Престол и щурм

Глава 23

Воините на Слънцето се врязаха в редиците на ордата от сенки, посичаха и пронизваха всичко по пътя си, принуждавайки ничевие да отстъпят, докато стрелците ги обсипваха с огън от всички страни. Но въпреки неудържимата си ярост, всички те бяха човешки същества — плът и стомана срещу оживелите сенки. Един по един ничевие започнаха да ги повалят.

— Бягайте към параклиса! — провикна се Тамар.

Параклиса ли? Мигар се канеше да се опълчи с религиозни химни срещу Тъмнейший?

— Там ще сме като в капан — извика Сергей, тичайки към мен.

— Ние и така вече сме в капан — отвърна Мал, преметна пушката на рамо и хвана ръката ми. — Да вървим!

Колебаех се какво да правя, но и без това вече нямахме никакъв избор.

— Давид! — провикнах се. — Втората бомба!

Той я хвърли към ничевие. Заметна диво, без посока, добре че беше Зоя да помага.

Гмурнахме се в гората, воините на слънцето вървяха след нас и ни пазеха гърба. Взривът се усети сред дърветата като талаз от бяла светлина.

В параклиса лампите бяха запалени, а вратата — широко разтворена. Нахлухме вътре; екотът на стъпките ни откънтя по пътеката и рикошира в емайлирания син купол.

— Къде отиваме?! — изкрещя панически Сергей.

Отвън вече се чуваше стържещото, цвъртящо жужене. Толя затръшна вратата на параклиса и спусна тежката напречна греда. Воините на слънцето заеха позиции край прозорците с насочени пушки.

Тамар се прехвърли през редицата от пейки и префуча покрай мен по пътеката.

— Идвай!

Гледах я объркана — къде по-нататък можехме да отидем? Тя се стрелна покрай олтара и се вкопчи в единия от позлатените краища на триптиха. Зяпнах, когато повреденото от влагата крило се отвори и разкри тъмната паст на таен проход. Сигурно от тук бяха дошли воините на слънцето. Явно това беше обяснението и за бягството на Аппарат от Великия дворец.

— Накъде води? — попита Давид.

— Има ли значение? — сряза го Зоя.

Постройката цяла се разтресе, когато силен трясък на гръмотевица разцепи въздуха. Вратата на параклиса се пръсна на парчета. Толя отхвръкна назад. Вътре нахлу мрак.

Тъмнейший се появи насред черна вълна, носен от изчадията. Те го спуснаха с трепетно внимание върху каменния под.

— Огън! — изкрещя Тамар.

Затрещяха изстрели. Ничевие закръжиха и се завихриха около Тъмнейший, менейки формата си, преливайки едно в друго, щом куршумите улучваха телата им. Прииждаха вълна подир вълна като безкраен, монолитен черен прилив. Тъмнейший дори не забави крачка.

Ничевие продължаваха да нахлуват през вратата на параклиса. Толя вече беше се изправил и тичаше към мен с извадени револвери. Тамар и Мал застанаха от двете ми страни. Гриша стояха в плътна редица след нас.

Вдигнах ръце и призовах светлината, готова да нападна.

— Свали ръце, Алина — проговори Тъмнейший. Студеният му глас проехтя в параклиса, извисявайки се над шума и хаоса. — Свали ръце и ще ги пощадя.

В отговор Тамар затърка остриетата на брадвичките, произвеждайки оглушителен режещ звук от триене на метал о метал. Воините на слънцето вдигнаха пушки; дочух звук от щракане на кремъците на Огнетворците.

— Огледай се, Алина — продължи Тъмнейший. — Невъзможно е да победиш. Само ще ги гледаш как умират. Присъедини се към мен сега и аз няма да им навредя — нито на твоите воини фанатици, нито на предателите от Гриша. Озърнах се сред кошмара в параклиса. Ничевие се рояха над нас и се блъскаха под купола. Други кръжаха около Тъмнейший като плътен облак от тела и криле. През прозорците се виждаха още много, почти закриваха здрачното небе.

