Престол и щурм

Глава 8

В мига, в който влязохме в Безморие, разбрах, че тук нещо се е променило.

Бързешком намерих опора за краката си и разперих ръце, хвърляйки широка ивица златиста слънчева светлина около „Колибрито“. Колкото и да бях гневна на Щормхунд, нямаше да допусна някой орляк волкри да ни свали на земята, само за да му докажа, че съм права.

Благодарение на двете муски вече не се налагаше да се съсредоточавам прекалено, за да призова светлината. Внимателно изпробвах докъде се простира мощта ми и не почувствах онова неистово изригване като при първия път, когато ми сложиха оковата. Отначало реших, че е само плод на въображението ми, но после наистина усетих, че мракът вече има плът. Даже можех да усетя как пълзи по кожата ми. Краищата на раната в рамото започнаха да смъдят и да се опъват, сякаш плътта ми стана неспокойна.

Досега на два пъти бях влизала в Безморие. И двата пъти се чувствах чужда и уязвима като натрапник в един опасен и противоестествен свят, който не го допуска в себе си. Но сега сякаш Долината реагираше на присъствието ми, приветстваше ме. Давах си сметка, че в това няма капка разум. Долината беше мъртва пустош, а не живо същество.

„Тя ме разпозна — помислих си. — Сродното сродно привлича.“

Не, това беше съвършено нелепо, държах се глупаво. Освободих ума си от тези мисли и пратих светлината още по-далече напред. Дадох воля на силата си да пулсира сгряващо и успокоително около мен. Ето това бях аз. А не мрак.

— Те пристигат — обади се Мал. — Чуй!

През свистенето на вятъра долових далечно ехо, а после и тежките удари от крилете на волкрите. Бързо ни бяха открили. Водеше ги мирисът на човешка плячка.

Крилете им цепеха въздуха около светлия кръг, който бях създала, връщайки мрака на вълни и талази обратно към нас. Личеше, че от доста време са без храна — откакто вече никой не прекосяваше Долината. Гладът ги правеше дръзки.

Разперих ръце и направих светлината още по-ярка, за да ги отблъсна.

— Не — възпря ме Щормхунд, — докарай ги по-наблизо.

— Какво?! Защо? — възкликнах. Волкрите бяха свирепи хищници, с тях не можеше да си играеш.

— Досега само те ни преследваха — отвърна той и повиши глас, така че всички да го чуят. — Може би е дошло време и ние да ги погнем.

Екипажът нададе някакво подобие на бойни викове, редувани с джафкане и вой.

— Стесни кръга на светлината — обърна се Щормхунд към мен.

— Тоя съвсем си е изгубил ума — обърнах се към Мал. — Кажи му, че това е лудост.

Мал обаче се колебаеше.

— Ами…

— Какво „ами“?! — възкликнах стъписана. — Забрави ли, че едно от тия изчадия се опита да те изяде?!

Той сви рамене, после по устните му пробяга усмивка.

— Може пък точно заради това искам да изпробвам тия револвери срещу тях.

Поклатих глава. Това никак не ми харесваше. Ама никак.

— Хайде, само за малко — настоя Щормхунд. — Направи ми това удоволствие.

Удоволствие, значи. Сякаш молеше за още едно парче торта!

Екипажът беше замрял в очакване. Толя и Тамар седяха приведени над изпъкналите барабани на револверите. Приличаха на облечени в кожа насекоми.

— Добре тогава — отстъпих, — но после да не кажете, че не съм ви предупредила.

Мал вдигна пушката към рамото си.

— Започва се — промърморих. После свих пръсти. Светлият кръг затрепка и се сви досам кораба.

Волкрите запищяха от възбуда.

— Докрай! — заповяда Щормхунд.

Стиснах зъби от безсилие, после направих каквото той искаше. В Долината отново се възцари пълен мрак.

Дочух триенето на криле. Волкра.

— Алина, сега! — изкрещя Щормхунд. — Направи щит!

Дори не се замислих. Освободих светлината като взривна вълна. Тя разкри целия заобикалящ ни ужас в яркото немилостиво сияние на обедно слънце.

