Престол и щурм

Глава 16

Давид успя някак да се измъкне и след последния военен съвет. Намерих време да го притисна натясно в работилницата на Фабрикаторите чак късно следващата вечер. Заварих го приведен над купчина планове и чертежи и със зацапани от мастилото пръсти.

Настаних се на един стол до него и се изкашлях. Той вдигна глава и примигна като бухал. Кожата му беше толкова бледа, че виждах плетеницата от вени под нея. Някой го беше подстригал много неумело.

„Най-вероятно сам се е подстригал“, помислих неодобрително. Направо не беше за вярване, че Женя така беше хлътнала по това момче.

Очите му бегло се плъзнаха по нашийника около врата ми. Той смутено взе да си играе с предметите по работната маса — ту ги местеше насам-натам, ту ги подреждаше в прави редици: компас, графитни моливи, перодръжки и шишенца мастило в различни цветове; парчета огледало и обикновено стъкло; даже едно варено яйце, за което предположих, че е вечерята му; и още купчина рисунки и чертежи, в които изобщо не можех да се ориентирам.

— Върху какво работиш? — попитах.

Той отново примигна.

— Чинии.

— Аха.

— Отразяващи чинии — поясни. — На принципа на параболата.

— Колко… любопитно — едва успях да изпелтеча.

Той се почеса по носа, оставяйки дебела синя ивица мастило по цялата му дължина.

— Така може да се увеличи силата ти.

— Като огледалните дискове в ръкавиците ли? — Още с връщането си бях помолила Дурастите да ги преправят. След като вече имах втора муска, те едва ли щяха да са ми нужни, но огледалата ми помагаха да фокусирам и насочвам светлината. А и контролът, който ми осигуряваха, не беше за подценяване.

— Нещо такова — отвърна Давид. — Ако станат както трябва, силата на Сеч ще е много по-голяма.

— А ако не се справиш?

— Или просто нищо няма да последва, или който ги използва ще се пръсне на парчета.

— Звучи обещаващо.

— И аз така мисля — отвърна той без капка хумор, после отново се надвеси над заниманието си.

— Давид — натъртих. Той стреснато вдигна глава, сякаш напълно беше забравил за съществуването ми. — Трябва да те питам нещо.

Погледът му пак се стрелна към нашийника, после бързо се закова в работната маса.

— Какво можеш да ми кажеш за Иля Морозов?

Давид подскочи и стреснато огледа полупразната работилница. Повечето Фабрикатори все още вечеряха. По всичко личеше, че е неспокоен или изплашен. Посегна инстинктивно към масата, стисна компаса в шепа, после пак го върна на мястото му. Накрая се престраши да заговори.

— Викат му Ковача на кости — прошепна.

По тялото ми премина трепет. Сетих се за пръстите и прешлените по масите на амбулантните търговци край Крибирск.

— Защо? — попитах. — Заради муските, които е намерил ли?

Давид ме изгледа изненадано.

— Той не ги е намерил, изработил ги е.

Направо не вярвах на ушите си.

— Мерзост?!

Той кимна. Значи затова беше погледнал нашийника на Морозов, когато Зоя попита дали някога друг Гриша е имал мощта на Тъмнейший. Морозов навремето е отключил същите стихии, които управляваше сега Тъмнейший.

Магия. Гадост.

— Как го е постигнал?

— Никой не знае — отвърна Давид, поглеждайки през рамо. — Когато Черният еретик загинал при злополуката, причинила появата на Долината, синът му излязъл от прикритието си и оглавил Втора армия. По негово нареждане били унищожени всички записки и дневници на Морозов.

Неговият син?! Пак се изненадах колко малко хора знаят тайната на Тъмнейший. Черният еретик никога не беше умирал — открай време имаше само един Тъмнейший, един-единствен могъщ Гриша, който от поколения предвождаше Втора армия, прикривайки истинската си самоличност.

Доколкото ми беше известно, той никога не е имал син. Както и не би унищожил нещо толкова ценно като дневниците на Морозов. На борда на китоловния кораб Тъмнейший ми каза, че не всички книги забраняват съчетаването на муските. Може би е говорел за дневниците на Морозов.

