Престол и щурм

Глава 17

Лятото беше в разгара си и облъхваше Ос Олта с талази от непоносима жега. Единственото спасение от нея беше в езерото или в прохладните басейни на купалото, скрито в сянката на брезовата горичка до Малкия дворец. Каквато и омраза да таяха към Гриша в царския двор на Равка, тя не попречи на придворните постоянно да привикват Вихротворците и Вълнотворците във Великия дворец, за да призовават прохладен бриз и да създават огромни блокове лед, които да разхлаждат душните стаи и залите.

Това едва ли беше най-разумното приложение за дарбите на Гриша, но аз държах царят и царицата да са доволни. И без това вече ги бях лишила от най-умелите Фабрикатори, които денонощно се трудеха над мистериозния проект на Давид за огледалните чинии.

Всяка сутрин събирах съвета на Гриша — понякога за броени минути, друг път с часове — за да обсъдим последните сведения от разузнаването, дислокацията на пехотата и вестите от северната и южната граница.

Николай все още се надяваше да предизвикаме Тъмнейший на бойното поле, преди армията му от сенки да е разгърнала пълната си мощ. Цялата мрежа от шпиони и съгледвачи на Равка обаче не беше способна да открие къде се намира той. Постепенно ни се изясняваше, че ще се наложи да го изчакаме в Ос Олта. Единственото ни предимство беше, че Тъмнейший не може просто да прати ничевие срещу нас. Той трябваше да е близо до своите изчадия, което ще рече, че ще се присъедини към щурма им срещу столицата. Сега големият въпрос оставаше дали ще нахлуе откъм Фйерда, или откъм Шу Хан.

Изправен пред събраните в оръжейната зала Гриша, Николай посочи с широк жест една от големите карти на стената.

— При последната кампания си върнахме по-голямата част от тези територии — каза, очертавайки северната граница на Равка с Фйерда. — Те за покрити с гъсти лесове и са непроходими, ако реките не са замръзнали.

Всички останали пътища са завардени.

— Има ли части на Гриша, разположени по тези места? — попита Зоя.

— Не — отвърна Николай. — Около Уленск обаче има наши патрули. Ако той реши да мине оттам, ще бъдем предупредени навреме.

— Освен това ще му се наложи да преодолее и Петразой — добави Паша. — Независимо дали ще реши да го превземе, или да го заобиколи, това ще отнеме доста време. — През последните седмици тя се включваше много дейно в обсъжданията и даваше полезни препоръки. Докато Давид през повечето време седеше мълчаливо и като на тръни, на нея явно й харесваше да се откъсне за малко от задълженията си в работилниците.

— Мен повече ме безпокоят Вечните ледове — каза Николай, прокарвайки ръка през участъка от северната граница над Сайбея. — Те са добре укрепени, но и територията, която трябва да се отбранява, е огромна.

Кимнах с глава. Двамата с Мал веднъж вече бяхме прекосили тези диви земи и още помнех колко безкрайни ми се видяха тогава. Улових се да се озъртам за него, макар да знаех, че е на поредния лов — този път с група стрелци от Керч и равкански дипломати.

— Ами ако дойде от юг? — обади се Зоя.

Николай даде знак на Фьодор, той се изправи и започна да обяснява на Гриша слабите места в отбраната на южната граница. Гарнизонът на Корпоралки беше в Сикурск и той добре познаваше района.

— Почти невъзможно е да се контролират всички планински проходи в Сикурзой — мрачно заключи Фьодор. — Шуанците от години се възползват от това и непрекъснато предприемат набези. За Тъмнейший също няма да е трудно да се промъкне оттам.

— А от там до Ос Олта е само една ръка разстояние — каза Сергей.

— По-напред обаче трябва да се мине през военния гарнизон на Полизная — напомни му Николай. — Това може да обърне нещата в наша полза. Но при всички случаи, ако дойде от там, ние ще сме подготвени.

— Подготвени, значи? — изсумтя Павел. — Може ли човек изобщо да е готов за армия от неизтребими чудовища?!

