По-добре късно, отколкото никога

5

Когато на следващия ден пристигна в училище, Аманда отиде в канцеларията на директора. На гишето работеше една ученичка на име Хедър, която миналата година бе в класа й по геометрия. Хедър не беше смотана, но и не бе от най-харесваните, затова и Аманда беше съвсем сигурна, че може да я накара да й направи една услуга.

Оказа се права и след като благосклонно прие комплимент от съученичката си за новите си жълти обувки с висока платформа, тя си тръгна от канцеларията с копие от програмата на часовете на Кен. Сетне така организира деня си, че случайно да се натъква на момчето по различно време между часовете.

Първите два пъти той дори не я видя. Третия път я зърна и, когато тя го поздрави, й отвърна „здрасти“, но не спря да си говорят. Четвъртия път, когато Аманда опита да завърже разговор, той заяви, че е зает и забързано се отдалечи.

В това нямаше никакъв смисъл. Нима бе възможно — ама наистина възможно — да не я харесва? Трудно бе за вярване, но реши, че ще използва всички възможности да се сближи с Кен.

За пръв път, откакто започна да посещава тези часове, забърза към стая 209. Знаеше, че Кен няма да е там, защото той винаги пристигаше в последната минута. Обаче имаше някой друг, с когото искаше да се види — някой, който можеше да й помогне да се сближи с Кен.

Като най-примерна ученичка Сара вече бе заела мястото си, когато Аманда влезе в стаята. Който и да седеше пред съученичката й, още не бе дошъл, затова тя се настани на празното място. Сара я изгледа изненадано.

— Здравей, Аманда.

Аманда се помъчи да си припомни дали някога беше говорила с момичето. Не можа да се сети, но се усмихна широко и опита да се държи така, все едно всеки ден си бъбреха.

— Здрасти, Сара. Как си?

Сара бързо се възстанови от смущението си.

— Добре. А ти?

Аманда направи скръбна физиономия.

— Не много добре.

За Сара се говореше, че е мила и проявява разбиране, и ето че го доказа с думите и с притесненото си изражение:

— Какво се е случило?

— Кен — тъжно каза Аманда. — Нали знаеш Кен Престън от нашия клас.

— Какво се е случило с Кен?

— Ами той е толкова свенлив…

— Така ли? Не бях забелязала.

Аманда бързо продължи:

— Е, да, обаче е, и аз знам, че иска да ме покани на среща, но е прекалено срамежлив. Може би можеш да му помогнеш.

Сара изглеждаше объркана.

— Какво мога да направя аз?

— Ти имаш специалната дарба със силата на мисълта си да караш хората да правят разни неща. И си мислех, че можеш да го накараш да ме покани да излезем. Нищо грандиозно, просто нещо като посещение на кино или игра на миниголф.

Сара просто я зяпаше, останала без думи. Очите й се ококориха.

— Само този път — увери я Аманда. — Убедена съм, че ако веднъж остана с него насаме, той ще се отърси от стеснителността си. Би ли направила това за мен? Тоест, за него?

Сара поклати глава.

— Не мога, Аманда.

— Разбира се, че можеш. Имаш дарбата.

— Май че трябваше да кажа: „няма да го направя“. Аманда, моята дарба е опасна. И единственият начин да се справям с нея е, като изобщо не я ползвам.

— Но това е глупаво! — възкликна Аманда. — Та това е просто една среща. Как може да е опасно?

— Не за това става дума, Аманда.

Аманда се намръщи. Не й пукаше за какво става дума.

Сара обясни какво има предвид:

— Преди си фантазирах, че мога да отида на Олимпийските игри и да помагам на състезателите по фигурно пързаляне да не падат. Но сега вече знам, че да правя добри дела може да бъде също толкова опасно, както ако правя лоши неща. Защото едно нещо може да доведе до друго. Разбираш ли ме?

— Не. Виж, Сара, ако направиш това за мен, можем да станем приятелки. Може да седиш на нашата маса на обяд.

Аманда знаеше, че масата, на която седи заедно с Бритни, Софи, Нина, Кейти и останалите, е смятана за най-хубавата в столовата. Хедър от канцеларията щеше да убие за шанс да седне на тази маса.

Ала Сара не бе Хедър от канцеларията.

— Съжалявам, Аманда. Просто не мога.

Изглежда, сякаш наистина го мислеше. Аманда промени изражението на лицето си в гримаса, която се надяваше да изглежда заплашителна.

— Сара, нали помниш каква е моята дарба?

— Разбира се, че помня. Ти вчера говори за нея.

— Ами ако открадна тялото ти и принудя Кен да ме покани на среща? Имам предвид мен — Аманда — не мен, докато съм в теб.

Сара ни най-малко не изглеждаше притеснена.

— Първо трябва да изпиташ съчувствие към мен, Аманда. А ти не го изпитваш, нали?

Права беше. Сара не бе най-готиното, най-хубавото или най-харесваното момиче в „Медоубрук“, но изобщо не бе жалка. Аманда изостави идеята да я използва. Трябваше да намери друг начин да стигне до Кен.

Останалите ученици вече идваха, затова тя се върна на своето място. Както винаги Кен дойде последен и отново имаше разсеяно изражение на лицето си. Дори не опита да привлече вниманието му. Какво да направи? Все трябваше да има някакъв начин.

