Престол и щурм

Глава 13

Виещата се алея, покрита със ситни бели камъчета, ни преведе през огромния парк на двореца, покрай тучни поляни и декоративни постройки, чак до високите стени на лабиринта от жив плет. Толя, обикновено толкова спокоен и мълчалив, сега седеше присвит на седлото с мрачно стиснати устни.

— Нещо не е наред ли? — попитах.

Не очаквах да ми отговори, но той ме изненада.

— Тук мирише на слабост — каза. — Сякаш на това място хората изведнъж омекват.

Стрелнах с поглед воина гигант.

— Всички сме слаби в сравнение с теб, Толя.

Тамар обикновено се присмиваше на мрачното настроение на брат си, но сега и тя ме изненада.

— Той е прав — каза. — Това място сякаш умира.

Техните думи изобщо не помогнаха на опънатите ми нерви. След аудиенцията в престолната зала се чувствах като на тръни. Самата аз бях стъписана от обзелия ме гняв срещу царя, макар че — светците са ми свидетели — той си го заслужаваше. Този гнусен дърт лъстивец, който натискаше слугините по кьошетата (да не говорим колко калпав пълководец беше) в продължение само на няколко минути заплаши със смърт и двама ни с Мал. При тази мисъл в мен се надигна вълна от ожесточение.

Сърцето ми взе да бие още по-ускорено, когато влязохме в тунела, образуван от сплетените стебла и клони на дърветата. Стволовете ни притискаха от две страни, а високо горе короните ни покриваха със зелен балдахин. Последният път, когато ги видях, бяха още голи.

Скоро отново се озовахме под ярката слънчева светлина. Долу пред нас беше Малкият дворец.

„Липсвал ми е“, осъзнах. Липсвало ми е сиянието на златните му кубета и стените с невиждана дърворезба, в която бяха вплетени всякакви знайни и незнайни зверове. Липсвало ми е синьото езеро, което сияеше като късче небе; малкото островче в него, леко встрани от центъра; белите силуети на павилионите на Призоваващите по брега. Нямаше друго такова място. Чак сега с почуда си дадох сметка колко близко ми е то, почти като дом.

Но не всичко тук беше постарому. Наоколо се виждаха застанали на пост войници от Първа армия с пушки на гърба. Едва ли биха оказали кой знае каква съпротива на група отчаяни и решени на всичко Сърцеразбивачи, Вихротворци и Огнетворци, но посланието беше от ясно по-ясно: на Гриша вече не може да се вярва.

На стълбите чакаха облечени в сиво прислужници, за да се погрижат за конете ни.

— Готова ли си? — прошепна Мал, докато ми помагаше да сляза от коня.

— Кога ще престанете да ме питате все едно и също?! Не ти ли изглеждам готова?

— Изглеждаш също като едно време, когато ти бях пуснал попова лъжичка в супата, а ти по невнимание я глътна.

Едва не прихнах и усетих как напрежението ми се поразсейва.

— Благодаря, че ми го напомни — казах. — Сега се сещам, че май така и не се разплатих с теб за това.

По стълбите се забавих, уж да оправя полите на кафтана, но тайно се надявах краката ми най-после да спрат да треперят. После се заизкачвах нагоре, а останалите ме следваха. Слугите разтвориха широко дверите на двореца и ние минахме вкупом през тях. Пресякохме прохладния полумрак на преддверието и се озовахме през Залата със златния купол.

Тя имаше формата на шестоъгълник и размерите на катедрала. Стените бяха инкрустирани със седеф и увенчани с масивен златен купол, който сякаш се носеше над нас на немислима височина. В центъра стояха четири масивни маси, подредени в квадрат. Около тях ни чакаха събрани Гриша.

Въпреки оределите редици, те продължаваха да се придържат към своите ордени. Прави или седнали, образуваха малки групи от червено, пурпурно и синьо.

— Явно шареното много им се нрави — измърмори Толя.

— Не ме подстрекавай — прошепнах в отговор. — Току-виж съм решила личната ми охрана да носи яркожълти рединготи.

За първи път, откакто се познавахме, видях в изражението му да се прокрадва нещо, което много приличаше на страх. Влязохме в залата и много Гриша станаха на крака. На вид бяха съвсем млади и аз с известно притеснение осъзнах, че повечето зрели и опитни гришани са избрали страната на Тъмнейший. Или просто благоразумно са избягали.