— Те не са неизтребими — отвърна Николай и кимна към мен. — Тъмнейший също. В това съм сигурен — нали го прострелях.

Зоя ококори очи.

— Ти си го прострелял?

— Точно така — потвърди Николай. — За съжаление не беше смъртоносно, но с практиката ще се усъвършенствам. — Той направи пауза и се взря поотделно във всяко от разтревожените лица около масата. После продължи. — Тъмнейший притежава огромна сила, но ние също. Той никога не се е изправял срещу обединената мощ на Първа и Втора армия, нито подозира за оръжията, които имам намерение да осигуря. Ще се изправим лице в лице.

Ние ще го обградим и тогава ще видим чий ще е щастливият куршум.

Докато тъмните орди на Тъмнейший са съсредоточени срещу Малкия дворец, той ще бъде уязвим. Замисляхме да разположим около столицата тежковъоръжени отряди от Гриша и солдати на разстояние четири километра един от друг. Започнеше ли битката, те щяха да стеснят кръга около Тъмнейший и да хвърлят срещу него цялата огнева мощ, която Николай можеше да ни осигури.

В известен смисъл Тъмнейший винаги се е страхувал точно от това. Още си спомнях как описваше новите оръжия, създавани извън пределите на Равка, и какво ми каза веднъж под счупените греди на една крайпътна плевня: „Епохата на гришанската сила отива към своя край“.

Паша се прокашля.

— Знаем ли какво ще стане с армията от сенки, когато убием Тъмнейший?

Прииска ми се да я прегърна. Нямах ни най-малка представа какво би станало с ничевие, ако успеем да повалим Тъмнейший. Възможно бе те да се разтворят във въздуха, но нищо чудно да освирепеят още повече и дори по-лошо, но тя каза: „Когато убием Тъмнейший“. Колебливо, уплашено, но въпреки това в думите й имаше зрънце надежда.

Главните ни усилия бяха хвърлени в изграждането на защитата на Ос Олта. В града от стари времена имаше цяла мрежа от камбани, които звъняха при тревога — така дворецът щеше да е предупреден, когато се появи враг. С позволението на баща си Николай разположи по градските и дворцовите стени огромни самозареждащи се револвери, каквито бях видяла на борда на „Колибрито“. Въпреки недоволството на Гриша, наредих да сложат няколко от тях и върху покрива на Малкия дворец. Вероятно нямаше да спрат ничевие, но поне щяха да ги забавят.

Макар и с неохота, Гриша постепенно осъзнаха колко незаменими са Фабрикаторите.

Огнетворци и Материалки заедно работеха върху създаването на гренатки, които да произвеждат достатъчно силен взрив и светлина, та да забавят настъплението на воините сенки. Проблемът беше с какво да заменят взривния прах в тях, който би поразил всичко и всички наоколо. Понякога чак ме хващаше страх, че ще вдигнат във въздуха Малкия дворец и ще свършат работата на Тъмнейший вместо него. Често виждах на вечеря в куполната зала Гриша с обгорени маншети и опърлени вежди.

Съветвах ги да пренесат по-опасните експерименти на брега на езерото и да гледат Вълнотворците да са наблизо в случай на извънредно положение.

Николай също беше въодушевен от работата им и настояваше да се включи поне в проектирането на външния вид на новото оръжие. Фабрикаторите първо се опитаха да го изолират, после си дадоха вид, че се вслушват в мнението му. Скоро обаче разбраха, че той не е просто отегчен царски син, който си вре носа, където не му е работа. Николай не само схвана идеята на Давид, но благодарение дългогодишната си работа с отцепниците Гриша без проблем мина на езика на Малката наука. Малко след това сякаш всички забравиха както ранга му, така и че той е отказатся. Все по-често го заварвах надвесен над масите в работилниците на Материалки.

Най-много ме тревожеха обаче експериментите, които се провеждаха зад лакираните в червено врати на залите по анатомия на Корпоралки. Заедно с Фабрикаторите те се опитваха да съчетаят гришанска стомана и човешка кост. Целта беше войниците да бъдат по-издръжливи на атаките на ничевие.