Волкрите бяха навсякъде, увиснали във въздуха около кораба; маса от сиви, крилати, гърчещи се тела с млечнобели слепи очи и осеяни със зъби челюсти. Родството им с ничевие не подлежеше на съмнение, но все пак те бяха много по-гротескни и недодялани създания.

— Огън! — провикна се Щормхунд.

Толя и Тамар откриха огън. Такъв звук никога не бях чувала — неумолим, пронизващ мозъка тътен, който разтресе въздуха около нас и накара костите ми да тракат.

Това си беше същинска касапница. Волкрите валяха като градушка от небето със зейнали от раните гърди и изтръгнати криле. По палубата се сипеха гилзи. Въздухът залютя от барутен дим.

Двеста изстрела в минута. Ето значи на какво била способна модерната армия.

Чудовищата явно не можеха да осъзнаят какво става. Те кръжаха из въздуха и биеха с криле, доведени до изстъпление от жажда за кръв, от глад и страх. Разкъсваха се едно друго в паниката и опитите да избягат. Техните писъци обаче… Багра веднъж ми каза, че предците на волкрите били хора.

Готова бях да се закълна, че долових това във воплите им.

Стрелбата замлъкна. Ушите ми продължаваха да пищят. Вдигнах поглед и видях петна черна кръв и късове плът по платната. По челото ми изби студена пот. Очаквах всеки момент да повърна.

Тишината продължи само миг, после Толя отметна глава и нададе тържествуващ вой. Останалите от екипажа се присъединиха към него с лай и джафкане. Прииска ми се да изкрещя, да ги накарам да млъкнат.

— Дали не можем да примамим още някое ято? — попита един от Вихротворците.

— Сигурно е възможно — отвърна Щормхунд. — Но се налага да поемем на изток. Вече почти зазорява и не искам да ни засекат.

„Точно така — помислих си, — нека тръгнем на изток и да се махнем час по-скоро от тук.“ Ръцете ми трепереха. Раната в рамото ми гореше и пулсираше. Какво ставаше с мен?! Волкрите бяха чудовища. Ако ги бяхме оставили, щяха да ни разкъсат, без окото им да мигне. В това нямаше съмнение. И все пак в ушите ми още кънтяха техните викове.

— Има и други — внезапно се обади Мал. — Още много.

— Откъде знаеш? — попита Щормхунд.

— Просто знам.

Щормхунд се поколеба. Заради очилата, ниско нахлупената шапка и вдигнатата яка беше почти невъзможно да се види изражението му.

— Къде? — попита най-накрая.

— Малко по на север — отвърна Мал. — Натам. — Той посочи в мрака, а на мен ми се прищя да го перна през пръстите. Точно сега беше най-неподходящият момент да доказва уменията си на следотърсач.

Щормхунд прие предизвикателството. Сърцето ми слезе в петите. „Колибрито“ размаха криле и се обърна. Мал указваше посоката, а Щормхунд следваше курса. Опитах да се съсредоточа единствено върху светлината, върху успокоителното присъствие на моята сила, потискайки гаденето, което се надигна в стомаха ми.

Щормхунд ни свали още по-ниско над земята. Сега вече светлината трепкаше върху безцветния пясък. По едно време стигна до мрачния силует на круширал пясъчен сал.

Щом наближихме, ме полазиха тръпки. Салът беше разцепен на две. Едната от мачтите също беше разполовена. Почти различих превърнатите в дрипи черни платна. Мал ни водеше към останките от сала на Тъмнейший.

И малкото самообладание, което бях успяла да събера, ме напусна. „Колибрито“ продължаваше да се спуска все по-ниско. Сянката му премина върху раздробената на трески палуба на сала.

Почувствах известно облекчение. Колкото и да беше нелепо, всеки момент очаквах да видя пръснатите наоколо тела на Гриша, които изоставих на произвола на съдбата; скелетите на царските пратеници и чуждестранните посланици, скупчени край парапетите. Естествено, тях отдавна вече ги нямаше — плътта им беше станала угощение на волкрите, а костите им сигурно бяха разпилени из безплодната земя на Долината.

