Престол и щурм

Глава 20

Гледах да стоя настрана от огньовете на Гриша, докато крачех по брега на езерото. Не исках нито да виждам някого, нито да приказвам с когото и да било.

Какво очаквах от Николай? Развлечение? Флирт? Нещо, което да премахне болката в сърцето ми? Може би просто търсех дори незначителен повод да се върна при Мал. Или така отчаяно се нуждаех от близост, че бих приела дори лицемерната целувка на някакъв неблагонадежден царски син.

Мисълта за утрешната празнична вечеря по случай рождения му ден ме ужасяваше. Дали пък да не си измисля някакво правдоподобно извинение, за да не присъствам, чудех се на път през парка. Можех, например, да изпратя по куриер до Великия дворец любезно писмо, запечатано с восък и подпечатано с официалния щемпел на Призоваващата слънцето.

Заварих Тамар да чете в приемната на Тъмнейший. Като влязох, тя вдигна поглед от страницата, но явно настроението ми е било изписано на лицето, защото не каза и дума.

Знаех, че едва ли ще заспя, затова седнах в леглото с една от книгите от библиотеката — стар пътеводител, в който бяха описани най-прочутите забележителности на Равка. Таях смътна надежда, че в него може би се споменава за каменната арка.

Опитах да се съсредоточа, но след известно време осъзнах, че препрочитам отново и отново един и същи пасаж. В главата ми беше мътно от шампанското, а краката ми още бяха ледени от кисненето в езерото. Мал сигурно вече се беше върнал след играта на карти. Ако сега почуках на вратата му и той отговореше, какво щях да му кажа?

Запратих книгата настрана. Не знаех какво да кажа на Мал. И това не беше от вчера. Може би ще е най-добре да започна направо с истината — че съм отчаяна, объркана и изглежда губя разсъдъка си; че на моменти се плаша от себе си и че той толкова ми липсва, та чак ме боли. Трябваше час по-скоро да разреша раздора между нас, иначе щеше да стане необратимо. Независимо какво щеше да си помисли за мен след това, по-зле от това нямаше как да стане. Не бих понесла да ме отхвърли още веднъж, но не бих изтърпяла и мисълта, че дори не съм опитала да оправя нещата.

Надникнах в приемната.

— Мал тук ли е? — попитах Тамар.

Тя поклати глава.

Преглътнах гордостта си и продължих.

— Знаеш ли къде е отишъл?

Тамар въздъхна.

— Обуй се, ще те заведа при него.

— А той къде е?

— В конюшните.

Свих вежди и за кратко се подвоумих. После обаче набързо се обух и последвах Тамар навън от Малкия дворец и напряко през поляните.

— Сигурна ли си, че искаш да го видиш? — попита Тамар.

Нищо не отговорих. Отсега знаех, че каквото и да ми покаже, то никак няма да ми се хареса. Но вече не можех да се върна обратно в стаята и да се скрия под завивките.

Заспускахме се по полегатия склон към купалото. В оградената ливада до конюшнята цвилеха коне. В конюшните беше тъмно, но залата за военна подготовка беше ярко осветена. Дочух викове.

Най-голямото помещение за тренировка не беше нещо повече от хамбар с мръсен под и покрити с всякакъв вид оръжия стени. Тук Боткин обикновено раздаваше наказания на провинилите се ученици Гриша и провеждаше часовете по физическа и бойна подготовка. Сега обаче помещението беше пълно с народ, главно солдати и неколцина Гриша, мяркаха се даже хора от прислугата. Всички крещяха и надаваха възбудени възгласи, блъскаха се и си проправяха път напред, за да видят по-добре какво става в центъра на залата.

Двете с Тамар също се промъкнахме напред през гъсто скупчените тела, без някой да ни обърне внимание. Пътьом мярнах двама от царските следотърсачи, неколцина от полка на Николай, група Корпоралки и Зоя, която пищеше и пляскаше с ръце наравно с останалите.