Опитите обаче се оказаха болезнени и много далече от съвършенството. Телата на хората, с които се експериментираше, често отхвърляха метала. Лечителите правеха каквото е по силите им, но продраните викове на доброволците от Първа армия понякога ехтяха из всички зали на Малкия дворец.

Следобедите бяха запълнени с безкрайни съвещания във Великия дворец. Силата на Призоваващата слънцето се превърна в ценна разменна монета при преговорите за съюз с останалите държави. Често бях привиквана да демонстрирам способностите си и да доказвам, че съм още жива пред дипломатически сбирки. Царицата даваше приеми и организираше матинета с чай, където пак аз бях главната атракция. Николай често се отбиваше да ръси комплименти, да флиртува безсрамно и покровителствено да стърчи до мен като някой предан ухажор.

Но нямаше нищо по-мъчително от „стратегическите съвещания“ при царя с неговите съветници и пълководци. Царят рядко се вясваше на тях. Предпочиташе да прекарва дните в преследване на младичките слугини, които сподиряше с куцукане из палата, или да спи на слънце като стар котарак. В негово отсъствие съветниците му не спираха да говорят.

Препираха се кое е по-разумно: да сключим мир с Тъмнейший, или да му обявим война. Спореха първо по въпроса за съюз с Шу, после за партньорство с Фйерда. Оспорваха всеки ред от всеки бюджет — като се започне с количеството амуниции, та се стигне до какво да ядат на закуска солдатите.

И рядко се случваше нещо да бъде свършено докрай, или да се вземе окончателно решение.

Щом Василий научи, че ние двамата с Николай участваме в тези съвещания, той тутакси се прости с обичайното си нехайство към задълженията на престолонаследник и настоя също да присъства. За моя огромна изненада Николай го прие с широко отворени обятия.

— Какво облекчение! — възкликна той. — Моля те, кажи, че виждаш някакъв смисъл във всичко това. — И плъзна по масата към него цяла купчина счетоводни книжа.

— Какво е това? — попита Василий.

— Предложение за възстановяване на акведукта край Черницин.

— И цялата тая бумащина само за един акведукт?!

— Не се безпокой, ще накарам да отнесат останалото от книжата право в кабинета ти.

— И още ли има?! Не може ли някой от министрите…

— Нали видя какво стана, когато баща ни прехвърли на други управлението на Равка? Двамата с теб трябва да сме непрекъснато нащрек.

Василий гнусливо взе най-горния лист от купчината, сякаш е мръсен парцал. Призовах цялата си воля, за да не прихна с глас.

— Василий си въобразява, че ще може да управлява страната като баща ни — довери ми по-късно същия следобед Николай, — и само ще дава банкети с единственото задължение от време на време да произнесе по някоя реч. Ще се постарая да разбере какво означава да си начело на държавата, когато до теб ги няма Тъмнейший и Аппарат да вършат цялата работа.

Отначало това изглеждаше добър план, но скоро вече проклинах под нос и двамата царски синове. Присъствието на Василий направи срещите два пъти по-дълги и досадни. Той се кипреше, позираше и претегляше на везните всички възможни решения на въпросите, поставени за обсъждане; ораторстваше безспир на тема патриотизъм, стратегия и тънкости на дипломацията.

— Не съм срещала човек, който да говори толкова много, без да каже нищо — разфучах се, докато Николай ме изпровождаше към Малкия дворец след поредното безплодно съвещание. — Сигурно има начин да се сложи край на всичко това.

— Как например?

— Накарай някое от безценните му понита да му тегли един къч в главата.

— Бас ловя, че и те самите често се изкушават да го направят — отвърна Николай. — Василий е мързелив и суетен и винаги е обичал на работата лекото, но ще трябва да разбере, че няма лесен начин да управляваш една държава. Имай ми доверие, съвсем скоро ще се умори да се прави на монарх.

— Сигурно — отвърнах, — но дотогава аз ще съм се споминала от досада.

— Следващия път си вземи манерка — разсмя се Николай. — И отпивай по глътка всеки път, щом брат ми си промени мнението.