— Защо се е криел синът му? — попитах. Любопитно ми беше с каква легенда Тъмнейший е успял да прикрие измамата си.

Този път Давид се намръщи, сякаш отговорът беше повече от ясен.

— Тъмнейший и неговият наследник никога не са живели по едно и също време в Малкия дворец. Рискът от покушение би бил твърде голям.

— Ясно — казах. Напълно правдоподобно, пък и след сто години едва ли някой би се усъмнил в подобна история. Гриша почитаха традициите, а Женя едва ли беше първата Шивачка на служба при Тъмнейший. — Но защо е наредил да унищожат дневниците?

— Там са били описани всички експерименти на Морозов за създаване на муските. Черният еретик се е опитвал да ги повтори и тогава нещо се е объркало.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

— И така се появила Долината, нали?

Давид кимна.

— Затова синът му наредил всички дневници и записки на Морозов да бъдат изгорени. Казал, че са прекалено опасни и са твърде голямо изкушение за всеки Гриша. Ето защо не казах нищо на съвета. Не би трябвало да знам за съществуването им.

— Тогава откъде научи?

Давид отново се озърна в пустата работилница.

— Морозов е бил Фабрикатор, може би първият и определено най-могъщият.

Постигнал е неща, за които другите дори не са мечтаели — както по негово време, така и досега. — Той смутено сви рамене. — За нас е нещо като герой.

— Знаеш ли още нещо за муските, които е създал?

Давид поклати глава.

— Носят се слухове, че имало и други, но аз зная само за елена.

Нищо чудно Давид никога да не е виждал Жития санктя. Аппарат твърдеше, че едно време давали тази книжка на всяко дете Гриша още с пристигането му в Малкия дворец. Но това е било много отдавна. Сега единственото верую на Гриша беше Малката наука. Не знаех някога да са се интересували от религия. Суеверия, така Тъмнейший нарече малката червена книжка. Селски врели-некипели. Явно Давид не правеше никаква връзка между Свети Илия и Иля Морозов. Или пък криеше нещо от мен.

— Давид, какво правиш тук? — попитах. — Ти му помогна да ми сложи нашийника и трябва да си знаел за намеренията му.

Той преглътна мъчително.

— Знаех, че ще може да те контролира чрез нашийника; че с него ще използва силата ти. Но никога не съм си помислял, не съм вярвал, че… всички тези хора… — Той се мъчеше да намери подходящите думи. Най-накрая протегна изцапаните си с мастило ръце почти умолително. — Аз създавам, а не разрушавам.

Искаше ми се да вярвам, че е подценил жестокостта на Тъмнейший. Нали аз допуснах същата грешка. Но Давид или ме лъжеше, или беше твърде слабоволен. „Кое от двете е по-лошото? — попита някакъв дрезгав глас в главата ми. — Щом веднъж вече е минал на противниковата страна, пак може да го направи.“ Гласът на Николай ли беше това? Или пък на Тъмнейший?

Или говореше онази част от мен, която вече на никого не вярваше?

— Е, късмет с чиниите — казах и станах да си вървя.

Давид свъси вежди и пак се надвеси над листовете с чертежи.

— Не вярвам в късмета.

„Лошо — помислих си, — защото ще имаме нужда от него.“

От работилницата на фабрикаторите тръгнах право към библиотеката и останах там почти цялата нощ. Получи се добър пример за хвърлени на вятъра усилия. Всички исторически документи и книги на Гриша, които прегледах, даваха само повърхностни сведения за Иля Морозов, независимо че беше смятан за най-великия Фабрикатор на всички времена.

Негово дело беше гришанската стомана, както и методът за създаване на нечупливо стъкло. Той беше открил формула за течен огън, който се оказал толкова опасен, че унищожил формулата само дванайсет часа след създаването й. По всичко личеше, че всяко упоменаване на муските или на Ковача на кости е било старателно заличено.

Това обаче не ми попречи следващата вечер да се върна в библиотеката и да се заровя в религиозните текстове. Проследих всички документирани позовавания на Свети Илия. Подобно на останалите предания за светците и историята на неговото мъченичество беше потискащо брутална: един орач паднал от плуга в нивата край дома си. Дочул виковете, Илия се притекъл на помощ, но заварил обления в сълзи баща над тялото на мъртвия си син.

