По-добре късно, отколкото никога

9

Вече от двайсет и четири часа Аманда се упражняваше да бъде момче. Е, не точно да бъде момче, защото освен ползването на тоалетната, не бе правила нищо особено момчешко. Но бе имала цял ден да свикне с усещането да е момче. Но не бе достатъчно. И още й беше много, много странно.

Когато предишната сутрин осъзна, че вече е в тялото на Кен Престън, остана направо поразена. Макар това да бе първоначалният й план, не беше осъзнала, че изпитва съжаление към Кен. Ала явно чувствата, които усети, след като го видя в четвъртък, бяха искрено съчувствие и жалост, а не само недоволство от факта, че е видяла как плаче едно момче.

И ето че сега се намираше в тяло, в каквото никога до момента не бе попадала. Всъщност като се замисли, си спомни, че и преди веднъж е била момче — малкия Мартин Купър от специалния клас. Беше станало преди години, когато той живееше от другата страна на улицата и тя видя как някакви хулигани го тормозят. Ала бе траяло едва минутка-две и на онази възраст въобще не беше разбирала разликите между момчетата и момичетата.

Сега обаче ги знаеше. Когато предната сутрин стана от леглото, дори не успя да се принуди да се съблече, за да се изкъпе — много я беше срам да гледа тялото, в което се намира. Осъзна, че с изключение на бебетата и статуите, никога преди не е виждала гол мъж. Прекалено много й се струпа. Затова и когато майката на Кен дойде да го пита защо не е слязъл за закуска, Аманда се престори, че има разстроен стомах и възпалено гърло. За миг се притесни, че госпожа Престън ще извика лекар, ала вместо това майката реши, че момчето трябва да пази леглото и да види как ще се чувства на следващия ден. После госпожата заведе малката сестричка на Кен на училище. Освен това се оказа, че е работеща майка, и така Аманда остана сама цял ден.

Нищо не й се удаваше лесно с това тяло, така различно от нейното. Говоренето, движенията, храненето — всичко й се струваше, все едно е надянала костюм. Особено трудно бе да ходи с краката, които не бяха нейни, и не спираше да се спъва и да залита, докато крачеше из дома на Кен. Когато пък проговори и чу чуждия глас, направо се ужаси.

Естествено, тя и преди бе живяла в чуждо тяло, но Трейси Девън поне беше момиче. И тогава й хрумна нещо интересно. Въпреки факта, че Трейси беше пълна смотла, а Аманда — прекрасна, не й се беше сторило толкова трудно да бъде Трейси. Потрепери от мисълта, че двете с Девън май имат повече общо помежду си, отколкото подозираше.

Височината определено имаше значение. С Трейси бяха горе-долу еднакви на ръст, но Кен бе много по-висок. Изкачването и слизането по стъпала, достигането на разни неща, всичко такова беше странно. Нямаше начин да отиде на училище, докато не се почувства… ами не точно нормална (не можеше дори да се надява на това), но поне не така откачено.

Сутринта все още се усещаше откачено, но нямаше как още един ден да остане у дома, защото майката на Кен щеше да я завлече при доктора. Затова и Аманда стана, изкъпа се със затворени очи, навлече джинси и тениска и се помоли на Кен да не му се налага да си слага вратовръзка, докато е в тялото му, защото нямаше никаква представа как момчетата връзват онези възли.

Огледа се в огледалото и остана доволна. Щом се налагаше да бъде момче, поне беше хубаво момче. И си призна, че е някак приятно, да не се налага да прекарва толкова време в оправяне на прическата или на грима си.

Слезе долу в кухнята. Бащата на Кен вече бе отишъл на работа, а майка му помагаше на сестричката му да си облече палтенцето.

— По-добре ли си? — попита госпожа Престън Кен-Аманда.

— Да, добре съм — отвърна тя. Извади си купичка и разгледа зърнените закуски на плота. — Нямаме ли „Спешъл Кей“?

Госпожа Престън се слиса.

— „Спешъл Кей“ ли? Защо да имаме от тях?

Сутрин Аманда винаги закусваше „Спешъл Кей“, защото се предполагаше, че е добре за фигурата. Колко глупаво от нейна страна — момчетата вероятно не се притесняваха за такива неща. Трябваше повече да внимава какви ги говори.

— О, просто се чудех какви са на вкус — излъга.

Госпожа Престън все още бе озадачена.