„Колибрито“ се наклони надясно. Моята светлина проникна в мрачните дебри на разцепения корпус. Тогава се разнесоха писъците.

— Вси светии! — изруга Мал и вдигна пушката.

Под корпуса на сала се криеха три едри волкри. Стояха с гръб към нас, широко разперили криле. При гледката на онова, което се опитваха да предпазят с телата си, ме прониза страх. Повдигна ми се: гъмжащо море от сгърчени тела; мънички лъскави ръце, тесни гръбчета, разполовени от прозрачните ципи на едва оформени криле. Те скимтяха, виеха и се газеха едно друго, опитвайки да избягат от светлината.

Попаднали бяхме на гнездо на волкри. Екипажът се умълча. Вече нямаше нито лай, нито вой. Щормхунд направи още един нисък обход с кораба. После извика.

— Толя, Тамар, гренатките!

Близнаците изтърколиха две железни раковини и ги закрепиха на ръба на парапета. Плисна ме нова вълна от ужас. „Това са волкри — напомних си. — Погледни ги само. Те са чудовища.“

— Вихротворци, по мой сигнал! — мрачно произнесе Щормхунд, после кресна: — Освободи предпазителите! Мичмани, хвърляйте!

Щом железните раковини полетяха към земята, Щормхунд изрева „Сега!“ и рязко завъртя руля надясно.

Вихротворците изпънаха ръце и „Колибрито“ се устреми към небето.

Измина секунда тишина, после под нас се разнесе едно тътнещо „буум“.

Жегата и ударната вълна от взрива понесоха „Колибрито“ върху крилете си.

— Внимание! — ревна Щормхунд.

Малкият съд се залюля неудържимо като махало под платната. Мал постави ръце от двете ми страни и прикри тялото ми със своето, докато аз се опитвах да запазя равновесие и да поддържам светлината около нас.

Най-после корабът спря да се люлее и направи плавна дъга, кръжейки високо над горящите останки на сала.

Цялата неудържимо се тресях. Въздухът вонеше на овъглена плът. Дробовете ми сякаш бяха опърлени и всяка глътка въздух прогаряше гърдите ми. Екипажът на Щормхунд отново виеше и джафкаше. Мал се присъедини към тях, вдигайки победоносно пушката. Но над тези весели възгласи чувах писъците на волкрите, пронизани от чисто човешко безсилие, доловимо единствено за мен — виене на майки, загубили своите малки.

Стиснах очи. Едва се удържах да запуша уши и да се сгърча на палубата.

— Стига! — прошепнах. Явно никой не ме чу. — Моля ви — задъхвах се, — Мал…

— Вече си истински убиец, Алина.

Този студен глас. Отворих очи.

Пред мен стоеше Тъмнейший — черният му кафтан се диплеше върху палубата на „Колибрито“. Ахнах и се дръпнах назад. Огледах се трескаво, но явно никой нищо не забелязваше. Всички крещяха и надаваха бойни викове, вперили поглед в пламъците долу.

— Спокойно, с времето ще става все по-лесно — нежно произнесе Тъмнейший. — Ето, ще ти покажа.

Той измъкна нож от ръкава на кафтана и още преди да успея да извикам, замахна към лицето ми. Вдигнах ръце да се предпазя, а от гърлото ми се изтръгна раздиращ крясък. Светлината се стопи и корабът потъна в мрак. Паднах на колене и се сгърчих върху палубата, готова всеки миг да усетя парещото ужилване на гришанската стомана.

Нищо не последва. В мрака наоколо закрещяха хора. Щормхунд викаше името ми. Долових ехото от писък на волкра. „Близо. Прекалено е близо.“ Някой нададе вой и корабът рязко се наклони. Дочух тропот на ботуши от отчаяните опити на екипажа да се задържи на палубата.

— Алина! — Този път беше гласът на Мал.

Усетих как ме търси опипом в тъмното. Успях донякъде да избистря ума си и отново призовах светлината, която заструи около кораба като ярък водопад.

Волкрата, която в този момент връхлиташе върху нас, изскимтя и полетя обратно в мрака. Единият от Вихротворците обаче лежеше окървавен на палубата, а ръката му беше почти изтръгната от рамото. Платното над него висеше безполезно. Десният борд на „Колибрито“ потъна надолу, корабът взе рязко да губи височина.

