Престол и щурм

Глава 11

Колкото повече растеше тълпата пилигрими, толкова по-трудна за овладяване ставаше. Скоро се наложи да се придвижвам единствено с каретата. Имаше дни, в които Мал ми правеше компания, но по-често предпочиташе да язди и да охранява каляската заедно с Толя и Тамар.

Макар да жадувах за присъствието му си давах сметка, че го прави за мое добро. Озовеше ли се затворен в тясното пространство, подобно на лакирано ковчеже за бижута, настроението му тутакси помръкваше.

Николай се присъединяваше към мен само ако влизахме или излизахме от някое селище, за да ни видят хората заедно. Непрекъснато дърдореше. В ума му постоянно се въртяха планове за нови изобретения — механизъм за павиране на шосета; нова напоителна система; лодка, която гребе сама. Той скицираше тези невиждани съоръжения върху първото попаднало му парче хартия, като заедно с това работеше и върху усъвършенствана версия на „Колибрито“.

Най-много ме изнервяше обаче с приказките си за третата муска и за Тъмнейший. И той като мен не се сещаше къде може да е каменната арка от рисунката. Колкото и да се взирахме в илюстрацията, Свети Илия не издаваше тайните си. Това обаче не попречи на Николай да ме затрупва с предложения откъде да започнем търсенето на жар-птицата. Ако не говореше за това, разпитваше за новопридобитата сила на Тъмнейший.

— Май нямаме друг избор, освен заедно да воюваме — каза той по едно време. — Нали не си забравила, че Тъмнейший и мен не долюбва особено.

Искам да се възползваме от всяко наше предимство пред него. Нямаше как да възразя. Самата аз не разбирах как точно Тъмнейший е постигнал новата си сила.

— Гриша могат единствено да използват и променят онова, което вече съществува. Съзиданието изисква съвсем различна сила. Багра я наричаше „сътворение в ядрото на света“.

— И според теб Тъмнейший се стреми точно към това, така ли?

— Възможно е. Не знам. Ние всички си имаме някакъв предел и когато го преминем, мощта ни намалява. С течение на времето обаче, колкото повече използваме силата си, толкова по-силни ни прави тя. Друго е обаче, когато Тъмнейший призовава ничевие — това явно му коства много. — Описах му напрежението, белязало лицето на Тъмнейший, неговата умора. — Силата вече не го подхранва, а се храни от него.

— Е, това обяснява всичко — отвърна Николай, барабанейки с пръсти по бедрото си, докато умът му вече трескаво прехвърляше нови възможности.

— Какво по-точно обяснява?

— Това, че сме още живи; че баща ми и досега е на престола. Ако Тъмнейший беше способен да призове армията от сенки, вече да ни е щурмувал. Така е добре — убедено каза той. — Печели ни време.

Оставаше обаче въпросът колко време ще ни спечели. Сетих се за жаждата, което ме обзе, докато гледах звездите от палубата на „Волкволни“.

Ненаситността за власт беше прояла Тъмнейший. Доколкото се досещах, същото се беше случило и с Морозов. Събирането на муските можеше да отключи нещастия, каквито светът не е виждал.

Потрих ръце, опитвайки се да прогоня студените тръпки, които ме полазиха. Не можех да споделя своите опасения с Николай, а Мал и без това не одобряваше пътя, по който бяхме поели.

— Знаеш добре срещу какъв противник се изправяме — казах. — Времето може и да не стигне.

— Ос Олта е добре укрепен. Освен това е близо до гарнизона в Полизная и най-важното — на достатъчно разстояние и от северната, и от южната граница.

— Това с какво ни помага?

— Възможностите на Тъмнейший са ограничени. Когато обезвредихме кораба му, той не успя да прати ничевие да ни преследват надалече. Значи ще му се наложи да влезе в Равка със своите изчадия. Планините на изток са непроходими, а не може да прекоси Долината без теб. Ето защо ще трябва да ни нападне откъм Фйерда или Шу Хан. Който и път да избере, ще имаме достатъчно време да се подготвим.

— А царят и царицата ще останат ли в столицата?

— Ако баща ми напусне Ос Олта, това ще бъде равносилно на абдикация — все едно предава страната право в ръцете на Тъмнейший. Освен това не съм сигурен, че има сили да издържи едно дълго пътуване.

Сетих се за червения кафтан на Женя.

— Още ли не се е оправил?