— Откакто ти пораснаха зъби, винаги ядеш „Коко Пъфс“. Направо не мога да повярвам, че искаш да опиташ нещо друго.

— Аз съм тийнейджър — неуверено каза Аманда. — Ние правим смахнати неща.

Момичето си сипа малко „Коко Пъфс“ и направо се изуми колко вкусно беше. Щукна й, че момчетата винаги ядат много повече от момичетата. Трябваше да се възползва от това тяло и да опита вкуснотии, които винаги си бе забранявала.

За щастие заради многото четене на ксерокопието вчера сега успя да си спомни каква е програмата на Кен и вече знаеше къде да отиде, когато пристигна в училище. За нещастие обаче не знаеше паролата за катинарчето на шкафчето му и й се наложи цял ден да влачи всичките му неща със себе си, но Кен имаше раница и всъщност не беше чак толкова зле.

Тъкмо беше влязла в класната стая на момчето, когато някой силно я тупна по рамото.

— Ей! — викна ядно тя, преди да се сети, че момчетата винаги така правят.

Бари Левин я изгледа изненадано.

— Какво ти става?

— О, нищо, разтегнах мускул — бързо отвърна тя. — Какво ново?

— Нищо особено. Готов ли си за теста по френски?

Сърцето й подскочи. Тя учеше испански.

— Тц, ще ме скъсат. Ще изкарам двойка.

Бари се ухили.

— Да бе, да. Господин Пълен Отличник няма да изкара един тест.

Аманда едва успя да се усмихне кисело. С малко повече късмет пред нея щеше да седи някой умник и тя щеше да препише.

Докато денят минаваше, момичето откри някои интересни неща за живота на момчетата. Те не клюкарстваха едно с друго, не си правеха комплименти за дрехите или косата, не си говореха зад гърбовете. Не й се наложи да говори много, просто се правеше на заинтересувана от който и спорт да обсъждаха другите момчета. За щастие на Кен му се носеше името на мълчаливец, затова май никой и не очакваше от нея да започва разговорите.

Единствената й грешка бе, когато някакво момче по време на обяда заяви, че е видяло мишка да претичва по пода на столовата.

— Гнусотия — викна тя.

Останалите момчета я зяпнаха.

Аманда успя да докара мижава усмивка.

— Просто се опитвам да компенсирам това, че на масата ни няма момичета.

Не беше добро оправдание и приятелите му все още изглеждаха объркани, но само след секунди вече говореха за нещо друго и явно забравиха изпълнението й. И Аманда реши, че това е поредното различно нещо у момчетата, защото ако някое момиче направеше нещо, което не е готино, неговите приятелки никога нямаше да простят това.

Когато обядът приключи, вече беше доста доволна от начина, по който успя да се справи с поведението на Кен пред приятелите му. Никой не се държеше странно наоколо и никой не я зяпаше. Аманда стигна до извода, че да се разбира като момче с останалите момчета, няма да е толкова трудно.

Но да се разбира с момичетата можеше и да се окаже сложно. Тъкмо излизаше от столовата, когато я спипа Кара Уинтърс.

— Здрасти, Кен — кокетно срамежливо го поздрави тя. — Добре ли си?

— Да. Защо да не съм?

— Вчера те нямаше.

— А, да. Нищо страшно, просто не ми се идваше на училище.

Кара остана изненадана и тогава Аманда осъзна, че Кен не е ученик, който пропуска часове, само защото няма настроение.

Веднага се поправи:

— Болеше ме гърлото. Но вече съм добре.

— О, хубаво. Просто се чудех… Може ли днес преди френския да се видим и да си преговорим някои спрежения?

Значи Кара Уинтърс беше в класа по френски.

— Ъ, добре, но не съм учил.

Ето сега вече момичето остана истински изненадано.

— Не си ли?

— Напълно забравих, че днес имаме тест, и понеже не се чувствах добре… — Аманда остави гласът на Кен да замлъкне и Кара кимна с разбиране.

Съученичката му се приближи.

— Днес ще оставя теста си така, че да видиш отговорите ми — прошепна тя. — Разбира се, знам, че не обичаш да преписваш, но…

— Може би този път ще направя изключение — отвърна Аманда.

Кара беше напълно доволна. И Аманда си спомни как веднъж и тя самата остана щастлива, че едно момче поиска да препише контролното й. Момчетата определено се бяха уредили.