По лицата на воините на слънцето беше изписана решителност, но редиците им редееха тревожно. Зърнах пъпки по брадичката на един от тях.

Под татуировките не изглеждаше по-голям от дванайсетгодишен. Всички чакаха тяхната светица да сътвори чудо — нещо, което не можех да им дам.

Толя освободи предпазителите на револверите.

— Задръж — казах.

— Алина — обади се Тамар, — все още можем да те изведем от тук.

— Задръж — повторих.

Воините на слънцето свалиха пушките. Тамар отпусна брадвичките надолу, но не охлаби хватката си.

— Какви са условията ти? — попитах.

Мал свъси вежди. Толя поклати глава. Не ме беше грижа. Това можеше да е само заблуждаващ ход от страна на Тъмнейший, но дори да имаше малък шанс да спася живота им, трябваше да се възползвам от него.

— Предай се — отвърна Тъмнейший — и те ще си тръгнат свободни. Могат всички да се наврат в тая заешка дупка и да изчезнат завинаги.

— Свободни значи — прошепна Сергей.

— Той те лъже — обади се Мал.

— Няма нужда да лъжа — отговори Тъмнейший. — Алина и без това желае да е с мен.

— Тя изобщо не иска да има вземане-даване с теб — процеди Мал.

— Така ли? — възкликна Тъмнейший. Тъмната му коса лъщеше под светлината на лампите в параклиса. Призоваването на пълчищата от сенки си беше казало думата. Сега беше много по-слаб и блед, но това само подсилваше красотата на острите му черти. — Нали те предупредих, Алина, че твоят отказатся никога няма да те разбере. Казах ти, че той ще се страхува от теб и ще негодува срещу дарбата ти. Хайде, опровергай ме сега.

— Грешиш. — Гласът ми беше твърд, но в сърцето ми покълна съмнение.

Тъмнейший поклати глава.

— Мен не можеш да излъжеш. Мислиш ли, че щях да идвам при теб, ако не се чувстваше така самотна? Ти ме повика и аз откликнах.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Ти… ти наистина си бил при мен?

— В Долината. В двореца. Снощи.

Пламнах цялата при спомена за неговото тяло върху моето. Плисна ме срам, но в него надделяваше облекчението. Значи не съм си въобразявала.

— Невъзможно — изстреля Мал.

— Дори не си представяш докъде стигат възможностите ми, следотърсачо.

Стиснах очи.

— Алина…

— Аз прозрях самата ти същност — продължи Тъмнейший — и не се отвърнах от теб. Така ще бъде и занапред. Той може ли да каже същото?

— Ти нищо не знаеш за нея — намеси се яростно Мал.

— Тръгни с мен сега и всичко ще свърши — страхът, несигурността, кръвопролитието. Остави го да си върви, Алина. Пусни всички да си идат.

— Не — отвърнах. Но дори когато клатех отрицателно глава, нещо в мен крещеше „Да!“.

Тъмнейший въздъхна и погледна през рамо.

— Доведете я.

Помежду сенките се отвори пътека и по нея потътри крака някаква превита на две фигура, омотана в дебел шал. Пристъпваше бавно, сякаш всяка крачка й причиняваше болка. Багра.

Стомахът ми болезнено се сви. Защо трябваше да е такъв инат?! Защо не е тръгнала с Николай? Освен ако и той не беше успял да се измъкне…

Тъмнейший постави ръка на рамото й. Багра трепна.

— Нея остави на мира — казах гневно.

— Покажи им — проговори той.

Тя отметна шала. Рязко си поех въздух. Дочух как някой зад гърба ми простена.

Това не беше Багра. Не знаех дори какво е. Следите от ухапвания покриваха тялото навсякъде: изпъкнали черни ръбци, усукани възли плът, неподдаващи се на лечение — нито от ръката Гриша, нито от някой друг.

