По-добре късно, отколкото никога

2

Аманда Бийсън се врътна пред огледалото в пробната.

— Какво ще кажете?

Тя всъщност не се интересуваше дали Софи, Бритни или Нина харесват роклята, която пробва — нали тя самата мислеше, че дрехата е готина. Ала от момичетата се очакваше да искат мнението на приятелките си, затова и тя питаше.

— Толкова е сладка — възкликна Софи и Бритни неистово закима в знак за съгласие, но Нина не бе толкова ентусиазирана.

— Не съм убедена… Роклята си е хубава, но не е ли прекалено впита около бедрата ти?

— Такава и трябва да бъде — уведоми я Аманда. — Прилепнала. — Тя натърти на думата с присвити очи.

В старите времена, като например преди месец, един такъв поглед щеше да превърне Нина в трепереща пихтия, изпълнена със съжаление. Ала напоследък приятелката й не бе така лесна за управляване. Сякаш Нина оспорваше властта на Аманда като царица майка на осми клас в гимназия „Медоубрук“. И това не й бе за първи път.

Аманда забеляза, че Софи и Бритни се споглеждат. Знаеше, че трябва да защити титлата си веднага и да им напомни кой командва. Врътна се леко пред огледалото и кимна доволно.

— Страхотна е, тъкмо като за мен, ще си я купя — твърдо заяви тя.

Докато плащаше, се озърна към мястото край изхода на магазина, където момичетата я чакаха. Не можеше да чуе какво им казва Нина, ала неспокойното изражение на Софи и кратките погледи, които Бритни й мяташе, я разтревожиха. Когато за пореден път извади кредитната карта на майка си, тя тихомълком се закле, че неотдавнашната промяна, настъпила в нея, няма да разруши положението й в обществото.

Приятелките излязоха от бутика и тръгнаха през мола, слязоха долу с ескалатора и отидоха при осемте заведения за бързо хранене.

— Хайде да си вземем пица — предложи Нина.

Софи и Бритни погледнаха Аманда. Тя обаче, без да бърза, плъзна поглед към щанда с китайското, после към „Бъргър Кинг“ и нататък.

— Аз отивам към салатения бар — обяви накрая.

Нямаше никаква причина всяка от тях да не си купи каквото иска за обяд, защото всички клиенти взимаха подносите с храната и сядаха на масичките в средата. Ала бе традиция групичката да си купува заедно обяда и да се храни заедно, и Аманда остана доволна да види, че Софи и Бритни я следват към салатения бар. Секунди по-късно и Нина се присъедини към тях. Мислено Аманда си написа още една точка.

Ала Нина не се предаваше. Още щом се настаниха на една маса и оставиха салатите си, тя зададе въпроса, който Аманда очакваше и от който се страхуваше.

— Как е новият ти клас? — попита Нина. — Как го наричаха, „за деца с дарба“ ли?

Аманда бавно задъвка една морковена пръчица. Но все някога щеше да й се наложи да отговори.

— Добре е. — Знаеше си, че този отговор няма да бъде достатъчен за Нина, и се оказа права.

— Защо го наричат така? — пожела да знае Нина. — Не се обиждай, Аманда, но ти не си гений.

— Всъщност нямам ни най-малка представа защо хората го наричат така — нехайно отвърна Аманда. — Учениците там не са ужасно умни или нещо подобно.

Нина продължаваше да настоява:

— Обаче ти явно си специална по някакъв начин, щом са те избрали да участваш. Като Специалния Ед.

Аманда се напрегна. „Специалният Ед“ бе термин, с който наричаха часовете, посещавани от деца, неспособни да се справят с работата, която съучениците им извършваха в нормалните часове.

— Не, нищо подобно не е.

— Но вие сте събрани в група, така че не може да нямате нищо общо. Да видим… Емили Сандърс не е ли в същия клас?

Бритни ахна:

— Отнесената Емили Сандърс? Царицата на блуждаенето?

Софи се закиска:

— С нея заедно имаме биология и тя е напълно отвеяна. Всеки път, когато учителят я повика, тя на практика подскача на мястото си. Сякаш е на друга планета.

Аманда едва не се усмихна. Де да знаеха! Когато Емили изглеждаше, като че ли мечтае, тя всъщност получаваше видения за бъдещето.

Очите на Нина блеснаха.

— И така, какво общо имаш ти с Емили Сандърс, Аманда?

— Нищо — остро отвърна тя.

— Кой друг е в този клас? — продължаваше Нина. — О, да бе, онова неприятно момче в инвалидната количка, как му беше името?

Софи й помогна:

— Чарлс Темпъл. Той наистина ли е толкова гаден, колкото изглежда, Аманда?

— Аз откъде да знам? Никога не съм си говорила с него.

Ала сега и трите момичета я наблюдаваха с любопитство и тя трябваше да измисли нещо, с което да опише класа си.

— Вижте, смятам, че сме просто случайно подбрани ученици, като при томбола. Според мен провеждат някакво проучване или нещо подобно.

— Кой? — попита Нина.

— Какво?

— Кой провежда проучването?

Аманда изръмжа.

— Не знам! Господин Джаксън може би.

— Директорът?