Но истинското изпитание за нея, естествено, щеше да бъде часът за деца е дарба. Дали щеше да успее и там да заблуди останалите, че е Кен. Миналия месец след едва няколко дни мадам вече знаеше, че Трейси не е наистина Трейси. А сега Аманда щеше да бъде в стаята заедно е другата си роботизирана същност. Дали някой щеше да усети, че нещо не е съвсем наред?

Отиде в часа точно когато и Кен обикновено пристигаше. Тогава дойде и Другата-Аманда. Всъщност едва не се сблъскаха пред вратата на стая 209.

— Здрасти, Кен.

Нима имаше нещо по-странно от това да чуе как собственият й глас й говори? Имаше — това да види себе си през очите на друг. Дори не можа да се накара да погледне.

— Здрасти — измрънка, точно като Кен, и забързано влезе вътре.

Седна на мястото на момчето, остави копринената му руса коса да падне над очите и се огледа по начин, за който се надяваше, че не се набива на очи.

Мадам стана от стола си.

— Вчера говорихме за начините, по които може да използвате дарбите си в избрана от вас професия. Мартин ни разказа, че иска да стане наемник на хора, желаещи да наранят враговете си. Някой иска ли да му зададе въпрос?

Емили вдигна ръка.

— Мартин, ти трябва страшно много да се ядосаш на някого, преди да се появи суперсилата ти. Как ще се ядосаш на хората, които си нает да набиеш, ако нямаш никаква връзка е тях?

Аманда не се интересуваше особено от обяснението на Мартин, за което не се и съмняваше, че ще е дълго и сложно. Затова игнорира момчето и използва времето крадешком да оглежда себе си.

Познаваше момичета, които наистина се мислят за по-красиви, отколкото са в действителност. Тя не беше едно от тях. Миналия месец се видя през очите на Трейси и вече знаеше, че е изключително симпатична. Сега обаче изглеждаше дори по-добре. Не беше сигурна дали е заради новата й прическа, или заради факта, че се наблюдава през очите на момче, но остана още по-впечатлена от себе си. Онова, което не можеше да разбере обаче, бе, защо Кен не се интересува…

„Кен…“

Гласът сякаш долетя от нищото. Буквално. Мадам тъкмо поучаваше строго Мартин относно насилието и никой друг в стаята не говореше.

„Кен?“

Осъзна, че гласът е в главата й. Идваше дълбоко отвътре. Не го чуваше по обикновения начин през ушите си. Беше нещо друго.

„Там ли си? Чуваш ли ме? Рик е.“

И тя внезапно прозря. Това беше някой от мъртъвците на Кен, опитваше се да се свърже с него.

Не знаеше дали да полюбопитства, или да се раздразни. От една страна, гласът не беше никак плашещ. Беше млад и момчешки и беше приятен. От друга страна обаче, осъзна Аманда, тъкмо заради това Кен бе толкова разсеян.

Не знаеше дали може да отвърне на гласа, но опита. Мислено рече:

„Какво искаш?“

„Нищо по-специално. Просто да си поговорим.“

Аманда отвърна:

„Не искам да си говорим. Върви си.“

Последва миг тишина и след това гласът, вече по-тих, каза:

„Добре.“

И в главата й настана тишина.

Направо не можа да повярва. Беше толкова лесно! Всичко, което Кен трябваше да направи, бе да каже на гласовете да се махат и те щяха да се подчинят! Поне този се подчини. Хрумна й, че докато е в тялото на Кен може да направи повече неща от това да се покани на среща. Можеше да се отърве от дарбата му вместо него! И тогава двамата можеха да се обединят, да се противопоставят на мадам и да напуснат класа заедно. И дори той да не бе лудо влюбен в нея, щеше завинаги да й е благодарен, щяха да се преструват на двойка, тя щеше да се върне на върха и всичко щеше да си дойде на мястото.

И щеше да е помогнала на Кен, също както бе помогнала на Трейси. Не че помагането на други хора й беше някаква съкровена цел, но не можеше да не признае (само пред себе си и никога пред друг човек), че от това се чувства някак хубаво.

Обсъждането на агресивните наклонности на Мартин отне целия час, което бе добре дошло за Аманда. Мадам така и не подкани Кен или Другата-Аманда да говорят и останалите ученици нямаха проблем и петдесет минути се заяждаха с Мартин. Аманда започваше да разбира защо дребното момче се изживява като вечна жертва.