Момчето било разпрано от остриетата на плуга, а земята наоколо — подгизнала от кръвта му. Илия съживил момчето, а селяните му се отблагодарили, като го оковали във вериги и го хвърлили в реката, където потънал под тежестта на железните окови.

Подробностите бяха отчайващо неясни. Веднъж Илия беше земеделец, друг път зидар, а трети — дърводелец. Имаше или две дъщери, или един син, или изобщо нямаше деца. Стотици селца си оспорваха честта да са мястото на неговото мъченичество. Освен това в сътвореното от него чудо имаше един малък проблем. Охотно бих повярвала в него, ако Илия е бил Лечител от Корпоралки, но за Иля Морозов категорично се твърдеше, че е Фабрикатор. Ами ако двамата изобщо не бяха една и съща личност?

Нощем стъкленият купол на библиотеката се осветяваше от маслени лампи, а тишината под него беше толкова дълбока, че чак чувах дишането си. Не беше странно, че се чувствам объркана и смазана, докато седя сам-сама в мрака, заобиколена единствено от книги. Но библиотеката си оставаше последната ми надежда, затова продължавах да идвам в нея. Една вечер Толя ме завари свита в любимото си кресло, докато се опитвах да вникна в смисъла на текст на староравкански.

— Не е редно да идваш тук нощем сама. Трябва поне един от нас да те придружава — кисело каза той.

Прозях се и протегнах схванатите си крайници. Единственото, което ме застрашаваше тук, бе някоя претрупана с книги лавица да ми се стовари на главата, но се чувствах прекалено уморена, за да споря с него.

— Няма да се повтори — казах.

— Какво е това? — попита Толя и се наведе да огледа по-добре книгата в скута ми. Толкова беше огромен — все едно някой мечок се присъедини към моите научни занимания.

— И аз не съм много сигурна. Видях я в библиотечния регистър при книгите за Илия, затова я взех, но нищо не мога да схвана.

— Това е списък със заглавия.

— Нима го разбираш? — попитах изненадана.

— Църквата ни отгледа — отвърна той, преглеждайки бегло страницата.

Намръщих се. Много деца бяха отгледани в благотворителни заведения към църквата, но това не ги правеше грамотни за литургическия равкански.

— Какво пише?

Той прокара пръст по буквите под името на Илия. Огромните му ръчища бяха покрити с белези. Изпод ръкава на ризата му от грубо платно се подаваше крайчецът на татуировка.

— Не е кой знае колко — отвърна. — Свети Илия Възлюбения, Свети Илия Съвършения. Обаче има изредени и имената на няколко града, където е правил чудеса.

Цялата се превърнах в слух.

— Може би това е подходящо място, откъдето да започнем.

— Трябва да се поразтърсиш из параклиса. Във вестиария15 също има няколко книги.

Минавах често покрай царския параклис, но никога не бях влизала вътре.

За мен той беше владението на Аппарат и даже когато свещеника вече го нямаше, пак не ме теглеше натам.

— Как изглежда отвътре?

Толя сви огромните си рамене.

— Като всеки параклис.

— Толя — казах, пришпорена от внезапно любопитство, — мислил ли си някога да се присъединиш към Втора армия?

Въпросът ми, изглежда, го засегна.

— Не съм се родил, за да служа на Тъмнейший.

Тъкмо се канех да го попитам за какво точно е роден, когато той тупна с пръст върху страницата.

— Мога да ти преведа това, ако искаш. — После се ухили. — Или просто ще накарам Тамар да го направи.

— Добре — казах. — Благодаря ти.

Той склони глава. Това беше обикновен жест, но той все още стоеше на колене до мен и нещо в позата му ме накара да потръпна.

Имах чувството, че очаква нещо. Протегнах колебливо ръка и я сложих на рамото му. В мига, когато пръстите ми го докоснаха, той издиша задържания дотогава въздух. Прозвуча ми почти като благодарствена въздишка.

Останахме така за миг смълчани в ореола на светлината от лампите. После той се изправи и отново се поклони.

— Ще чакам пред вратата — каза и потъна в мрака.