Предполагах, че в Малкия дворец са останали най-малко от Корпоралки. Те бяха най-високопоставени сред Гриша, най-ценените воини и особено приближени на Тъмнейший.

Все още можеха да се видят и познати лица. Сергей беше един от малцината Сърцеразбивачи. Мари и Надя стояха заедно с Етералките. С изненада разпознах Давид — седеше с отпуснати рамене на масата на Материалки. Знаех, че не приема много неща у Тъмнейший, но това не му попречи да запои около врата ми нашийника от еленовите рога. Може би точно затова сега избягваше моя поглед. Или просто нямаше търпение да се върне в работилницата.

Абаносовият стол на Тъмнейший беше изчезнал. Неговата маса пустееше.

Сергей пръв пристъпи напред.

— Алина Старков — отсечено каза, — за мен е удоволствие отново да те приветствам в Малкия дворец.

Забелязах, че не се поклони.

Напрежението в залата стана гъсто, с нож да го разрежеш. Точно това ми се прищя да направя. Всичко можеше да се случи и по-просто — бих могла да се усмихна, да прегърна Мари и Надя. Никога не се бях чувствала една от тях, но въпреки това можех да им изнеса чудесно представление. За всички щеше да е огромно облекчение, ако се бях престорила, че всичко си е постарому.

Но аз си припомних предупреждението на Николай и се овладях. „Слабостта е маска.“

— Благодаря ти, Сергей — отвърнах подчертано официално. — Радвам се, че съм отново тук.

— До нас стигнаха слухове за твоето завръщане — каза той, — както и мълвата за смъртта ти.

— Е, както виждате, още съм жива и невредима, ако това изобщо може да се каже за човек, пътувал със седмици по Вий.

— Казаха, че пристигаш заедно с втория царски син — добави Сергей.

Ето го и него — първото предизвикателство.

— Точно така — отвърнах любезно. — Той ми помогна в битката с Тъмнейший.

Сред насъбралите се настана вълнение.

— В Долината ли? — объркан попита Сергей.

— Не, в Истинското море — поправих го. Надигна се глъчка. Вдигнах ръка и за мое голямо облекчение тя утихна. „Накарай ги да изпълнят дребните ти нареждания и те ще последват и важните заповеди.“

— Имам много да ви разказвам и не малко новини да ви съобщя — продължих, — но това може да почака. Защото се върнах в Ос Олта с определена цел.

— Хората приказват за сватба — обади се Сергей.

Е, Николай определено ще бъде развълнуван от тая новина.

— Не съм дошла, за да мина под венчило — отсякох. — Идвам по една-единствена причина. — Това не беше съвсем истина, но и не бих си позволила да говоря за третата муска пред зала, препълнена с недоказали предаността си към мен гришани. Поех си дълбоко въздух. Крайно време беше. — Върнах се, за да застана начело на Втора армия.

Всички заговориха в един глас. Дочуха се няколко радостни възгласа, откъслечни гневни викове. Видях как Сергей и Мари се спогледаха. Когато останалите утихнаха, той се обърна към мен.

— Очаквахме нещо такова.

— Царят прие аз да поема командването. — „Временно“, помислих си, но не го изрекох гласно.

Надигна се нова вълна от викове. Всички оживено започнаха да обсъждат новината.

Сергей се прокашля.

— Алина, ти си Призоваващата слънцето и ние сме благодарни, че се завърна невредима. Ти обаче нямаш нито уменията, нито опита да водиш военна кампания.

— Опитна, или не, важното е, че имам благословията на царя.

— Тогава ще се обърнем с петиция до царя. Корпоралките са най-висши по ранг и те би трябвало да командват Втора армия.

— Само ти така си мислиш, кръвопиецо.

Още щом чух този копринен глас, вече знаех на кого принадлежи. Въпреки това сърцето ми се сви, когато зърнах черната й като гарваново крило коса.

Зоя пристъпи напред пред групата Етералки. Дребното й тяло плуваше в нежна синя коприна, от която очите й светеха като скъпоценни камъни — отвратителни скъпоценни камъни с дълги мигли.

