда на китоловния кораб бях попитала Тъмнейший защо остави изчадието си да ме ухапе. Тогава реших, че е било от чиста злобата вечно да нося неговия знак. Но сега вече си мислех, че в това е било заложено много повече.

Дали среднощното видение наистина беше от плът и кръв? Действително ли беше при мен в стаята, или присъстваше единствено в съзнанието ми и си играеше с него? Що за болен ум можеше да роди подобен сън?!

Но сега не исках да мисля за това. Просто имах нужда от разходка.

Прекосих канала. Долу малките корабчета продължаваха да се полюляват на повърхността. Някъде изпод моста дочух хриптящия глас на акордеон.

Промъкнах се покрай караулката на пазачите от другата страна на моста и се впуснах сред гълчавата на тесните криви улички към външния град. По това време на нощта изглеждаше още по-оживен, отколкото денем: от чардаците и прозорците се бяха надвесили хора, извираха на групи от порти и комшулуци.

Едни играеха карти върху набързо стъкнати от сандъци масички, други спяха опрели гръб о гръб. Мъж и жена бавно се поклащаха на площадката пред една таверна под звуците на музика, която само те чуваха.

Когато стигнах градските порти, си заповядах мислено да спра и да се прибера у дома. Едва не прихнах. Та Малкият дворец изобщо не беше мой дом!

„За нас двамата с теб няма обикновен живот.“

Занапред предаността към суверена щеше да замести любовта в моя живот, а подчинението — приятелството. Предстоеше ми да претеглям всяко свое бъдещо решение, да обмислям всяко действие и да се науча да не се доверявам на никого. От тук нататък щях да наблюдавам живота отстрани. Знаех, че е време да се връщам, но въпреки това продължавах да вървя, докато в един момент не се озовах извън стените. Просто ей така напуснах Ос Олта.

Палатковият град отвън се беше разраснал. В него лагеруваха стотици, може би хиляди хора. Не беше трудно да се разпознаят пилигримите сред тях — изненадах се колко много са станали. Сега се трупаха около една голяма бяла шатра, всички с лице към изток в очакване на изгрева.

Звукът започна като постепенно усилващ се дрезгав шепот, после запърха във въздуха като птичи криле и прерасна в нисък и монотонен напев, докато слънцето се издигаше над хоризонта и обагряше небето в бледосиньо. Чак тогава започнах да различавам думите.

„Санкта. Санкта Алина. Санкта. Санкта Алина.“

Пилигримите наблюдаваха разпукването на зората, а аз наблюдавах тях, неспособна да откъсна очи от озарените им с надежда и трепетно очакване лица. На някои от тях беше изписана екзалтация. Когато първите лъчи ги огряха, мнозина избухнаха в сълзи.

Напевът стана по-силен и многогласен, въздигаше се и заглъхваше, прераствайки постепенно в ридание, което накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат. Това беше ручей, който прелива извън коритото; рояк пчели, отръскани от дървото.

„Санкта. Санкта Алина. Дъщерята на Равка.“

Когато слънцето заигра по кожата ми, затворих очи, молейки се да почувствам нещо, каквото и да било.

„Санкта Алина. Дъщерята на Керамзин.“

Ръцете им се вдигнаха към небето, гласовете им се извисиха до френетични вопли; сега вече крещяха, виеха. Старчески лица, младежки образи; болни и хилави, здрави и силни. Навсякъде непознати.

Огледах се. „Това не е надежда — казах си, — това е лудост. Това е глад, нужда, отчаяние.“ Имах чувството, че се събуждам от транс. Защо изобщо дойдох тук? Сред тези хора се чувствах много по-самотна, отколкото между стените на двореца. Нито те имаха какво да ми дадат, нито аз можех да им предложа нещо.

Краката ме заболяха, чак тогава си дадох сметка колко съм уморена. Обърнах се и взех да си проправям път през тълпата към градските порти, докато монотонният напев около мен прерастваше в тътнещ рев.