— Тамар, помогни му! — нареди Щормхунд, но Толя и Тамар вече се катереха по наклонената палуба към ранения Вихротворец.

Останалата невредима жена Вихротворец вдигна ръце с изопнато от напрежение лице, опитвайки се да призове достатъчно силен вятър, за да ни задържи във въздуха. Корабът подскочи и се заклати. Щормхунд се хвърли към руля, като в същото време раздаваше заповеди на моряците, обслужващи платната.

Сърцето ми думкаше в гърдите. Взех трескаво да оглеждам палубата, разкъсвана между ужас и смут. Аз видях Тъмнейший. Наистина го видях.

— Добре ли си? — обади се Мал край мен. — Не си ли ранена?

Не събрах сили да го погледна. Тялото ми се тресеше така неистово, че очаквах всеки момент да се разпадна. Впрегнах цялата си воля да поддържам светлината около нас ярка и нетрепваща.

— Тя ранена ли е? — провикна се Щормхунд.

— Гледай по-скоро да ни изкараш от тук! — кресна в отговор Мал.

— Ясно, това значи се иска от мен! — излая насреща му Щормхунд.

Волкрите пищяха и биеха с криле, обсаждайки светлия кръг около кораба. Може и да бяха чудовища, но аз се питах дали им е познато чувството за мъст. „Колибрито“ се тресеше и подскачаше. Погледнах надолу и видях сивите пясъци да се устремяват към нас.

После изведнъж изскочихме от мрака и се понесохме през оредяващите черни вълма на Долината, устремени към синкавата светлина на разпукващото се утро.

Земята се изправи ужасяващо близко под нас.

— Изгаси светлината! — нареди Щормхунд.

Отпуснах ръце и отчаяно се вкопчих в парапета на кокпита. Мярна ми се дълъг участък от някакъв път, в далечината блещукаха светлинките на град, а там, отвъд ниските хълмове, се виждаше малко езеро, по чиято повърхност играеше зората.

— Задръж още малко! — извика Щормхунд.

Жената Вихротворец простена от напрежение, ръцете й вече се тресяха. Платната се отпуснаха. „Колибрито“ продължаваше неудържимо да пада. Вече бяхме толкова ниско над върхарите, че най-горните клони дращеха корпуса.

— Всички да залегнат и да се държат здраво! — провикна се Щормхунд.

Двамата с Мал сплетохме ръце и се свихме в кокпита с плътно притиснати към телата крайници. Малкото корабче скърцаше и се тресеше.

— Няма да успеем — простенах дрезгаво.

Мал не каза нищо, само още по-силно стисна ръката ми.

— Готови! — изрева Щормхунд. Изчакваше до последно, преди да се метне в кокпита като възел от сплетени крайници. — Я гледай, тук било уютно — успя само да каже, преди да се стоварим на земята със сила, от която костите ни задрънчаха.

Двамата с Мал бяхме запратени към предната част на кокпита, когато корабът с пукот и трясък се заби в земята, а корпусът му се разцепи на две.

Разнесе се силен плясък, после внезапно се оказа, че се носим по вода. Чух ужасяващ гръм и се досетих, че едната половина на корпуса се е отцепила. Корабът заподскача грубо по водната повърхност, после като по чудо потръпна и спря.

Лека-полека започнах да идвам на себе си. Лежах по гръб, залепена за стената на кокпита. Някой дишаше тежко до мен.

Размърдах се. Главата ми беше ударена зле и двете ми длани бяха одрани до кръв, но поне бях още цяла.

Водата нахлуваше през дъното на кокпита. Наоколо се носеше плясък и викове на хора, които се търсеха един друг.

— Мал? — опитах да извикам, но гласът ми излезе като треперливо цвърчене.

— Добре съм — откликна той. Гласът му идваше някъде отляво. — Трябва да се махнем от тук.

Огледах се, но от Щормхунд нямаше и следа.

Докато се измъквахме от кокпита, разбитият кораб взе опасно да се накланя. Дочухме звук от сцепено дърво — една от мачтите не издържа и рухна в езерото под тежестта на платната.