Мал се завърна от лова на следващата сутрин. Нямах търпение да му разкажа всичко — какво съм научила от Давид, плановете за ново „Колибри“, странната случка с Толя.

— Той наистина си е странен — съгласи се Мал. — Но няма да навреди, ако все пак се поразровиш из параклиса.

Решихме да отидем заедно. По пътя дотам го накарах да ми разкаже за лова.

— Повечето време прекарахме в игра на карти и пиене на квас. Някакъв херцог така се беше наквасил, че цамбурна в реката. Едва не се удави. Слугите му го измъкнаха за ботушите, но той постоянно се връщаше обратно и все ломотеше, че това бил най-добрият начин за лов на пъстърва.

— Толкова ужасно ли беше? — разсмях се.

— Не, всичко останало си беше в реда на нещата. — Той подритна едно камъче по пътеката. — На теб също щеше да ти е интересно.

— Защо ли не ми се вярва, че щях да се забавлявам.

— Един от царските следотърсачи се кълнеше, че силата ти е измамна.

— И как тогава ми се получава?

— Според него има някаква сложна система от огледала и макари в комбинация с хипноза. Съвсем се обърках от обясненията му.

Изкисках се.

— Не е чак толкова забавно, Алина. Щом се напият, някои от благородниците стават много откровени. Според тях всички Гриша трябва да бъдат арестувани и екзекутирани.

— Вси светии! — задъхах се.

— Просто са изплашени.

— Това не ги извинява — сопнах се, усещайки как в мен се надига гняв. — Ние сме равканци също като тях. Изглежда, са забравили за всичко, което Втора армия е направила за тях.

Мал помирително вдигна ръце.

— Не съм казал, че мисля като тях.

Изпъшках и си изкарах яда на един съвсем невинен клон.

— Знам.

— Все пак си мисля, че донякъде ги спечелих на наша страна.

— И как успя?

— На тях им хареса, че си служила в Първа армия и че си спасила живота на царския син.

Вдигнах въпросително вежди.

— Да, но защото той рискува живота си, за да ни спаси.

— Е, да кажем, че представих фактите малко по-свободно.

— Това на Николай определено ще му хареса. Има ли още?

— Казах им, че мразиш херинга.

— Защо?

— А също и че обичаш сливов кейк. И как Ана Куя те нашари с пръчка, защото си съсипа пролетните пантофки, докато скачаше из локвите.

Сбърчих нос.

— Защо ти е трябвало да им разказваш всичко това?

— Исках да видят и човешкото ти лице — отвърна той. — Досега за тях ти си само Призоваващата слънцето. Гледат на теб като на някаква заплаха — още един могъщ Гриша, не по-различен от Тъмнейший. Аз пък искам да мислят за теб като за своя дъщеря, сестра или приятел. Нека видят просто Алина.

Усетих как в гърлото ми засяда буца.

— Често ли се упражняваш да бъдеш толкова възхитителен?

— Всекидневно — ухили се той. После ми намигна. — Но предпочитам да ми викаш „полезен“.

Параклисът беше единствената запазена постройка от стар манастир, който навремето се издигал на най-високото място в Ос Олта. Мълвеше се, че в него бил коронясан първият цар на Равка. На фона на всичко останало в дворцовия парк, той имаше съвсем аскетичен вид — с варосани в бяло стени и едно-единствено синьо кубе. Вътре нямаше жива душа; личеше си, че просто плаче за основно почистване. Пейките бяха покрити с дебел слой прах, а под стрехите гнездяха гълъби. Докато вървяхме по пътеката между пейките, Мал ме хвана за ръка и сърцето ми подскочи.

Не се наложи да губим много време във вестиария. Няколкото книги по лавиците се оказаха същинско разочарование — просто купчина стари сборници с химни с ронещи се пожълтели страници. Единственото интересно нещо тук беше масивният триптих зад олтара. Върху трите му огромни криле в изобилие от краски бяха изографисани тринайсет светии с милосърдни лица. Разпознах някои от Жития санктя: Лизабета с кървавите рози; Пьотр със забитите в тялото му горящи стрели. Тук беше и Свети Илия с нашийника, оковите и скъсаните вериги.

— Никакви животни — отбеляза Мал.