Несъмненият печат на ничевие. После зърнах избелелия пламък на косата; прекрасния кехлибарен оттенък на единственото оцеляло око.

— Женя — ахнах.

Тя стоеше ужасяващо смълчана. Пристъпих крачка напред. После Давид профуча покрай мен и се втурна надолу по стълбите на олтара. Женя се сви и се дръпна от него, вдигна набързо шала и покри лицето си.

Давид спря. Поколеба се. После нежно посегна и докосна рамото й.

Забелязах гърбът й да потръпва и разбрах, че плаче.

Покрих плътно устата си с ръка, когато един горък вопъл запълзя нагоре по гърлото ми.

В този безкраен ден бях видяла не малко ужаси, но тази гледка ме съсипа — как Женя се свива и страни от Давид като наплашено животно. Сияйната Женя с алабастровата кожа и изящните ръце. Жилавата Женя, която беше понесла безчет унижения и обиди, но винаги държеше прекрасната си брадичка високо вирната. Глупавата Женя, която се опита да ми бъде приятелка и дръзна да прояви милост към мен.

Давид обгърна раменете й с ръце и бавно я поведе обратно по пътеката.

Тъмнейший не ги спря.

— Водя война по твоя принуда, Алина — каза той. — Ако не беше избягала от мен, сега Втора армия щеше да е непокътната. Всички загинали Гриша сега щяха да са още живи. Твоят следотърсач щеше да е щастлив и в безопасност при полка си. Какво още трябва да стане, за да се наситиш? Кога ще ми позволиш да спра?

„На теб няма кой да ти помогне. Единственият изход е да бягаш.“ Багра беше права. Каква глупачка съм била да мисля, че мога да изляза насреща му. Опитах се и безброй хора загинаха заради това.

— Ти жалиш за избитите при Новокрибирск — продължаваше Тъмнейший — и за хората, изгубени в Долината. Но какво ще кажеш за хилядите преди тях, станали жертва на безкрайните войни? Какво мислиш за онези, които и сега измират на далечни брегове? Двамата заедно можем да сложим край на всичко това.

Разумно. Логично. За първи път смисълът на тези думи проникна в мен.

Край на всичко.

Свършено е.

Тази мисъл би трябвало да ме смаже, трябваше да се почувствам победена, но вместо това тя ме изпълни със странна лекота. Нима част от мен през цялото време не знаеше, че всичко ще завърши точно така?

Отдавна, още в мига, когато Тъмнейший прокара длан по ръката ми в шатрата на Гриша, той ме превърна в своя собственост. Само дето досега не си бях давала сметка за това.

— Добре тогава — прошепнах.

— Алина, не! — яростно изрева Мал.

— Ще го оставиш ли да си тръгне? — попитах. — Ще ги пуснеш ли всички?

— Следотърсачът ни трябва — отвърна Тъмнейший. — Заради жар-птицата.

— Той остава на свобода. Не може да ни имаш и двамата.

Тъмнейший замълча, после кимна. Знаех, че обмисля как да привлече Мал.

Нека се самозаблуждава. Нямаше да допусна това, никога.

— Никъде няма да ходя — произнесе през стиснати зъби Мал.

Обърнах се към Толя и Тамар.

— Махнете го от тук, дори да се наложи да го влачите.

— Алина…

— Няма да си тръгнем — каза Тамар. — Клели сме се.

— Напротив, ще си тръгнете.

Толя поклати огромната си глава.

— Обрекли сме живота си на теб. Всички ние.

Обърнах се да го погледна в очите.

— Тогава се подчинете на заповедта ми — казах. — Толя Юл-Батаар, Тамар Кир-Батаар, вие ще изведете тези хора от тук и ще им намерите сигурно убежище. — Призовах светлината и я оставих да засияе около мен в огромен ослепителен ореол. Евтин трик, но свърши работа. Николай щеше да се гордее с мен. — Не ме предавайте.

В очите на Тамар имаше сълзи, но двамата с брат й склониха покорно глави.