Трябваше да призова цялата си воля, за да не погледна тутакси каква е реакцията на Мал. Зоя беше същата онази Гриша, която направи и невъзможното да вгорчи живота ми в Малкия дворец. Тя ми се подиграваше явно и зад гърба ми, сплетничеше по мой адрес и даже ми счупи две ребра.

Тя беше същото момиче, което преди много време прикова вниманието на Мал в Крибирск. Не знаех какво точно е станало тогава между тях, но се съмнявах, че се е разминало само с приятен разговор.

— Говоря от името на Етералки — продължи Зоя. — Ние ще последваме Призоваващата слънцето.

С голямо усилие успях да прикрия изненадата си. Най-малко от нея бих очаквала да ме подкрепи. Каква ли игра играеше?

— Не говори от името на всички — глухо се обади Мари.

Знаех, че това не бива да ме изненадва, но все пак ме заболя.

Зоя презрително се изсмя.

— Известно ни е, че подкрепяш Сергей във всичко, Мари. Но това тук не ти е уговорка за среща по късна доба в купалото. Става дума за бъдещето на Гриша и на цяла Равка.

Думите на Зоя бяха посрещнати с дружен кикот, а Мари стана аленочервена.

— Достатъчно, Зоя — сопна й се Сергей.

Напред пристъпи Етералник, когото не познавах. Имаше тъмна кожа и фин белег високо на лявата буза. Бродерията по маншетите му показваше, че е Огнетворец.

— Мари е права, Зоя, ти не говориш от името на всички нас. Ние държим начело на Втора армия да е някой Етералки, но определено не и тя. — Той обвинително ме посочи с пръст. — Та тя дори не е отрасла тук.

— Точно така! — провикна се един Корпоралник. — Тя е Гриша дори по-малко от година.

— Или се раждаш Гриша, или изобщо не си — изръмжа Толя.

„Така е“, казах си и въздъхнах скрито. Явно Толя най-после беше решил да излезе от черупката и да признае истинската си същност.

— Ти пък кой си? — попита Сергей. В тона му прозираше неговата вродена арогантност.

Ръката на Толя посегна към извитата сабя.

— Аз съм Толя Юл-Батаар. Роден съм далече от разлагащия се труп на този дворец и ще бъда щастлив да докажа, че мога да спра сърцето ти.

— Ти си Гриша?! — недоверчиво възкликна Сергей.

— Също като теб — отвърна Тамар със святкащи златисти очи.

— Ами ти? — Сергей насочи вниманието си към Мал.

— Аз съм обикновен войник — отвърна Мал и пристъпи още по-плътно до мен. — Неин войник.

— Като всички нас — допълни Фьодор. — Завърнахме се в Ос Олта да служим на Призоваващата слънцето, а не на някакъв позьор.

Друг Корпоралник скочи на крака.

— Ти си един от страхливците, които си плюха на петите, когато Тъмнейший падна, затова сега нямаш право да ни четеш конско.

— Ами тя?! — провикна се един от Вихротворците. — Откъде да знаем, че не работи за Тъмнейший? Нали с нейна помощ той затри Новокрибирск!

— И е споделяла леглото му! — извика друг.

„Не се унижавай да отричаш“, прозвуча гласът на Николай в главата ми.

— Какви точно са отношенията ви с Николай Ланцов? — настоя един Фабрикатор.

— Какви са отношенията ти с Тъмнейший? — обади се писклив глас.

— Това има ли значение? — попитах хладно, но усетих, че губя самообладание.

— Естествено, че има значение! — възкликна Сергей. — Иначе как да сме сигурни в твоята преданост?

— Нямате право да я разпитвате! — извиси глас един от Призоваващите.

— Защо? — сряза го дръзко някакъв Лечител. — Само защото е жива светица ли?

— Тогава да я завлечем в параклиса, където й е мястото! — изкрещя някой. — Дайте да изгоним и нея, и цялата й паплач от Малкия дворец!

Толя посегна към сабята. Тамар и Сергей едновременно вдигнаха ръце. Видях Мари да вади своя кремък и усетих завихряне от ветровете на Призоваващите, което повдигна полите на кафтана ми. Мислех си, че съм готова за срещата с тях, но не очаквах този пристъп на ярост, който се надигна в мен. Раната в рамото ми запулсира, нещо вътре проби черупката си и излезе на свобода.