„Санкта — крещяха те. — Царевна Слънце. Ребе Два Столба.“

Дъщерята на Двете мелници. Това го бях чула и преди, още по пътя към Ос Олта — долина, кръстена по името на древни руини, където сега имаше само малки незначителни поселища по южната граница. Мал също беше роден някъде наблизо, но и двамата нямахме случай да се върнем отново там. Пък и защо? Всички от нашите семейства бяха отдавна погребани или изгорени.

Санкта Алина.

Върнах се отново към оскъдните си спомени опреди Керамзин; към паницата с тънки парчета варено цвекло и моите пръсти, които ставаха пурпурни от него. Помнех прашния път, видян от височината на нечии широки рамене; поклащането на волските опашки отпред, сенките ни по земята. Нечия ръка сочи към останките на двете мелници — два тънки скални пръста, превърнати от вятъра, дъжда и годините в голи вретена. Само това още тлееше в паметта ми. Всичко друго беше Керамзин. Всичко останало беше Мал.

Санкта Алина.

Проправях си път през гъстото множество, увивайки плътно шала около ушите си, за да заглуша поне малко врявата. Някаква старица от пилигримите се изпречи на пътя ми и аз едва не я прекатурих. Посегнах да я подкрепя, а тя се опря на мен с цялата си тежест, едва пазейки равновесие.

— Простете, бабуша — обърнах се почтително към нея. Не можеше да се оспори, че Ана Куя ни беше научила на обноски. Внимателно изправих старицата на крака. — Добре ли сте?

Но тя не ме гледаше в лицето, а беше впила очи в гърлото ми. Ръката ми се стрелна натам, но вече беше твърде късно. Шалът висеше смъкнат надолу.

— Санкта! — изохка жената. — Санкта! — Падна на колене и сграбчи ръката ми, после я притисна о сбръчканата си буза. — Санкта Алина!

Внезапно се озовах сред безчет протегнати ръце. Те се вкопчваха в ръкавите ми, в полите на палтото.

— Моля ви — заповтарях, опитвайки да се освободя от тях.

Санкта Алина. Промърморено, прошепнато, изплакано, изкрещяно. Името звучеше чуждо в ушите ми, произнасяно като молитва, като някакво неразбираемо заклинание, което трябваше да задържи мрака надалече.

Всички се тълпяха около мен, все по-близо и по-близо; бутаха се да ме докоснат, посягаха към косата ми, към кожата. Чух как нещо се разпра и си дадох сметка, че е палтото ми.

Санкта. Санкта Алина.

Телата на хората все по-плътно ме притискаха. Те се блъскаха и се ръгаха, крещяха един на друг; всеки искаше да се добере колкото може по-близо.

Усетих как краката ми се отделят от земята. Изкрещях, когато някой изтръгна кичур от главата ми. Те бяха готови всеки момент да ме разкъсат на парчета.

„Остави ги, нека го направят“, помислих в пристъп на внезапно просветление. Така всичко щеше да приключи много просто. И повече никакви страхове, никакви отговорности, никакви кошмари с разцепени пясъчни салове и деца, погълнати от Долината; никакви видения. Така щях да се освободя и от нашийника, и от оковата, и от смазващата надежда, която те носеха. „Остави ги, нека го направят.“

Затворих очи. Това щеше да е краят ми. После можеха да ми отредят една страница в Жития санктя и да ми сложат златен ореол. Алина с разбитото сърце, Алина Хубавата, Алина Безумната, Дъщерята на Два Столба, една сутрин разкъсана на парчета в сянката на градските стени. Щяха да продават костите ми по сергиите край пътя.

Някой изпищя. Чух сърдит крясък. Нечии огромни ръце ме сграбчиха и ме вдигнаха във въздуха.

Отворих очи и видях мрачното лице на Толя. Държеше ме в ръце. Зад него стоеше Тамар и бавно описваше кръг около нас, обърнала длани нагоре.