— В такъв случай ще падна мъртвопияна на пода още преди да е минал и час.

С помощта на Николай извикахме от Полизная експерти, които да запознаят Гриша с модерното въоръжаване и да ги обучат да си служат с огнестрелни оръжия. Макар в началото да имаше стаено напрежение и от двете страни, постепенно всичко потръгна гладко — дотам, че дори се надявахме да се завържат приятелства между Първа и Втора армия.

Взаимоотношенията в смесените отряди от Гриша и солдати, сформирани да следят кога Тъмнейший ще поеме към Ос Олта, бяха най-обещаващи. След приключване на военното обучение те вече си подмятаха свои си, непонятни за околните, шеги и можеха да се похвалят с няколко съвсем нови приятелства. Даже взеха да си викат един на друг нулчики — нулите — защото вече не се числяха нито към Първа, нито към Втора армия.

Тревожеше ме само как ще реагира Боткин на всички тези промени. Него обаче явно го интересуваше единствено унищожаването на противника, независимо какви техники се използват за целта. Освен това гледаше при всеки удобен случай да си бъбри с Толя и Тамар за оръжия.

Тъй като в Шу имаха неприятния обичай да правят дисекция на всеки Гриша, който им попаднеше, в редиците на Втора армия се срещаха малцина оцелели от тези земи. Най-голямата радост за Боткин бе да говори на родния си език, но му допадаше и яростта на близнаците в битка. Те не разчитаха единствено на дарбата си на Корпоралки, както приучваха от малки възпитаниците на училището към Малкия дворец. За Толя и Тамар способностите на Сърцеразбивачи бяха просто поредното оръжие в богатия им военен арсенал.

— Опасно момче. Опасно момиче — коментираше Боткин една сутрин, наблюдавайки близнаците в тренировъчна схватка с група Корпоралки, докато неколцина силно притеснени Призоваващи чакаха реда си. Мари и Сергей също бяха тук; подир тях както обикновено се мъкнеше Надя.

— Тя е по-фтрафна от него — изфъфли жално Сергей. Тамар му беше сцепила устната и сега той говореше трудно. — Фтрах ме фаща за нейния фъпруг.

— Няма се жени — отсече Боткин в мига, когато Тамар тръшна на земята един напълно беззащитен Огнетворец.

— Че защо не? — попитах изненадана.

— Не тя. Не и неин брат също — отвърна наемникът. — Те приличат на Боткин. Родени за битки. Правени за война.

Трима Корпоралки едновременно се нахвърлиха на Толя. Само след миг и тримата стенеха и се превиваха на пода. Замислих се за онова, което Толя ми каза в библиотеката — че не е роден да служи на Тъмнейший. Подобно на мнозина шуанци, той също беше избрал жребия на наемник и обикаляше света, предлагайки услугите си като капер и наемен войник. Но ето че накрая пак стигна до Малкия дворец. Но колко още щяха да останат двамата със сестра си тук?

— На мен тя ми се нрави — обади се Надя, следейки Тамар с копнежен поглед. — Безстрашна е.

Боткин се разсмя.

— Безстрашна е друга дума за глупава.

— Аз бих си фпефтил това пред нея — простена Сергей, докато Мари попиваше сцепената му устна с мокра кърпа.

Усетих, че не мога да прикрия усмивката си и се извърнах. Все още не бях забравила как те тримата ме „приветстваха“ с пристигането ми в Малкия дворец. Вярно, не те ме нарекоха блудница, нито се опитаха да ме прогонят, но пък и не казаха една добра дума в моя подкрепа. Затова сега нямах ни най-малко желание да се преструвам на тяхна приятелка. Пък и не бях съвсем сигурна какво трябва да е поведението ми към тях. И преди не се славехме като най-близки, а промяната в моя статус сякаш правеше пропастта между нас още по-непреодолима.