— Засега най-лошото не се е разчуло, но той наистина е зле и не вярвам изобщо да се оправи. — Николай скръсти ръце и наклони глава на една страна.

— Приятелката ти е поразително красива. За отровителка, искам да кажа.

— Тя не ми е приятелка — отвърнах. Думите прозвучаха съвсем по детски дори в собствените ми уши. Почувствах се като предателка. Винях Женя за много други неща, но не и заради онова, което беше сторила на царя. Николай явно имаше съгледвачи навсякъде. Запитах се дали знае що за човек е баща му всъщност. — Пък и се съмнявам, че е използвала отрова.

— Все пак му е направила нещо. Нито един от докторите не намери лек, а майка ми няма да допусне Лечител от Корпоралки да припари до него. — След миг продължи. — Това обаче беше умен ход, наистина.

Веждите ми хвръкнаха към челото.

— Говориш за опита да убият баща ти ли?

— Тъмнейший лесно е можел да убие баща ми, но така е рискувал да предизвика бунт сред селячеството и в редиците на Първа армия. Докато царят е бил жив и държан в изолация, никой нямало да заподозре какво точно става. Аппарат е играел ролята на доверен съветник и се е разпореждал. Василий пък както обикновено се е пилеел по коне и блудници. — Николай замълча и зарея поглед през прозореца, прокарвайки пръст по позлатената му рамка. — Аз бях в открито море. Научих новините чак седмици след като всичко беше приключило.

Изчаквах мълчаливо, защото не знаех дали е уместно да говоря точно сега.

Очите му бяха втренчени в пробягващите покрай нас гледки, но погледът му беше отсъстващ.

— Когато плъзнала новината за касапницата в Новокрибирск и изчезването на Тъмнейший, в палата настанал същински ад. Неколцина царски министри и дворцовата охрана успели да проникнат във Великия дворец и настояли да видят царя. И знаеш ли какво заварили? Майка ми скрита разтреперана в салона си, стиснала онова малко сумтящо куче, а царят на Равка, Александър III, съвсем сам в покоите си, едва дишащ, проснат в собствените си мръсотии.

Аз допуснах това да се случи.

— Не си могъл да знаеш какво планира Тъмнейший, Николай. Никой не подозираше за това.

Той, изглежда, не ме чу.

— Гриша и опричниците, които дотогава държали в подчинение двореца според заповедите на Тъмнейший, били заловени във външния град при опит за бягство. Екзекутирали ги на място.

Опитах се да овладея треперенето си.

— А какво е станало с Аппарат?

Свещеникът участваше в заговора на Тъмнейший и нищо чудно още да беше в съюз с него. Но той се опита да ме предупреди малко преди опита за преврат, затова си мислех, че играе някаква много по-сложна игра.

— Успял да избяга. Никой не знае как. — Гласът на Николай стана твърд. — Той обаче ще отговаря за делата си, когато му дойде времето.

Отново зърнах как се повдига завесата на неговите лустросани дворцови маниери, а отдолу се открива едно безмилостно лице.

Дали това беше истинският Николай Ланцов? Или само поредната маска?

— Оставил си Женя да избяга — казах.

— Тя е само пешка. Ти беше истинската награда. Не исках да си отвличам вниманието. — Той се ухили и мрачното му настроение се разсея, сякаш никога не е било. — Освен това — намигна ми, — беше прекалено красива за акулите.

Пътуването с каретата ме изнервяше, едва понасях бавния ход, наложен от Николай, и вече нямах търпение да стигнем Малкия дворец. Но си давах сметка, че протакането позволява да ме подготви за пристигането ни в Ос Олта. Той поемаше огромен риск като ми предоставяше Втора армия, но пък иначе беше неизчерпаем източник на мъдрости, които държеше непременно да сподели с мен. Това направо ме съсипваше, но не можех да си позволя да пренебрегна съветите му. Чувствах се като навремето в библиотеката на Малкия дворец, когато тъпчех главата си с гришанска теория.

Колкото по-малко говориш, толкова повече ще тежи думата ти.

Не влизай в пререкания.

Не се унижавай да отричаш.

Посрещай оскърбленията с усмивка.

— Но ти не си се усмихвал на фйерданския капитан, нали? — отбелязах.

— Онова не беше обида, а предизвикателство — отвърна Николай. — Схващаш разликата.

Слабостта е маска.

Слагай я, когато имаш нужда да се почувстваш човешко същество, но не я носи никога, когато наистина се чувстваш слаба.

