По-добре късно, отколкото никога

3

В понеделник след обяда Аманда се забави сама в тоалетната, като разресваше косата си и нанасяше слой след слой гланц, докато устните й не станаха нетърпимо лепкави. Сетне използва кърпичка, за да го избърше и започна наново. Убиваше време — нещо, което правеше всеки ден след обяда в училище. Всъщност предпочиташе да стои в столовата, ала когато биеше звънецът всички ученици трябваше да излязат, за да може децата от следващото междучасие да влязат и да заемат местата си. Затова на нея й се налагаше да прекарва оставащите преди следващия й час осем минути в тоалетната.

Причината не беше единствено, че не й се ходеше в следващия час. Искаше да прецени много добре кога да излезе от тоалетната, така че да влезе в стая 209 с биенето на звънеца. Не искаше да закъснява, понеже това щеше да й донесе черни точки и да й спечели наказание след часовете. Ала ако стигнеше преди звънеца, щеше да й се наложи да си говори със съучениците си, а това бе непоносима мисъл.

В другите часове обичаше да общува с останалите деца, преди звънецът да бие. Ала не гореше от желание да си говори с никой от класа за деца с дарба. Не, това не беше съвсем вярно — нямаше нищо против да си говори с Кен Престън, ала той също пристигаше в последната минута. Навярно като нея самата се чувстваше унизен да бъде там.

Днес обаче разпределянето на времето й не бе съвсем прецизно. Щом влезе в класната стая, погледна часовника и забеляза с ужас, че остава някъде около половин минута, преди да бие звънецът — достатъчно, че Трейси Девън да се обърне към нея и да се опита да завърже разговор.

— Просто ми хрумна, че би искала да знаеш, че момичетата вече са по-добре.

Аманда я погледна неразбиращо.

— Ъ?

— Седморката на Девън. Сестрите ми. — Трейси се усмихна. — Може би трябва да кажа нашите сестри. Нали си спомняш, миналата седмица ти казах, че са болни от шарка.

— О, да бе, вярно… — рече Аманда, докато всъщност си мислеше: „Моля те, звънец, бий сега.“

— Вече имат само по няколко пъпки — продължаваше Трейси.

— Хубаво — измънка Аманда, отказвайки да срещне погледа на съученичката си.

Най-сетне звънецът би и вече не можеха да говорят.

Аманда никога нямаше да признае пред Трейси или пред някого другиго, че всъщност наистина се интересува от добруването на седемзначките. Докато живееше в тялото на Трейси, тя едва ли не се радваше на времето, прекарано с малките сладки момиченца. Ала това бе тогава и, ако я питаха сега, вече всички връзки бяха прекъснати след връщането й в собственото й тяло.

Нима Трейси никога нямаше да се откаже, зачуди се тя. Само защото бе населявала тялото й за известно време, съученичката й явно си въобразяваше, че помежду им има някаква специална връзка. Откакто Девън си бе върнала тялото, се държеше, сякаш двете са приятелки — как ли пък не!

Е, Трейси наистина вече не беше толкова смотана, колкото преди Аманда милостиво да я преправи. Но и несъмнено не бе от нейната класа, и сега, когато собственото й положение в обществото бе застрашено, Аманда не можеше да си позволи другите да видят, че се държи приятелски с Трейси Девън.

Същото се отнасяше и за Джена Кели. Когато беше Трейси, Аманда бе принудена да се сприятели с Джена. И, добре де, може би настина смяташе, че бунтарката е поне мъ-ъ-ъничко интересна. Ала Джена не стоеше по-високо от Трейси в пирамидата на популярността — и двете дори не се доближаваха до готините, а Аманда не бе в позиция да се занимава с благотворителност.

Мадам стана от стола си и ги прикани за внимание. Дребничката тъмнокоса жена огледа класа като овчарка, наблюдаваща стадото си — благо, но зорко.

— В петък ви помолих да опитате да си спомните кога за пръв път узнахте, че имате дарба — рече учителката. — Някой иска ли да започне?

Защо въобще си правеше труда да ги пита, зачуди се Аманда. Поне в това единствено отношение класът им не се различаваше от останалите — никой никога не искаше доброволно да заговори.

Мадам въздъхна.

— Всички ще трябва да разкажете домашното си рано или късно. — Никой обаче не изяви желание и мадам се предаде: — Чарлс, ти ще започнеш. Кога за първи път узна, че имаш дарба?