Почти бях стигнала първите редици, когато зърнах един от Вихротворците, гол до кръста и с вдигнати юмруци, също да си проправя път през кръга, образуван от зяпачите. Ескил, спомних си — един от гришаните, присъединили се към Фьодор. Той беше от Фйерда и това му личеше — сини очи, платиненоруса коса, достатъчно висок и широкоплещест, че да закрие цялата гледка пред мен.

„Още не е късно — помислих си. — Все още може да си тръгнеш и да се престориш, че никога не си била тук.“

Стоях като вкопана в земята. Вече знаех какво ще видя, но въпреки това останах потресена, когато Ескил се дръпна и погледът ми попадна върху Мал.

И той като Вихротвореца беше гол до кръста, а по мускулестия му торс се стичаха кал и пот. Върху кокалчетата на пръстите му личаха синини. От раната под окото се стичаше струйка кръв, но, изглежда, той изобщо не я усещаше.

Вихротворецът връхлетя. Мал блокира първия удар, но вторият попадна точно под бъбреците му. Той изгрухтя, замахна с лакът и го заби в челюстта на Вихротвореца.

Вихротворецът отскочи извън обсега на Мал и направи дъговиден замах с ръка. С ужас осъзнах, че призовава. Въздушният вихър разроши косата ми и в следващия момент Мал беше пометен от вятъра на Етералки. Ескил изстреля напред и другата си ръка и тялото на Мал подхвръкна нагоре, удряйки се тежко в тавана на хамбара. Остана да виси там известно време, прикован към гредите от гришанската сила. После Ескил го остави да падне. Той се стовари на мръсния под със съкрушителна сила.

Изпищях, но писъкът ми беше погълнат от рева на тълпата. Един от Корпоралки окуражаваше с викове Ескил, друг подканяше Мал да стане. Понечих да си проправя път напред; светлината вече струеше от дланите ми. Тамар ме хвана за ръкава.

— Той не желае помощта ти — каза.

— Не ме е грижа — изкрещях. — Това не е честен бой. Така не е разрешено! — На Гриша беше забранено да използват силата си в залите за тренировка.

— Правилата на Боткин не важат след залез-слънце. Мал е дошъл да се бие, а не да взема урок.

Изтръгнах се от хватката й. Предпочитах да видя Мал бесен, отколкото мъртъв.

Той стоеше на четири крака и се опитваше да се изправи. Останах изумена, че изобщо може да помръдне след атаката на Вихротвореца. Ескил отново изпъна ръка. Във въздуха се вдигна прашна вихрушка. Призовах светлината, без да ме е грижа какво биха казали Тамар или Мал. Този път обаче Мал се извъртя, избегна порива на вятъра и скочи на крака с изненадваща бързина.

Ескил намръщено се огледа, преценявайки възможностите си. Досетих се какво премисля. Не можеше да впрегне цялата си мощ в схватката, защото би рискувал да ни повали всички на земята, а нищо чудно да срути и част от конюшните. Изчаквах, поддържайки почти незабележим лъч светлина; представа нямах какво да правя от тук нататък.

Мал дишаше тежко, превит на две и с ръце на кръста. Сигурно имаше най-малко едно счупено ребро. Поне беше извадил късмет, че не е с прекършен гръбнак. Опитах мислено да му внуша да остане така и повече да не се бие. Той обаче се изправи с усилие, пъшкайки от болка. Разкърши рамене, изруга и изплю кръв. После за мой ужас сви юмруци и с жест подкани Вихротвореца да приближи. В тълпата се надигнаха оживени възгласи.

— Какви ги върши той? — простенах. — Отива на явна смърт!

— Ще се справи — успокои ме Тамар. — Виждала съм го да понася и по-страшни удари.

— Какво?!

— Бие се тук почти всяка нощ, стига да е достатъчно трезвен. Понякога обаче идва и пиян.

— И се бие срещу Гриша?!

Тамар сви рамене.

— Всъщност е доста добър.

Значи с това си запълваше нощите Мал! Сега разбирах защо сутрин се явява с рани и синини. Какво се опитваше да докаже?! Сетих се за непредпазливите си думи след празненството у Грицки: „Не искам бремето на армия от безпомощни отказатся“.