Не искай тухли, когато може да градиш с камък.

Използвай всичко и всекиго, който ти се изпречи.

Да си предводител означава, че винаги някой те наблюдава. Накарай ги да изпълняват дребните ти нареждания и те ще се научат да се подчиняват и на важните заповеди.

Не е проблем да пренебрегнеш очакванията спрямо теб, но не допускай да ги разочароваш.

— И как очакваш да запомня всичко това? — попитах ядосано.

— Не е необходимо непрекъснато да размишляваш върху него, просто го спазвай.

— Много ти е лесно да го кажеш. Теб те учат на това още от раждането.

— Учеха ме да играя тенис и да пия шампанско по приемите — отвърна Николай. — Останалото усвоих в движение.

— Аз нямам време да се уча в движение!

— Ще се справиш — увери ме той. — Само се успокой.

Изкрещях от безсилие. Ръцете направо ме сърбяха да го удуша.

— А, и още нещо — най-лесният начин да вбесиш някого е като му кажеш да се успокои.

Не знаех да се разсмея ли, или да го замеря с обувката си.

Извън каретата поведението на Николай ставаше все по-нетърпимо. Той беше достатъчно разумен повече да не отваря дума за брак, но успяваше някак да внуши на околните, че между нас има нещо. При всеки престой ставаше все по-дързък, стоеше плътно до мен, целуваше ми ръка и от време на време прибираше зад ухото ми някой кичур, подхванат от вятъра.

В Таща Николай приветства огромната тълпа от селяни и пилигрими, събрала се около статуята на основателя на града. После, докато ми помагаше да се кача в каретата, небрежно плъзна ръка около талията ми.

— Само те моля да не ме удряш — прошепна. После ме притисна силно до гърдите си и ме целуна.

Тълпата избухна в див възторг, а виковете се извисиха до екзалтиран рев.

Още преди да успея да направя каквото и да било, Николай ме натика в тъмната карета и се вмъкна след мен. Затвори вратата, но аз продължавах да чувам одобрителните викове отвън. Сега заедно със скандирането на обичайните „Николай!“ и „Санкта Алина!“ се чуваше нов рефрен: Сол королева. Царевна Слънце.

Съзрях Мал през прозорчето на каретата. Яхнал коня си, той се опитваше да възпре тълпата, за да не нахлуе на пътя пред каляската. Буреносният му вид подсказваше, че е видял всичко.

Извърнах се към Николай и здравата го изритах в пищяла. Той изскимтя от болка, но това не ми се видя достатъчно. Ритнах го още веднъж.

— Сега по-добре ли си? — попита.

— Опиташ ли подобно нещо още веднъж, няма да те изритам — отвърнах побесняла, — а направо ще те разцепя на две.

Той отупа някакво косъмче от панталона си.

— Няма да е много мъдро от твоя страна. Хората не гледат с добро око на цареубийството.

— Ти още не си цар, Сабачка — отвърнах остро, — затова не ме изкушавай.

— Не разбирам защо си толкова разстроена. На хората много им хареса.

— На мен не ми хареса.

Той повдигна едната си вежда.

— Но не ти беше и неприятно.

Посегнах пак да го изритам. Този път обаче ръката му се стрелна светкавично и той ме стисна за глезена. Ако беше зима, щях да съм с ботуши, но сега носех леки пантофки и пръстите му опряха гола кожа. Страните ми пламнаха.

— Обещай повече да не ме риташ и аз ти давам дума повече да не те целувам — каза той.

— Изритах те, защото ме целуна!

Опитах да освободя крака си, но той стискаше здраво.

— Обещай — настоя.

— Добре де — изсъсках, — обещавам.

— Речено-сторено.

Той пусна глезена ми и аз побързах да го скрия под полите на кафтана, надявайки се да не е забелязал нелепото ми изчервяване.

— Чудесно — казах, — тогава се махай.

— Това си е моята карета.

— Обещах да не ритам. Нищо не съм казала за шамаросване, хапане, удряне с юмруци и разполовяване.

Той се ухили.

— Боя се, че Оретцев сега се чуди какви точно ги вършим в момента.

От същото се опасявах и аз.

— Аз пък се боя, че ако остана още минута в твоята компания, ще повърна върху кафтана си.

— Това е само за пред хората, Алина. Колкото по-силен е нашият съюз, толкова е по-добре и за двама ни. Съжалявам, ако на Мал това му е трън в петата, но се налага.