Забелязах подигравателната гримаса на Сергей и силата ми изригна с ясна и страховита цел. Вдигнах ръка. Щом им трябва урок, аз ще им го дам. Ще ги оставя да довършат спора над останките на Сергей. Ръката ми описа дъга във въздуха и се насочи срещу тях. Светлината се превърна в острие, наточено като бръснач от моя бяс.

В последния момент някакъв лъч здрав разум прониза булото на заслепилата ме ярост. „Не!“, ужасих се, щом осъзнах какво се каня да направя. Обзетото ми от паниката съзнание се замята отчаяно. Отклоних удара Сеч и насочих силата му високо над главите ни.

Оглушителен трясък отекна в залата. Гриша нададоха викове и отстъпиха, търсейки прикритие покрай стените. Дневната светлина нахлу през назъбената цепнатина отгоре. От силата на моя удар златният купол се беше напукал като черупката на гигантско яйце. Настана мъртвешка тишина. Всички Гриша бяха обърнали лица към мен и ме гледаха потресени и недоумяващи. Преглътнах мъчително, стъписана от това, което направих, но още по-ужасена от онова, което се канех да направя.

Спомних си съветите на Николай и заключих сърцето си. Те не биваше да стават свидетели на моя страх.

— Мислите Тъмнейший за всемогъщ, нали? — проговорих, изненадана от ледената чистота на гласа си. — Но дори не можете да си представите на какво е способен. Единствено аз съм свидетел на онова, което може да причини на света и на хората. Само аз се изправих лице в лице с него и оцелях, за да разкажа.

Дори в собствените ми уши гласът ми звучеше чуждо. Все още усещах как силата пулсира в мен и продължих решително. Завъртях се бавно, взирайки се поред във всяко едно от потресените лица пред себе си.

— Не ме е грижа дали ме мислите за светица, за глупачка или за блудницата на Тъмнейший. Искате ли и занапред да останете в Малкия дворец, ще трябва да ме следвате. Ако не ви харесва, махайте се още тази нощ, иначе ще ви окова във вериги. Аз съм воин. Аз съм Призоваващата слънцето. Аз съм последният шанс, който ви остава.

Прекосих залата и отворих със замах вратите към покоите на Тъмнейший, благодарейки мислено на случайността, че се оказаха отключени. Поех слепешката по коридора, без да знам накъде отивам. Исках само да се махна по-далече от куполната зала, преди някой да е забелязал как треперя от глава до пети.

За късмет открих оръжейната зала. Мал ме следваше по петите и малко преди да затвори вратата след себе си, забелязах Толя и Тамар да застават на пост отпред. Фьодор и хората му сигурно бяха изостанали. Дано успееха да се помирят някак с останалите Гриша. Другият вариант беше да се избият взаимно.

Закрачих напред-назад пред древната карта на Равка, която заемаше цяла една стена.

Мал се прокашля.

— Според мен мина добре.

От устните ми се откъсна истеричен смях, почти хълцане.

— Освен ако целта не е била да стовариш купола върху нас — продължи той. — В такъв случай може да говорим за частичен успех.

Захапах кокалчетата на пръстите си и продължих да крача напред-назад.

— Трябваше някак да привлека вниманието им.

— Значи съвсем съзнателно го направи?

„Едва не убих човек. Исках да убия човек. На везните бяха или куполът, или Сергей, но Сергей много по-трудно щяха да го закърпят.“

— Не съвсем — признах си. Внезапно цялата енергия се оттече от мен. Стоварих се на един от столовете край дългата маса и подпрях глава. — Всички ще си тръгнат — простенах.

— Може би — отвърна Мал, — но аз лично се съмнявам.

Стиснах главата си с ръце.

— Кого заблуждавам?! Не мога да се справя с това. Всичко започва да ми прилича на лоша шега.

— Само дето не ги чух да се смеят — отвърна Мал. — За човек, който представа си няма какви ги вършиш, мисля, че се справи доста добре.

Втренчих се в него. Стоеше наведен над масата със скръстени ръце, а по устните му трепкаше неуловима усмивка.

— Мал, аз разцепих купола.

— Много драматично се получи.

От мен се откъсна нещо средно между смях и ридание.

— Сега какво ще правим, ако завали?