— Или… или училищното настоятелство или нещо такова. За Бога, на кой му пука? — Определено беше време да смени темата: — Ей, гледахте ли снощи „Америкън Айдъл“? Не мога да повярвам, че Джошуа отпадна — беше ми любимец.

Естествено, Нина сграбчи и тази възможност, да ни изрази несъгласие с нея:

— Той не беше много добър певец.

— Но е толкова сладък — намеси се Софи. — Просто обожавам руси момчета с расти.

Аманда тихичко въздъхна с облекчение, докато телевизионната програма се превръщаше в новата тема на разговора. Всъщност не можеше да обвинява приятелките си за любопитството им. В края на краищата в това нямаше смисъл. Аманда Бийсън беше готина. Класът на децата с дарба бе загадъчен. Загадъчното не беше готино. Аманда Бийсън беше в този клас. Следователно Аманда Бийсън не беше готина. Което само идваше да покаже как понякога логиката просто няма смисъл. Аманда Бийсън да не е готина? Та това бе немислимо заключение.

Нямаше начин да разкрие истинската причина за сформирането на класа за деца с дарба — тя бе прекалено излагаща я. Много малко хора знаеха защо съществува такъв клас и учениците от него се надяваха това да си остане така. Та кой би искал целият свят да узнае, че е откачалка?

Аманда все още не можеше да повярва, че тя самата е определена като такава. Добре де, винаги си бе знаела, че е малко по-различна от останалите. Отдавна преживяваше странни неща. Когато беше петгодишна, видя окъсана жена да проси на един уличен ъгъл. Беше й домъчняло за нея толкова силно, че съзнанието й някак успя да завземе тялото на старицата и Аманда всъщност почувства страданието на жената. Беше се случвало и друг път. Винаги когато изпиташе силно съчувствие към някого, тя се превръщаше в него. Беше страшно дразнещо.

Нямаше да бъде толкова лошо да е крадец на тела, ако можеше да си избира телата, които краде. За нещастие не можеше просто да щракне с пръсти и да стане Мис Тийн Америка. Първо трябваше да изпита жалост. А не беше лесно да изпита съжаление към някой като как й беше името на онази, която спечели Олимпийските игри. Вместо това Аманда се бе превърнала в едно момиче, което го блъсна кола; в изтормозена съпруга; в момче, с което хулиганите вечно се заяждаха. И в Трейси Девън.

Добре де, всичко това си беше доста странно, но не смяташе, че мястото й е в класа на откачалките. От Трейси насам не беше крала ничие тяло, а колкото по-дълго време се въздържаше от съжаление към някого, толкова повече намаляваше вероятността отново да изпита онова усещане. Само ако можеше да убеди мадам в това и да се освободи от Света на чалнатите…

Мислите й бяха прекъснати от тихия писък на Бритни.

— Олеле! Не се обръщайте, Кен Престън идва насам.

Софи, естествено, пренебрегна предупреждението на Бритни и се обърна.

— Много е готин — отбеляза тя.

Безспорно бе и дори Нина нямаше какво да възрази. Когато едно момче бе високо и широкоплещесто, когато копринената му пясъчно руса коса падаше върху изумруденозелени очи, когато имаше сладки трапчинки и квадратна челюст, момчето бе истински желано. До преди два месеца Кен бе звездата на футболния отбор на „Медоубрук“, когато претърпя някакъв инцидент, ала той все така си изглеждаше като атлет и само това имаше значение.

Аманда го наблюдаваше с интерес. Още не ги бе забелязал, но ако продължаваше да върви в същата посока, щеше да мине точно край тяхната маса. О, да, Кен Престън беше много сладък и много желан от момичетата в гимназия „Медоубрук“. И Кен Престън посещаваше часовете за деца с дарба, заедно с Емили Сандърс, Чарлс Темпъл и Аманда Бийсън.

Когато се приближи, момичетата веднага отвърнаха погледи от него и се взряха едно в друго. Щом стигна до тях, Нина попита високо:

— Някой иска ли доматите ми?

Гласът й привлече вниманието му, ала той не погледна към Нина.

— Здрасти, Аманда.

— Здрасти, Кен — отвърна тя.

Той отмина и Аманда се възгордя от възхищението на приятелките си.

— Мисля, че те харесва — развълнувано рече Софи.

Нина обаче завъртя очи.

— Защото й каза здрасти?

— Е, мен не ме заговори — унило додаде Бритни.

— Миналата пролет дойде на купона ми при басейна у дома, а дори не ме помни — добави и Софи.

— Е, аз го виждам всеки ден — обясни им Аманда. — Той също е в класа за деца с дарба.

С доволство загледа как Нина зяпва.

— Шегуваш се!

Аманда се усмихна.

— Аз искам доматите ти.

Докато солеше салатата, тя забеляза още две от съученичките си от специалния клас, които минаха между масите. Този път обаче й се прииска да се скрие под масата, за да не я видят. Да поздрави Трейси Девън и Джена Кели нямаше никак да впечатли приятелките й.

За щастие двете момичета поеха в друга посока и Аманда въздъхна с облекчение. Добре, може и да беше снобка и повърхностна, ала нима имаше друг избор? Сега, повече от всякога, трябваше да пази репутацията си.