„На Женя това изобщо нямаше да й направи впечатление“, внезапно ми мина през ума. Женя ме познаваше. Двете заедно неведнъж се бяхме заливали от смях и си бяхме споделяли момичешки тайни, затова нито златотъканият кафтан, нито титлите биха й попречили да ми каже точно какво мисли; нито пък да вплете пръсти в моите, за да си поклюкарстваме.

Колкото и лъжи да ми беше наговорила, тя все пак ми липсваше.

Сякаш в отговор на тези усетих как някой ме дърпа за ръкава и нечий треперлив глас изрече: „Суверенна моя“.

До мен стоеше Надя и пристъпваше от крак на крак.

— Надявах се…

— Какво има?

Тя се обърна към един от тъмните ъгли в конюшните и посочи някакво момче в сините одежди на Етералки, което не бях виждала никога преди.

Малцина Гриша бяха откликнали на указа за опрощение, но това момче беше прекалено младо, за да е участвало в събитията. То нервно приближи, сучейки с пръсти краищата на кафтана си.

— Това е Адрик — представи го Надя и обгърна раменете му с ръка. — Братчето ми. — Приликата между двамата беше очевидна, но едва след като я потърсиш. — Разбрахме, че се каниш да евакуираш училището.

— Така е.

Изпращах всички ученици далече от бъдещото бойно поле, където бях сигурна, че ще намерят удобни легла и достатъчно място за всички: Керамзин. Боткин заминаваше с тях. Неприятно ми беше да се лишавам от толкова способен воин, но така младите Гриша щяха да продължат обучението си, а и той щеше да ги наглежда. Тъй като Багра отказваше да ме приеме, пратих при нея прислужник със същото предложение. Тя нищо не отговори. Въпреки че се опитвах да простя и да забравя нейното пренебрежение, от това поредно незачитане ме заболя.

— Значи ти си ученик? — обърнах се към Адрик, прогонвайки мисълта за Багра. Той кимна отсечено; чак сега забелязах решително издадената му брадичка.

— Адрик се питаше… ние двамата се питахме…

— Искам да остана — яростно настоя момчето.

Веждите ми хвръкнаха към челото.

— На колко си години?

— Достатъчно съм голям, за да се бия.

— Той щеше да завърши тази година — вметна Надя.

Свъсих вежди. Оказваше се, че е само две години по-малък от мен, но целият беше само кожа, кокали и чорлава коса.

— Замини с останалите в Керамзин — казах. — Ако след година все още имаш желание, може да се присъединиш към нас. — „Стига да сме оцелели дотогава.“

— Мен ме бива — заинати се той. — Аз съм Вихротворец и съм силен колкото Надя, даже без муска.

— Прекалено опасно е…

— Тук е домът ми. Никъде няма да ходя.

— Адрик! — скастри го Надя.

Вдигнах ръка.

— Всичко е наред. — Адрик изглеждаше като трескав, ръцете му бяха свити в юмруци. Обърнах се към Надя. — Сигурна ли си, че искаш да остане?

— Аз… — започна Адрик.

— Сега говоря със сестра ти. Ако армията на Тъмнейший те премаже, не друг, а тя ще те оплаква. — При тези думи Надя леко пребледня, но Адрик дори не трепна. Имаше твърд характер, трябваше да му го призная.

Надя прехапа устни видимо обезпокоена и взе да мести поглед от мен към Адрик и обратно.

— Ако сега те е страх да му откажеш и да го разочароваш, помисли какво би било да го погребваш — казах. Знаех, че съм прекалено рязка, но исках много добре да си дадат сметка за какво ме молят.

Тя се поколеба, после изопна рамене.

— Позволи му да се бие — отсече. — Аз казвам да остане. Изпратиш ли го с останалите, само след седмица ще цъфне пак пред портите.

Въздъхнах, после се обърнах към Адрик, който вече доволно се усмихваше.

— Нито дума на останалите ученици — наредих. — Не искам да размътваш и техните глави. — После тикнах пръст в гърдите на Надя. — Ти отговаряш за него.

— Благодаря, суверенна моя — тържествено произнесе Адрик и се поклони толкова дълбоко, че се притесних да не се претърколи през глава напред. В следващия момент вече съжалявах за решението си.