— Каквото винаги сме правили — ще останем сухи — отвърна той.

На вратата се почука и Тамар надзърна вътре.

— Една от прислужниците пита дали ще останеш да спиш в покоите на Тъмнейший.

Знаех, че трябва да остана тук. Но никак не ми се искаше. Прокарах ръка през лицето си и се надигнах от стола. Пристигнах в Малкия дворец преди по-малко от час, а вече се чувствах на предела на силите си.

— Нека им хвърлим едно око.

Покоите на Тъмнейший бяха непосредствено до оръжейната зала. Облечена във въгленочерно прислужница ни въведе в просторна, но доста обикновена приемна с дълга маса и няколко неудобни наглед стола. На всяка от стените имаше по една двукрила врата.

— Тази води навън от Малкия дворец, суверенна — започна прислужницата, показвайки надясно. После посочи вратата вляво. — Тази е към помещенията на охраната.

Вратата право срещу нас говореше сама за себе си. Абаносовите й криле се извисяваха от пода до тавана, върху тях беше дърворезбован символът на Тъмнейший — затъмнено слънце.

Още не бях готова да вляза там, затова първо се отбих да надникна в помещенията на охраната. Тяхната приемна се оказа много по-уютна. В нея имаше кръгла маса за игра на карти и няколко удобни меки кресла, подредени около зиданата печка с кахлени плочки, която топлеше помещението през зимата. През отворената врата оттатък мярнах редици с легла на два ката.

— Явно Тъмнейший е имал повече охранители — отбеляза Тамар.

— Доста повече — отвърнах.

— Може да съберем още хора.

— И аз си мислех същото — обади се Мал. — Но нито съм убеден дали е необходимо, нито знам на кого мога да се доверя.

Нямаше как да не се съглася с него. Засега можех да разчитам само на Толя и Тамар, но единственият човек, на когото вярвах безпрекословно, беше Мал.

— Дали да не вземем подкрепление от пилигримите — предложи Тамар. — Някои от тях са бивши военни. Все ще се намерят неколцина добри бойци, които със сигурност биха жертвали живота си за теб.

— В никакъв случай — отвърнах. — Царят ще чуе някой от тях да шепне „Санкта Алина“ и направо ще ми наниже примката на шията. Освен това не искам живота на хора, които вярват, че мога да възкресявам мъртъвци.

— И сами ще се справим — намеси се Мал.

Кимнах.

— Добре. И… ще се погрижи ли някой да оправят купола?

Толя и Тамар се ухилиха едновременно.

— Не може ли да го оставим поне още няколко дни така?

— Не става — разсмях се. — Не ми се ще да ни се стовари отгоре в незнаен ден и незнаен час. Говорете с Фабрикаторите. Те сигурно знаят какво трябва да се направи. — Прокарах палец по изпъкналия белег върху дланта си. — Но не им позволявайте да го възстановят така, сякаш нищо не е било. Белезите опресняват паметта.

Върнах се в гостната на Тъмнейший и потърсих с очи прислужницата, която още се помайваше край вратата.

— Ще вечеряме тук — казах. — Нали ще се погрижите?

Тя вдигна вежди, после се поклони и припна навън. Намръщих се. От мен се очакваше да издавам заповеди, не да моля.

Оставих Мал и близнаците да обсъждат смените на нощното дежурство и приближих абаносовата врата. Дръжките й представляваха два тънки полумесеца, изработени от нещо, което приличаше на кост. Когато ги хванах и дръпнах вратата, тя се отвори напълно безшумно — нито скърцане, нито звук от триене на панти.

Слугинята беше запалила лампите в спалнята на Тъмнейший. Огледах се и въздъхнах облекчено — не си давах сметка, че дотогава бях сдържала дъха си.

Какво всъщност очаквах? Тъмница? Вълча яма? Или пък че Тъмнейший е спял в короната на някое дърво? Спалнята имаше формата на хексагон, а стените й от тъмно дърво бяха покрити с дърворезба, която създаваше илюзията за гъст лес с клонати дървета. Над огромното легло с балдахин се издигаше купол, облицован с полиран обсидиан13 и инкрустиран с късчета седеф, които бяха подредени във формата на съзвездията. Без съмнение, стаята беше необикновена и разточително пищна, но все пак си оставаше просто спалня.