Хвърлихме се във водата. Наложи се здравата да ритаме с крака и да махаме с ръце, защото езерото се опитваше да ни погълне ведно с кораба. Един от моряците се беше оплел във въжетата под водата и Мал се гмурна, за да му помогне. Едва не се разплаках от облекчение, когато главите и на двамата разцепиха повърхността.

Забелязах Толя и Тамар да гребат уверено, следвани от останалите от екипажа. Толя мъкнеше на буксир ранения Вихротворец. След него плуваше Щормхунд, подхванал през раменете изгубил съзнание моряк. Целта на всички ни беше някак да се доберем до сушата.

Натъртените ми крайници натежаха, теглени към дъното от мокрите дрехи. Най-сетне някак се добрахме до плитчините край брега. Измъкнахме се от водата и заджвакахме мъчително през тинята, обрасла с хлъзгави тръстики.

Накрая се намятахме изнемощели върху белия полумесец на пясъчния бряг. Лежах останала без дъх и си вслушвах в забравените делнични звуци на ранното утро: стърженето на щурците в тревата; зова на птиците някъде откъм леса; ниското и насечено квакане на жабите. Толя се беше заел да възстанови ранения Вихротворец. Караше го да свива пръстите един по един и да изпробва гъвкавостта на лакътя. Чух как Щормхунд извлече и последния от моряците на брега и го предаде на грижите на Тамар.

— Не диша — каза той, — а и пулс не усещам.

Насилих се да седна. Зад нас слънцето изгряваше. Лъчите му стоплиха гърба ми и позлатиха езерото и върхарите на дърветата. Тамар притискаше ръце към гърдите на моряка, впрегнала цялата си сила, за да изкара водата от дробовете му и да върне сърцето към живот. Минутите взеха да се точат бавно, а морякът продължаваше да лежи бездиханен на пясъка. Най-накрая рязко си пое дъх. Клепачите му трепнаха, той отвори очи и блъвна езерна вода върху предницата на ризата си.

Отдъхнах си. Една смърт по-малко на съвестта ми. Друг от екипажа внимателно опипваше гърдите си, проверявайки за счупени ребра. Напряко през челото на Мал зееше грозна рана. Затова пък всички бяхме налице. Оцеляхме.

Щормхунд нагази обратно в езерото. Застана до колене във водата, взрян в гладката повърхност, а полите на шинела му плуваха отзад. Освен дълбоката бразда, оставена от кораба на брега, по нищо друго не личеше, че „Колибрито“ някога го е имало.

Невредимата жена Вихротворец се нахвърли върху мен.

— Какво стана в Долината? — изсъска тя. — Кову едва не загина. Всички бяхме на косъм от смъртта.

— Не знам — отвърнах и опрях чело на коленете си.

Мал обгърна с ръка раменете ми, но аз нямах нужда от утеха. Исках някакво смислено обяснение за това, което бях видяла.

— Не знаеш, значи? — възкликна гневно тя.

— Не знам — повторих, стъписана от бликналия в думите ми гняв. — Не съм молила да ме завлекат в Долината, нито пък аз предизвиках волкрите. Защо не попиташ капитана си какво всъщност се случи?

— Тя има право — намеси се Щормхунд, газейки към брега. Пътьом сваляше опърпаните и станали безполезни ръкавици. — Трябваше по-отрано да я предупредя и не беше редно да нападаме гнездото.

Кой знае защо признатата вина на Щормхунд още повече ме ядоса. Но щом той си свали шапката и очилата, гневът ми се изпари и на негово място дойде пълен потрес.

Мал тутакси скочи на крака.

— Това пък какво е, по дяволите?! — изрече с нисък и заплашителен глас той.

Седях, неспособна да помръдна, а болката и изтощението се изпариха при невероятната гледка отпред. Не знаех какво е, но бях доволна, че и Мал го вижда. След случилото се в Долината вече нямах вяра на сетивата си.