— Отстъпете назад — нареди заплашително на тълпата тя. Забелязах как някои от пилигримите започват да примигнат сънливо, други просто седнаха на земята. Тя забавяше пулса им, опитвайки се да ги усмири, но те бяха прекалено много дори за нейните способности. Някакъв мъж се стрелна напред. Тамар веднага измъкна брадвичките. Мъжът измуча и върху ръката му разцъфна кървава резка.

— Ела още по-близо и ще останеш съвсем без ръка — озъби се Тамар.

Пилигримите наоколо загледаха диво.

— Позволете ми да му помогна — запротестирах.

Толя изобщо не ми обърна внимание, а продължи да си проправя път през множеството; Тамар кръжеше около него, святкаше с остриетата и разчистваше пътеката пред нас. Пилигримите стенеха и виеха с протегнати към мен ръце.

— Сега! — каза Толя. А после още по-високо: — Сега!

След това се втурна напред. Главата ми се блъскаше безсилно в гърдите му, докато той препускаше към закрилата на градските стени. Тамар ни следваше по петите. Стражите вече бяха забелязали надигащото се вълнение в стана на пилигримите и започваха да затварят портите.

Толя продължи да си проправя път, разбутвайки хората наоколо, докато накрая прелетя през стесняващия се отвор между двете железни крила на портата. Тамар се промъкна веднага след нас, секунда преди да се захлопнат.

Долових глухите удари на тела о метала от другата страна на портата, драскане на нокти, жадно извисени гласове. Продължавах да чувам името си.

Санкта Алина.

— Какво беше намислила, дявол да те вземе! — изрева насреща ми Толя, щом седнахме да си поемем дъх.

— За това ще говорим по-късно — рязко го прекъсна Тамар.

Градските стражи бяха впили очи в мен.

— Махайте се от тук! — изрева гневно един от тях. — Ще извадим късмет, ако това не прерасне в истински бунт.

Близнаците бяха довели и коне. Тамар дръпна одеяло от една сергия и го метна на раменете ми. Увих го плътно около врата си, за да скрия нашийника. После тя се качи на седлото, а Толя ме метна безцеремонно зад нея.

По целия път към двореца яздехме в напрегнато мълчание. Мълвата за вълненията извън градските стени още не беше стигнала до тук и тримата бяхме сподирени само от няколко любопитни погледи.

Близнаците не обелваха дума, но и без това можех да се досетя, че са ми бесни. И имаха право — бях постъпила като кръгъл идиот; сега оставаше само да се надявам, че стражите при портите ще въдворят ред, без да се стига до насилие.

Въпреки паниката и разкаянието, една мисъл се загнезди в ума ми. Повтарях си, че това са пълни безсмислици и напразни надежди, но въпреки това тя не ми излизаше от главата.

Щом стигнахме Малкия дворец, близнаците настояха да ме съпроводят право до покоите на Тъмнейший, но аз отказах.

— Вече съм в безопасност — казах. — Сега трябва да свърша нещо.

Двамата ме последваха мълчаливо в библиотеката.

Не ми отне много време да открия каквото търсех. Нали все пак си бях изкарвала хляба с рисуване на карти. Пъхнах книгата под мишница и се върнах в покоите си, съпроводена от своите навъсени охранители.

За моя огромна изненада Мал чакаше в приемната. Седеше на масата и пиеше чай.

— Къде бе… — започна той, но Толя го вдигна от стола и го запокити в стената още преди да съм мигнала.

— Ами ти къде беше? — изръмжа той в лицето му.

— Толя! — извиках изплашено. Опитах да откопча ръката му от гърлото на Мал, но все едно се опитвах да превия стоманен прът. Обърнах се към Тамар за помощ, но тя стоеше настрана със скръстени ръце и изглеждаше не по-малко ядосана от брат си.

Мал взе да се дави. Не беше се преобличал от предната вечер. Брадата му беше набола, а миризмата на кръв и квас го обгръщаше като мръсна дреха.