Мал сграбчи ръката ми и грубо ме обърна към себе си.

— Какво правиш?!

— Искам го. — „Имам нужда от това.“ Саможертва или самолюбие — това вече нямаше значение.

— Не ти вярвам, Алина.

— Не мога да избягам от това, което съм, Мал; от това, в което се превърнах. Не мога да върна старата Алина, която ти познаваш. Затова пък мога да ти дам свобода.

— Не е възможно… не можеш да избереш него.

— Нямам никакъв избор. Така е било писано.

Това беше самата истина. Усещах я в тежестта на нашийника, в пристягането на оковата от люспи. За първи път от седмици се чувствах силна.

Той поклати глава.

— Правиш грешка. — Изражението на лицето му едва не ме погуби. Изглеждаше съсипан, стреснат, също като малко момче, изправено съвсем само насред останките на опожарено си село. — Моля те, Алина — пророни тихо. — Моля те. Това не може да свърши така.

Опрях длан в бузата му, надявайки се между нас да е останало поне още нещо, за да успее да ме разбере. Надигнах се на пръсти и целунах белега на челюстта му.

— Обичам те, откакто се помня, Мал — прошепнах през сълзи. — Нашата история няма да има край.

Отстъпих назад, опитвайки се да запаметя всяка черта от любимото лице.

После се обърнах и тръгнах по пътеката. Крачките ми бяха уверени. Мал щеше да живее. Щеше да открие своята цел. А аз трябваше да намеря своята. Николай беше обещал да ми даде шанс да спася Равка, да изкупя сторените грешки. Той наистина опита, но е било писано да получа този дар от Тъмнейший.

— Алина — изкрещя Мал. Дочух шум от борба зад гърба си и разбрах, че Толя го беше хванал. — Алина! — Гласът му беше като бяла дървесна сърцевина, извадена от живо стебло.

Не се обърнах.

Тъмнейший ме чакаше неподвижно, неговата стража от сенки се виеше и преливаше наоколо.

Боях се, но отвъд страха имаше жадност и нетърпение.

— Ние двамата сме еднакви като никои други — каза той. — Никога повече няма да има такива като нас.

Истината на тези думи откънтя в мен. Сродното сродно привлича.

Той протегна ръце и аз пристъпих в прегръдките му.

Сключих ръце на тила му, усещайки коприненото докосване на косата му по пръстите си. Знаех, че Мал гледа. Исках да се обърне и да си тръгне.

Вдигнах лице към Тъмнейший.

— Моята сила е и твоя — прошепнах.

Прочетох по погледа му как се възгордява, как триумфира, докато поднася уста към моята. Устните ни се срещнаха и каналът между нашите две сили се отвори. Докосването му не беше същото, както когато идваше при мен като сянка. Сега беше истинско, можех да се удавя в него. Силата нахлу в мен — силата на елена; сега неговото могъщо сърце биеше в телата и на двама ни. Животът, който той отне; животът, който аз се опитах да запазя. Но сега и аз усещах силата на Тъмнейший, могъществото на Черния еретик, мощта на Долината.

Сродното сродно привлича. Усетих го най-напред, когато „Колибрито“ навлезе в Безморие, но тогава се побоях да го приема. Този път не опитах да се съпротивлявам. Дадох воля на страха си, на чувството за вина, на срама. В мен имаше мрак. Той го беше пуснал вътре и вече нямаше да го отричам.

Волкрите, ничевие — всички те бяха мои изчадия. Той също.

— Моята сила е и твоя — повторих. Ръцете му стегнаха хватката си около мен. — А твоята е и моя — прошепнах близо до устните му.

Моя. Тази дума завибрира в мен, в двама ни. Воините сенки непрекъснато меняха формата си и жужаха. Припомних си усещането, когато Тъмнейший заключи нашийника около врата ми на онази покрита със сняг полянка и си присвои моята сила. По канала, създаден от нашата слята сила, преминах отвъд.

Той отстъпи назад.

— Какво правиш?!