— Целувката изобщо не беше наложителна.

— Импровизирах — отвърна той. — Позволих емоциите да ме завладеят.

— Ти никога не импровизираш — отвърнах гневно. — Всяко твое действие е добре премислено. Променяш характера си така, както другите си сменят дрехите. От това направо тръпки ме побиват. Отвратително е! Не може ли поне веднъж да бъдеш себе си?!

— Аз съм царски син, Алина. Не мога да си позволя да бъда себе си.

Изсумтях сърдито.

Той помълча малко, после каза:

— Аз… Наистина ли те побиват тръпки от мен?

За първи път гласът му не звучеше самодоволно и самоуверено. Въпреки долната му постъпка, изпитах известна жал към него.

— Понякога — признах.

Той смутено се почеса по врата. После въздъхна и сви рамене.

— Аз съм по-малкият царски син и най-вероятно незаконно роден. Не съм стъпвал в двора от седем години. Готов съм на всичко, което е по силите ми, за да си проправя път към престола. Ако това включва ухажването на цял един народ или пък флирт с теб, няма да се поколебая да го направя.

Гледах го опулена. Всъщност след думите „незаконно роден“ нищо друго не бях чула. Навремето Женя ми намекна, че се носят слухове за истинския баща на Николай, но ме стъписа, че и той самият го знае.

Николай се разсмя.

— Няма дълго да оцелееш в двора, ако не се научиш по-добре да прикриваш чувствата си. Имаш вид, сякаш току-що са те полели с ледена вода. Затвори си устата.

Рязко си затворих устата и се насилих да си придам любезен вид. Това още повече разсмя Николай.

— Сега пък имаш вид, сякаш си прекалила с виното.

Отказах се да правя други опити и се отпуснах на седалката.

— Как може да се шегуваш с подобно нещо?

— Чух слуховете още като дете. Това не е нещо, което бих повторил извън тази карета — ще отрека, ако и ти решиш да го направиш, — но малко ме е грижа дали наистина в мен тече кръвта на Ленцови. А като се знае, че в царските семейства близки родственици се женят помежду си, май е за мое добро да съм незаконно роден.

Поклатих глава. Той беше същинска загадка. Човек не можеше да знае кое да приеме насериозно, когато си има работа с Николай.

— Защо царската корона е толкова важна за теб? — попитах. — Защо си причиняваш всичко това?

— Май ти е трудно да повярваш, че наистина ме е грижа какво се случва в тая страна?

— Честно ли да ти отговоря? Да.

Той заби поглед в носовете на лъснатите си ботуши. Така и не разбрах как успява да ги поддържа винаги толкова изрядни.

— Мисля, че е заради увлечението ми да поправям счупени неща — продължи. — Открай време съм си такъв.

Това не беше кой знае какъв отговор, но поне звучеше искрено.

— Наистина ли мислиш, че брат ти ще се оттегли?

— Надявам се. Той си дава сметка, че Първа армия е с мен. Пък и едва ли му стиска да предизвика гражданска война. Освен това Василий е наследил ненавистта на баща ни към тежкия труд. Осъзнае ли веднъж какво е да си начело на държавата, ще си плюе на петите.

— Ами ако не се предаде толкова лесно?

— Въпрос на цена. Просяк или царски син, всеки човек може да бъде купен.

Поредната мъдрост от устата на Николай Ланцов. Хвърлих поглед през прозорчето. Видях Мал да седи изправен на седлото и да препуска успоредно с каретата.

— Не всеки — прошепнах.

Николай проследи погледа ми.

— Напротив, Алина, дори твоят верен рицар си има цена. — Той ме погледна отново. Лешниковите му очи гледаха замислено. — И в момента тя седи точно пред мен.

Размърдах се притеснено на седалката.

— Винаги си страшно самоуверен — казах кисело, — но я си представи, че аз реша да седна на престола и те задуша, докато спиш.

Николай се ухили насреща ми.

— Ето че най-после започна да разсъждаваш като политик.

Най-накрая Николай се смили и слезе от каретата, но минаха часове, докато спрем за нощувка. Не се наложи да търся Мал. Щом вратичката на каляската се отвори, той вече беше отпред, подавайки ми ръка да сляза. Площадът отново беше пълен с пилигрими и друг народ. Всички протягаха вратове да зърнат Призоваващата слънцето. Въпреки това го заговорих, защото не бях сигурна кога пак ще останем насаме.

