Престол и щурм

Глава 18

Домът на Грицки беше в квартала край канала — най-непривлекателната част от вътрешния град заради близостта на моста и непрекъснатото движение и гълчава на тълпите по него. Представляваше неголяма, но пищна постройка, от едната страна на която имаше паметник на падналите във войните, а от другата бяха градините на метоха „Света Лизабета“.

Мал успя да наеме карета за вечерта и ние се натъпкахме в тясната кола заедно с намусената Тамар. Двамата с Толя дълго и шумно протестираха срещу идеята за приема, но аз дадох да се разбере, че нямам намерение да отстъпвам. Освен това ги накарах да се закълнат, че дума няма да обелят за малкото ми среднощно бягство извън стените на двореца — не исках слухът да стигне до Николай.

И тримата бяхме облечени като гадатели от Сули: яркооранжеви копринени наметки и маски като муцуна на чакал, лакирани в червено. Толя си остана в двореца — дори да се покриеше от глава до пети, гигантският му ръст пак щеше да привлича нежелано внимание.

Мал стисна ръката ми и аз усетих как от вълнение ми се завива свят.

Пелерината ме запарваше, а под маската лицето ми вече започваше да ме сърби. Аз обаче не обръщах внимание на тези дребни неудобства. Имах чувството, че сме пак в Керамзин и с риск да заиграе пръчката на Ана Куя, се измъкваме от скучните си задължения, за да отидем на нашата полянка.

Щяхме да се проснем в прохладната трева, да слушаме жуженето на насекомите и да се взираме в облаците, които непрекъснато менят формата си. Блаженото спокойствие на ония дни сега ми се виждаше така непостижимо.

Улицата към дома на туршиения цар беше задръстена от карети и каляски. Свърнахме в малката пряка покрай метоха, за да се смесим с останалите наети за вечерта актьори и музиканти при входа за прислугата. На слизане от каретата Тамар плътно се загърна в наметката си. Двамата с Мал носеха револвери, а бях сигурна, че и двете брадвички са затъкнати в колана й под оранжевата коприна.

— Ами ако някой наистина поиска да му предскажа бъдещето? — попитах, затягайки шнура на маската си под ниско нахлупената качулка.

— Тогава просто му наговори обичайните глупости — отвърна Мал. — Красиви жени, неочаквано богатство, да внимава с числото осем.

Входът за прислугата водеше към задимената кухня и работните помещения. Щом влязохме вътре, някакъв мъж, натъкмен очевидно с ливрея на дома Грицки, стисна ръката ми.

— Какви ги вършите тук? — разтърси ме той.

Видах как Тамар посегна към колана си.

— Аз…

— Тримата вече трябваше да обикаляте сред гостите! — И той ни заблъска към парадните стаи в къщата. — Не се задържайте много дълго с някой от тях.

И само да съм ви видял да пиете!

Кимнах, опитвайки се да успокоя разтуптяното си сърце. Тримата забързахме към балната зала. По всичко личеше, че туршиеният цар не беше пестил средства. Домът беше декориран така, че да заприлича на най-западналия катунарски стан в Сули. От тавана висяха хиляди фенери с форма на звезди. Покрай стените на залата бяха наредени покрити с коприна каруци и образуваха бляскав караван; имитации на лагерни огньове озаряваха помещението с разноцветните си пламъци. Вратите към терасата бяха широко отворени и нощният въздух вибрираше от подрънкването на кастанети и риданието на цигулки.

В тълпата зърнах истински гадатели от Сули и си дадох сметка що за зловеща картинка сме с тия маски на чакали. На гостите обаче това, изглежда, не им правеше впечатление. Повечето от тях, вече здравата наквасени, се смееха, надвикваха се на весели групички, или зяпаха захласнати акробатите, които правеха сложни фигури на копринените люлки над главите ни. Други се люлееха на столовете си, докато им гледаха на кафе в златни чашки. Трети пък още се хранеха около дългата маса на терасата, отрупана със смокини и купи със зърна от нар, като от време на време пляскаха в такт с музиката.