— Доколкото съм виждала, него никъде не го изобразяват с муските, само с вериги. Единственото изключение е Жития санктя. Не мога да си обясня защо.

По-голямата част от олтара имаше доста запазен вид, но крилото с Илия беше зле пострадало от времето и влагата. Лицата на светиите едва личаха изпод мухъла, а миризмата на плесен беше почти задушаваща. Покрих носа си с ръкав.

— Тук някъде трябва да има теч — каза Мал. — Това място е същинска руина.

Втренчено оглеждах олтара, опитвайки се да различа чертите на Илия под дебелия слой мръсотия. Изглежда, пак попаднахме в задънена улица. Не ми се искаше да го призная дори пред себе си, но вече губех надежда. По едно време почувствах същия странен копнеж; усетих едната си китка гола и беззащитна. Къде беше жар-птицата?

— Може да стоим тук цял ден — обади се Мал, — и той пак няма да ти проговори.

Знаех, че ме дразни, но в мен отново заклокочи гняв. Не знаех обаче към кого е насочен — към него ли, или към мен самата.

Тръгнахме да си ходим и в този момент аз се заковах на място. В полумрака край вратата ни чакаше Тъмнейший, седнал на една пейка в най-плътната сянка.

— Какво има? — попита Мал и проследи погледа ми.

Чаках окаменяла. „Виж го и ти — замолих се безмълвно, — моля те, виж го и ти.“

— Алина! Какво става?

Забих нокти в дланта си.

— Нищо — отвърнах. — Как мислиш, дали пак да не претърсим вестиария?

— Не ми се вярва от там да изскочи нещо.

Насилих се да се усмихна и тръгнах.

— Сигурно си прав. Просто не ми се искаше да става така.

Докато минавахме покрай Тъмнейший, той обърна глава и ни изпроводи с поглед. Сложи заговорнически пръст на устните си, после склони чело в престорена молитва.

Отвън на чист въздух, далече от задушливия плесенясал дъх на параклиса, малко се посъвзех. Мислите ми обаче продължаваха трескаво да препускат. Това се беше случило отново. По лицето на Тъмнейший нямаше и следа от белезите. Мал не го виждаше. Това трябваше да означава, че не е истински, просто някакво видение. Но първата вечер, когато бяхме в неговата стая, той ме докосна. Усетих пръстите му върху бузата си. Що за халюцинация можеше да създаде толкова силна илюзия?

По целия път, докато прекосявахме гората, треперех неудържимо. Дали тези видения не бяха демонстрация на новата мощ на Тъмнейший? Ужасявах се от мисълта, че е открил начин да прониква в мислите ми. Другата възможност обаче беше още по-страшна. „Не може да нарушаваш законите на този свят, без да си платиш цената.“ Притиснах ръка към тялото си и усетих как люспите на морския бич се затоплят от допира на кожата.

„Забрави Морозов и неговата лудост.“ Ами ако всичко това няма нищо общо с Тъмнейший? Ами ако полудявам.

— Мал… — започнах, без да съм сигурна какво точно искам да кажа, — третата му…

Той постави пръст върху устните си и това толкова приличаше на жеста на Тъмнейший, че едва не се препънах. В следващия момент обаче дочух пукот на съчки и измежду дърветата се показа Василий.

Не бях привикнала да виждам царския син извън Великия дворец и за момент просто го наблюдавах, без да мръдна. После се съвзех от стъписването и се поклоних.

Василий кимна в отговор, пренебрегвайки Мал. Ако го беше забелязал изобщо. За него „слугите“ бяха прозрачни като стъкло.

— Мой Царевич — поздравих го.

— Алина Старков — отвърна с усмивка той, — надявам се да ми отделиш малко от времето си.

— На вашите услуги — отвърнах.

— Ще чакам по-надолу по пътеката — каза Мал, стрелвайки Василий с подозрителен поглед.

Царският син го изчака да се отдалечи.

— Дезертьорът май още не се е научил къде му е мястото.

Потиснах гнева си.

— Какво мога да направя за вас, Мой Царевич?

— Предпочитам да ме наричаш Василий — каза той, — поне когато сме насаме.

Примигнах недоумяващо. Никога не бях оставала насаме с царския син, а и сега не изгарях от желание да го правя.