Вече знаех защо не опита сам да убие морския бич; защо не е искал да затвърди връзката между нас. Боял се е.

Моя.

Последвах връзката, създадена между нас от нашийника на Морозов, и завладях силата на Тъмнейший.

От него заструи мрак: черни мастилени струи рукнаха от дланите му, въздигнаха се на талази и се разляха; взеха да приемат формата на ничевие, образувайки ръце, глава, нокти, криле. Моята първа мерзост.

Тъмнейший опита да се откопчи, но аз се впих още по-здраво в него, направлявайки мрака така, както той навремето беше призовал моята светлина.

Създанията се множаха едно след друго. Тъмнейший закрещя, сякаш изцеждах живота от него. И аз се чувствах на предела: сърцето ми се свиваше в конвулсии, като че всеки воин сянка отнемаше по частица от мен — цената на неговото сътворяване.

— Спри — изхриптя Тъмнейший.

Ничевие жужаха нервно наоколо, скрибуцаха и стържеха все по-режещо и по-бързо. Един подир друг моите воини сенки оживяваха и тяхната армия растеше.

Тъмнейший вече стенеше, аз — също. Двамата се отпуснахме безсилно един върху друг, но аз не отстъпвах.

— Ще убиеш и двама ни! — извика той.

— Да — отвърнах.

Краката на Тъмнейший се подкосиха и двамата се стоварихме на колене върху пода.

Това вече не беше Малката наука. Това беше магия, нещо много древно, създадено в самото ядро на света. То беше ужасяващо и безгранично. Нищо чудно, че Тъмнейший ламтеше за още и още.

Мракът жужеше и стържеше: хиляди скакалци, бръмбари и алчни мухи, триещи крака и размахващи криле. Мракът, от който бяха създадени ничевие, се разлюля и те започнаха да променят формата си, завихриха се яростно, направлявани от своя бяс и от моето ликуване.

Още едно изчадие. И още едно. От носа на Тъмнейший рукна кръв. Параклисът сякаш започна да се люлее. Осъзнах, че се гърча в конвулсии. Умирах лека-полека с всяко създадено от мен чудовище.

„Дано издържа още малко — помислих си. — Само още няколко да направя. Колкото да съм сигурна, че съм го пратила в отвъдното, преди да го последвам.“

— Алина! — дочух някъде отдалече вика на Мал. Той ме дърпаше, теглеше ме настрани.

— Не! — извиках. — Остави ме да довърша!

— Алина!

Мал ме стисна за китката и през тялото ми премина тръпка като камшичен удар. През кървава мъгла и черни сенки успях да зърна неземна красота, видяна сякаш през златна порта.

Мал ме откъсна от Тъмнейший, но не и преди да призова за последно децата си: „Съборете го!“.

Тъмнейший се свлече на пода. Изчадията се струпаха в кръг около него като виеща се черна колона, после се стовариха с всичка сила срещу стените на параклиса и той се разтресе от покрива до основите.

Мал ме взе на ръце и хукна по пътеката между пейките. Ничевие продължаваха да се трупат покрай стените. По пода взеха да се сипят парчета мазилка. Синият купол се заклати, сякаш основите му поддадоха.

Мал подмина олтара и се хвърли в тайния проход. Миризма на влажна пръст и мухъл нахлу в ноздрите ми и се смеси със сладкото ухание на тамян откъм параклиса. Мал продължаваше да тича, гонен от злото, което аз бях освободила.

Далечен тътен ни застигна — параклисът се беше срутил. Бученето на погрома нахлу в прохода. Вълна от прах и отломки ни помете като бурен прилив. Мал залитна напред. Аз се отърколих от ръцете му и светът около нас се преобърна.

Първото, което чух, беше буботещото дуднене на Толя. Аз нито можех да говоря, нито да пищя. Усещах единствено болка и непоносимото бреме на земята върху себе си. По-късно щях да разбера, че са се трудили върху мен часове наред, вдъхвали са въздух в дробовете ми, спирали са кръвотечението от раните ми и са се опитвали да поправят по-сериозните счупвания.