Щормхунд въздъхна и прокара ръка по лицето си — лице на съвсем непознат човек. Брадичката беше загубила заострения си край. Носът все още имаше лека гърбица, но изобщо не приличаше на орловия клюн, който доскоро увенчаваше лицето му. Косата вече не беше с ръждивочервеникав оттенък, а тъмнозлатиста и късо подстригана по войнишки. Мътнозелените очи сега гледаха с бистър лешников поглед. Изглеждаше съвсем различно, но въпреки това несъмнено си беше Щормхунд.

„И е красив на всичкото отгоре“, помислих си с внезапно негодувание.

Само ние с Мал го зяпахме като поразени от гръм. Изглежда, останалите от екипажа изобщо не бяха изненадани.

— Ясно, значи си имаш и Шивачка подръка — казах.

Щормхунд трепна.

— Аз не съм Шивачка — гневно се обади Толя.

— Разбира се, Толя, твоите дарби са в съвсем различно поприще — успокои го Щормхунд. — Теб най-много те бива в къде-къде по-достойното дело да умъртвяваш и осакатяваш.

— Защо ти е било това? — попитах, все още неспособна да свикна, че гласът на Щормхунд излиза от устата на напълно непознат.

— Жизненоважно беше Тъмнейший да не ме разпознае. Не ме е виждал от четиринайсетгодишен, но въпреки това не исках да рискувам.

— Кой си ти всъщност?! — попита вбесен Мал.

— Това е сложен въпрос.

— Напротив, съвсем прост е — прекъснах го, скачайки на крака. — Само се иска да кажеш истината, но май в това хич не те бива.

— А, не, и това го мога — отвърна Щормхунд, изсипвайки водата от ботушите си. — Просто не ми е най-силната страна.

— Щормхунд, имаш точно десет секунди да се обясниш — изръмжа Мал и тръгна към него, — или на Толя ще му се наложи да ти прави чисто ново лице.

В този момент Тамар скочи на крака.

— Някой приближава!

Всички млъкнахме заслушани. Звукът идваше иззад горичката, която ограждаше езерото: конски копита, много на брой; пращене и шумолене на прекършени клонки. През дърветата към нас приближаваше конница.

— Знаех си, че ще ни забележат — изпъшка Щормхунд. — Много време изгубихме в Долината. — После пак пресекливо въздъхна. — Само дето не си представях, че ще ме заварят с разбит кораб и екипаж, който прилича на издавени опосуми.

Много ми се искаше да го попитам какво точно си е представял, но не ми остана време.

Дърветата и храсталаците се разтвориха и група конници изскочиха на брега. Десет… двайсет… трийсет войници от Първа армия. Царски хора, въоръжени до зъби. Откъде се взеха изведнъж?

Не мислех, че след кървавата баня в Долината и разбиването на кораба има още нещо, което може да ме изплаши, но явно съм грешала. При мисълта какво чака Мал като дезертьор ме обзе паника. Дали щяха и двамата да ни арестуват като изменници? Пръстите ми взеха да треперят. Нямаше да допусна отново да ме вземат в плен.

— Кротко, Призоваващата — прошепна каперът. — Остави ме аз да уредя това.

— И защо точно ти, Щормхунд? Може би защото се справи толкова добре досега, а?

— Ще е по-разумно известно време да не ме наричаш така.

— Това пък защо? — изсъсках.

— Защото това не е моето име.

Конниците се заковаха в редица пред нас. Утринните лъчи се отразяваха в цевите на пушките и ножниците им. Младият капитан измъкна сабята си.

— В името на царя на Равка, хвърлете оръжието!

Щормхунд пристъпи напред, заставайки между конницата на противника и изнемощелия си екипаж. После вдигна ръце в знак, че се предава.

— Оръжието ни потъна в езерото. Не сме въоръжени.

Аз обаче знаех на какво са способни дори с голи ръце Щормхунд и близнаците, затова сериозно се усъмних в неговите думи.

— Доложи име и занятие — заповяда младичкият капитан.

Щормхунд бавно смъкна подгизналия си огромен шинел и го подаде на Толя.

По редиците на конницата премина тръпка на напрежение. Под шинела Щормхунд носеше униформата на равкански военен. Макар и цялата подгизнала, нямаше как да се сбъркат зеленикавият цвят и пиринчените копчета на Първа армия на Равка. Нито пък златният двуглав орел, знак за офицерски чин. Що за игрички си играеше каперът?!