— Ядосан ли си? — прошепнах, докато ме превеждаше през павирания площад. Забелязах Николай в другия му край вече да бъбри с местните големци.

— На теб ли? Не. Но двамата с Николай ще си поговорим, когато не е наобиколен от въоръжена охрана.

— Ако това ще те успокои, здравата го изритах.

Мал се разсмя.

— Наистина ли?

— Даже два пъти. Сега олекна ли ти?

— Май да.

— По време на вечерята пък ще го настъпя. — Това също не влизаше в уговорката ни за ритниците.

— Е, не ти ли трепна сърчицето, когато се озова в прегръдката на царския син? — Той се заяждаше, но усетих в гласа му и някаква зле прикрито съмнение.

— Явно не се подавам лесно — отвърнах. — Пък и за мой късмет знам какво е истинска целувка.

Оставих го да стърчи насред площада. Явно ми ставаше навик да карам Мал да се изчервява.

Нощта преди влизането ни в Ос Олта пренощувахме на дачата на дребен дворянин, който живееше само няколко километра от градските стени. Тя далечно ми напомни за Керамзин — величествената порта от ковано желязо, дългата права алея към елегантната къща с две крила от бледорозови тухли. Граф Минкофф явно се славеше с отглеждането на плодни дръвчета джуджета — коридорите на дачата бяха отрупани с топиари12, които изпълваха стаите със сладкото ухание на праскови и сливи.

Въведоха ме в елегантни покои на втория етаж. Тамар зае съседната стая, а Толя и Мал се настаниха от другата страна на коридора. На леглото ме чакаше голяма кутия, в която открих новия си кафтан — предишната седмица най-накрая се предадох и поръчах да ми го пратят. Николай проводи специални разпореждания до Малкия дворец и сега в тъмносинята коприна златни нишки разпознах майсторската работа на гришаните Фабрикатори.

Очаквах дрехата да натежи в ръцете ми, но изкуството на Материалки й беше придало лекотата на перце. Докато я обличах през главата, тя проблясваше и менеше цвета си като слънчев лъч, отразен във вода. Златните закопчалки бяха във формата на малки слънца. Кафтанът беше красив и малко претруфен. Николай би го одобрил.

Домакинята изпрати една камериерка да ми подреди косата. Тя ме настани пред тоалетната масичка и взе да бърбори и да се суети, докато оформяше букли от косата ми и я събираше в свободен възел. Пипаше много по-внимателно от Женя, но крайният резултат далече не беше толкова поразителен. Опитах се да залича този спомен от съзнанието си. Не исках да мисля за Женя, нито какво може да е станало с нея, след като напуснахме китоловния кораб; нито пък колко ще е самотен Малкият дворец без нея.

Благодарих на камериерката и преди да изляза от стаята, грабнах черната кадифена кесийка, пристигнала в кутията заедно с кафтана. Пъхнах я в джоба си, уверих се, че оковата от люспи е добре скрита под ръкава и чак тогава се спуснах по стълбите.

Разговорът по време на вечерята се въртеше около последните военни действия, възможното укритие на Тъмнейший и събитията в Ос Олта. Градът напоследък бил наводнен от бежанци. Връщали новодошлите още при портите. Носели се слухове за гладни бунтове във външния град. Но всичко това изглеждаше нереално далече от този бляскав палат.

Графът и съпругата му — закръглена дама със сивеещи букли и скандално разголено деколте — бяха ни приготвили пищна трапеза. Поднесоха студена супа в украсени със скъпоценни камъни купички с формата на тикви; агнешко печено, обилно полято със сос от касис; гъби, задушени в сметана, и още някакво блюдо, което едва-едва вкусих, а после разбрах, че било мариновани в бренди кукувици. Всички съдове бяха поръбени със сребро и носеха герба на Минкофф. Но най-забележителна беше украсата, която вървеше по продължение на цялата маса: миниатюрна жива гора, пресъздадена до най-дребните детайли — с малки борови горички, виеща се лозница с гроздове колкото нокът и сламена колибка, в която беше скрита солницата.

Седях между Николай и полковник Раевски и слушах как благородните гости се смеят, бъбрят и вдигат тост след тост за завръщането на по-младия царски син и за здравето на Призоваващата слънцето. Помолих Мал да се присъедини към нас, но той отказа и вместо това отиде да патрулира заедно с Тамар и Толя. През цялото време поглеждах към терасата с надеждата да го зърна.