Беше си наумила да се заговори веднага след часа, но Другата-Аманда си тръгна в секундата, в която звънецът би. Всъщност нямаше значение, защото така или иначе щеше да й е нужно повече време да обмисли какво да каже, а пък и междучасието не бе достатъчно дълго за разговори. Щеше да се срещне с Другата-Аманда пред шкафчето й след последния час.

Следващият предмет на Кен беше френски и макар че никога преди не беше преписвала, не почувства никаква вина, докато повтаряше отговорите на Кара. Стигна до заключението, че не е нито себе си, нито Кен, и затова правилата не важат в този случай. Проблем щеше да има, само ако заловяха Кен, но това не се случи.

Остатъкът от деня премина без кой знае какви проблеми, Аманда просто не вдигаше ръка и никой от учителите не я посочи. Сега оставаше да се притеснява единствено за последния час — физическото. Ако не се справеше с него, щеше да се оправдае с вчерашната си болест, но преобличането за и след часа можеше да крие опасности, особено в обкръжението на всички онези момчета.

Но и този път извади късмет. В часа по физическо на Кен през този ден имаше планирана лекция за правилното хранене. Аманда имаше щастието да седне най-отзад в обикновена класна стая и да потъне в мисли.

Използва времето, за да преговори първоначалния си план. Щеше да се срещне с Аманда при шкафчето й и да насрочи среща за след училище днес или утре. Най-късно в събота. Веднъж щом се окажеха сами, щеше да си върне собственото тяло и да напусне неговото. Нямаше никаква представа как точно щеше да постигне това, но щеше да се тревожи, когато му дойде времето. И след всичко това щеше да каже на Кен как е прогонила гласовете от главата му, а той да остане много благодарен, и всичко щеше да се нареди.

„Кен?“

Ето го отново, мъртвецът.

„Разкарай се“ — каза тя.

„Кен, какво ти става? Защо се държиш така?“

„Защото нямам настроение“ — отвърна момичето. — „Може и никога повече да не съм в настроение.“

„Моля те, Кен. Не говори така. Не знам какво ще правя без теб.“

Против волята й и противно на всичките й намерения гласът я трогна. Момчето звучеше толкова тъжно. Може би нищо лошо нямаше да се случи, ако проведе един-единствен разговор с някой от мъртъвците на Кен. Така всъщност щеше и по-добре да разбере каква на практика е дарбата на съученика й.

„Какво искаш?“ — попита тя.

„Много съм потиснат. Не мога да спра да мисля за нея.“

„За кого?“

„Знаеш! За Нанси.“

Аманда не познаваше никоя Нанси. Името бе някак старомодно, рече си. Като името на някоя баба. Явно това момче, как му беше името? Рик. Явно Рик и преди беше говорил с Кен за тази Нанси.

„Защо мислиш за нея?“

„Винаги мисля за нея, нали знаеш това. Толкова много ми липсва. Както съм ти разказвал и преди, много я обичах. Още не мога да повярвам, че ме заряза на абитуриентския бал.“

„И ти не можа да си я върнеш?“

„Но как? Онази нощ аз умрях.“

Ставаше интересно. Значи разговаряше с момче, което е било на около седемнайсет години, когато е починало. Зачуди се какво ли му се е случило. Не можеше обаче да попита, тъй като Кен навярно вече знаеше.

„Имаш ли представа какво е усещането, Кен?“

„Да умра ли?“

„Не, да обичаш толкова много. И да разбият сърцето ти.“

„Не, всъщност не.“

„Щастливец. Това е най-непоносимата болка. По-добре да имаш два счупени крака, отколкото разбито сърце. Тя беше всичко за мен — слънцето, луната, звездите. Спомням си, че си мислех, че бих умрял за нея. Което донякъде е ирония на съдбата. Наистина загинах, но нямах щастието да умра за нея.“

— Кен?

Тя се озърна. Стаята беше празна и учителят стоеше край вратата.

— Часът свърши, Кен. Виждам, че темата за нужните дневни количества витамини не ти е била много интересна. Но най-малкото можеше да опиташ да останеш буден, просто ей така, от възпитание. Преподавателят не изчака да получи извинение. Аманда се изправи, преметна на рамото си раницата на Кен и забърза навън. В коридора бяха останали само неколцина закъсняващи, отправили се към изхода.

Познаваше собствените си навици. Другата-Аманда вече отдавна си бе тръгнала. Толкова беше погълната от историята на Рик, че пропусна шанса да покани себе си на среща.

Изглежда, щеше да се наложи да бъде Кен още известно време.