Мал отмъкна чаша квас за мен, после открихме една пейка в най-тъмния ъгъл на терасата, а Тамар застана на пост на почтително разстояние от нас.

Склоних глава на рамото на Мал; бях щастлива, че мога просто да поседя край него, заслушана в думкането и дрънченето на музикантите. Въздухът беше натежал от уханието на някакво нощно цвете, в което се прокрадваше и аромат на лимони. Вдишвах дълбоко и усещах как изтощението и страховете от последните седмици постепенно се отмиват от мен. Изух чехлите си и зарових стъпала в прохладния пясък на алеята.

Мал нахлупи ниско качулката, за да скрива по-добре лицето му, и вдигна маската. После се пресегна и направи същото с моята. Наклони се към мен. Муцуните на чакалите опряха носове.

Разсмях се.

— Ще имам грижата следващия път да не сме с тези костюми — промърмори той.

— Тогава с огромни шапки ли ще бъдем?

— Може просто да нахлупим по една кошница на главите си.

Към нас приближиха две момичета с олюляваща се походка. Тамар незабавно се озова до пейката. Спуснахме маските.

— Разкрийте ни бъдещето — каза по-високата и едва не се повали върху приятелката си.

Тамар поклати глава, но Мал ги покани с жест до една от малките масички, отрупана със сини емайлирани чашки и златни канички.

Момичето изврещя развълнувано и допи останалото почти до утайка кафе в чашата си. Сули предсказваха бъдещето, тълкувайки образувалите се в утайката на кафето фигури. Тя преглътна и се намръщи.

Сръгах Мал с лакът. Ами сега?

Той се надигна от пейката и приближи масичката.

— Хм — промърмори, втренчен в утайката на дъното. — Хм.

Момичето стисна ръката му.

— Какво видя?

Мал ми направи жест да приближа. Стиснах зъби и се надвесих над чашата.

— Нещо лошо ли има? — простена момичето.

— Тооо… еее… хууубаво — проточи Мал с най-пресиления сули акцент, който бях чувала.

Момичето си отдъхна.

— Тиии ще виииди странник непознат.

Момичетата взеха да се кискат и да пляскат с ръце. Тук вече не издържах.

— Той щеее мнооого зъл човек — намесих се. Моят акцент излезе по-ужасен дори от този на Мал. Ако някой сули ме чуеше, със сигурност щях да си тръгна с насинено око. — Да се пазиш от тоз мъъъж.

— О! — възкликнаха разочаровано момичетата.

— Ти трябва се омъжи грозен човек — продължих. — Много дебел. — Протегнах ръце, наподобявайки огромно шкембе. — Той щеее направи теееб щастлива.

Дочух Мал да се дави от смях под маската.

— Това предсказание не ми харесва — подсмръкна момичето. — Я да пробваме при някой друг.

Щом двете си тръгнаха, мястото им заеха двама доста подпийнали благородници.

Единият имаше клюнест нос и тресяща се гуша. Другият изля кафето в гърлото си на екс, сякаш пиеше квас. После шумно стовари чашката на масата.

— Е — изломоти, засуквайки четинестия си рижав мустак. — Казвайте сега какво ме чака! Ама гледайте да е нещо добро!

Мал се престори, че внимателно изучава чашата.

— Щеее виии спохоооди голямо богатствооо.

— Аз и сега си го имам. Какво още?

— Ъъъ… — взе да шикалкави Мал, — ваша жена ще дари с три красиви момчета.

Клюнестият нос избухна в смях.

— Е, така поне ще си сигурен, че не са твои! — измуча той.

Очаквах онзи да се обиди, на той само се изкикоти и червеното му лице стана още по-червено.

— Значи ще трябва да честитя на някой от слугите — изрева.

— Чувал съм, че във всяко благородническо семейство има по някой незаконно роден — сподавено се изкиска приятелят му.

— Е, аз също имам кучета, ама не им давам да сядат с нас на масата!

Навъсих лице под маската. Кой знае защо реших, че говорят за Николай.

— Оле, оле — намесих се, издърпвайки чашата от ръката на Мал. — Оле, оле, толкоз тъжно.