— Сега го върни в училището.

Проследих ги с поглед, докато изкачваха хълма към езерото, после отново се захванах за работа. Упътих се към една от по-малките зали за тренировки, където открих Мал и Павел, вкопчени в схватка. Напоследък Мал все по-рядко се вясваше в Малкия дворец. Поканите взеха да валят още същия следобед след завръщането му от Балакирев — лов, семейни приеми, риболов на пъстърва, игра на карти. Като че ли всеки благородник и висш офицер в държавата държеше Мал да присъства на организираното от него празненство.

Той изчезваше понякога само за един следобед, друг път се губеше с дни. Това ми припомни годините в Керамзин, когато го изпровождах с поглед, докато заминаваше нанякъде, препускайки с коня, а после по цял ден го чаках да се върне край кухненския прозорец. Ако трябва да съм честна пред себе си обаче, дните, в които отсъстваше, минаваха най-леко. Докато беше в Малкия дворец, аз непрекъснато се чувствах виновна, че не мога да му отделя повече време и мразех всички Гриша заради отношението им към него — те или го пренебрегваха, или се обръщаха към него като към слуга.

Затова колкото и да ми липсваше, винаги го окуражавах да замине. „Така е най-добре“, казвах си. Преди да дезертира заради мен, Мал беше следотърсач, на когото предсказваха бляскаво бъдеще и беше постоянно заобиколен от приятели и почитатели. На него не му подхождаше да стои на пост пред вратата ми, или да стърчи в някой ъгъл на стаята, изпълнявайки ролята на моя вярна сянка, докато аз влизах от съвещание в съвещание.

— Мога да го гледам по цял ден, без да ми омръзне — произнесе нечий глас зад гърба ми. Зад мен стоеше Зоя. Дори в тази жега изглеждаше безупречно и сякаш изобщо не се потеше.

— Не мислиш ли, че и той вони на Керамзин? — попитах, припомняйки злобните думи, които веднъж ми прошепна.

— Според мен низшите прослойки притежават някакво първично очарование. Нали ще ми дадеш знак, когато ти омръзне?

— Я повтори!

— О, да не би да греша? Вие двамата изглеждате толкова… близки. И все пак съм готова да се обзаложа, че напоследък се целиш много по-високо.

Извърнах се с цяло тяло към нея.

— Какво търсиш тук, Зоя?

— Идвам за часовете по военно обучение.

— Много добре ме разбра — какво правиш в Малкия дворец?

— Аз съм воин от Втора армия — тук ми е мястото.

Скръстих ръце. Крайно време беше двете със Зоя да си кажем всичко право в очите.

— Ти не ме харесваш и не пропускаш случай да го покажеш. Защо тогава мина на моя страна?

— А какъв друг избор имах?

— Обзалагам се, че Тъмнейший би те приел с отворени обятия.

— Това заповед да напусна ли е? — Каза го с обичайния си надменен тон, но усетих, че се изплаши. И ме накара да се почувствам виновна.

— Искам да разбера защо реши да останеш.

— Защото не искам да живея в тъмнина — отвърна. — Защото ти си единственият изход.

Поклатих глава.

— Така е най-лесно.

Тя цялата пламна.

— Сега какво, трябва да ти се моля ли?

Трябваше ли наистина? Май нямах нищо против да ми се помоли.

— Ти си суетна и амбициозна. Навремето беше готова на всичко, за да заслужиш вниманието на Тъмнейший. Какво се промени?

— Какво се промени ли? — задави се тя. Устните й се превърнаха в тънка права линия, а ръцете се свиха в юмруци. — Имах леля, която живееше в Новокрибирск. И племенница. Тъмнейший можеше да ми каже какво е замислил. Само ако ги бях предупредила… — Гласът й се пречупи, а аз тутакси се засрамих от удоволствието, което изпитвах да я наблюдавам как страда.

Гласът на Багра отекна в ушите ми: „Властта ти се отразява добре… Колкото повече имаш, още повече ще ламтиш за нея.“ И все пак, можех ли да вярвам на Зоя? Влагата в очите й истинска ли беше, или престорена? Тя преглътна сълзите и ме погледна втренчено.