Прииска ми се да не ги бях казвала.

Вихротворецът направо лъжливо движение вляво, после вдигна ръце за нова атака. В празния кръг изфуча вятър. Видях как краката на Мал се откъсват от пода. Стиснах зъби, очаквайки всеки момент да се размаже на отсрещната стена. Но в последната секунда той избегна вихрушката и атакува стъписания Вихротворец.

Ескил високо простена, когато Мал приклещи ръцете му към тялото, за да не може да използва силата си. Огромният фйерданин изръмжа, оголи зъби, напрегна мишци и се напъна да се освободи от хватката на Мал.

Давах си сметка какво коства това на Мал, но той го стисна още по-здраво. След това леко се изтегли назад и заби чело в носа на противника. Разнесе се отвратително хрущене. Още преди да успея да мигна, Мал пусна Ескил и нанесе серия бързи и кратки крошета в ребрата и стомаха на Вихротвореца.

Ескил се преви на две, опитвайки да се предпази. Започна да се бори за всяка глътка въздух, а от широко отворената му уста рукна кръв. Мал се извъртя и нанесе съкрушителен удар отзад в коленните свивки на Вихротвореца.

Ескил се стовари на колене, олюля се, но по някакво чудо остана изправен. Мал отстъпи назад и огледа резултата от усилията си. Тълпата дюдюкаше и тропаше с крака, крясъците ставаха френетични, но очите на Мал бяха все така приковани в падналия на колене Вихротворец.

Той внимателно огледа противника, после отпусна юмруци.

— Бий се — каза. От погледа, с който го произнесе, тръпки ме побиха. В него имаше отчаяно предизвикателство и някаква мрачна наслада. Какво ли виждаше, докато гледа падналия на колене Ескил?

Очите на Ескил се оцъклиха. Той с огромно усилие вдигна ръце. Слаб ветрец облъхна Мал. От всички страни се надигна дюдюкане.

Мал се остави известно време на вятъра, после пристъпи напред. Слабият повей на Ескил утихна. Мал опря ръка в гърдите на Вихротвореца и го събори назад с едно-единствено пренебрежително бутване.

Ескил се прекатури. Огромното му тяло удари земята и той със стенание се сви на кълбо. От всички страни се надигнаха подигравателни викове и крясъци. Един ликуващ солдат стисна Мал за китката и вдигна победоносно ръката му над главата. От ръка на ръка взеха да се предават някакви пари.

Тълпата се втурна към Мал и ме увлече със себе си. Всички говореха оживено в един глас, тупаха го по рамото, изсипваха пари в шепите му. По едно време Зоя застана пред него, обви врата му с ръце и впи устни в неговите. Видях как той се вцепени.

В ушите ми зашумя и заглуши крясъците на тълпата.

„Отблъсни я — молех го безмълвно, — отблъсни я.“

За миг дори вярвах, че ще го направи. После обаче ръцете му се сключиха около нея и той отвърна на целувката й, докато множеството наоколо подвикваше одобрително.

Усетих как пропадам, все едно бях направила погрешна стъпка върху замръзнал поток — хрущене на лед, рязко потъване и чувство за пустота под черната вода.

Най-накрая той я пусна ухилен с все още окървавена буза и точно в този момент очите ни се срещнаха. Лицето му побеля.

Зоя проследи погледа му и дръзко вдигна вежди, когато ме забеляза. Обърнах се и взех да си проправям трескаво път през тълпата. Тамар ме следваше по петите.

— Алина! — извика.

— Остави ме на мира.

Откъснах се от нея. Трябваше по-скоро да изляза навън, да се махна надалече от всички. Сълзите вече премрежваха погледа ми. Не знаех дали плача заради тяхната целувка, или заради онова, което се случи преди нея, но не можех да позволя да ме видят така. Призоваващата слънцето не плаче, още по-малко за някой отказатся от нейната лична охрана.