Всички очи неспокойно се обърнаха към момчето в инвалидната количка. Когато някой принуждаваше Чарлс да прави нещо против волята си, той можеше да се разстрои. А когато Чарлс се разстройваше, имаше опасност да сътвори торнадо в класната стая. Не само можеше да създаде бъркотия, но и да запрати току-що подострен молив в нечие око. Това все още не се бе случвало, ала всички знаеха, че е възможно.

Мадам обаче беше работила с Чарлс върху упражнения за волеви контрол и сякаш момчето бе постигнало някакъв резултат.

Не че съученикът им изглеждаше доволен, ала поне часовникът не падна от стената, електрическите крушки не гръмнаха, а и Чарлс явно имаше намерение дори да отговори на въпроса.

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че винаги съм умеел да премествам разни неща. Майка ми казва, че когато съм бил бебе и съм бил гладен, съм карал бутилката сама да се озове при мен в люлката.

— Но кога е първият момент, в който ти самият си спомняш да си ползвал дарбата си? — попита учителката.

Чарлс се отплесна да разказва дълга и сложна история — нещо за това, че провалил бейзболната игра на по-големия си брат, защото пращал всяка ударена от него топка право в ръкавицата на състезателя, който подавал топките. Отегчена, Аманда за милионен път се зачуди защо мадам ги кара толкова много да говорят за глупавите си дарби. Какъв беше смисълът?

Учителката вечно им повтаряше, че ако обсъждат способностите си, ще започнат да ги разбират, а ако ги разбират, ще се научат да ги управляват. Може би някои от другите ученици имаха нужда да говорят за това, ала Аманда бе съвсем наясно как да управлява своята „дарба“ — само дето въобще не я приемаше за дарба, а за нещо като лош навик. Всичко, което трябваше да прави, бе да избягва чувствата на състрадание, насочени към друг освен към нея самата, и никога повече нямаше да се сблъска с опасността да се озове в нечие чуждо тяло. Вместо да съчувства на хората, тя им се подиграваше.

От време на време я жегваше чувство за вина, докато се присмиваше на някой съученик. Ала когато се случеше нещо такова, просто си припомняше колко ужасно бе да се събуди като Трейси Девън, след това злобните забележки сами й хрумваха безпроблемно.

Чарлс най-сетне приключи историята си и мадам посочи Сара Милър. Като се имаше предвид каква е специалната дарба на Сара и как момичето никога не я демонстрираше, Аманда всъщност бе любопитна да чуе разказа й. Сара имаше красиво сърцевидно личице и къса черна къдрава коса и изглеждаше толкова сладка, че бе много трудно човек да си представи, че притежава най-опасния талант.

Беше много примерна ученичка и си бе подготвила бележки за това домашно, които попрегледа, преди да заговори:

— Бях на шест години и родителите ми се караха много. Не че си посягаха или нещо такова, просто се караха и спореха, но бяха много шумни. Една нощ не спираха и не спираха, а аз не преставах да си мисля: „Спрете, спрете, спрете…“ и те ме послушаха.

Мадам вдигна вежди.

— Възможно ли е да е било просто съвпадение?

Сара изглеждаше смутена.

— Може би… само че да ги принудя да млъкнат не ми бе достатъчно. Когато осъзнах какво мога да правя, ги накарах да се прегърнат. Сетне пратих майка ми в кухнята, за да направи пуканки, и накарах татко да пусне телевизора, а после всички се настанихме на дивана, за да гледаме „Магьосникът от Оз“.

Обади се Чарлс:

— Уха! Такава си късметлийка. Аз мога само предмети да карам да се движат. А ти можеш да принудиш хората да правят каквото ти искаш.

На Аманда не й се стори, че Сара се чувства като късметлийка. Мадам явно си мислеше същото, защото се вгледа в момичето с необичайно съчувствено изражение на лицето.

— Щастлива ли беше? — тихо попита учителката.

— Първоначално да… но след това се уплаших. Понеже осъзнах какво мога да върша… — Сара потрепери и умолително погледна мадам. — Налага ли се да продължавам да говоря за това?

— Не, достатъчно е. За момента. Емили, ти кога за пръв път разбра, че можеш да виждаш бъдещето?

И Емили не изглеждаше да гори от желание да говори. Тя си свали очилата, избърса ги с кърпичка и отново си ги сложи. Сетне заизвива кичур от дългата си права кестенява коса и измънка нещо.

— Говори по-силно, Емили — настоя учителката.

Съученичката им заговори съвсем мъничко по-високо:

— И преди съм говорила за това в час.