— Какво има? — попита благородникът през смях.

— Тиии щеее стане плешив — казах. — Много плешив.

Той престана да се смее и посегна с тлъстата си ръка към вече оредяващата рижава коса.

— А ти — продължих, сочейки неговия приятел. Мал ме срита скришом, но аз не му обърнах внимание. — Ти ще хванеш корпа.

— Кое?

— Корпа! — повторих със злокобен глас. — Черяслата тиии щеее се стопят!

Той стана блед като платно.

— Ама… — едва изхъхри.

В този момент откъм балната зала се разнесоха викове и силен трясък, сякаш някой преобърна маса. Видях двама мъже да се блъскат ожесточено.

— Време е да си ходим — каза Тамар, дърпайки ни по-надалече от суматохата.

Тъкмо се канех да се възпротивя, когато ожесточението зарази и останалите. Хората взеха да се блъскат и тъпчат покрай вратата към терасата. Музиката секна и като че ли един от гадателите също се намеси в боя. Видях как над главите на разбеснялата се тълпа една от покритите каручки се прекатури. Някакъв човек профуча покрай нас и се блъсна в двамата благородници. Една от златните канички се прекатури от масата, емайлираните чашки я последваха.

— Давай да се махаме — каза Мал, посягайки към револвера.

Тамар вече ни разчистваше път с брадвичките. Последвах я надолу по стълбите, но тъкмо се измъкнахме от терасата, когато дочух още един оглушителен трясък и писък на жена. Банкетната маса я беше затиснала.

Мал измъкна револвера от кобура.

— Качи я на каретата — извика на Тамар. — Аз ще ви настигна.

— Мал…

— Вървете! Идвам ей сега. — И се втурна през навалицата обратно към приклещената жена.

Тамар ме повлече надолу по стълбите към градинската алея, която заобикаляше къщата и водеше към улицата. Извън светлите кръгове, пръскани от фенерите, цареше пълен мрак. Призовах слаба светлина, за да виждаме къде стъпваме.

— Така издаваш къде сме и това може да ни изяде главите — предупреди ме Тамар.

Изгасих светлината. Миг по-късно дочух шум от боричкане, едно силно „ооох“, а после — тишина.

— Тамар?

Ослушах се с надеждата да чуя как Мал приближава.

Сърцето ми заблъска, вдигнах ръце. Не ме беше грижа дали ще се издам, нямаше повече да стоя в тъмното. После чух как изскърца врата, някакви силни ръце ме сграбчиха и ме повлякоха напряко през живия плет.

Призованата от мен светлина лумна като огнена факла. Намирах се в покрит с каменни плочи двор до парка, ограден от всички страни с жив плет от тисови храсти. И не бях сама.

Подуших го още преди да съм го видяла — прясно разровена пръст, тамян и плесен. Миризма на гроб. Вдигнах ръце, щом Аппарат пристъпи напред от сенките. Свещеникът си беше същият, какъвто го помнех — с остра черна брада и неумолим поглед. Все още носеше кафявото расо на духовник, но двуглавият орел вече не беше на гърдите му. На негово място сега имаше избродирано със златна сърма лъчисто слънце.

— Нито крачка повече! — предупредих го.

Той ниско се поклони.

— Алина Старков, Царевна Слънце, не ти мисля злото.

— Къде е Тамар? Само да сте посмели да й направите нещо…

— Твоята охранителка ще остане невредима, но те моля да ме изслушаш.

— Какво искаш? И откъде знаеше, че ще съм тук?

— Верните нам са навсякъде, Царевна Слънце.

— Не ме наричай така!

— Твоята свещена армия се увеличава с всеки изминал ден, привлечена от благодатта на светлината ти. Сега всички чакат само теб, за да ги поведеш.

— Моята армия ли?! — присмях се. — Видях пилигримите пред градските стени — бедни, немощни, гладни, всичките копнеещи за оскъдната надежда, с която ги храниш.

— Говоря за други. Воини.

— Значи още заблудени, които ме мислят за светица заради твоите лъжи!