Пък и какво право имах да недоволствам? Нали аз самата едва не целунах Николай? Може би още не беше късно да го открия и да го накарам да ме целуне, независимо за кого си мисля през това време. Изхвръкнах от конюшните и се озовах в здрача на белите нощи. Въздухът беше топъл и гъст. Имах чувството, че едва дишам. Свърнах настрани от ярко осветената алея, минах покрай оградената ливада с конете и забързах да се скрия в близката брезова горичка.

Някой ме дръпна за ръката.

— Алина — чух гласа на Мал.

Отскубнах се и още повече ускорих крачка; вече почти тичах.

— Алина, спри — извика той и с лекота се изравни с мен, въпреки раните от битката.

Не му обърнах внимание и се втурнах между дърветата. Вече надушвах миризмата от термалните извори, които подхранваха купалото; острия аромат на килима от брезови листа под краката си. Гърлото ми гореше. Сега исках само да ме оставят на мира, за да се наплача на воля, или да повърна, а може би и двете.

— По дяволите, Алина, ще спреш ли най-накрая?

Не можех да дам воля на мъката си, затова отприщих гнева си.

— Ти си капитан на личната ми охрана — креснах, продължавайки да вървя слепешката през дърветата. — Затова не ти е позволено да участваш в публични сбивания като някой обикновен поданик.

Мал най-после докопа ръката ми и ме дръпна да се обърна.

— Аз съм обикновен поданик — изръмжа, — а не някой от твоите пилигрими, от безценните ти Гриша или от разглезените кучета пазачи, които по цели нощи клечат пред твоята врата само защото, не щеш ли, може да ти потрябват.

— Естествено, че не си нито един от тях — кипнах. — Нали имаш много по-важни задължения — като да се напиваш и да завираш езика си в гърлото на Зоя.

— Е, тя поне не се вдървява, когато я докосна — изсъска той. — Нали не ме желаеш? Тогава защо те е грижа кой ме иска?

— Не ме е грижа — отвърнах, но думите ми излязоха като ридание.

Мал ме пусна толкова рязко, че едва не паднах по гръб. После отстъпи назад, заровил ръце в косата си. Движението го накара да изкриви лице. Пръстите му заопипваха ребрата си. Щеше ми се да му се разкрещя, да повикам Лечител. Исках да стоваря юмрук върху счупеното, за да го заболи още повече.

— Вси светии! — изруга той. — Ще ми се да не бяхме стъпвали тук.

— Тогава да се махнем! — извиках диво. Знаех, че в думите ми няма капка разум, но това вече не ме интересуваше. — Нека избягаме още тази нощ, нека забравим за всичко в този дворец.

Той горчиво се изсмя, почти излая.

— Имаш ли представа колко силно желая това? Само за да съм с теб, без да ни разделят стени, рангове или нещо друго. За да сме отново съвсем обикновени един с друг. — Той поклати глава. — Но ти няма да го направиш, Алина.

— Напротив — отвърнах, а сълзите ми струяха по бузите.

— Няма смисъл сама себе си да залъгваш. Та ти с толкова труд извоюва да се върнеш отново тук.

— Не зная как мога да променя това — казах отчаяно.

— Не можеш да го промениш! — кресна той. — Такава е съдбата ти. Идвало ли ти е наум, че може да си предопределена за царица, а на мен да ми е писано цял живот да си остана никой?

— Това не е вярно.

Той гордо пристъпи към мен, клоните на дърветата хвърляха странни сенки върху лицето му в здрача.

— Аз вече не съм войник — каза. — Не съм и царски син. И съм сигурен, че никога няма да бъда светец. Тогава какво съм аз, Алина?

— Аз…

— Какво съм аз? — прошепна той.

Стоеше съвсем близо до мен. Познатият му аромат, неговото ухание на зелена поляна, сега беше притъпено от острия мирис на пот и кръв.

— Твой охранител ли съм? — попита.

Прокара бавно длан по ръката ми, от рамото до върховете на пръстите.

— Или твой приятел?

Пръстите на лявата му длан изпърхаха по другата ми ръка.

— А може би слуга?