По лавиците не се виждаше нито една книга. Писалището и тоалетната масичка също бяха голи. Явно някой се беше погрижил всички вещи на Тъмнейший да бъдат изнесени — или бяха изгорени, или направени на пух и прах. Може би трябваше да се благодаря, че царят не е изравнил и Малкия дворец със земята.

Приближих до леглото и прокарах ръка по хладната калъфка на възглавницата. Мисълта, че Тъмнейший все пак е човек от плът и кръв и е полагал глава тук, за да си почине през нощта като всички простосмъртни, ми носеше известно успокоение. Но наистина ли бях готова да спя в неговото легло, под неговия покрив?

Внезапно осъзнах, че стаята още ухаеше на него. Досега не си бях давала сметка, че той изобщо излъчва някаква миризма. Затворих очи и вдишах дълбоко. Какво беше това? Недоловим полъх на зимен вятър. Голи клони.

Аромат на отсъствие, дъх на нощ.

Раната в рамото ми взе да боде. Отворих очи. Вратите на спалнята бяха затворени. Не ги бях чула да се притварят.

— Алина.

Извърнах се рязко. Тъмнейший стоеше от другата страна на леглото.

Притиснах ръце към устата си, за да не изкрещя.

„Това не е истина — казах си. — Просто халюцинация. Също като в Долината.“

— Моята Алина — тихо прошепна той. Лицето му беше красиво, без белези.

Съвършено.

„Няма да викам за помощ, защото това пред мен не е истинско. Когато се втурнат тук да ме спасяват, нищо няма да намерят.“

Той бавно заобиколи леглото. Стъпките му не издаваха звук. Затворих очи, скрих лицето си в ръце и преброих до три. Когато отново погледнах, той стоеше право пред мен. „Няма да крещя.“

Направих крачка назад и усетих как гърбът ми опира стената. От устата ми се изтръгна задавен писък.

„Няма да крещя.“

Той протегна ръка. „Не може да ме докосне — казах си. — Ръката му просто ще мине през мен като на призрак. Той не е истински.“

— Не можеш да избягаш от мен — прошепна.

Пръстите му погалиха бузата ми. Съвсем истински, от плът и кръв. Усетих ги. Обзе ме ужас. Вдигнах ръце и в стаята плисна ярка светлина, която трептеше нажежена. Тъмнейший се стопи. Отвън се дочуха стъпки. Вратата рязко се отвори и през нея влетяха Мал и близнаците с насочени оръжия.

— Какво стана? — извика Тамар, опипвайки с поглед празната стая.

— Нищо — едва процедих през стиснати устни, надявайки се гласът ми да прозвучи нормално. Зарових ръце в гънките на кафтана, за да не се види как треперят. — Защо?

— Видяхме светлината и…

— Тук е малко мрачно — отвърнах. — Всичко е в черно.

Тримата дълго време не откъсваха очи от мен. После Тамар се огледа.

— Наистина е доста неприветливо. Сигурно ще искаш да обзаведеш по свой вкус.

— Определено.

Близнаците още веднъж огледаха стаята и тръгнаха да излизат. Толя вече мрънкаше на сестра си за вечеря. Мал обаче стоеше край вратата и чакаше.

— Цялата трепериш.

Знаех, че този път няма да ме разпитва. Нямаше и нужда. Трябваше сама да му призная истината, без да се налага да задава въпроси. Но какво можех да кажа — че ми се привиждат призраци? Или че полудявам? И че няма шанс да се спасим, колкото и да бягаме? Или че и в мен зее пукнатина също като в златния купол, но през нея прозира нещо много по-страшно от дневна светлина?

Вместо това мълчах.

Мал кимна отсечено, после си излезе.

Останах да стърча съвсем сама насред пустите покои на Тъмнейший.

„Повикай го обратно — мислех си отчаяно. — Кажи му нещо. Признай му всичко.“

Мал беше на няколко крачки от мен, само през една стена. Можех да го извикам по име, да го върна и да му разкажа всичко: какво се беше случило в Долината, как едва не убих Сергей, какво бях видяла само преди миг. Отворих уста, но в главата ми се въртяха едни и същи думи.

„Няма да крещя. Няма да крещя. Няма да крещя.“