Николай сигурно го забеляза, защото прошепна: „Може разговорът да не те интересува, но поне си давай вид, че внимаваш“.

Постарах се колкото можах, макар да нямах кой знае какво за казване. Въпреки че носех бляскав кафтан и седях до царския син, аз си оставах простонародното момиче от някакво безименно село. Нито принадлежах към обществото на тези хора, нито исках да съм една от тях. Все пак отправих мислено благодарствена молитва, че Ана Куя научи сирачетата как да се държат на господарската трапеза и коя вилица да използват за охлювите.

След вечерята ни поведоха към музикалния салон, където графът и графинята пяха в дует под акомпанимента на тяхната дъщеря, която свиреше на арфа. Десертът ни чакаше на една от малките помощни масички в салона: мус от мед, сладко от пъпеш с лешници и грамада от пасти, покрити с карамелизирана захар, които бяха предназначени не толкова за ядене, колкото за възхита. И още вино, и още клюки. Помолиха ме да призова светлината и под бурните аплодисменти на присъстващите аз озарих с меко сияние богато украсения таван. Възползвах се от случая, когато някои гости се настаниха да играят карти, и се оправдах със силно главоболие. После тихо се измъкнах.

Николай ме настигна край вратата към терасата.

— Трябва да останеш — каза. — Така ще натрупаш опит, за да си готова за скуката в двора.

— Светиите също имат нужда от почивка.

— Нали не се каниш да спиш под розовите храсти — попита той, поглеждайки към парка.

— Досега играх по свирката ти като добре дресирана мечка, Николай. Изпълних всички номера, на които си ме научил, и вече е време да кажа лека нощ.

Той въздъхна.

— Може би просто ми се иска и аз да дойда с теб. По време на вечерята графинята непрекъснато стискаше коляното ми под масата, пък и мразя да играя карти.

— Аз пък си мислех, че си изпечен политикан.

— Вече ти казах, че трудно ме свърта на едно място.

— Тогава да беше поканил графинята на танц — подметнах ухилена и се измъкнах на чист въздух.

Погледнах през рамо, докато се спусках по стълбите на терасата. Николай все още се помайваше край вратата към салона. Носеше парадна униформа и бледосин шарф през гърдите. Светлината отвътре хвърляше отблясъци по ордените и позлатяваше краищата на русата му коса. Тази вечер беше надянал ролята на изтънчения царски син. Но застанал там, приличаше по-скоро на самотно момче, което не иска да се връща на тържеството, дадено в негова чест.

Обърнах му гръб и се загледах във витото стълбище, което водеше надолу към потъналата в мрак градина.

Не ми отне много време да открия Мал. Стоеше облегнат на масивния ствол на величествен дъб и рееше поглед над прецизно оформените поляни.

— Има ли опасност някой да дебне в тъмното? — попитах.

— Само аз съм.

Настаних се до него и опрях гръб о ствола.

— Трябваше да си с нас на вечерята.

— А, не, благодаря — изсумтя той. — Доколкото забелязах, видът ти през цялото време беше крайно окаян, а и Николай не изглеждаше по-щастлив. Освен това — добави той, оглеждайки кафтана ми, — какво щях да облека?

— Не ти ли харесва?

— Чудесен е. Идеалното допълнение към твоя чеиз. — Но още преди да съм извила недоволно очи, той хвана ръката ми. — Прости, не исках това да кажа. Изглеждаш прекрасно. Щеше ми се да ти го кажа още като те зърнах тая вечер.

Цялата пламнах.

— Благодаря. Ежедневното използване на силата много ми помага.

— Ти си беше красива и в кафтан с прашеца от юрда по веждите.

Смутено подръпнах кичур от косата си.

— Това място ми напомня Керамзин — казах.

— Вярно, че има нещо общо. Но тук е много по-натруфено. Какъв е всъщност смисълът от тия мънички дръвчета?

— Предназначени са за хора с мънички ръчички. Карат ги да се чувстват по-добре.

Той се разсмя съвсем искрено. Бръкнах в джоба си и измъкнах малката кесийка от черно кадифе.

— Имам нещо за теб — казах.

— Какво е?

Протегнах към него свитата си в юмрук длан.

— Познай! — Това беше наша си игра, с която често се забавлявахме като малки.

