Престол и щурм

После

Момичето отново сънуваше кораби, но сега те летяха по въздуха.

Размахваха бели криле от платно, а зад руля стоеше лисугер с умен поглед. Понякога лисугерът се превръщаше на царски син, който я целуваше по устните и й предлагаше скъпоценна корона. Друг път ставаше на червено зловещо куче като от преданията; то имаше пяна по муцуната и зъбите му щракаха заплашително по петите й, докато бягаше.

От време на време сънуваше и жар-птицата. Тя я обгръщаше с огнените си криле и я държеше така, докато гори като на клада.

Още преди мълвата да стигне до нея, тя вече знаеше, че Тъмнейший е оцелял. Знаеше, че за пореден път се е провалила. Неговите Гриша го бяха спасили и сега той управляваше Равка от своя престол, увенчан със сенки и заобиколен от ордата свои изчадия. Никой не можеше да потвърди дали е омаломощен от онова, което тя стори с него в параклиса. Той беше древно създание и владееше силата така, както тя не би успяла да я овладее.

Опричниците обикаляха църкви и манастири, вдигаха плочниците по подовете и копаеха надълбоко в земята, търсейки Призоваващата слънцето.

За нея предлагаха награда; заплашваха грозно всеки, който й помогне; така момичето за пореден път се превърна в бегълка.

Свещеникът се кълнеше, че тя е в безопасност из обширната мрежа от тунели и проходи, разпростряна под Равка като тайна карта. Някои се кълняха, че тунелите са прокопани от армията на правоверните и им е отнело стотици години да дълбаят земята с кирки и лопати. Други казваха, че това е работа на невиждано чудовище, гигантски червей, който поглъщал пръст, скала, корени и чакъл и така прокарал подземните пътища, които водеха до древни свети места, споменавани в полузабравени молитви. Момичето обаче знаеше, че никъде няма да останат задълго в безопасност.

Тя се взираше в лицата на своите последователи: стари мъже, млади жени, деца, солдати, земеделци, затворници. Но виждаше в тях единствено бъдещи трупове, които Тъмнейший ще положи в краката й.

Аппарат отправяше благодарствени молитви, че Светицата на слънцето е още жива и отново е била опазена. Но в черните му очи момичето съзираше друга истина: една мъртва мъченица създаваше много по-малко грижи от една жива светица.

Молитвите на правоверните се въздигаха над момчето и момичето, ехото под земята ги умножаваше, отскачайки от високите сводове на Бялата катедрала. Аппарат ги уверяваше, че това е свято място, техният рай, тяхното светилище, техният дом.

Момчето клатеше глава — можеше да разбере кога са го затворили в килия. Но то, естествено, грешеше. Момичето разбираше това по погледа на Аппарат, докато я наблюдава какво й коства да се задържи на крака.

Усещаше го при всеки немощен удар на сърцето си. Това място не беше затвор. То беше гробница.

Но момичето беше живяло дълги години незабележимо за околните. То вече знаеше какво е да си призрак, невидим за света и дори за самия себе си. И най-добре от всички познаваше силата, скрита в отдавна заровените тайни. Нощно време тя чуваше как момчето крачи напред-назад пред вратата й, охранявайки я заедно със златооките близнаци. Лежеше притихнала в завивките, броеше вдишванията си и се протягаше мислено към повърхността в търсене на светлина. Мислеше си за разцепения пясъчен сал, за Новокрибирск, за изписаните с червено имена по кривата църковна стена.

Спомняше си превърнатите в малки купчинки човешки тела под златния купол; разпраното тяло на Мари; Фьодор, който веднъж й беше спасил живота. Чуваше песните и проповедите на пилигримите. Мислеше си за волкрите и за сгърчената в мрака Женя.

Момичето докосваше нашийника на врата си, оковата около китката си. Толкова мъже се опитаха да я направят царица. Сега обаче си даваше сметка, че е предопределена за нещо много по-голямо.

Тъмнейший й беше казал навремето, че му е писано да управлява. Той смяташе, че престолът му принадлежи така, както му принадлежи и част от нея. Добре тогава, така да е. В името на живите и мъртвите тя щеше да се превърне във възмездието за всичко сторено от него.

Тя щеше да се въздигне.