— Това не е лъжа, Алина Старков. Ти си Дъщерята на Керамзин.

Преродената от Долината.

— Аз не съм умирала! — изфучах бясно. — Оцелях, само защото успях да се измъкна на Тъмнейший, но заради това трябваше да избия всички на сала — и солдати, и Гриша. Ти това разказваш ли го на последователите си?

— Твоят народ страда. Само ти можеш да призовеш зората на нова ера — ера, осветена от светия огън.

Очите му гледаха диво, толкова черни, че не виждах зениците. Питах се дали тази лудост е неподправена, или добре замислен ход.

— И кой точно ще управлява през тая нова ера?

— Ти, разбира се. Царевна Слънце. Санкта Алина.

— А ти — от дясната ми страна! Прочетох книжката, която ми даде. Нито един светец не е живял дълго.

— Ела с мен, Алина Старков.

— Никъде няма да ида с теб.

— Още не си достатъчно силна, за да се възправиш срещу Тъмнейший. Но аз мога да променя това.

Окаменях.

— Кажи какво знаеш.

— Ела с мен и всичко ще ти разкрия.

Пристъпих към него, смаяна от копнежа и яростта, които пулсираха в мен.

— Къде е жар-птицата?

Очаквах да се смути, да се направи на несведущ, но не. Той се усмихна с черните си венци и кривите зъби.

— Казвай, свещенико — заповядах, — или още сега ще те разпоря! Нека тогава твоите последователи четат молитви частите ти да се съберат отново.

Внезапно усетих, че наистина съм готова да го направя.

За първи път свещеникът ми се видя притеснен. Много добре. Той си е виновен, ако е очаквал някоя послушна светица!

Аппарат протегна помирително ръце.

— Не мога да знам — отвърна. — Кълна се. Но когато Тъмнейший напускаше Малкия дворец, той не очакваше това да е за последно. Остави след себе си много ценни вещи. Вещи, които всички вярват, че са отдавна унищожени.

Разтърси ме нов порив на алчен копнеж.

— Дневниците на Морозов ли? В теб ли са?

— Ела с мен, Алина Старков. Има много дълбоко заровени тайни.

Възможно ли беше да казва истината? Или просто щеше да ме предаде на Тъмнейший?

— Алина! — Гласът на Мал долетя някъде оттатък живия плет.

— Тук съм! — провикнах се.

Той се втурна в двора с изваден револвер. Тамар го следваше по петите. Едната от брадвичките липсваше, а по предницата на наметката й се виждаха кървави петна. Аппарат се превърна във вихрушка от развени дрехи и се стопи сред живия плет.

— Чакай! — извиках и се завтекох подире му.

Тамар се стрелна покрай мен с бесен рев и се хвърли в храстите да го преследва.

— Искам го жив! — изкрещях на гърба й, малко преди да изчезне.

— Добре ли си? — задъхано попита Мал, когато се изравни с мен.

Сграбчих го за ръкава.

— Мал, мисля, че дневниците на Морозов са в него.

— Той направи ли ти нещо?

— Все още мога да се справя с един стар свещеник — отсякох нетърпеливо. — Не чу ли какво ти казах?!

Той се дръпна назад.

— Много добре те чух. Но мислех, че те грози опасност.

— Няма такова нещо. Аз…

В този момент обаче Тамар се върна при нас, на лицето й беше изписано безсилие.

— Нищо не разбирам — каза, клатейки глава. — Уж беше тук, а в следващия миг се изпари.

— Вси светии! — изругах.

Тя оброни глава.

— Прости ми!

Никога не я бях виждала толкова отчаяна.

— Всичко е наред — отвърнах, но в главата ми беше същински хаос. Една част от мен напираше да се втурне по алеята и да закрещи подир Аппарат; да настоява той незабавно да се яви, да го преследва из улиците на града, докато го открие, а после да изтръгне истината от лъжовната му уста. Погледнах към плета от тисови храсти. Някъде далече зад мен все още долиташе глъчката на празненството, а в тъмното отпред се обади камбаната на метоха.

Въздъхнах.