— Ами, по всичко личи, че е топла плетена жилетка.

Поклатих глава.

— Цирково пони?

— Не.

Той посегна, взе ръката ми в своята, обърна я с дланта нагоре и нежно разтвори пръстите.

Нямах търпение да видя изражението му.

Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха, докато вадеше от шепата ми златния амулет с форма на лъчисто слънце. От досега на загрубелите му пръсти ме полазиха сладостни тръпки.

— Това за капитана на твоята лична охрана ли е? — попита.

Притеснено се прокашлях.

— Аз… не поисках униформи за вас. Не желая нищо да напомня опричниците на Тъмнейший.

Мълчахме дълго, докато Мал разглеждаше слънчевия диск в ръката си. Накрая ми го подаде обратно. Сърцето ми се сви, но се постарах да не издавам разочарованието си.

— Ще ми го сложиш ли? — помоли.

Въздъхнах облекчено. Стиснах иглата на закопчалката между пръстите си и я прокарах през гънките на ризата му от лявата страна на гърдите. Направих няколко опита, преди да успея да я закопчая. Когато най-после приключих и понечих да отстъпя крачка назад, той ме хвана за ръката и притисна дланта ми към златното слънце, точно над сърцето.

— Това ли е всичко? — попита.

Стояхме съвсем близо един срещу друг, уединени в топлия мрак на градината. За първи път от седмици оставахме насаме.

— Всичко ли? — повторих. Въпросът се откъсна от устните ми по-скоро като дихание.

— Доколкото си спомням, беше ми обещана пелерина и контешка шапка.

— Ще ти се компенсирам — отвърнах.

— Флиртуваш ли с мен?

— Пазаря се.

— Добре тогава, още сега ще си взема първата отплата.

Тонът му беше игрив, но когато притисна устни в моите, в целувката му нямаше и следа от закачка. От него лъхаше жар и аромат на току-що узрели круши от градината на графа. Усетих копнеж в плътния натиск на устните му, някакъв непознат досега предел на неговата страст, който сякаш предизвика огнен дъжд вътре в мен.

Повдигнах се на пръсти и сключих ръце около врата му, усещайки как тялото ми омеква, разтапя се и се слива с неговото. Той притежаваше мощта на воин и аз я почувствах в здравата му прегръдка; в силата на неговите пръсти, които мачкаха коприната отзад на кръста ми, докато ме придърпваше настоятелно към себе си. В този порив имаше нещо яростно и отчаяно, сякаш не можеше да ме притисне толкова плътно до себе си, колкото му се искаше.

Главата ми се замая. Мислите ми потекоха бавно. Точно тогава дочух да приближават стъпки. В следващия момент видяхме Тамар да тича към нас по алеята.

— Имаме си компания — каза тя.

Мал се откъсна от мен и светкавично свали пушката от рамото си.

— Кой е там?

— Край портите чака група хора. Настояват да влязат и да видят Призоваващата слънцето.

— Пилигрими ли са? — попитах, насилвайки се да раздвижа размекнатия си от целувките ум.

Тамар поклати глава.

— Твърдят, че са Гриша.

— Тук?!

Мал сложи ръка върху рамото ми.

— Алина, изчакай вътре, поне докато разберем какво става.

Поколебах се. Едва се удържах да не хукна и да се скрия някъде, но в същото време не исках да изглеждам като пълна глупачка. Някъде откъм портите се разнесе вик.

— Не — отвърнах и се освободих от ръката на Мал. — Ако те наистина са Гриша, може би имат нужда от мен.

Това очевидно не се хареса нито на Тамар, нито на Мал, но въпреки това застанаха от двете ми страни и ме поведоха забързано по покритата със ситни камъчета алея.

Пред портите от ковано желязо се беше събрала тълпа. Не беше трудно дори отдалече да различа Толя — стърчеше над всички останали. Най-отпред стоеше Николай, обграден от солдати с готово за стрелба оръжие, и въоръжени слуги на графа. Оттатък решетките имаше доста по-малобройна група, но нищо повече не успях да видя. Някой гневно разтресе желязната порта и до мен достигна надигналата се врява от гласове.

— Направете ми път дотам — казах. Тамар притеснено изгледа Мал. Вирнах брадичка. Ако ще са ми охрана, би трябвало да следват моите заповеди. — Веднага! Трябва да разбера какво става, преди да се е случило непоправимото.