Ту идвах в съзнание, ту отново се унасях. Усещах устата си суха и отекла. Почти бях сигурна, че съм си прехапала езика. Чувах как Тамар раздава нареждания.

— Съборете и останалата част от тунела. Трябва да стигнем колкото се може по-далече от тук!

Мал.

Той тук ли беше — заровен под руините? Нямаше да им позволя да го изоставят. Насилих се някак да произнеса името му.

— Мал!

Чуваха ли ме изобщо? Дори в моите собствени уши гласът ми звучеше глух и чужд.

— Боли я. Дали да не я върнем отново в безсъзнание? — попита Тамар.

— Не искам да рискувам сърцето й пак да спре — отвърна Толя.

— Мал — повторих.

— Остави пасажа към метоха отворен — обърна се Тамар към някого. — Дано реши, че сме излезли от там.

Метохът. Света Лизабета. Градините до имението на Грицки. Не можех да подредя мислите си. Отново се опитах да произнеса името на Мал. Ами ако съм го изгубила завинаги?! Ако имах поне малко сила, щях да изкрещя. Щях да зароптая. Вместо това отново потънах в мрак.

Когато пак дойдох в съзнание, светът се люлееше под мен. Припомних си как се събудих на палубата на китоловния кораб и за миг ужасена помислих, че отново може да пътувам по море. Отворих очи и видях високо над себе си земя и скали. Преминавахме през огромна подземна пещера. Лежах по гръб на нещо като носилка, която двама мъже крепяха на раменете си.

Усилието да остана в съзнание ми се стори нечовешко. През по-голямата част от живота си бях все слаба и болнава, но умора като сегашната никога не бях познала. Усещах се празна като черупка, куха и изчегъртана отвътре.

Ако дори полъх на най-слабия вятър проникнеше толкова дълбоко под земята и ме докоснеше, щях да се разпадна на пепел.

Макар всяка костица и всяко мускулче в тялото ми да напомняха за себе си, някак успях да извърна глава.

Мал беше тук и лежеше на друга носилка, която се носеше само на няколко крачки от мен. Гледаше ме така, сякаш от дълго време е чакал да се събудя. Протегна ръка.

Събрах последните си сили и посегнах към него през ръба на носилката. Когато пръстите ни се докоснаха, чух ридание и си дадох сметка, че плача. Хлипах от облекчение, че няма да ми се налага да живея с непосилното бреме на неговата смърт. Но скоро в своята благодарност усетих вплетени тръните на яд и обида. Ридаех яростно, че изобщо ми се налага да живея от тук нататък.

Придвижвахме се с километри през толкова тесни тунели, че понякога на моите носачи им се налагаше да спират, да ме свалят от носилката и да ме провират в някоя цепнатина на скалата. Но в пещерите имаше проходи толкова високи и широки, че през тях можеха да минат няколко каруци, натоварени със сено. Изгубих представа колко дълго вървим през тези проходи. Под земята нямаше нито ден, нито нощ.

Мал се възстанови преди мен и сега куцукаше край носилката ми. Той също беше ранен от рухването на тайния тунел, но Гриша някак го бяха закърпили. За онова, което аз бях изтърпяла и изстрадала обаче, нямаше лек. По някое време спряхме в галерия, пълна с изправени в редици сталактити. Дочух как един от носачите ми я нарича Устата на червея. Щом сложиха носилката на земята, Мал тутакси се озова до мен. С негова помощ някак успях да седна, облегната на стената на пещерата. Дори това незначително усилие ме замая. Чак когато Мал попи с ръкав носа ми, видях, че кървя.

— Много ли е зле? — попитах.

— Изглеждала си и по-добре — призна той. — Пилигримите говорят за нещо, на което му викат Бялата катедрала. Мисля, че натам отиваме.

— Водят ме при Аппарат.

Той се озърна.