— Настани ли се вече удобно в Малкия дворец? — попита той.

— Да, благодаря, Мой Царевич.

— Василий.

— Не зная дали е редно да се обръщам към вас така, защото е в противоречие с протокола — отвърнах високопарно.

— Но на брат ми говориш на малко име.

— С него се запознахме при… особени обстоятелства.

— Известно ми е, че той може да бъде изключително чаровен — подметна Василий. — Трябва да си наясно обаче, че освен това е много хитър измамник.

„Самата истина“, помислих, но гласно казах само:

— Той притежава необикновен ум.

Василий сподавено се изкиска.

— Я какъв дипломат се извъди само! Тази промяна е много обнадеждаваща. Не се съмнявам, че въпреки скромния си произход, с времето ще се научиш да се държиш сдържано и с грацията на истинска благородна дама.

— Искате да кажете, че ще се науча да си затварям устата, така ли?

Василий неодобрително изсумтя. Трябваше да прекратя този разговор час по-скоро, преди сериозно да съм го обидила. Василий може и да изглежда глупак, но все пак беше царски син.

— Всъщност не — каза той и надуто се засмя. — Твоята прямота е очарователна.

— Благодаря — промърморих. — А сега, ако ме извините, Ваше Височество…

Василий ми препречи пътя.

— Не знам какви са вашите уговорки с брат ми, но все пак не забравяй, че той е вторият син. И ще си остане такъв, независимо колко високо се цели. Единствен аз мога да те направя царица.

Ето значи каква била работата! Отдъхнах си вътрешно.

— Само цар може да направи една жена царица — припомних му.

Василий махна пренебрежително.

— Баща ми няма да живее още дълго. Аз и сега управлявам Равка.

„Така ли му викаш на това?“, помислих си с раздразнение. Съмнявах се, че Василий изобщо би стъпил в Ос Олта, ако не виждаше в Николай заплаха за своята корона. Тоя път обаче успях да си удържа езика зад зъбите.

— Ти много си се издигнала за едно сираче от Керамзин — продължи Василий, — но може да стигнеш още по-високо.

— Уверявам ви, Мой Царевич — отвърнах от душа и сърце, — че нямам такива амбиции.

— Тогава към какво се стремиш, Призоваваща слънцето?

— В момента ли? Точно сега нямам търпение да обядвам.

Той намусено издаде долната си устна и за момент заприлича досущ на баща си. Но после се усмихна.

— Умно момиче — каза. — Вярвам, че ще се окажеш и полезна. Нямам търпение да се опознаем по-отблизо.

— Не мога да си представя нещо по-хубаво — излъгах.

Той взе ръката ми и притисна влажни устни към кокалчетата на пръстите ми.

— Доскоро, Алина Старков.

Потиснах погнусата си. Докато се отдалечаваше, крадешком отрих ръката си о кафтана.

Мал ме чакаше в края на гората.

— Какво искаше? — попита с тревожно изражение.

— Обичайното — отвърнах. — Още един царски син, още едно предложение.

— Не говориш сериозно! — отвърна недоверчиво Мал и се разсмя. — Май изобщо не си губи времето.

— Обединението прави силата — изимитирах гласа на Николай.

— Е, мога ли да поднеса своите поздравления? — попита Мал, но в гласа му не усетих напрежение. Просто му беше забавно. Явно престолонаследникът на Равка не му се виждаше чак такава заплаха, каквато беше за него прекалено самоувереният капер.

— Как мислиш, дали на Тъмнейший му се е налагало да отблъсква нежеланите попълзновения на царски особи с влажни устни? — попитах мрачно.

Мал се изкиска.

— Какво му е толкова смешното?

— Просто си представих Тъмнейший, притиснат в ъгъла от някоя потна херцогиня, която се опитва да го прелъсти.

Изсумтях, после се разсмях с глас. Николай и Василий бяха толкова различни, че наистина не беше за вярване да са от една кръв. Неочаквано си спомних целувката на Николай, грубият натиск на устните му върху моите, докато ме притискаше към себе си. Тръснах глава.

„Иначе може да са различни — рекох си, докато влизахме в двореца, — но и двамата искат да се възползват от теб.“