— Давайте да се махаме оттук.

Заварихме нашия кочияш да ни чака в тясната уличка на същото място, където го бяхме оставили. По пътя към двореца и тримата седяхме като на тръни.

— Тоя скандал не избухна току-така — обади се Мал.

— Вярно — съгласи се Тамар, попивайки кръвта от грозната рана на брадичката си. — Той е очаквал, че ще бъдем там.

— Но от къде на къде? — попита Мал. — Никой друг не знаеше, че ще идваме.

Ти да не си казала на Николай?

— Николай няма общо с това — казах.

— Откъде може да си толкова сигурна?

— Защото няма никаква изгода. — Притиснах слепоочията си с пръсти. — Може някой да ни е видял на излизане от двореца.

— Но как се е промъкнал в Ос Олта, без никой да забележи?! Откъде изобщо е разбрал, че ще бъдем на това празненство?

— Не знам — отвърнах уморено. — Той каза, че верните нам са навсякъде.

Може някой от прислужниците да е дочул нещо.

— Тая вечер извадихме късмет — каза Тамар. — Можеше да е много по-зле.

— Нито за миг не бях в опасност — уверих я. — Той просто искаше да поговорим.

— Какво ти каза?

Обясних й само най-общо, но не споменах за дневниците на Морозов.

Досега не бях говорила с никого за тях, освен с Мал; Тамар и без това вече знаеше прекалено много за муските.

— Той събира нещо като армия — продължих. — Все хора, които вярват, че съм възкръснала от мъртвите и според които притежавам свещена мощ.

— Колко са? — попита Мал.

— Представа нямам. Нито знам какво цели — дали ще ги насъска срещу царя, или ще ги прати да се бият с ордите на Тъмнейший. На мен обаче ми стига отговорността за Гриша. Не искам да си слагам на съвестта и армия от безпомощни отказатся.

— Ние не сме чак толкова безпомощни — каза Мал с метална нотка в гласа.

— Не исках… Казвам само, че той използва тези хора. Злоупотребява с техните надежди.

— Според теб това по-различно ли е от стратегията на Николай, който те разкарваше от село на село?

— Николай не заблуждава хората, че съм безсмъртна или че правя чудеса.

— Не — отвърна Мал, — той просто ги оставя да вярват в това.

— Защо винаги си готов да го нападаш?

— А ти защо винаги така охотно го защитаваш?

Извърнах глава, уморена, раздразнена, неспособна да разсъждавам трезво с тия бръмчащи в главата ми мисли. Покрай прозорците на каретата се точеха осветените от лампите улици на вътрешния град. Останалата част от пътя премина в гробно мълчание.

Щом стигнахме малкия дворец, аз отидох да се преоблека, докато Мал и Тамар разказваха на Толя за случилото се.

Вече седях на леглото, готова за лягане, когато Мал почука. Влезе, затръшна вратата след себе си и се облегна на нея, оглеждайки стаята.

— Тук е толкова потискащо. Нали се канеше да правиш промени?

Свих рамене. Сега имах съвсем други грижи, пък и вече почти бях привикнала към спотаения мрак на спалнята.

— Вярваш ли, че дневниците са в него? — попита Мал.

— Изненадах се, че изобщо знае за съществуването им.

Той приближи леглото, а аз подвих крака, за да му направя място.

— Тамар е права — продължи той, настанявайки се в краката ми. — Това можеше да завърши много по-зле.

— Дотук с разглеждането на местните забележителности — въздъхнах.

— Изобщо не трябваше да те каня.

— Изобщо не трябваше да приемам.

Той кимна и прокара тока на ботуша си по пода.

— Липсваше ми — каза тихо.

Обикновени думи, а въпреки това предизвикаха болезнен, но и желан трепет по тялото ми. Мигар съм се съмнявала в това? Та той отсъстваше толкова често.

Докоснах ръката му.

— И ти ми липсваше.

— Ела да се упражняваме заедно в стрелба по мишена утре — предложи. — Долу при езерото.

— Не мога. Двамата с Николай имаме среща с банкери от Керч. Искат да видят Призоваващата слънцето, преди да отпуснат заем на Короната.