Тамар даде знак на Толя и гигантът застана пред нас, после без усилие разчисти път през тълпата до насъбралите се край портите.

По рождение си бях дребна, но сега, притисната между Мал и близнаците, сред всички тези наежени солдати, които се блъскаха покрай нас, ми стана особено трудно да дишам. Потиснах паниката си и надзърнах между гърбовете към желязната ограда, където Николай спореше с някого.

— Ако искахме да говорим с някой от лакеите на царя, сега да сме пред Великия дворец — извиси се нетърпелив глас. — Дошли сме при Призоваващата слънцето.

— Имай уважение, кръвопиецо — излая солдат, когото не разпознах. — Говориш пред царевич на Равка и офицер от Първа армия.

Нещата не отиваха на добре. Промъкнах се още по-напред в тълпата, но се заковах на място, когато видях кой Корпоралки е от другата страна на желязната ограда.

— Фьодор?!

Длъгнестото му лице се озари от усмивка и той направи дълбок поклон.

— Алина Старков! — възкликна. — Можех само да се надявам, че във всички тези слухове има и зрънце истина.

Огледах го внимателно. Фьодор беше заобиколен от гришани в прашни кафтани, повечето в аления цвят на Корпоралки, други в синьото на Етералки и съвсем малко от пурпурното на Материалки.

— Познаваш ли го? — попита Николай.

— Да — отвърнах. — Той ми спаси живота. — Навремето Фьодор ме беше защитил с тялото си от шайка наемни фйердански убийци.

Фьодор отново се поклони дълбоко.

— За мен беше голяма чест.

Николай обаче не изглеждаше никак впечатлен.

— Може ли да му се вярва?

— Той е дезертьор — обади се един от солдатите около Николай.

И от двете страни на портата се надигна ропот.

Николай посочи властно към Толя.

— Погрижи се всички да се оттеглят и гледай на никого от прислугата да не хрумне да стреля. Подозирам, че сред тия плодни дръвчета им липсват силни преживявания. — После се обърна отново към железните порти. — Фьодор, нали така? Дай ни минутка. — След това ме дръпна малко по-настрани от тълпата и заговори тихо. — Е, наистина ли може да му се има вяра?

— Не знам. — Последният път, когато видях Фьодор, беше на зимния бал във Великия дворец, часове преди да науча за истинските кроежи на Тъмнейший и да избягам скрита в един фургон на пътуващи артисти. Напрегнах паметта си да се сетя какво ми беше казал тогава. — Май служеше на южната граница. Имаше високо положение измежду Сърцеразбивачите, но не беше от любимците на Тъмнейший.

— Невски има право — каза Николай, кимайки с глава към сърдития солдат. — Независимо дали си Гриша, или не, първо дължиш лоялност на царя. Те са изоставили позициите си и са дезертирали.

— Това обаче не ги прави непременно предатели.

— По-важното е дали не са шпиони.

— Е, тогава какво ще правим с тях?

— Може да ги арестуваме и да ги разпитаме.

Свъсих вежди и се замислих.

— Хайде, кажи нещо! — подкани ме Николай.

— Нали искахме отново да привлечем Гриша на наша страна? — казах. — Ако арестуваме всеки новопоявил се, едва ли ще остане някаква армия, която да оглавя.

— Запомни, че ти ще се храниш заедно с тях, ще работиш с тях, ще спите под един покрив.

— А всички те може би са още верни на Тъмнейший. — Погледнах през рамо към Фьодор, който търпеливо чакаше край портата. — Ти какво мислиш?

— Според мен тези Гриша са поне малко по-благонадеждни от ония, които ни чакат в Малкия дворец.

— Не е кой знае колко обнадеждаващо.

— Озовем ли се веднъж зад стените на двореца, много по-лесно ще ги държим под око. Не е проста работа да предвидим как Тъмнейший ще използва шпионите си, докато не разберем кои са.

Потиснах внезапния порив да докосна с ръка раната на рамото си. Поех дълбоко въздух.

— Добре тогава — казах. — Отвори портите. Ще говоря само и единствено с Фьодор. Останалите може да лагеруват край дачата и утре да се присъединят към нас по пътя към Ос Олта.

— Сигурна ли си в решението си?

— Съмнявам се, че занапред изобщо ще бъда сигурна в нещо, но една армия се нуждае от войници.

— Много добре — отсечено кимна Николай. — Само внимавай на кого се доверяваш.

Впих поглед в него.

— Ще внимавам.