— Явно така е успял да се измъкне от Великия дворец след опита за преврат. Ето защо не могат да го заловят вече толкова време.

— Затова се появи и изчезна така внезапно на празненството у Грицки. Нали помниш — неговата къща е до метоха „Света Лизабета“. Тамар ме е завела право при него, а после му е помогнала да изчезне. — Усетих горчивата нотка в немощния си глас.

Размътеният ми мозък бавно подреждаше цялата картинка. Единствено Толя и Тамар знаеха, че отиваме на празненството. Двамата са нагласили всичко, за да се срещна с Аппарат. Онази сутрин, когато едва не предизвиках бунт сред пилигримите, те преди мен са били в техния лагер, за да посрещнат изгрева с правоверните. Затова ме откриха толкова бързо. А Тамар изчезна от Орлово гнездо в мига, в който предусети опасност. Давах си сметка, че малцината Гриша оцеляха благодарение на близнаците и техните воини на слънцето, но въпреки това лъжите им ми причиняваха пареща болка.

— Как са останалите?

Мал обърна глава към малката опърпана група на Гриша, сгушени в сенките.

— Те вече знаят за оковата от люспи и са изплашени — каза.

— Ами за жар-птицата знаят ли?

Той поклати глава.

— Съмнявам се.

— Скоро ще им кажа.

— Сергей не е добре — продължи Мал. — Мисля, че още е в шок. Останалите обаче се държат.

— А Женя?

— Двамата с Давид изостанаха от групата. Тя не може да върви много бързо.

— Той се поколеба. — Пилигримите й викат Крушене.

Развалината.

— Трябва да се видя с Толя и Тамар.

— Нужна ти е почивка.

— Сега — настоях. — Моля те.

Той се изправи, но виждах, че се колебае. Когато пак заговори, гласът му беше суров.

— Трябваше да ми кажеш какво си намислила.

Отвърнах поглед. Сега пропастта между нас изглеждаше дори още по-дълбока отпреди. „Опитах се да те освободя, Мал. От Тъмнейший и от себе си.“

— Трябваше да ме оставиш да го довърша — казах. — И беше редно да ме оставиш да умра.

Когато чух стъпките му постепенно да се отдалечават, оброних глава. Усещах дъха си да излиза на къси плитки тласъци. Докато събера кураж да вдигна очи, Толя и Тамар вече бяха коленичили пред мен със сведени глави.

— Погледнете ме — казах.

Двамата се подчиниха. Ръкавите на Толя бяха навити и чак сега забелязах, че масивните му предмишници са украсени с татуировки на лъчисти слънца.

— Защо просто не ми казахте?

— Защото не би ни допуснала толкова близо до себе си — отвърна Тамар.

Така си беше. Ето че и сега не знаех какво да правя с тях.

— Щом вярвате, че съм светица, защо не ме оставихте да умра в параклиса? Ами ако е било писано това да е моето мъченичество?

— Ако е било писано, щеше да умреш — каза решително Толя. — А ние нямаше да те открием навреме след рухването на прохода, нито да успеем да те съживим.

— Позволихте на Мал да се върне за мен, въпреки че се бяхте заклели да го изведете.

— Той ни се изплъзна — отвърна Тамар.

Повдигнах недоверчиво едната си вежда. Денят, в който Мал успееше да се изплъзне от хватката на Толя, можеше да бъде провъзгласен за чудодеен.

Толя оброни глава и широките му рамене провиснаха.

— Прости ми — каза. — Но не съм аз този, който би му попречил да се върне за теб.

Въздъхнах. Ама че свят воин.

— Верни ли сте ми?

— Да! — отвърнаха двамата в един глас.

— На мен, а не на свещеника, така ли?

— На теб служим вярно — отвърна Толя, а в гласа му клокочеше гняв.

— Ще видим — промърморих и ги освободих с едно махване на ръката.

Тъкмо станаха да си ходят и пак ги върнах.