— Ти пак си ми неприятна, Старков. Едва ли някога това ще се промени. Проста си и непохватна. И досега не мога да си обясня защо точно на теб се е паднала такава дарба. Но независимо от всичко си Призоваващата слънцето и ако можеш да защитиш свободата на Равка, аз ще воювам на твоя страна.

Наблюдавах я замислено; виждах двете ярки петна, които горяха на скулите й, и как потрепват устните й.

— Е? — попита тя; усетих какво й коства да зададе този въпрос. — Отпращаш ли ме?

Забавих отговора си малко по-дълго.

— Може да останеш — казах. — Засега.

— Всичко наред ли е? — намеси се Мал. Дори не бяхме забелязали кога е приключил тренировката.

Слабостта на Зоя изчезна като изтрита с кърпа и тя го озари с ослепителна усмивка.

— Дочух, че си бил същински магьосник с лъка и стрелите, та си мислех дали няма да ми дадеш някой урок.

Мал премести поглед от Зоя към мен.

— Може би по-късно.

— Нямам търпение — пропя тя и се понесе, обгърната от шепот на коприна.

— Какво беше това? — попита той, докато изкачвахме хълма към Малкия дворец.

— Нямам й доверие.

Той дълго мълча.

— Алина — започна притеснено, — онова, което се случи в Крибирск…

Накарах го веднага да замълчи. Не исках да знам какво е станало между тях двамата в лагера на Гриша. Пък и не за това ставаше дума сега.

— Тя беше една от фаворитките на Тъмнейший и ме мрази открай време.

— Може би просто ти завижда.

— Счупи ми две ребра.

— Какво?!

— Случи се нещо като злополука. — Така и не разказах на Мал колко тежко ми беше преди да овладея силата си; не му споменах нищо за безкрайните самотни дни на напразни усилия и провали. — Важното е, че сега не съм сигурна на кого е истински предана. — Разтрих врата си, където мускулите бяха станали на възли. — На никого не мога да имам вяра — нито на Гриша, нито на прислугата. Всеки от тях може да работи за Тъмнейший.

Мал се озърна наоколо. В този момент като по чудо никой не ни наблюдаваше. Подавайки се на порива, той посегна и взе ръката ми.

— След два дни Грицки дава прием във вътрешния град. Поканил е ясновидци да гадаят бъдещето на гостите. Ела с мен.

— Грицки ли?

— Баща му е Степан Грицки, царят на туршията. Новобогаташ. — И Мал продължи, съвършено наподобявайки говора на самодоволно парвеню: — Но семейството му има дворец на брега на канала.

— Не мога — отвърнах. От главата ми не излизаха военните съвети, огледалните чинии на Давид, евакуацията на училището. Пък и щях да се чувствам като на тръни на някакъв прием, когато войната чука на вратата ни.

— Напротив, можеш, само за час–два.

Така се изкушавах да си открадна малко време насаме с Мал, далече от задушаващата атмосфера на Малкия дворец.

Той явно усети, че се колебая.

— Ще те натъкмим като една от гледачките — каза. — Така и няма да разберат, че Призоваващата слънцето е сред тях.

Хм, прием, когато работата за деня е вече отхвърлена, пък и той не е минал напразно. Е, какво пък, ще пропусна една безплодна нощ в библиотеката!

— Добре тогава — отвърнах, — да вървим.

Лицето му светна в усмивка и това ме остави без дъх. Още не бях свикнала, че подобна усмивка може да е предназначена за мен.

— На Толя и Тамар това никак няма да им се хареса — предупреди ме той.

— Те са моя охрана и трябва да се подчиняват на заповедите ми.

Мал се закова на място и направи изискан поклон.

— Тъй вярно, суверенна моя — сериозно произнесе той. — Живеем, за да служим.

Подбелих очи, но после, докато вървях забързано към работилниците на Материалки, усетих лекота, каквато не бях изпитвала от седмици.