Звънецът би, часът започна и мадам каза на Трейси да разкаже историята си. Аманда не си направи труда да я слуша — знаеше историята наизуст, понеже преди време беше Девън. Трейси била щастливо дете и после майка й родила седемзначките. Трейси била пренебрегвана и затова започнала да изчезва, дрън-дрън-дрън. Аманда си драскаше по листа, опитвайки се да измисли как да привлече вниманието на Кен. Какво щеше да стане, ако отиде в дома му, почука на вратата и помоли да го види…

— Аманда?

Тя се озърна.

— Да, мадам?

— Нищо ли няма да кажеш на Трейси? — Учителката я гледаше строго. — Явно не си внимавала. Трейси ти благодари, че си й помогнала да се научи да отстоява себе си.

Сара се извърна да я погледне със стреснато изражение, сякаш се изненада, че е възможно Аманда да направи нещо добро за друг човек. Джена също я гледаше, но се усмихваше — заради способността си да чете мисли тя беше узнала, че Аманда се е преместила в тялото на Трейси. И Джена знаеше чудесно, че Аманда не се бе опитвала да подобри живота на Трейси, а само своя живот за времето, в което беше принудена да бъде Девън. Но Аманда се интересуваше от реакцията на един-единствен човек.

Погледна към Кен. Той се взираше навън през прозореца, замислен или може би заслушан в думите на мъртвите хора, ала във всеки случай очевидно не бе чул разказа на Трейси. Какво облекчение.

— О, да. Ъ-ъ, добре. Тоест, за нищо. Както и да е.

Мадам посочи Мартин да разказва. Момчето, което изглеждаше поне с две години по-малко от тях, заговори с толкова дразнещ, ревлив гласец, че бе мъчно човек да го слуша.

— Случи се преди две години. Играех на забивки пред вкъщи.

Образът на недораслия Мартин, играещ на баскетбол, й дойде в повече, ала Аманда вече знаеше и не издаваше мислите си. Джена и Чарлс обаче нямаха нейния самоконтрол и се разсмяха. Мартин стисна юмруци.

Мадам почука по бюрото си.

— Веднага престанете! Мартин, спомни си упражнението. Затвори очи и брой обратно от десет.

Аманда се надяваше упражнението да не даде резултат. Никога не беше виждала Мартин да показва дарбата си. Щеше да е интересно да разбере дали момчето ще нападне човек в инвалидна количка. Колкото до Джена — Аманда нямаше нищо против да я види малко поразтърсена.

Мартин обаче се успокои и животното, или каквото и да дремеше в него, се усмири.

— Както и да е. Две момчета дойдоха и поискаха да играят с мен. Само че не ми подаваха топката и после не искаха да ми я върнат. Опитах да си я взема обратно, но те бяха по-големи от мен. И ми се присмяха.

Повече не бе нужно да разказва. Всички знаеха какво се случва, когато Мартин подозира, че му се подиграват.

— Лошо ли ги нарани? — попита мадам.

— Едното от тях се измъкна. На другото му счупих ръката, но това беше всичко.

— Значи си успял да се възпреш — заключи мадам.

— Е, не точно. Но той толкова силно пищеше, че чувството ми премина.

Предполагаше се, че именно „чувството“ дава на Мартин силата на мечка или на някакво друго мощно животно. Във всеки случай, способността на момчето бе отвъд всичко, което нормален човек може да направи, пък бил той и огромен културист.

— И това е първият път, в който си спомняш да си усетил чувството? — попита учителката.

— Да. Но майка ми разказва, че когато съм бил на три годинки, баща ми е отнел някаква играчка от мен и аз съм го бутнал така, че е прелетял през цялата стая. Татко казва, че майка е сънувала, но никога след това не опита да ми вземе нещо, затова предполагам, че си е научил урока. Явно добре съм се справил за тригодишно дете.

— Това не е нещо, с което да се хвалиш, Мартин — смъмри го мадам. — Трябва да се научиш да насочваш и управляваш правилно силата си.

— Може би можеш да си намериш работа в бизнеса със събарянето на сгради някой ден — предложи Джена. — Обзалагам се, че ще си страхотен в срутването на постройки.

Мартин се замисли и рече:

— Предпочитам да събарям хора.

Сара ахна:

— Мартин! Това не е хубаво!

— Вината си е тяхна — оплака се момчето. — Хората винаги се заяждат с мен. Дребен съм и си мислят, че може да ме разиграват. Ако не ме закачат, няма да изпитвам чувството и няма да бъда способен да ги нараня.

— Мартин трябва да поемаш отговорност за дарбата си — обясни му мадам. — Следващата, която ще ми разказва, е Джена.

За щастие момичето бе спасено от звънеца, но не обичайния за края на часа, а онзи, известяващ началото на съобщенията по интеркома. Звукът бе последван от безплътния глас на секретарката на директора:

— Моля Джена Кели да се яви в канцеларията.

Всички се вторачиха в Джена, която моментално премина в защита:

— Нищо не съм направила!

— Просто върви в канцеларията, Джена — рече учителката. — Друг път ще разкажеш своята случка.

„Късметлийка“ — помисли си Аманда. Много вероятно бе мадам да забрави, че Джена не си е изпълнила домашното, и никога да не я подкани да го направи. Съученичката й не заслужаваше такъв късмет.

От друга страна обаче, Джена отиваше при директора, зарадва се Аманда. Никой не го викаха при директора за нещо хубаво.