— Кажи му, че си болна.

— Гриша не боледуват.

— Тогава му кажи, че си заета — настоя той.

— Не мога.

— Останалите Гриша поне имат време за…

— Аз не съм останалите Гриша — прекъснах го много по-рязко, отколкото ми се искаше.

— Известно ми е — уморено каза той. После издълбоко въздъхна. — Вси светии, мразя този дворец.

Примигнах стъписана от разпаления тон, с който го изрече.

— Наистина ли?

— Мразя приемите. Мразя хората. Мразя всичко наоколо.

— Аз си мислех… ти определено не изглеждаше… щастлив, но…

— Не ми е тук мястото, Алина. И не казвай, че не си го забелязала.

Това вече не можех да повярвам. Мал винаги си беше на мястото, където и да попадне.

— Николай твърди, че всички те обожават.

— Те се развличат с мен — отвърна Мал. — Това не е същото. — Той обърна ръката ми с дланта нагоре и прокара пръст по изпъкналия белег, който я пресичаше. — Знаеш ли, животът ни като бегълци ми липсва. Даже мръсната странноприемница в Кофтан и работата в склада. Тогава поне имах чувството, че върша нещо, а не си губех времето в събиране на клюки.

Размърдах се неспокойно, усетих внезапна нужда да се отбранявам.

— Ти просто се възползваш от всеки удобен случай, за да заминеш. Никой не те принуждава да приемаш тези покани.

Той ме прониза с поглед.

— Гледам да стоя настрана, за да те предпазя, Алина.

— От какво? — попитах недоумяващо.

Той се изправи и взе да крачи неспокойно из стаята.

— Как мислиш, какво най-често ме питаха ония на царския лов? Кой според теб беше първият въпрос, който ми зададоха? Интересуваха се единствено какво има между нас. — Той се обърна към мен и заговори с жесток, подигравателен тон. — „Вярно ли ходиш с Призоваващата слънцето? Как е да вършиш тая работа със светица? Специална слабост ли има към следотърсачи, или просто завлича в леглото си всеки срещнат слуга?“ — Той скръсти ръце. — Гледам да не се навъртам наоколо, за да нямат повод да говорят за нас; да пресека слуховете. Дори сега не би трябвало да съм тук.

Обвих коленете си с ръце и силно ги притиснах към гърдите. Бузите ми пламтяха.

— Защо нищо не си ми казал?

— Какво можех да ти кажа? И кога? Вече почти не те виждам.

— Мислех си, че искаш да си далече от тук.

— Исках да ме накараш да остана.

Гърлото ми се сви. Отворих уста да го обвиня, че не е постъпил честно и не е имало как да знам всичко това. Но така ли беше наистина? Дали искрено вярвах, че Мал е по-щастлив далече от Малкия дворец. Или просто съм си го внушила, защото ми е било по-лесно да го няма; защото това е означавало един чифт очи по-малко от всички ония, които са втренчени в мен и все чакат нещо.

— Съжалявам — казах продрано.

Той вдигна ръце, сякаш се канеше да се защити, после ги отпусна безсилно.

— Усещам, че се отчуждаваш и не знам как да го предотвратя.

Очите ми плувнаха в сълзи.

— Заедно ще го преодолеем — казах. — Ще отделяме повече време…

— Не е само това. Откакто сложи втората муска, вече си различна. — Ръката ми се стрелна към оковата от люспи. — Когато разцепи купола, когато говориш за жар-птицата… Чух те как приказваше със Зоя онзи ден. Тя беше изплашена, Алина, а на теб това ти хареса.

— Може и така да е — отвърнах с нарастващ гняв. По-лесно беше да се ядосам, отколкото да допусна да ме превземат вина или срам. — И какво от това? Ти дори не си представяш що за човек е тя и какво е за мен това място.

Страховете, отговорностите…

— Знам това. Знам го. Виждам и какви жертви ти коства. Но ти сама си го избра. И имаш цел. А аз дори не знам какво правя още тук.