— Разкажи ни отново. — Тонът на мадам бе благ, но твърд.

Аманда направо не можеше да повярва, че учителката ще принуди горката Емили отново да разкаже тази ужасяваща история. Дори тя самата трябваше да признае, че разказът е доста потискащ. Нима мадам мислеше, че това някак ще накара момичето да се почувства по-добре по отношение на дарбата си?

Емили изпълни наставлението:

— Бях много малка, на около пет години. Беше сутрин и баща ми всеки момент щеше да излезе за работа. Спомням си, че носеше костюм и куфарче. Получих видение, че една кола ще го блъсне точно пред къщата ни, но не му казах. И една кола, която се движеше с превишена скорост, наистина го блъсна и той загина.

Аманда зърна сълзите, напиращи в очите на Емили зад дебелите стъкла на очилата. Дълбоко в себе си почувства съжаление към съученичката си и веднага се обезпокои. Трябваше моментално да предприеме нещо или щеше да се озове в тялото на това отвеяно момиче.

— Не трябва да се чувстваш виновна — бързо заговори тя. — Не е твоя вината.

— Чувствам се ужасно, защото не му казах за видението си — отвърна Емили.

Аманда махна с ръка, сякаш за да пропъди тази мисъл настрана.

— Трябва да го преодолееш. Ти нали сама каза, че това е бил първият път, когато си получила видение. Нямало е как да знаеш, че виждаш бъдещето.

Емили прошепна нещо.

— Говори по-силно, Емили — повтори й мадам.

— Ами ако… ами ако не е било първият път?

Мадам, изглежда, се впечатли.

— Какво искаш да кажеш?

— Не спирам да се чудя… възможно е да съм получавала видения и преди това. Ето например спомням си един ден преди този случай, когато майка ми каза, че отива да пече блат за торта, а аз видях в съзнанието си образа на изгоряла торта, после майка ми забрави блата в печката и той изгоря. Спомням си един друг път, когато видях хората, които щяха да се нанесат в съседната къща още преди тя да бъде продадена… — Сега вече гласът на момичето трепереше. — Ами ако бях предупредила баща си за видяното в бъдещето? Можех да му спася живота!

Джена също се обади:

— Емили, ти си била петгодишна! Не си разбирала какво е в главата ти.

— Не можеш да се обвиняваш — каза и Трейси. — Дори да беше казала на баща си, че ще го блъсне кола, защо си мислиш, че той щеше да ти повярва? Та кой слуша малки деца, които правят предсказания?

— Прави са, Емили — успокои я и мадам. — Не ти си виновна за смъртта на баща си.

— Просто ми се иска да знам какво мисли и той — рече Емили.

И тогава тя внезапно и рязко пое въздух, наведе се напред и потупа по рамото седящото пред нея момче.

— Кен, ти говориш с мъртвите, нали? Възможно ли е да опиташ да откриеш баща ми и да го питаш дали ми се сърди? И да му кажеш, че съжалявам, че не съм го предупредила?

Веждите на Кен се свъсиха, щом момчето се обърна назад и я погледна.

— Аз не говоря с мъртвите, Емили. Те говорят на мен!

— Ти не им ли отвръщаш? Никога ли не си завързвал разговор с някого от тях?

— Да не откачи? — възкликна Кен. — Не искам да ги поощрявам, искам да спрат!

Аманда слушаше спора с интерес. Стана й ясно, че Кен не обича дарбата си, също както тя самата не обичаше своята.

— Но ако само опит…

— Емили! — намеси се и мадам. — Това е неуместно. Както добре знаеш, има хора, които биха ни използвали, ако узнаят за дарбите ни. Ние обаче не се използваме един друг. Кен, ще ни разкажеш ли кога за пръв път те заговори мъртъв човек?

Кен се сви на стола си.

— Наистина, не си спомням.

Чарлс го зяпна невярващо.

— О, ама моля те. Не си спомняш първия път, когато мъртвец ти е проговорил?

Кен не го погледна, докато му отговаряше.

— Не. Ъм, предполагам, че ми говорят, откакто съм се родил, така че не съм забелязал.

Малкият Мартин Купър също попита:

— Какво е чувството да чуваш умрелите хора? Да не би да е, все едно имаш духове в главата?

Изражението на момчето бе уплашено, сякаш Мартин се боеше, че призраците ще изскочат от главата на Кен и ще погнат него.

— Не е забавно — кратко отговори Кен.