— Някои от пилигримите наричали Женя Крушене. Предупредете ги само веднъж. Който повтори пак тая дума, отрежете му езика.

Двамата нито мигнаха, нито трепнаха. Само се поклониха и си тръгнаха.

Бялата катедрала беше пещера от алабастър — толкова огромна, че би побрала цял град в сияйното си като слонова кост лоно. По стените й се стичаше влага и там никнеха гъби, някои с формата на звезди; образуваха се солни лилии. Пещерата се намираше дълбоко под Равка, някъде на север от столицата.

Държах да срещна свещеника права. Когато ни заведоха при него, аз се опирах с цялата си тежест на Мал, опитвайки се да прикрия треперенето на тялото и какво усилие ми коства да стоя на крака.

— Санкта Алина — посрещна ме Аппарат, — най-после дойде при нас.

Падна на колене пред мен в дрипавото си кафяво расо. Целуна ми първо ръка, после крайчеца на дрехата. Накрая извика правоверните и те се струпаха с хиляди в търбуха на пещерата. Щом заговори, сякаш въздухът се разтресе.

— Ние ще се въздигнем, за да създадем една нова Равка — изрева. — Страна без тирани и царе! Ще изригнем от земята и ще пометем сенките с прилива на правдата!

Някъде долу под нас пилигримите монотонно напяваха „Санкта Алина, Санкта Алина.“

В скалата бяха издълбани стаи. Те сияеха с мекия блясък на слонова кост, в който просветваха сребърни жилки. Мал ми помогна да се добера до моите покои, насили ме да изям няколко лъжици каша от сладък грах и ми донесе кана прясна вода, за да напълня издълбаната в каменния под вана. На стената имаше огледало, вградено направо в камъка. Щом се погледнах в него, издадох слаб писък. Тежката кана се разби о пода. Кожата ми беше бледа и безкръвна, опъната като барабан върху изпъкналите кости. Очите ми се бяха превърнали в оградени с тъмни кръгове кухини. Косата ми беше напълно побеляла — същинска пряспа току-що навалял пухкав сняг.

Опрях пръсти в огледалото. Очите на Мал срещнаха моите в отражението.

— Май трябваше да те предупредя — каза.

— Приличам на чудовище.

— По-скоро на китка.

— Горските духове ядат деца.

— Само ако са гладни — отвърна той.

Опитах да се усмихна, за да задържа някак топлото сияние, възцарило се между нас. Но забелязах колко далече стои от мен, скръстил ръце на гърба като стражник на пост. Той погрешно изтълкува сълзите в очите ми.

— Ще се оправиш — каза, — щом започнеш пак да използваш силата си.

— Разбира се — отвърнах и обърнах гръб на огледалото. Усещах как в костите ми пълзят болка и умора.

Поколебах се, после многозначително погледнах стражите, които Аппарат постави пред вратата. Мал пристъпи по-близо до мен. Прииска ми се да опра буза в гърдите му; да усетя как ръцете му се сключват около мен; да чуя как равномерно и състрадателно бие сърцето му. Но не го направих.

Вместо това заговорих тихо, като едва движех устни.

— Опитах — прошепнах, — но нещо не е наред.

Той сви вежди.

— Не можеш вече да призоваваш ли? — попита колебливо. Страх ли усетих в гласа му? Или надежда? Загриженост? Не можех да определя. Единственото, което долавях в него, беше предпазливост.

— Още съм прекалено слаба. Твърде дълбоко под земята сме. Знам ли.

Взирах се в лицето му, припомняйки си нашия спор в брезовата горичка, когато ме попита дали някога ще се откажа да бъда Гриша. Никога, отговорих тогава. Никога.

Безнадеждността пропълзя в мен, гъста и черна, тежка като пръст върху гроба. Не исках да го изрека с думи, не желаех да изкажа на глас страховете си, които ме съпровождаха по време на дългото пътуване в подземния мрак, но въпреки това се насилих да говоря.

— Светлината не идва вече при мен, Мал. Загубих силата си.