— В името на всички светии, Толя, свали го на земята!

До едно време Толя изглеждаше решен да изцеди и последния дъх от Мал; после бавно отпусна пръсти и Мал се свлече покрай стената, давейки се за въздух.

— Нали ти беше на смяна?! — изръмжа Толя и тикна пръст в гърдите на Мал. — Ти трябваше да си с нея!

— Съжалявам — продрано каза Мал, разтривайки гърлото си. — Сигурно съм заспал, бях точно…

— Точно на дъното на бутилката — кипна Толя. — От тук те подушвам.

— Съжалявам — окаяно повтори Мал.

— Съжаляваш значи?! — Толя сви юмруци. — Трябваше да те разчекна.

— Това може да го направиш и по-късно — намесих се. — Сега обаче искам да откриеш Николай и да го доведеш при мен в оръжейната зала. Отивам да се преоблека.

Влязох в спалнята и затворих вратата, опитвайки да дойда на себе си. През краткото време от разпукването на зората досега едва не загинах и най-вероятно станах причина за бъдещи размирици. Оставаше ми само да подпаля някой пожар преди закуска.

Измих си лицето и облякох кафтана, после забързах към оръжейната зала. Мал вече чакаше прегърбен на стола, макар да не го бях канила. Дрехите си беше сменил, но все още беше разчорлен и с кръвясали очи. По лицето му вече личаха пресните отоци и синини от боя предишната вечер. Погледна ме бегло като влязох, но нищо не каза. Дали някога ще мога да стоя пред него, без да ме прорязва болка?

Оставих атласа върху дългата маса и приближих древната карта, която покриваше цяла една стена. От всички карти в оръжейната тази беше най-старата и най-красивата. Прокарах пръсти по издигнатите хребети на Сикурзой — планината, по която минаваше най-южната част от границата ни с Шу — и ги проследих чак до западното подножие. Долината Два Столба беше твърде малка, за да я има на тази карта.

— Спомняш ли си нещо отпреди Керамзин? — попитах Мал, без да го поглеждам.

Мал не беше много по-голям от мен, когато пристигна в сиропиталището. Още помнех деня, в който го доведоха. Дочух, че идва още едно бежанско дете и се надявах да е момиче, за да си играя с него. Вместо това заварих дундесто момче със сини очи, решено да прави всичко напук.

— Не. — Гласът му още звучеше прегракнало от душенето на Толя.

— Съвсем нищо ли?

— Понякога сънувам жена с дълга златиста коса, сплетена на плитка. Тя я размахва пред мен като на игра.

— Майка ти ли?

— Майка, леля, съседка — откъде да знам! Алина, за това, което стана…

— Нещо друго?

Той дълго мисли, после въздъхна.

— Всеки път, щом усетя мириса на женско биле, си спомням как седя на чардака, а пред мен има червен лакиран стол с рисунки по него. Само това. Всичко останало е… — Той млъкна насред думата и сви рамене.

Нямаше нужда да обяснява повече. Спомените бяха привилегия, достъпна за другите деца, но не и за сираците в Керамзин. „Благодари за милостта. Благодари.“

— Алина — пак подхвана Мал, — онова, което каза за Тъмнейший…

В този момент обаче влезе Николай. Въпреки ранния час, той както обикновено изглеждаше царствено от главата до петите. Русата му коса сияеше, ботушите светеха излъскани до блясък. Той впери поглед в синините и наболата брада на Мал и вдигна учудено вежди.

— Някой няма ли да поръча чай?

После се разположи и опъна дългите си крака напред. Толя и Тамар вече стояха на пост пред вратата, но аз ги помолих да се присъединят към нас.

Когато всички се събраха около масата, заговорих.

— Тази сутрин бях при пилигримите.

Николай рязко вдигна глава. От безгрижния царски син не остана и следа.

— Сигурно не те чух добре — каза.

— Нищо ми няма.

— Едва не я убиха — обади се Тамар.

— Но съм още жива — добавих.