Усещах дъха му върху устните си. Пулсът ми думкаше в ушите.

— Кажи ми какво съм. — Той ме привлече към себе си, ръката му се усука около кръста ми.

Когато пръстите му се сключиха на гърба ми, тялото ми се разтърси от силна тръпка и коленете ми омекнаха. Земята под мен се наклони. Ахнах.

Мал пусна ръката ми, сякаш се беше опарил.

Отстъпи смаяно назад.

— Какво беше това?

Направих усилие да проясня замаяната си глава.

— Какво, по дяволите, беше това? — повтори.

— Не знам — отвърнах; пръстите ми още бяха изтръпнали.

Устните му се извиха в нерадостна усмивка.

— Май между нас никога не може да бъде просто и лесно, а?

Стъпих здраво, обзета от внезапен гняв.

— Не, Мал, не може. С мен никога няма да ти е лесно, благо и уютно. И не мога просто така да зарежа Малкия дворец. Не мога да си плюя на петите, или да се преструвам, че не съм това, което съм — направя ли го, още хора ще загинат. Не мога да бъда дори старата Алина. Онова момиче вече го няма.

— Искам си го обратно — прегракнало каза той.

— Не мога да се върна назад! — изкрещях, без да ме е грижа кой може да ме чуе. — Дори да ми отнемеш нашийника и оковата от люспи на морския бич, пак не можеш да ме лишиш от моята сила.

— Ами ако успея? Тогава ще се откажеш ли от нея? Ще я пуснеш ли доброволно да си отиде?

— Никога.

Горчивата истина тежко увисна помежду ни. Стояхме в мрака на горичката, а аз усещах как чиреп от нещо счупено дълбоко се забива в сърцето ми. Знаех какво ще остане, когато болката отмине: самота, пустота, дълбока рана, която никога няма да се затвори; страховит ръб на пропаст, каквато някога зърнах в очите на Тъмнейший.

— Нека да вървим — каза най-накрая Мал.

— Къде?

— В Малкия дворец. Нямам намерение да те оставя насред гората.

Изкачихме мълчаливо хълма и влязохме в двореца през личния вход на Тъмнейший. Приемната се оказа благословено пуста.

На вратата на спалнята се обърнах към Мал.

— Аз го виждам — казах. — Виждам Тъмнейший. В библиотеката. В параклиса. В Долината, когато „Колибрито“ едва не се разби. В спалнята си. Същата нощ, когато се опита да ме целунеш, той ме наблюдаваше, без да мигне.

— Не зная дали това е привидение, или присъствие. Отначало не ти казах, защото реших, че полудявам. И защото си мислех, че и без това вече се боиш от мен.

Мал понечи да каже нещо, отказа се, после пак опита. Дори в този момент се надявах да го оспори, да отрече, че е истина. Вместо това той ми обърна гръб и пое към отделението на охраната. Поспря за кратко да вземе пътьом бутилка квас от масата и тихо затвори вратата след себе си.

Вече бях готова за сън, свита под завивките, но вечерта беше твърде топла. Сритах ги на купчина в краката си. Лежах по гръб с отворени очи и се взирах в седефените съзвездия върху обсидиановия свод над мен. Искаше ми се да задумкам с юмруци по вратата на Мал, да му кажа колко съжалявам, че така обърках всичко и че е трябвало да влезем в Ос Олта хванати за ръце. Но дали това щеше да промени нещо?

„За нас двамата с теб няма обикновен живот.“

Няма обикновен живот. Само битки, страхове и коварни удари, които подкосяват краката ни. Дълги години се надявах да стана момичето, което Мал би пожелал. Но сега може би това беше вече невъзможно.

„Ние сме единствени по рода си, Алина, няма други като нас. И никога няма да има.“

Тогава дойдоха сълзите; бликнаха изгарящо жарки и гневни. Зарових лице във възглавницата, за да не чуят риданията ми. Плаках, докато не ми останаха сълзи, после потънах в тревожен сън.

— Алина.