— Не говори така. — Спуснах крака от леглото и се изправих. — Ние и двамата имаме цел. Дойдохме тук заради Равка. Ние…

— Не, Алина. Ти дойде тук заради Равка. И заради жар-птицата. И за да оглавиш Втора армия. — Той потупа с ръка златното слънце, закачено върху сърцето му. — Аз дойдох тук заради теб. Ти си моето знаме. Ти си моят народ.

Но явно това вече няма значение. Даваш ли си сметка, че за първи път от седмици сме насаме?

И двамата се умълчахме, защото осъзнавахме какво означава това. Стаята неестествено притихна. Мал направи една-единствена колеблива крачка към мен. После преодоля разстоянието между нас почти на два скока. Плъзна ръка около кръста ми, с шепата на другата обгърна лицето ми. Накрая внимателно приближи устни към моите.

— Върни се при мен — прошепна нежно. Привлече ме към себе си, но в мига, когато притисна устни в моите, мярнах нещо с ъгълчето на окото си.

Тъмнейший стоеше зад Мал. Вкамених се.

Мал отстъпи назад.

— Какво има? — попита.

— Нищо. Аз просто… — Гласът ми секна. Не знаех какво да кажа.

Тъмнейший все така стоеше.

— Признай му, че ме виждаш всеки път, когато те вземе в ръце — каза.

Стиснах очи.

Мал отпусна ръце и отстъпи от мен, пръстите му се свиха в юмруци.

— Май разбрах достатъчно.

— Мал…

— Трябваше да ме спреш по-рано, вместо сега да стоя тук като същински глупак. Просто трябваше да кажеш, ако не ме желаеш.

— Не го приемай толкова навътре, следотърсачо — обади се Тъмнейший. — Всеки мъж рано или късно го правят на глупак.

— Не е това… — възпротивих се.

— Николай ли е тогава?

— Какво?! О, не!

— Още един отказатся ли, Алина? — присмя се Тъмнейший.

Мал с погнуса поклати глава.

— Аз му се дадох. Срещи, военни съвети, вечери. Позволих му да ме изтика от пътя си. А през това време аз стоях настрана и се надявах, че ще дойде момент, когато ще усетиш липсата ми и ще му кажеш да върви по дяволите.

Преглътнах мъчително и се опитах да се освободя от сковаващата усмивка на Тъмнейший пред мен.

— Мал, Тъмнейший…

— Вече не желая да слушам за Тъмнейший! Нито за Равка, муски и какво ли не още! — Той разцепи въздуха с ръка. — Аз бях дотук! — Обърна се на пети и тръгна към вратата.

— Почакай! — Втурнах се след него и понечих да го хвана за ръката.

Той се извърна толкова рязко, че едва не се блъснах в него.

— Недей, Алина.

— Ти не разбираш… — понечих да кажа.

— Ти потръпна от неприязън. Хайде сега ме увери, че не е имало нищо такова!

— Не беше заради теб.

Мал дрезгаво се изсмя.

— Известно ми е, че нямаш кой знае какъв опит, но аз съм целувал много момичета и знам какво означава това. Не се притеснявай. Повече няма да се повтори.

Думите му ме зашлевиха като плесница. Той тръшна вратата след себе си. Останах на място, впила поглед в затворената врата. После протегнах ръка и докоснах костената дръжка.

„Ти можеш да поправиш това — казах си. — Можеш да го доведеш до добър край.“ Но продължавах да стоя като вцепенена. Думите на Мал звъняха в ушите ми. Притиснах силно ръка към устните, за да заглуша риданието, което се надигна в гърдите ми. „Така е по-добре — казах си, докато сълзите ми тихо се стичаха. — Така поне прислугата няма да чуе.“

Някаква болка ме прониза между ребрата — силна, ослепяваща болка, която се настани под гръдната кост и стисна в юмрук сърцето ми. Не чух кога Тъмнейший се е раздвижил; усетих го едва когато застана до мен. Дългите му пръсти отметнаха косата от врата ми и докоснаха нашийника. Когато ме целуна по бузата, устните му бяха леденостудени.