Един възрастен мъж пришпори коня си през редиците, излезе напред и се обърна така, че да застане лице в лице с Щормхунд. Стъписана разпознах полковник Раевски, командващия на военния гарнизон при Крибирск. Нима се бяхме разбили толкова близо до града? Ето защо войниците бяха реагирали така светкавично.

— Представи се, хлапако! — заповяда полковникът. — Доложи име и занятие, преди да съм ти смъкнал униформата и да съм те провесил на най-високото дърво!

Щормхунд обаче дори не мигна. А когато заговори, в гласа му прозвуча достолепие, каквото не подозирах у него.

— Аз съм Николай Ланцов, майор от Двайсет и втори полк, войник от Царската армия, велик княз на Удова и втори син на Негово Царско Величество Александър III, вседържец на престола на двуглавия орел, нека да пребъде Той и Царството му.

Зяпнах. Редиците на конниците се люшнаха от изумление. Отнякъде се дочу нервно хихикане. Не знаех що за шега си прави този луд човек, но Раевски определено не изглеждаше никак развеселен. Той скочи от коня и метна юздите на най-близкия солдат.

— Я ме чуй, нагло пале такова — каза той, крачейки право към Щормхунд с ръка върху сабята, а чертите на обветреното му лице се изопнаха от ярост. — Николай Ланцов служеше под мое командване на северната граница и…

Гласът му внезапно секна. Почти беше опрял чело в челото на капера, но Щормхунд дори не мигна. Полковникът понечи да каже още нещо, после се отказа. Отстъпи крачка назад и огледа внимателно лицето на Щормхунд.

Наблюдавах как изражението му преминава от презрение към недоверие, но накрая го разпозна — в това не можеше да има съмнение.

Тогава рязко падна на едно коляно и сведе глава.

— Простете, Мой Царевич — каза със забит в земята поглед. — Добре сте дошли у дома.

Войниците се спогледаха смутено.

Щормхунд ги измери със студен оценяващ поглед. От него се излъчваше власт. През редиците премина трепет. После солдатите един по един започнаха да слизат от конете, да падат на едно коляно и да свеждат покорно глава пред него.

„О, вси светии!“

— Това трябва да е някаква шега — промърмори Мал.

Аз бях преследвала вълшебен елен, носех около китката си люспите на дракон, станах свидетел как цял един град беше погълнат от мрака, но това тук беше най-необикновеното нещо, което някога бях виждала. Сигурно беше поредната измама на Щормхунд, която най-вероятно щеше да ни отведе на бесилото.

Забих поглед в капера. Възможно ли е изобщо това? Съзнанието ми отказваше да го приеме, както и да намери някакво логично обяснение. Чувствах се твърде изтощена, изцедена от страхове и кошмари. Разрових паметта си за оскъдните сведения, които имах за двамата царски синове на Равка. По-големия бях мярнала за кратко и отдалече в Малкия дворец, но по-малкият не се беше вясвал в палата от години. Предполагаше се, че е заминал в странство я да чиракува при някой майстор оръжейник, я да учи занаят в някоя корабостроителница.

Или и двете едновременно.

Усетих как главата ми се замая. Сабачка, така Женя викаше на малкия царевич. Пале. „Той настояваше да отбие военната си служба в пехотата.“

Щормхунд. Хрътката на бурите. Вълкът на вълните. Сабачка. Това не можеше да е истина. Просто нямаше как да е истина!

— Станете — заповяда Щормхунд, или който там беше. Цялата му стойка и поведението му се бяха променили до неузнаваемост.

Войниците се изправиха и застанаха мирно.

— От дълго време не съм бил у дома — прогърмя гласът на капера, — но не се връщам с празни ръце.

Той отстъпи настрани и протегна ръка, сочейки към мен. Лицата на всички се обърнаха в очакване, жадни и нетърпеливи.

— Братя — продължи, — доведох Призоваващата слънцето обратно в Равка.

Тогава вече не се удържах. Хвърлих се напред и му забих един право в царската физиономия.