— Съвсем ли си изгуби ума? — възкликна Николай. — Тия са фанатици! — Той се обърна към Тамар. — Как го допуснахте?

— Не съм го допуснала.

— Само не ми казвай, че си излязла сама — обърна се той към мен.

— Не бях сама.

— Сама е тръгнала.

— Млъкни, Тамар. Вече ти казах, Николай, добре съм.

— Само защото дойдохме навреме — вметна Тамар.

— Как стигнахте дотам? — тихо попита Мал. — Как успяхте да я откриете?

Лицето на Толя притъмня и той стовари огромните си юмруци върху масата.

— Не ние трябваше да я открием, ти беше на пост — каза.

— Остави това сега, Толя — прекъснах го остро. — Мал не си беше на мястото, а и аз постъпих глупаво.

После си поех дълбоко въздух. Мал седеше покрусен. Толя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще разбие на трески мебелите в стаята.

Изражението на Тамар беше каменно, а Николай кипеше от гняв — не го бях виждала такъв досега. Но поне имах пълното им внимание.

Побутнах атласа към средата на масата.

— Понякога пилигримите ме наричат Дъщерята на Два Столба — продължих.

— Двете мелници ли? — уточни Николай.

— Това е долина, кръстена на руините в единия й край. — Отворих атласа на отбелязаната предварително страница. Там имаше подробна карта на югозападната граница. — Двамата с Мал сме родом някъде от тези места — продължих, прокарвайки пръст в самия край на картата. — Тук по цялата й дължина има малки поселища.

Обърнах на страницата с рисунка на пътя, който водеше към долината. Около него беше осеяно с градчета. В другия му край се виждаше тънко скално вретено.

— Това не прилича много на мелница — измърмори Толя.

— Именно — потвърдих. — Тия руини са от дълбока древност. Никой не знае откога стоят там и какво са представлявали навремето. Долината е кръстена Двете мелници, но нищо чудно това да са били стражевите кули на някоя градска порта, или акведукт. — Извих пръст и го поставих над двете стърчащи каменни вретена. — А може би арка.

В стаята изведнъж се възцари мълчание. С арката на преден план и силуетът на планинската верига в далечината, пейзажът приличаше досущ на този от рисунката на Свети Илия в Жития санктя. Липсваше само жар-птицата.

Николай придърпа атласа към себе си.

— Не допускаш ли, че виждаме не действителното, а желаното?

— Възможно е — признах. — Но ми е трудно да повярвам, че е просто съвпадение.

— Ще пратя съгледвачи — предложи той.

— Не — отвърнах. — Искам лично да отида.

— Заминеш ли сега, всичко, което постигна с Втора армия, ще отиде по дяволите. Аз ще ида. Щом Василий може да офейка по никое време на панаира в Карйева да купува понита, едва ли някой ще има против да си позволя кратка ловна експедиция.

Поклатих глава.

— Аз лично трябва да убия жар-птицата.

— Но ние дори не сме сигурни, че е там.

— Защо изобщо го обсъждаме? — обади се Мал. — На всички е ясно, че аз ще замина.

Тамар и Толя се спогледаха тревожно.

Николай се прокашля.

— С цялото ми уважение, Оретцев, но не изглеждаш в добра форма.

— Много съм си добре.

— Оглеждал ли си се в огледало напоследък?

— Ти го правиш и за двама ни — изстреля в отговор Мал. После прокара ръка по лицето си; не го бях виждала толкова изтощен. — Доста съм уморен, пък ме гони и махмурлук, за да споря с вас. Аз обаче съм единственият, който може да открие жар-птицата. Затова аз ще замина.

— Тръгвам с теб — казах.

— Не — възпротиви се той с неочаквана решителност. — Аз ще я намеря и ще я заловя. После ще ти я донеса. Ти оставаш.

— Твърде рисковано е — казах. — Дори да успееш да я хванеш, как ще я опазиш дотук?