Събудих се от пърхането на устните на Мал по мен — те докосваха едва-едва темето, челото, клепачите. Светлината от трепкащото пламъче върху масичката край леглото проблесна по кестенявата му коса, когато се наведе да целуне извивката на шията ми.

За миг се поколебах смутена, полусънна, после обвих ръце около него и го придърпах към себе си. Вече не ме беше грижа, че се скарахме, че целуна Зоя, че ме замена тази вечер и всичко между нас изглеждаше толкова необратимо. Единственото важно сега бе, че е размислил. Той се беше върнал, аз вече не бях сама.

— Липсваше ми, Мал — прошушнах в ухото му. — Толкова ми липсваше.

Ръцете ми се плъзнаха по неговия гръб, сключих пръсти на врата му. Той пак ме целуна и аз щастливо въздъхнах под натиска на устните му. Усещах как тежестта на тялото му постепенно се прехвърля върху мен и прокарах пръсти по твърдите мускули на ръцете му. Докато Мал все още беше с мен, докато все още ме обичаше, имаше и надежда. Сърцето блъскаше в гърдите ми и по тялото ми се разля топлина. Не се чуваше друг звук, освен нашето дишане и движението на телата ни. Той целуваше шията ми, нашийника, пиеше кожата ми. Потръпнах и го притеглих още по-плътно към себе си.

Нали точно това исках — да залича пукнатината между нас. И въпреки всичко някаква мимолетна паника премина през тялото ми. Имах нужда да го погледна в очите, да се уверя, че всичко е наред. Обвих лицето му в шепи, повдигнах го към мен и когато очите му срещнаха моите, отскочих ужасена назад.

Гледах в очите на Мал — обичните сини очи, които познавах по-добре дори от своите. Само дето не бяха сини. В гаснещата светлина на лампите те проблясваха като късчета сив кварц.

Той се усмихна — студена, пресметлива усмивка, каквато никога не бях виждала на устните му.

— И ти ми липсваше, Алина. — Този глас, хладен и гладък като стъкло.

Чертите на Мал се стопиха в мрака, после пак изплуваха като нечие лице, появило се от мъглата. Бледо, красиво, с гъста черна коса и съвършено очертана челюст.

Тъмнейший нежно обгърна бузата ми с длан.

— Скоро — прошепна.

Изпищях. Той се разтвори в сенките и изчезна.

Изпълзях от леглото, обвила плътно тялото си с ръце. Кожата ми беше настръхнала, тялото ми се тресеше от ужас и от спомена за пронизващото желание. Очаквах Тамар или Толя всеки момент да нахлуят през вратата и вече знаех какво ще излъжа. „Кошмар“, щях да им кажа. При това щях да го кажа твърдо и убедително, нищо, че сърцето ми блъскаше до пръсване в гърдите и усещах как нов писък се надига в гърлото ми.

Но в стаята продължаваше да цари мъртва тишина. Никой не се появи.

Стоях зъзнеща в полумрака.

Поех си въздух, плитко и пресекливо. После пак.

Щом се закрепих на крака, нахлузих нощната роба и надзърнах в приемната. Тя беше празна. Затворих вратата на стаята и я затиснах с гръб, втренчена в намачканите завивки върху леглото. За нищо на света не бих заспала отново. Погледнах часовника на лавицата над камината. По време на белите нощи слънцето изгряваше рано, но щяха да минат часове, преди дворецът да се разбуди.

Разрових дрехите, останали ми от пътуването на „Волкволни“, и измъкнах раздърпаното кафяво палто и дългия шал. И двете бяха неподходящи за горещата лятна нощ, но не ме беше грижа. Намъкнах палтото върху нощницата, увих главата и врата си с шала и нахлузих обувките.

Прокраднах се през приемната и забелязах, че вратата към помещенията на охраната е затворена. Ако Мал или близнаците бяха вътре, значи спяха дълбоко. Но Мал можеше да е и някъде другаде под кубетата на Малкия дворец, вплетен в прегръдка със Зоя. Сърцето ми болезнено се сви. Излязох през лявата врата и забързах по тъмните коридори право към пустия парк.