— Сега някой мъртъв говори ли ти? — попита и Трейси.

Момчето трепна.

— Леле, казваш го, сякаш съм луд и чувам гласове. Не. Може би. Не знам, не слушам.

Аманда не му вярваше и смяташе, че и мадам не му вярва. Всъщност на нея така или иначе не й пукаше. Бе прекалено заета да мисли за Кен по друг начин. Като за гадже.

Че защо не? Той беше сладък, беше готин и приятелките й щяха да се впечатлят, ако тръгне с него. Дори на Нина щеше да й се наложи да я уважава. Да бъде с някой като Кен Престън определено щеше да я върне на върха. А и не че тя щеше да страда по време на процеса на сближаване с него…

— Аманда? Ти на колко години беше, когато ти се случи за пръв път?

Тя заразказва историята за просякинята, която беше срещнала, когато бе петгодишна. Докато говореше, наблюдаваше Кен. Може би той щеше да се впечатли от факта, че тя не бива да съжалява никого. Ала момчето изобщо не я слушаше.

Не разказа за епизода, когато бе Трейси Девън — не можеше да понесе мисълта, че Кен ще си представя старата Трейси и ще я свързва със собственото й лице. Дори сега новата и подобрена Трейси не бе от нейната класа.

Тогава точно Девън вдигна ръка и сърцето на Аманда подскочи. За щастие обаче бе време за звънеца.

— Утре ще чуем и теб, Трейси — каза мадам. — И Джена и Мартин.

— Ами Картър? — пожела да узнае Чарлс.

Мартин се разсмя и мадам му хвърли предупредителен поглед. Сетне учителката се вгледа в момчето, което никой не познаваше.

— Картър, утре ще ни разкажеш ли историята си? — попита го тя.

Отговор на въпроса й не последва и, също като останалите, Аманда не се изненада. Никой от тях не знаеше дали момчето въобще има дарба. Откакто бе в „Медоубрук“, той не беше проговарял. Никой ме знаеше и истинското му име. Един учител го бе намерил да се скита на улица „Картър“. Момчето не само бе нямо, но и явно имаше амнезия. Картър бе пълна и неразгадаема мистерия, което значеше, че е много странен, и Аманда предположи, че това е и причината да го включат в този клас. С останалите откачалки.

Та кой въобще би повярвал, че Аманда Бийсън има нещо общо с някой като Картър Стрийт1? Направо бе противно. Трябваше да се махне от тук. И нямаше да навреди да има партньор, който да й помогне да замисли и да осъществи нейното, тяхното, освобождение.

Мястото, на което седеше, бе по-близо до вратата, отколкото това на Кен, затова щом звънецът би, тя избърза навън и причака съученика си. Веднага щом момчето излезе, тръгна редом с него и го заговори небрежно:

— Разбирам го, Кен.

— Ъ?

— Онова, което каза в час днес. Разбирам го.

Той я изгледа объркано.

— И на теб ли ти говорят мъртви хора?

— Не, имах предвид, че и аз не искам дарбата си.

— Ами… — Той извърна поглед и тя разбра. Претъпканият коридор не беше мястото да обсъждат нещо толкова лично.

— Мислех си, че можем да си поговорим за това някой път — подметна.

В изражението му нямаше абсолютно никакъв ентусиазъм.

— Не говорим ли за това всеки ден в час?

— Да, но аз имах предвид само ти и аз… — гласът й отслабна, защото той се намръщи.

Дори не бе сигурна, че я чу.

— Трябва да вървя — внезапно каза Кен и изчезна в мъжката тоалетна.

Аманда си помисли, че е възможно наистина да има нужда да отиде до тоалетната. Защо да не иска да излезе с нея? Тя беше красива, беше харесвана — повечето момчета щяха да се поласкаят, ако флиртува с тях. А и Кен наистина я целуна веднъж — миналата пролет на тържеството край басейна в дома на Софи. Разбира се, това не значеше нищо. Навярно някои от другите момчета на партито го бяха предизвикали да го направи, защото онзи ден всички се държаха доста глупаво, но все пак…

Може би наистина не я чу. Някой от онези мъртъвци може би се опитваше да му привлече вниманието. Ала тъкмо заради това той трябваше да я изслуша. Щом тя можеше да се отърве от своята дарба, вероятно можеше да му помогне да прогонят и неговата.

Останалите „деца с дарба“ бяха откачалки. Аманда и Кен бяха готини. Мястото им бе един до друг — и освободени от този клас.