— Накарай някой от твоите Фабрикатори да ми пригоди нещо — отвърна той.

— Така ще е най-добре за всички. Ти получаваш жар-птица, а аз се отървавам от това проклето място.

— Невъзможно е да пътуваш съвсем сам. Ти…

— Тогава ми дай Толя и Тамар. Така хем ще се придвижим по-бързо, хем по-малко ще привличаме внимание. — Мал бутна стола си назад и се изправи. — Ти реши за останалото и нареди да подготвят каквото е нужно. — Не ме погледна, дори когато каза: — Само ме предупреди, когато мога да тръгна.

Още преди да съм измислила някое друго възражение, вече беше излязъл. Обърнах гръб на останалите, насилвайки се да овладея сълзите, които напираха в очите ми. Чух как те напускат оръжейната зала, а Николай дава някакви нареждания на близнаците.

Съсредоточих се в картата. Полизная, където двамата с Мал отбихме военната си служба. Райевост, откъдето започнахме пътуването към Петразой. Сайбея, където той ме целуна за първи път.

Николай постави ръка върху рамото ми. Не знаех дали да го ударя, или да падна в прегръдките му. Как ли щеше да постъпи тогава? И той ли ще ми цапне един? Ще ме целуне ли? Или пак ще ми направи предложение?

— Така е най-добре за всички, Алина.

Изсмях се горчиво.

— Прави ли ти впечатление, че хората казват това, само когато няма нищо общо с истината?

Той отпусна ръка.

— Той не се чувства свой сред нас.

„Той с мен се чувства свой“, прищя ми се да изкрещя, но знаех, че не е истина. Замислих се за покритото със синини лице на Мал; как крачеше напред-назад като животно в клетка; как плюеше кръв и молеше Ескил за още: „Давай!“. Сетих се как ме държеше в прегръдките си, докато прекосявахме Истинското море. Картата се размаза пред погледа ми, когато очите ми плувнаха в сълзи.

— Пусни го да върви — продължи Николай.

— Къде да върви? Искаш да го пратя на лов за някакво митично създание, което дори не съществува?! Или на непосилен поход из планини, които гъмжат от шуанци?

— Алина — меко каза Николай, — нали за това са героите?

— Аз не искам той да се превръща в герой!

— Той не може да се промени, както и ти не можеш да се откажеш от Гриша.

Думите му бяха като ехо на моите, казани само преди часове, но не исках да ги чувам.

— Теб не те е грижа какво ще стане с Мал — извиках гневно. — Просто искаш да се отървеш от него.

— Ако целта ми беше да разлюбиш Мал, щях да го оставя в двореца. Щях да му позволя да дави мъката си в квас и да вилнее наоколо. Но такъв ли живот си представяш за вас двамата?

Пресекливо си поех въздух. Не исках това. Със сигурност. Мал беше нещастен в двореца. Страдаше от мига, в който пристигнахме, но аз отказвах да го видя. Винях го, задето искаше да съм такава, каквато не мога да бъда, а през цялото време настоявах за същото от негова страна. Избърсах сълзите от бузите си. Нямаше смисъл да споря с Николай. Мал беше роден войник.

Той имаше нужда от цел. И ето че тя се появи, стига да го оставя да я преследва.

Защо отказвах да приема това? Дори когато му възразявах, в мен се обаждаше някакъв вътрешен глас — едно алчно, срамно желание, което изискваше да бъде заситено и ме подтикваше да пратя Мал по следите на жар-птицата, за да ми я поднесе наготово, независимо какво би му коствало това. Казах на Мал, че момичето, което е познавал, вече го няма. Най-добре да замине още сега, преди сам да се е уверил колко съм права.

Разсеяно прокарах пръсти по рисунката на Два Столба. Само две мелници ли са, или нещо много повече? Кой би могъл да каже, щом са останали само руини?

— Знаеш ли кое им е лошото на героите и светците, Николай? — попитах, затворих атласа и се отправих към вратата. — Накрая винаги умират.